Повечето приятелства между хора от различен пол завършват заради породилите се "чувства" у единия, или пък прерастват в краткотрайна връзка и пак завършват катастрофално. Обаче в моя случай /не че имам особено голям опит/, приятелките са ме предавали и наранявали, а приятелите- никога. Имало е случай от рода "Спрайт има нещо да ти казва" разбира се, не може тийнейджъри да не се "зарибяват" под прикритието "само приятели сме", но вече това време отмина. Имам един приятел и вярвам, че наистина е такъв, познаваме се от 7 години, имали сме си малко "оф май се влюбвам в теб", но и това отмина постепенно, флиртчето за щастие не промени нищо. Продължаваме да си имаме все такова доверие и да сме все така искрени. Просто и двамата осъзнаваме, че колкото и да си приличаме, ако сме "нещо повече" няма да се изтърпим и направо ще се избием. Може би точно този факт ни е помогнал да запазим отношенията си- стремим се към различни неща в живота. Иначе понякога имам чувството че се гледам в огледало, ако бях се родила момче, щях да съм като него. Виждам у него своите собствени недостатъци /а това никому не е приятно/ Той пък у мен вижда това, което не е и което го е страх да бъде. Познаваме се прекалено добре. Докато с партньора ми не сме такива копия един на друг и точно това е хубавото, различни сме и се допълваме, компенсираме се взаимно. Просто държа на приятелчето си и се надявам да продължаваме така. /това дали той все още има задни мисли...той си ги има към всички

/ А и освен това, може да има която си иска, не е опрял до мене /пък и номерцата му са ми ясни, на някое момиченце на 15 ще му се стори че е супер мил, романтичен, деликатен... бля бля бля, мен ми е прозрачен като стъкло и много добре знае, че ако си пробва тия "умения" на мене, лошо му се пише/
Имам и друг приятел, пак от 6-7 години, който е с 10 години по-голям от мен, но имам чувството, че разликата ни е поне 30, много ми е помагал със съветите си честно казано и ме е уважавал /макар че е имал възможност да ми влезе под кожата си остана на дистанция/ винаги е бил като... не знам, нямам брат, но ако имах, щеше да е същия гадняр, когото въпреки всичко ще си обичкам, въпреки тормоза.
С тия двама човека може да се каже че "израснах" и са ми помагали много пъти. Срещнах ги в труден за мен период, минахме през най-различни отношения, от "най-добрия ми приятел", през "абе ти падаш ли си по мен", до "Не мога да те понасям, не ме търси вече" и накрая "Съжалявам, извинявай"
Иска ми се да останем приятели. Много ми се иска да е възможно. Не мисля да се дистанцирам, само защото "можело нещо да стане". Не се страхувам от това и не бих го допуснала. Ако все пак един ден се наложи да си кажем сбогом и да не се потърсим повече, то няма да бъде по моя вина.