Хъм, а аз дарявам човека до мен със всичкото доверие на света и се надявам никога да не вземам от, това което съм дал. Т.е. при мен човек трябва да се оака здраво за да бъде отхвърлен. За сега нямам отчетени грешки - системата функционира стабилно

А колко споделяш?

Да…аз ще бъда кратка.
Да, трябва да казваме всичко на половинките си, понеже ако твърдим, че ги обичаме и държим на тях, те заслужават да знаят, ако направим нещо, което е в техен ущърб; защото ако се поставим на негово/нейно място, последното нещо, което ще искаме е да научим, че сме лъгани; и не, не трябва да им казваме всичко, понеже като всеки човек имаме право на личен периметър, в който никой няма право да навлиза.
И все пак темата може да бъде погледната и другояче, а не само – "ще им кажете ли, ако кръшнете"? Аз например не бих казала на половинката си някои лични семейни тайни например.

Казва се, когато отсрещния проявява разбиране. Ако се занимаваш с човек, който е дебил и веднага скача на бой примерно – такъв заслужава не само да не му казваш нищо, ами направо да му окачиш рога до полилея. Е, аз съм против изневярата и отмъщението във всичките му форми, затова преди да ги окача, ще се постарая да го изхвърля от животеца си (то тогава и няма да бъде изневяра).
Моята позиция: казвам всичко на приятеля си, но знам, че има неща, които той няма да разбере – или ще реагира пресилено за абсолютно невинни неща или ще подцени опасността, която може да доведе до гибелта на връзката ни. При всички положения, каквото и да стане, моята работа е да не го поставя в положение на унизен, изигран или наранен. Най-малкото, което му дължа.

Аз пък си мисля (опитвам се де), ако аз знам, че той ми казва всичко, което го вълнува, което го трвожи, което чувства и т.н. дали пък няма да почна да се вкарвам в някакви филми от чиста женска необходимост да търся някаква интрига, нещо между редовете... Ако той ми дава пълен отчет, веднага ще се появи някакво съмнение в мен, че крие нещо по-сериозно. Сигурно трябва да спра криминалните филмчета Изблиците на откровенност ме карат да стоя нащрек

Е, Кайовас, ти ако на половинката си нямаш доверие, ще трябва да поработим над проблема с доверието при теб.
Аз казах, че определено има разлики между нас и партньора ни и не може всичко да бъде безусловно одобрявано от него, той е съвсем различен човек, често със съвсем различни възгледи, затова се налага някои неща, които знаем, че не би искал да чуе, да ги премълчаваме, въпреки че ни се иска да бъдем откровени. Аз често споделям неща, които знам, че ще му се сторят тъпи, защото аз самата си ги оценявам като тъпи постъпки, но въпреки това му ги разказвам, ето това се чудя дали да не прекратя, щото така направо се подривам сама понякога ма пък нали затова сме половинки да си споделяме всичко, да се подриваме, а той/тя да лепи парченцата, когато е необходимо.
Като се приберете от работа примерно какво ви е най-приятно да разкажете за деня си, да слушате за деня на половинката или просто да помълчите за малко? Туй питане е към мъжете дето живеят с половинките си.

Да, аз съм на мнение, че трябва да казваме всичко на половинките си, освен ако не е нещо свързано със семейството ми... По принцип не трябва да има тайни, защото те рано или късно излизат наяве и стават повод за раздяла. Да не кажеш нещо на половинката си е все едно да я излъжеш. Една връзка се гради на много доверие и от двете страни, обичаш ли някой, трябва да му вярваш.

Иезуитски отговор ще ти дам, а знам ти ще разбереш - казвам толкова, колкото е необходимо! Ако не мога да кажа нещо, казвам няма да коментирам това поради еди какви си причини. А когато казвам нещо то е истината, така се чувствам свободен.

Приемам че и цитирания по долу твой пост също е иезуитскиИменно той ме накара да попитам:


Хем се доверяваш, хем не споделяш всичко. "Истината е относително нещо, но винаги е само една". Та на кое да вярвам?

Точно това е Воине, дарявам го със свободата на правото да определя, кое е важно за връзката ни и да ми казва или неказва според преценката си. Ако има нещо несподелено, значи това е защото е заложил на връзката, а не на мимолетната глупост. Естесвено, че не искам дори да знам за такива неща! Хъх, а пък ако е преценил неправилно или въпреки оценката си е замълчал - тогава както казваш се пишат минуси Естествено процеса е двустранен и нищо иезуитско няма тук!

Аз си казвам всичко на всички, после да не останат с пръст в уста. Не искам да лъжа и после сама да се оплета, не съм склонна да вярвам на всичко, което ми казват. Аз казвам неща, на които аз бих, повярвала и дотолкова истинни, колкото да не са лъжа и да осведомяват човека до мен достатъчно, че да не съм виновна, ако той не е досхванал нещо. Единствените хора, с които съм до болка откровена са близките ми. Не искам да ги лъжа, защото това е все една да лъжа себе си. Уважам хората, които са дипломатични, но не и тези, които практикуват дипломацията си у дома!

Аз смятам, че трябва да се споделя наа-важното с половинката, но да се запазва и някаква свобода. Все пак е хубаво всеки да си има някаква малка тайна.

Домързя ме да изчета всико по темата,но ще си кажа мнението,като за мото приемам това мнение на Kayovas
Точно така си е.Трябва винаги да си наум да пресееш същественото,което ти се е случило или си си мислил,от несъществените работи.Защото уначе възниква опасност да бъдеш криворазбран,а половинката да теб винаги е нащрек за твои издънки.Колкото по-малко и се казва и и се показва-толкова по-добре.Не че нямам доверие на моята.Напротив.Имам и,но си я познавам.
Нямам намерение да и пускам мухи,от които тя да направи слонове Мухите няма да ми пречат,само ще ме дразнят,но слоновете могат да ме прегазят.
Точно заради това си имам цедка на устата.(пък и на другото си отвърстие-никога не знам и какво ще излизе от там)

има моменти в които се виждам с човека до мен и започвам да говоря какво ми се е случило и погледнато отстрани са супер дребни и тривиални неща, но са ми доставили невероятно удоволствие и радост, че съм ги направил, или са ме угорчили.. въпросът е, че това което споделям не са случките, а чувствата, мислите които са ме обзели.. вярвам, че за да съществува връзка, да мога да съм щастлив с човека до мен, трябва и да споделяме чувствата и мислите си, но не духовно споделяне, а просто да си говорим. в душите си имаме право да вярваме и мислим по различен начин, но ако не си говорим, не споделяме как се чувстваме, какво ни вълнува, просто всичко се разпада.. вярвам и че има неща който трудно биха се обяснили на една жена, без да се предизвика скандал, а както на всички е ясно след скандал с жена, без значение че в началото тя е виновната, в края му, винаги виновен е мъжа, дори той ще се почувства виновен и ще се извини.. вярвам и че има неща който споделяйки променям човека до мен коренно, има неща който могат да се кажат по неуместно време и да съсипят момента и връзката.. но вярвам и че когато човека до мен иска да знае нещо което пазя в тайна, ще му го кажа, за мен също е важно когато искам да знам нещо да ми го кажат, дори да ме заболи.. по - скоро бих приел болката, отколкото отказа да ми се каже... а доколкото същественото, могато обменяш информация, т.е. говориш думи без в тях да има каквото и да е било, то е нещо несъществено, когато говориш с душата си няма нищо по съществено.

За теб главни букви няма ли? Кой ще ти чете тоз тюрлю-гювеч?

главните букви ми ги пише word

Кофти съвет ти е дала според мен! Колкото по-чисти са отношенинята между двама души толкова по-добре и щастливо живеят и двамата, знам го от личен опит! Знаете за моята мания наречена ИСТИНА, аз винаги я казвам и я искам. Не е проблем дори след време да споделите нещо което сте скрили от положинката си, ако ви обича ще ви разбере, НО ако половинката ви сама разбере за това, нещата могад да завършам зле за вас... Ако аз лично разбера че половинката ми е скрила нещо и особено ако е важно от мен, незнам дали ще и простя, зависи от ситуацията, но ако си признае сама, ще и простя!
Недоверието убива!
Не се самоубивайте бе хора!

Всеки от нас мечтае за съвършената двойка, когато мъжът и жената образуват едно цяло. Абсолютната прозрачност в отношенията между двама души обаче, напук на общоприетите схващания, може да доведе до неразбиране и напрежение.

Години наред психолозите изтъкваха, че за да се заздрави една връзка и да продължи по-дълго във времето, двамата трябва да си казват всичко. В днешно време, когато комуникацията е ключовата дума за всяка връзка, същите тези психолози си дават сметка, че мълчанието понякога е по-благотворно. Става ясно, че не винаги цялата истина трябва да се споделя и че сто-процентовото доверяване представлява понякога истинска опасност.

Интимността е чувството, което сплотява двойката. За разлика от съпрузите, за които децата играят важна роля за целостта на семейството, неомъжените двойки имат нужда от интимност, която да ги свързва. Спомените за близост между двама души трябва ревниво да се пазят и те не принадлежат нито на единия, нито на другия, а на двойката като цяло. Не е сигурно, обаче, че споделянето на всичко подсилва тази интимност, дори напротив.

Интимността и споделянето са две различни неща. Колкото по-силно е сливането на една двойка в сексуално отношение, толкова повече интимността им се изразява в признаване на желанията, на нуждите на другия, на кратко, интимността е признаване на личността на човека отсреща.

Всеки от партньорите има правото да запази част от индивидуалността си. Още повече, че така се поддържа пламъкът на желанието. Неизвестността е основната „съставка“ на съблазняването.

Да споделиш моментите на радост,щастие или мъка, да си на разположение, когато човекът до теб има нужда от рамо, на което да поплаче,като едновременно с това запазиш "градината на тайните" си непокътната, това е ключът към истински зряла връзка.

/източник: tialoto.bg/

Ето затова не е много здравословно да се водиш по акъла на външни хора, нищо че се наричали доктори.

Във никакъв случаи не трябва да се споделя всичко. Аз лично съм далече от мисълта че споделяне с половинката ми ще ми разреши проблеми, даже напротив.още повече няма вечни отношения все някога връзката ще приключи рано или късно и после ще съжаляваш защо е трябвала да знае проблемите ти . Аве където жените имат пръст всичко е на провал, малко са изключенията. Изказвам лично мнение от мъжка гледна точка.

Аз знам една такава историйка :
На поп - всичко се казва
На доктор - всичко се показва / туй не важи на нашия Доктор /
На мъж - нищо не се казва

Аз винаги си запазвам най-съкровените мисли за себе си, дори и на приятелите си не ги споделям

Това не важи за попадиите

Като заговорим за приятелство едвали точно женското приятелство би било образец. Иначе не мисля че има значение дали е мъж или жена ,просто някои неща трябва да се спестяват особено ако даржиш на човека отсреща.

А кое приятелство ще посочиш ти като пример ? Щото жените са клюкарки, завиждат си една на друга и т. н. А мъжете - не. Те направо стават и си трошат главите...Та - чие приятелство, би било за пример ? Аз питам само от любопитство...

ние може и да се биеме но след това оставаме приятели, може даже да питаш мъжа ти за да се обедиш сигорен сам ,че и той е имал поне един такъв момент ... бой и после приятели и то истински .... до като при вас това е невазможно ,един пат да се скарате като хората и край. И много от жените който познавам го потварждават това ,че между жени приятелството е много по трудно... Няма да влизам в повече подробности като цяло зависи много и от хората...

не всичко трябва да се споделя разбира се

НЕ!Мисля, че чевек винаги трябва да има някоя малка тайна от другия.Аз например нямах тайни от бившия си приятел, но когато за пореден път казах истината се разделихме.Почувствах се много гадно, че съм му казвала всичко по необяснима причина.Просто бях един вид като прочетена книга.

мистиката и загадката също подържат една връзка не само доверието и истината

Определино тук пише момче, не мъж...Както и да е. Относно приятелствата, други теми има - не му е тук мястото. Колкото до мъжа ми, може да го попиташ ти, щом знаеш, че имам такъв
А по темата - не, не всичко трябва да се споделя с половинката...Винаги трябва да си имаш една малка прашинка тайна, но да си е само твоя

Да споделим всичко.А дали ще бъдем разбрани?
Остава едно кътче само за нас,за несподелените тайни.
Те никого няма да наранят.

еми щом мислиш че е момче няма да споря ...


По темата всичко трябва да има граници .

Аз на моя мъж всичко си му казвам, че мразя да се спотайвам и после да се чудя как да попълвам дупките. Пък и ако на него не кажа, то кому?

Имам много добра приятелка, която казва всичко, ама абсолютно всичко на мъжа си, включително и някакви несъществени дреболии. По тази причина, много пъти, преди да й споделя нещо, се замислям, защото не съм сигурна, че искам да стигне до ушите на мъжа й, а то е все едно, че съм го казала на него... Иначе в много отношения е хубаво да се споделят мислите и преживяванията, защото една връзка се гради на общуването, но чак пък толкова ми се вижда прекалено.



Убедена съм, и имам много доказателства, че мъжете са по-големи клюкарки от жените, но не си го признават

Според мен всеки от нас има право на личен живот и колкото и да сме близки с половинката си трябва да има неща които си ги знаем само ние.Все пак трябва да има някаква интрига и някаква тръпка. Лично на мен не ми е приятно приятелят ми да доиде и да ми каже днес бях еди каде си с еди кой си и т.н. Никога не съм искала подобно нещо от него както и той от мен.

На мен пък прабаба ми (лека й пръст) ми беше казала:"Един мъж не трябва да знае нищо за теб от кръста надолу..." До известна степен се оказа права,защото бившия ми знаеше абсолютно всичко за мен и ми изигралоша шега това споделяне..Сега с мъжа ми не знаем много за миналото на другия и на двамата ни е по-добре,важното е,че сме заедно,вярваме си и се обичаме

Мъжът до мен не знае всичко за мен. И съм съгласна, че на мъжете не трябва да се казва всичко. Защото после в някоя разгорещена дискусия или спор започва да злоупотребява с това, което е било споделено в момент на интимна близост и доверие, което мен лично ме отблъсква. Ако ме питат си казвам - къде съм ходила, какво съм правила, с кого съм била - се старая да съм честна и да си казвам - все пак градим доверие. За миналото си не разговорям освен, ако не питат и се старая да съм деликатна и тактична. Все пак миналото си е минало и в момента съм с този мъж, който е важен за мен.

Не не трябва....каквото си казал винаги може да бъде използвано срещу теб...
Аз не искам да разказвам, не искам и да ми разказват!
Никога не говорим за миналото, онова минало преди нас !
Това са спомени, които за добро или лошо са си наши тайни! Не съм сигурна, че и на мен ако ми споделят в момент на ярост или ...безсилие няма да го използвам и за това искам да знам! Важното е сега като сме заедно какво е, а не какво е било! Хората се променят!

Видях, че някой горе се опитваше да си спомни старата приказка, ето я:
На доктор всичко се показва, на мъж нищо не се казва
и на инстурктор нищо не се отказва!

Не, много ясно...

Само това ли?
Обоснови се де! Кажи пълното си мнение!

Аз направих тази грешка и съжалявам,като се скараме винаги ми се припомня нещо.Колкото по-малко знае за нас и миналото ни нашата половинка,толкова по-добре.Мен лично не ме интересува миналото на приятеля ми,какво е правил и с кого си е негова работа,това е било преди да срещне мен.Интересува ме какво прави в настоящия момент.

Това и на мен ми се е случвало. И оттогава не си отварям чак толкоз устата

Също направих такава грешка да споделя какво е БИЛО.За съжаление всичко се използва срещу мене и т.н. и т.н.За мен този акт на доверие да не бъда потаен и да отговоря на въпросите означава само едно:искам да съм с тази жена и миналото няма нищо общо.Да ,ама не -както е казал народът

Щом трябва..., шъ съ обосновъ.

Ще започна с известната фраза: "Мълчанието е злато". Ще добавя, но не винаги...

Споделянето, естествено е едно от основните и задължителни неща в една силна връзка. Винаги има едно но обаче...
Има неща, които не бива да се споделят с половинката. За всеки човек е индивидуално, предполагам го разбирате. Нужно ли е да пълниш главата на човека до теб, с неща които грам не го вълнуват, защото просто трябва да се споделя. Ами не, не е нужно. Пример: Прибираш се от работа, и започваш да каканижеш 3 часа за това, как е минал работния ти ден. На мен са ми досадни тези неща. Другото което е, всеки човек си има малки тайни, които е по добре да задържи за себе си...

Точно това казах и аз по-горе, само дето имах големи каки да ми дадат съвет, добре че съм ги послушала!
Винаги съм се питала обаче какъв е този мазохизъм да завадаш въпроси за миналото на хората?
Какво ще стане ако разбереш, че предната е била по - обичана, но го е изоставила, въпреки че за нея са правени повече жертви, въпреки че за нея е правено всичко онова което за теб не?
Аз не мога да си го причиня!


опс изпревариха ме -този пост се отнасяше за по -горните две мнения!

Явно така сме устроени,да се самонараняваме и колкото повече питаме,толкова повече се нараняваме.Явно несъзнателно искаме да подражаваме на бившия/бившата,за да може човекът до нас да ни обича и уважава колкото е обичал него/нея,но пък по-този начин ние му напомняме за него/нея.Така мисля поне

Колкото по-малко знаем толкова ще сме по-щастливи, поне така си мисля аз. Защо да си развалям хубавите илюзии за някого. Пък някой мъж като тръгне да ми се изповядва все се питам - защо ми го казва това сега / Хвали ли се, Иска да ме нарани ли/ Не го разбирам.
Може би бих започнала да споделям, ако усетя от отсрещната страна разбиране и приемане.

Аз често си казвам всичко. Нямам какво чак толкоз да крия. Но понякога са случва "с мойта глава по моите камъни", и то обикновено за най-невзрачни дреболии.