Към съдържанието




Снимка
* * * * * 28 гласа

Николай Хайтов - "Дервишово семе" - въпроси, есета и анализи


  • Моля влезте за да отговорите
572 отговора в тази тема

#1 juventus_fen

juventus_fen

    .†: Vampire :†.

  • Потребители
  • PipPipPipPip
  • 428 мнения
  • Пол:Мъжки
  • Град:София/Младост 2

Публикувано 23 октомври 2005 - 13:20

трябват ми съчинение-разсъждение за 8 клас на Николай Хайтов - Дервишово семе !!! много ви моля , спешно е ! Публикувано изображение

#2 genchev

genchev

    Редовен потребител

  • Потребители
  • PipPipPip
  • 224 мнения
  • Пол:Мъжки
  • Град:Пазарджик/София
  • Интереси:Linux, Anime and some other shits ;)

Публикувано 23 октомври 2005 - 13:30

Виж дали това ще ти помогне.

Ред. от арти: Тази тема е "Основният конфликт в разказа Дервишево семе"

#3 juventus_fen

juventus_fen

    .†: Vampire :†.

  • Потребители
  • PipPipPipPip
  • 428 мнения
  • Пол:Мъжки
  • Град:София/Младост 2

Публикувано 23 октомври 2005 - 13:38

Виж дали това ще ти помогне.

<{POST_SNAPBACK}>

помага помага ! мерси много !! :wors: :wors: :wors: :wors: :)

#4 EclipseGTO

EclipseGTO

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 1 мнения

Публикувано 28 септември 2006 - 17:54

Хора трябва ми спешно есе за дервишово семе моля ви намерете ако можете 10х :yanim:

#5 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 29 септември 2006 - 21:58

Защитеното право на лично щастие в разказа ”Дервишово семе”
(Есе)


Десислава Терзийска - daina


”На този кръстопът тъпча и не виждам де да хвана”. Финалните изречения в разказа на Николай Хайтов метафорично представят суровата дилема, пред която може да бъде изправен човекът . В хода на непринуден разказ размисъл главният герой Рамадан представя сложните конфликти на битието , които могат да заплетат или разплетат възела на живота. Текстът представя силни човешки преживявания: трепетите на първата лщбов,страстната омраза,отчаянието и готовността за убийство, през които героят преминава , за да стигне до оная житейска мъдрост , която ще го превърне в истински благороден човек.
Чрез ”аз”-повествованието авторът навлиза директно в темата за противоречията между старото и новото мислене в едно родово общество . Рамадан не прави обстойни разкрития за своето минало , нито за традиционната добродетелност на патриархалното възпитание. Скромно, естествено и открито се представя битът на обикновено семейство в едно родопско село. Родовите закони направляват живота на поколения мъже и жени много преди появата на Рамадан . Макар и неписани,тези закони са строги.Всеки член на семейството добре знае своето място ,задължения и права.Нарушаването им се наказва с отхвърляне на индивида от общността, в която живее. Старият дядо е упълномощен да взема всички важни решения както за себе си , така и за другите . Отговорността му за прехраната на семейството го тласка към важната крачка да задоми още непорасналия си внук, но да осигури още една работна ръка в семейството. Рамадан приема послушно ролята на жених , като не осъзнава докрай тежката задача, с която се нагърбва . Момчето ще бъде оженено за девойка,която не познава , а фамилията има само един въпрос към бъдещия младоженец – ”вапцани” или ”сури” да са потурите за сватбата . Дотук традиционното послушание е основна характеристика на момчето.
Героят на Хайтов е поставен пред труден избор от първия миг на своя семеен живот .Той страстно се влюбва в усмихнатото момиче с бяло лице и тежки ресници на име Силвина. Заиграва се като дете със своята съпруга . Радва се на нейния смях , на косите , на миглите й и с нетърпение брои часовете до срещите им вечер. Любовта прави героя истински щастлив. Но преди да се нарадва на съпругата си , тя му е отнета. Съседът му Руфат е откупил подобно на стока , красивата Силвина от нейните братя . Дивите сурови родови повели вземат надмощие над чувствата на героите. Така и в на момчето се сблъскват любовта и омразара. Една сграда разделя Рамадан от неговата любима и чувствата в него бушуват – ту любовта към Силвина надделява , ту омразата към Руфат. Може ли човек с толкова малък житейски опит да защити правото си на лично щастие ? Представени са два типа мислене : на търсещия себе си дух (Рамадан) и този на първичния притежател(Руфат). Унижението и оскърблението, на които е подложен Рамадан , го карат да мечтае за отмъщение. Само една искра е нужна , за да възпламени чувствата и да тласне младежа към престъпление.
Омразата , както любовта, могат да преобразят човека, Като че ли силата на тази злоба помага на героя да не се прекърши да оцелее. Помага и семейството. Дядото отдалечава момчето от извора на болката ,злобата и огорчението . Изпраща го далеч от Силвина , докато помъдрее и ”душата му поомекне” . Героят се връща след време с нова жена , поникнали мустаци и овладяна ярост. Но дали така лесно може да бъде заличена една истинска любов ? Нито за миг Рамадан не е забравил своята Силвина , но чувствата му към Руфат са по-различни. Младият мъж възпитава у себе си най-трудното качество –да въздържа гнева си и да бъде смирен,за да не усилва страданието на Силвина. Нейните думи :”Ако той беше звяр,не ставай и ти!” помагат на Рамадан да възпира надигащата се злоба и чувство за отмъщение. Помага и житейския му опит. Сега мъжът има отговорности към своето собствено семейство и никой не би му простил , ако не ги спази. Постепенно герот разбира ,че не би могъл да сподели живота си със Силвина , но би могъл да облекчи нейното страдание. Така Рамадан ходи в гората за дърва (вместо Силвина) ,за да стопли с тях смъртния си враг Руфат. Това трудно житейско решение – готовност да жертваш желанията си , мечтите си в името на радостта и щастието да виждаш любимия човек. Същевременно това решение разкрива помъдряването и и духовното израстване на Рамадан.
Конфликът между героите е решен на твърде висока цена – една неизживяна , невъзможна любов , която обаче не спира да управлява живота и на двамата герои. Любов , която нищо и никой не може да изгаси , независимо от трудността на ситуацията . Подложена на изпитания тя устоява и се запазва , като съхранява човешкото . Преодолявайки примитивното, първичното у себе си , Рамадан успява да се превърне в мъж . Той се изгражда и става смела и благородна личност , достатъчно силна да надживее омразата и да се примири със положението в името на по възвишени ценности. Но най висша от тях остава любовта.

Това си е ОЛВ-то от едно време, сегашното ЛИС :)
Драмата на Рамадан и Силвина-изпитание на родовия морал и морала на личността
Автор: sherry

Със сборника си "Диви Разкази", заел трайно място в българската класическа литература, Николай Хайтов се откроява в литературата ни като оригинален писател, заселил с безсмъртни художествени образи, интересния географски район- Родопи. В своя среда и извън нея, героите му пазят родопската си автентичност, но изграждайки ги, авторът ги приобщава като мислене, нравственост и душевност и към националното, и към човешкото. В разказа си "Дервишово семе"(станал безспорен хит в литературата ни) Хайтов разгръща най-често обсъжданата тема-темата на любовта. Но тук, той я поставя в контекста на родовите традиции и родовия морал, тук той поставя на изпитание и нейните и родовите ценности. Една от причините за уникалността на разказа е неповторимия герой - Рамадан и неразплетения житейски възел в душата му, както и неподправения и неподчинен на граматичните норми родопски диалект. Главният герой(който всъщност е разказвач)се саморазкрива чрез интимна изповед без назован събеседник. Това прави Хайтовия разказ заангажиращ за всеки читател. Погледът на главния герой е насочен предимно към душата му и към действията в нея(зараждането на любовта и омразата, конфликтът между тях…). Постепенно героят се изявява като човек с ярък характер и с голяма вътрешна сила. Авторът, обаче, не го е избрал безгрешен, без зли помисли, като светец или "ангел безгрешен". Той го е описал такъв, какъвто е, за да постигне по-голямо емоционално въздействие върху читателя. Началото на разказа започва с: "тоя възел, да ти кажа, много отдалеч се заплита". Възелът се заплита съвсем класически- майката и бащата на героя са мъртви и дядото вижда последна надежда за продължаването на рода във внука си. Възелът на Рамадановия живот се заплита още с раждането му. Без майка и баща, неговата участ е да живее със старите си баба и дядо. Липсващите звена на Дервишовите поражда един от първия проблем в Хайтовия разказ-ранната сватба. Традициите повеляват, децата да се превърнат във възрастни още през първата брачна нощ, но как едно дете може да се справи със задълженията на един мъж?! Макар все още да не осъзнават това, Рамадан и Силвина се възпротивяват на строгите съпружески задължения. Но все пак, още тогава, между тях се заражда любов, въпреки че тя е по-скоро подобна на любов между братче и сестриче. Но тя механично "навива" сърцата им и като изведнъж ги дръпнат между тях остава зейнала рана. След отвличането на Силвина, момчето усеща непоносима празнота в душата си: "като се върнахме вечерта вкъщи, заварихме празна, тъмна къща, без невеста". След този момент, Рамадановия живот се дели на две: на щастлив - краткият, но прекрасен живот със Силвина и на нещастен - обхващащ повече от четиридесет години, през който тя е женена за Руфат, но и в единия и в другия случай, спътник остава любовта. Болезнената, като болест, обич го принуждава да наблюдава сцени от семейния живот на любимата си и на най-големия си враг. Но това го подхранва, защото това му дава възможност да вижда Силвина, колкото и далеч да етя. Единственото му удоволствие, от парещата го любовна мъка, е мъките на любимата му, повяхналото й щастие, което говори, че любовта й към главния горой продължава да гори. Въпреки това, минутите прекарани зад комина, вперил поглед в прозорчето на Руфатови, са изтощителни и мъчителни, поради безсилието му да си я върне Героят на Николай Хайтов е намерил за себе си и друга форма за поддържане на вътрешно равновесие- желанието му за мъст към виновника за неговото нещастие Руфат("триста пъти съм го трепал и съживявал") Първата причина за отлагането на изпълнението на присъдата, която сам Рамадан е произнесъл над съседа си, е чувството за бащина отговорност. Друга причина е затворът. Той не се страхува толкова от от това място, колкото го притеснява това, че "в затворя няма дупчица да има към Силвина", а това той не би понесъл. Животът му се променя коренно, когато Руфат се разболява и остава напълно безпомощен в ръцете на жена си. Тогава Рамадан вместо да си отмъсти, той започва да се грижи за най-големия си враг като за свое дете, а това се дължи само и единствено на голямата му любов към Силвина. Авторът оставя "възела" неразплетен, защото тук не е най-важно дали двамата главни герои ще заживеят щастливо като мъж и жена. Важно е, че и двамата намират морални сили да опазят неопетнено своето щастие, каквото е било някога, когато се е "навивала" нежната им чиста и красива любов. Това е осъществена развръзка на душевно равнище в сферата на хуманизма.

Любовта и омразата в разказа "Дервишово семе" на Хайтов - есе
изт.: http://lod-server.or...p?article_id=40

Любовта и омразата са двете страни на монетата наречена - живот. Никоя от тях не би могла да съществува само за себе си, а винаги преплитайки се в едно неделимо цяло, което съпътства и води човека през дългия път на неговото съществуване.
Със своя разказ, "Дервишово семе", Хайтов разкрива силата на тези чувства и по много естествен и непринуден начин ни показва и доказва, какво е любов, обич и омраза. Той сякаш води читателя за ръка по пътя на размисъла за ценностите в краткия ни живот, убеждавайки го с прости думички в истинността и дълбочината им и значението им за всички нас. Толкова простичко ни разкрива какво е дълг, обич, чест, безкористност, благородство, омраза, гняв, ярост, безсилие. Все първични емоции и чувства, както и самият пример за тях - живота на един от многото обикновени хорица.
Любовта може да окрили човека, както се случва и със самия Рамадан, едно обикновено селско момче, за което гръмките фрази и думи не съществуват, а се заключават в усещанията за любов. Докоснал се до щастието, той започва да възприема света по нов начин и да вижда красота навсякъде около себе си: ,, старата ни къща бе огряла като слънце, засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки......Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!"
Колкото и неочаквана да е пристигнала за него, толкова силна става тя и не спира да идва, през целия му живот. И всичко вече е друго, по - живо, по - красиво, по - търпимо. Любовта му расте с такава сила, че прераства в омраза дори и към слънцето, без което не би бил възможен животът: " Спряло се онова лятно слънце мързеливо.......идва ми да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята повече да не излиза". Рамадан е ненаситен за ласките и близостта, които до този момент са били само една свенлива мечта за него, един невъзможен свят. Това е истинската любов, чиста като сълза.
Но както често се случва в живота щастието винаги е последвано от нещастие, което те удря с нечувана сила и те оставя като вкаменен и ти вече не се усещаш и не мислиш, защото си празен и тъжен, отчаян. Отнемат му най - любимото, най - скъпото нещо в живота и то заради "два пърча с големи чанове". Цена твърде низка и недостойна за един човек. Но както казват древните: "Човек си избира боговете според интереса си".
Така изведнъж детето у него си отива и идва големият мъж, който е готов да отмъсти за любимата, да я спаси и върне при себе си. У него се поражда мъст, озлобление към този, който се е осмелил да стъпче любовта му, което нараства за да се прероди в дива ярост........, но и в една обуздана, все пак, злоба. Възпира го желанието на дядото - продължение на рода. Да не се загуби семето.
Дали това е най - важното - живот на всяка цена? Важно или не Рамадан се примирява с участта си, както и често се случва в живота. Но в душата му вече са посяти семената на омразата:" Тука, в сърцето сто пиявици като че се бяха впили". Всичко, което изживява от тук насетне го пробожда до смърт. Но лесно се мре, трудно се живее. Макар, че сърцето му е празно и тъжно, разума у него крещи:"Бори се, отмъсти..". Жаждата за мъст става неговият "двигател".
Но живее ли само със злоба и омраза? Та нали ако се остави на тъмната си страна, тя ще го изпепели и заличи. Той проявява здрав разум или страх, кой знае, и затова не успява да намери сили в себе си да действа по единствения начин в такъв случай - отмъщение на всяка цена. Той осъзнава в себе си , че ще загуби и най - малката надежда, да бъде до своята любима: "В затвора нама дупчица да има към Силвина." И след всички разгорели се у него размисли и страсти той се оставя на течението да го носи, да го блъска с надеждата един ден да го изхвърли на брега, където може би ще го завари неговата мила Силвина. Но сега той се носи по "реката на живота" сред буря от чувства разкъсващи сърцето му.
В битието често се стига и до парадокси и обрати, за които нито сме мечтали, нито сме си мислели, че са възможни.
В такъв един парадокс попада и Рамадан. Той се вплита в него доброволно, само за да бъде оправдано близо до своето цвете - Силвина. Отново се променя човекът у него и пак заради пустата любов. Казват, че с времето любовта остарява и се уморява, но при него не е така - тя расте през цялото време, всеки ден, всеки час.
Парадоксът идва от факта, че Рамадан проявява състрадание не само към Силвина, но и към самия носител на всички негови мъки - Руфатя, към онзи, който цял живот му е горил душата. Сега той вижда, колко безпомощен и слаб е всеки и най - вече се радва и наслаждава на факта, че Руфатя няма да може да се наслаждава и да мачка неговата Силвина.
Сега, когато мъжът й е безпомощен и болен, смъртта му би била лесна, спира го единствено молбата на любимата му, да не се превръща в злодей, заради човек, с който не си струва да си цапаш ръцете. И той пак е силен и пак заради нея. Проявява за пореден път благоразумие и характер на благороден човек, помага на заклетия си враг, без да се превръща в слаб и безволев роб на чувства.
Рамадан става различен от себе си, израства изправен пред сложна дилема, от която няма решение, от което да не загуби. Затова идва и примирението, а след него и всичко останало......
В крайна сметка любовта е нещото, за което си струва и си е струвало да живееш, независимо дали е споделена, кратка или каквато и да е .
И да не забравяме, че смисълът на живота идва и с това, за което другите ти казват: "Благодаря".

#6 т060666

т060666

    Потребител

  • Потребители
  • PipPip
  • 83 мнения
  • Град:ул&quot;консервна&quot;

Публикувано 29 септември 2006 - 22:50

хубава работа ,втасахме е !!!
Дервишево семе,други ,и други разкази,без да мислим ги отминаваме.Какъв е смисълът от литературата?!!! Това се чувства , а филма се излива като .....в яма,има ли разлика??!
к'во живеем,като не прочетем книга или разказ,на Хайтов или друг,кажете ми!!! :)

#7 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 29 септември 2006 - 23:25

Това вече са анализи на известни критици,, така че препоръчвам да не се използват буквално, а да се използват като помощ при вашите разсъждения.

източник: http://www.liternet.bg/
Още нещо:

автор: Антония Велкова-Гайдаржиева

И така, защо "Дервишово семе" затваря (или отваря за ново начало) цикъла разкази. В каква човешка парадигма (митична, религиозна, социално-историческа, космическа, личностно-уникална) се вписва този древен символ. Според наблюденията на историците на религиите в множество митологии, теологии и гносиси съществува равенство, хомологичност между светлината, божествеността, човешкия дух и семето. Също така в митологичните предписания мъжкото семе се отъждествява с космическата и божествената светлина.

Семенната и светлинната метафорика са взаимосвързани, тъй като отпращат към великото творческо начало, към съзиданието, към космогонията. Оплодотворяването, просветлението, раждането на живота като конкретно проявление на светлинното радикално променя онтологичното съществуване на човека, отваряйки го към света на Духа. Именно за запазването на семето (рода), на племенните обреди и притчи, на родовата мъдрост и стародавни оказания, на духовните тайнства на рода става дума в "Дервишово семе". Но става дума и за мистиката на любовта, за великата духовна йерогамия (свещен брак) между мъжа и жената, която прекрачва и надмогва нормативните предписания на социума. И така, в типично патриархалния каноничен стил на вътрешносемействени взаимоотношения дядото на осиротелия Рамаданчо решава да го задоми, защото "нямаше кой къщната работа да върши". Юношата е лишен от личностен избор, друг (родът, традицията, племенният кодекс) гради като че ли идентичността му, предопределя битуването му в света: "За такива работи тогава не питаха, дето се жениха, ами старите си ги правеха сами." Интимните желания, съкровените пориви на личността не са от значение за патерналистичния социален модел. В него господства бащината воля, волята на рода. А това е така, защото младият Рамаданчо е не-посветеният, не-знаещият, "профанът". За да се впише в тайнството на света, за да стане сам той повелител на рода, е нужно да бъде съучастник в инициационни церемонии, да получи знания и прозрения за това, как се светува.

Ритуалите на прехода (Rites de passage) съпътстват преди всичко раждането, сватбата и смъртта на човека. С други думи, те са част от житието му, когато настъпва фундаментална трансформация в онтологичния порядък и социалния статус на личността, рода, племето. Така че до деня на сватбата младият герой е в абсолютно неведение: "Годиха ме, жениха ме - това беше всичкото питане: Вапцани ли потури искам или сури?" Момчето не знае за избраната му невеста - нито възрастта й, нито произхода й. Пълна забрана тегне дори пред желанието визуално да я погледа: "Коя? Каква? - вечерта се чак разбра." Но цялата тази забуленост и не-знание за идентичността на младоженката прави още по-омайна магиката на настъпващото ново, на новата фаза в живота на момчето.

Завинаги остават в паметта на детето-мъж дядовите повелителни слова, които са със стойността на жречески закон: "Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре на сабахлем. Ако си - вика - станал мъж - карай мъжки! Ако не можеш - с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! - бутна ме в одаята и заключи." В случая одаята е топосът на проверката, на изпитанието за мъжествеността на Рамадан. Одаята е ритуалното място, в което ще се извършва промяната, в което ритуално момчето ще "съблече" детската си същност и ще се впише в нов социален ред. За религиозните хора в съдбовни мигове от живота и най-незначителното и невзрачно кътче може да бъде наситено със свещени енергии. И тук къщната одая е префункционализирана - тя е тайнственият посвещенски олтар в сватбената церемония. Защото: "Всеки брак - пише М. Елиаде - съдържа в себе си напрежение и опасност, предполага криза. Затова се извършва чрез ритуал на преминаване."2

Надмогват ли тази криза, укротяват ли тревожните и застрашаващи енергии двамата не-познаващи се младоженци? В ритуалната одая Рамадан за първи път през живота си се съприкосновява с чудодейната сила на любовната магия: "Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло (к.м. - А.В.-Г.) като мляко, със замиглени очета, ей такива!" Не плътският досег, а духовното съприкосновение с красивата омая на момичето кара Рамадан да погледне с други очи на женствеността.

В контекста на инициацията досегът с бялата аура на момичето означава преодоляване на не-осветеното, първичното положение на "дивия" човек, сляп за духа. В тайнствената инициационна одая умира не-зрялото, умира профанното у Рамаданчо, за да се роди влюбеният в жена си и готов на саможертва в името на любовта Рамадан. Не случайно в архаичните общества достъпът до духовното се изразява чрез символиката на смъртта и новото раждане.

Независимо дали първата брачна нощ е физически изконсумирана или не, духовният брак между Силвина и Рамадан е сключен. Може би до края на земните им дни, въпреки всички превратности, поднесени от съдбата. Любовта е по-свет-ила двамата млади ("заживяхме със Силвина като мъж с жена"), те са "възкръсвали" за новото, о-свет-ено начало на живота, получили са откровения от метафизичен порядък. Преобразява се не само техният, но и животът на старите. Всекидневните битови действия на младата жена се разчитат като ритуални свещенодействия от влюбения мъж: "Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше.... бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше...." (к.м. -А.В.-Г.)

Блясъкът на огрятата като от слънце къща, засмелите се греди, Силвинините коси, като от жълто злато, от- веждат към светлинните изживявания на младоженците. Те са любовните знаци на една безрезервна връзка между мъжа и жената. В архаичните, немодерни общества любовните значения на светлинните изживявания са "логическо следствие от една стройна слънчева теология" (М. Елиаде). Цялата част на разказа, посветена на срещата между Рамадан и Силвина, е пропита със соларна символика. И не случайно. Женската красота, любовта като слънчева енергия притежава окултна, магико-религиозна власт, упражняваща решаващо влияние върху мъжа: "Гледах я, гледах я, докато ме сепне дядо." Отново повтаряме, не физическото сближение със Силвина е важно за героя-разказвач, а свещената валентност на това сближение. Първата брачна нощ не е за тях физиологичен акт, а мистична любовна игра. Затова връзката им е толкова силна - тя не увяхва с годините. В патриархално-митологичното мислене всеки профанен опит (физиологична потребност) може да бъде преобразен, изживян в друг, отвъдпрагматичен план.

В срещата между Рамадан и Силвина тържествуват не митологиите на материята, а митологията на духа. Затова, когато биват разделени от силовото, дивото и агресивно начало, те болезнено търсят пътищата, по които ще възстановят свещения съюз помежду си. Защото вярват, че светът е кръг, кълбо - orbis.

С присъщата му паремийна стилистика героят подготвя за трагическия поврат в житието си: "Никой не е и мислил, че под водата има скала, гемията ни да закачи и да я направи парам парчета." Но както космическите ритми се менят, така и душевната светлина преминава в тъма, хармонията в дисхармония. И именно в тези преходи човекът води своите битки, учи се да разпознава доброто от злото, правдата от кривдата, демоничното от божественото.

Симптоматично е, че при тази екстремност на случилото се (изчезването на невестата) дядото на Рамадан е тревожен преди всичко за съхранението на Дервишовото семе ("Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш!") Дядовият императив прозвучава почти като свещено заклинание. Бащата на рода (Дядото) до смъртта си (както ще видим) не сваля ритуалните одежди на негов пазител, охранител. Образът му е хомологичен на образа на Слънцето-Баща, който не е само висш създател и повелител, но и извор и произход на всичко свещено във вселената.

Както съществува скрита връзка между светлината, светостта, съзиданието и любовния ерос в природата, така съществува силна обвързаност между бащината грижа, родовите сакралии и мъжкото семе на потомците. Семето (във всичките му конкретни проявления) е космическият символ на творчеството, рождество, космого-ния. Така че за Пазителя на рода семенната течност на наследниците има слънчев, свещен произход. Тя е вечният, незатихващ огън на рода. Всички светлинни метафорики на семето произлизат от съзидателната му, рождествена, възкресенска природа.

Древните хора осмислят мъжкото семе като слънчева епифания. Известни са от миналото фрази като следните: "Когато човешкият баща го посява като семе в утробата, всъщност Слънцето го посява като семе в утробата", "Светлината е осеменителната сила" и др.3 Очевидно мъжкото семе (semen virile) е не само творец на живота, но творец и на духовните стойности на рода, на племенната духовна генеалогия, на божествената родова драма.

Човешките духовни помисли обаче могат да бъдат осквернени от развихрилите се, от разюзданите страсти. Когато разбира, че са му отвлекли Силвина, Рамадан е обсебен от желание за мъст, насилие, от "бесовски сили". Новината, че съседът му - хайлазинът Руфат - се спазарява със Силвинините братя да я разменят срещу два пърча, го потриса дълбоко. Младежът Рамадан за първи път се сблъсква с човешката профанация на свещеното, на любовта.

Героят също е задомен не по своя воля. Но към брака му със Силвина всички пристъпват с ритуална почит, със съкровени вълнения, трепети, надежди. Още повече, между двамата пламва слънчевото сияние на любовта. Докато отвличането на момичето и размяната му срещу два пърча4 като пазарска стока е вече акт на насилие, акт на човешка грубост и дива вулгарност.

Ако дядото на Рамадан е ритуалният жрец и служител на рода и има пълните "правомощия" да избере невеста за внука си, за да продължи съществуването на рода във времето, Руфат е антиритуалният човек. Съседът Руфат е безверникът, останал недосегнат от свещеното. Не случайно реакциите му, деянията му отвеждат към дивото, хтоничното, бездуховното. Ако Рамадан е космогоничният герой, който съзидава любовта, Руфат е апокалиптичният човек, варваринът, насилникът, разрушителят: "Пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати", "Около месец и нещо Силвина никому не се показа, оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто....", "Той я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше".

Цялата тази агресия на насилието разтърсва все още девствената, но посветена в любовното тайнство душа на Рамадан. Тогава злото обладава героя: "... когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява... Злото дето щеше да направя на Руфатя... И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема... Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях".

Насилието изважда извън равновесие, то ражда мъка, страдания. Профанното начало е болестотворно, то разяжда като проказа. Злото и яростта погубват сърцето и душата на човека. Така насилието на Руфат ражда отмъстителните пориви на Рамадан. Нарушена е интимната и семейна хармония. Изгубен е покоят на душата. След насилственото отнемане на Силвина настъпва период на крайно объркване, появяват се "зверовете" и "демоните" в съзнанието на героя.

В периода на криза влюбеният жених Рамадан се превръща в сламеното ожесточено "чучело". Настъпила е тотална катастрофа и потоп в духа му. "Чучелото" - Рамадан е другото лице на героя, дълбокият символ на временния крах на идеалната серафическа любов. И все пак идеята за обновление не напуска човека с архетипно съзнание.

Уплашеният за Дервишовото семе дядо повежда внука си в Триград при дебелото Айше. Градската жрица на магико-религиозните практики с билки, горчилаци и мазила отново прекарва младежа през ритуалите на посвещението. След символичната смърт за полето на духа животът му е отново о-светен: "... от горчилаците ли, от годините ли, не минаха няколко месеца, смъглиха се по лицето ми и мустаци, и брада... Поомекна и в душата ми..." Очевидно с настъпването на зрелостта индивидът все повече се ритуализира, за да се отвори към духовния и сакрален порядък на съществуването.

При дебелото Айше Рамадан добива познание от друг порядък. Той вече е готов да стане баща. И още там, в ритуалния Триград (неслучайно и името на града носи сакралното число три), той се жени. Тоя път обаче "нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана, както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец!" Многозначителна е тази реплика. Може би го няма чудодейството на първия ритуален преход, няма я магията на любовта. Защото Рамадан церемониално се е причастил завинаги при първата женитба. В косите и миглите на Силвина той е оставил сърцето си.

И все пак Дервишовото семе се съхранява. Когато се ражда правнучето, на третия ден Рамадановият дядо умира. За архаичния човек тайнството на периодичното възстановяване на космоса е обосновало религиозния заряд на диалектиката между живота и смъртта. Рамадановото седмаче е знакът за неизбежното възкресение на Дервишовия род, свидетелството, че рождественото тайнство се е извършило.

Интересно е, че на прага между живота и смъртта, доволен от изпълнението на родовата си мисия, дядото на Рамадан не забравя и социоетичните закони, изковани през столетията. Той е убеден, че мъжката чест на рода също трябва да бъде защитена и възмездена: "Рамадане, бубайков, видех - кай - Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя - кай - оставям в твоите ръце!" Рамадан остава да носи три неща в едни ръце: душманин, дете и жена. Тези три реалности и три символа са визия за сложния, трудноразплетим възел - живот на простоземния човек. Животът, който сблъсква и събира човешкия разум и човешката интуиция, рационалното познание и митологичните предписания, обективното разбиране на света и сигналите, идващи от душата.

След смъртта на стария Дервиш осветената любов между Рамадан и Силвина възкръсва с нова сила. Но тя не е рожба на страстта и нагона. След житейските изпитания и ритуални проверки двамата смирено се търсят един друг - търсят лицата и очите си: "Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам." Дупката в плевнята е ритуалният отвор, който дава възможност на Рамадан да преминава от света на не-любовта към света на любовта, от житейските тегоби към душевната радост, от мъката към смирението. Отворът е символичният преход от една екзистенциална ситуация в друга. И понеже конкретната житейска прагматика не позволява Рамадан и Силвина да са заедно, в плана на духовните срещи те се събират: "И се понесе тъй животът ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми... нямаше и да зная колко са години минали". Кръгово-ритуалното време на любовта не е синхронно с телеологичното време на битовата прагматика. Съдбовната любов е йерофания, житейското всекидневие, изпразнено от религиозни съдържания, е зона на профанното.

Ето че и разрушителният Руфат е възмезден: "... взеха му касапницата и това го още смачка... Резна го тая чивия в гръбнака и го тръшна на легло". Болестотворящият Руфат сам е сполетян от болестта. До края на дните си той е обречен да бъде немощен.

Постепенно "логиката" на Рамадановото житие води към "падането на стената" между съседските дворове: "Преди месец и нещо бутнах тарабата - гнилата - и влязох в Силвинините двори като у дома. За първи път тримата се събрахме на едно, от четиридесет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина - между нас..." Прагът (тарабата) досега е определял границата между "вън" и "вътре", бил е знак на несъвпадението между Руфатовата жена и Рамадановата любима. Рамадан дръзва не само физически, но и символически да премахне тарабата (след четиридесет години тя неслучайно е изгнила). Материалният праг е разрушен, физически несъществуващ, остават обаче праговете в душата, "катранът", обладал сърцето. На желанието на Рамадан да подържи Силвина в своите ръце пред очите на немощния Руфат, с-мир-ената със съдбата си патриархална жена отвръща:. "Стига ни - вика, - че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!" Така или иначе във финала на разказа любовният триъгълник се затваря. В него са се "утаили" човешките страсти и радости, човешките "робства" и "свободи", човешкият протест и човешкото примирение. Рано или късно човек разбира смислите на инициационни сценарии, т.е. умиране на профанното положение, последвано от прераждане в сакралния свят. Рамадан наистина е прероден от любовта. Практически той се превръща в слуга на най-върлия си враг в земното битие, и то заради нея - Силвина. Човещината, добротворчеството, родени от любовта, тържествуват във финала на моноизповедта. Въпреки всички душевни терзания, въпреки личностния трагос на съществуването каленият в битките човек издържа изпитанията на съдбата. Вярващият в божествените предписания раб божи започвада надмогва личната си драма и да се отваря за света на благородството: "...хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера..."

Дали "катранът" Руфат не е символът на черното, на тъмното, на демонското начало в душата на човека, което го дебне, преследва, изпитва в съдбовните граници между добро и зло, примитивно и възвишено, красиво и грозно. И още - не е ли Руфат оня символичен праг, който перманентно напомня за невъзможността на тленните създания да постигнат абсолютната любовна хармония тук, на земята. Любовта е божествена, сарафическа сила и нейната прагматична постижимост може би би погубила сакралните й значения. А в несъвършеното ни замно битие винаги съществуват демоните, катраните в душата. На нейния кръстопът непрестанно двуборстват "Руфат" и "Силвана", агресията, озлоблението и благородството, любовта.

И понеже цялото човешко съществуване е серия от изпитания, от повтаряния опит за "смъртта" и "възкресението", "светлината" и "мрака", Рамадан продължава да тъпче по своя съдбовен, свише предопределен кръстопът. Ако през главата на "дивия" Рамадан минават помислите за убийство, ритуализираният и опитомен от любовта Рамадан - за врага си се грижи като за собствен брат.

В "Дервишово семе" темата за съхранението и продължението на рода е само един от проблемите. В повествованието се противопоставят гледните точки на света, натоварен с ритуални стойности, и света, изпразнен от такива. Никъде не става дума за настъпила трансформация в душата на Руфат. За него космосът и на най-ближните остава инертен,ням, непрозрачен. Той не разбира свещения език на човешката жертвеност, добротворство, любов. Светът на Руфатовци е свят, който без никакъв свян десакрализира соларните проявления на битието, едно от които е мъжкото семе. И обратно, за света на Рамадан и Силвина раждането, смъртта и прераждането са три акта на едно и също тайнство. Великата магия-възел-живот.

"Дервишово семе", както и целия цикъл "Мъжки времена" навлиза вътре, в центъра на един архаичен, намиращ се в самия преход на модерното си случване. Повествованието "изземва" гледните точки на хората, чието верско поведение, житейски позиции, ритуални практики често пъти са някак чудновати, ексцентрични, трудно разбераеми. Едно е безспорно - пресъздадената вселена на тези люде е съкровена. Колкото и анахронична като поведенческа матрица, като светоусещане да е, тя е плод на сакрално познание и мъдрост. Защото социумът на модерните хора не е освободен, той "помни" ритуалните поведения на своите предци. Историческите случвания непрестанно прибавят нови значения, но те са безсилни да разрушат структурата на вечните символи.

В "Дервишово семе" говорят не само простонародните митологии, гласовете и езиците на хилядолетни утаявания на традицията, наносите на вековете. В него наистина викат човешкият свян, страсти, нагони, пориви. Зоват силите на страстта и любовта, на озлоблението и примирението, на хаоса, но и на хармонията. "Дервишово семе" е разказ за ритуалното битие, в което будуват хилядолетни архетипи и символики. "Дервишово семе" е и разказ за човешката интимност, за уникалната човешка вселена, за универсално човешкото.

АКТИВИЗИРАНЕ НА ДИАЛОГИЧНАТА ПОЗИЦИЯ ПРИ ЧЕТЕНЕ НА РАЗКАЗА "ДЕРВИШОВО СЕМЕ" ОТ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

автор Румяна Симеонова


В различни по тип култури представата за учене има различни измерения. В българската, макар и негласно, е установен лабораторният академичен стил - както при подбора на необходимите знания, фиксиран в утвърдените нормативни документи, така и в методиката на преподаването им. В литературното обучение тази ситуация е предпоставка за утвърждаване на четенето като „нечетене”. Действителният свят, в който децата живеят, представите и нагласите, с които те се осъществяват в своя специфичен социален, емоционален, психологически възрастов контекст, съзнателно или несъзнателно се пренебрегва. Задачата е ученикът да бъде натикан в ситуацията и по този начин приучен да се адаптира към интересите, нуждите, речта, статуса на авторитета на възрастния. Смятам за реалистична тъжната констатация на Вл. Трендафилов за резултатите от литературното образование: „Системата обучава обектите си да лъжат хвалебствено и да подминават като несъществен фактор собствения си литературен вкус или избор. Учи ги да не мислят, да споделят чужди мисли и да слагат правилно запетайките. Тренира ги на формалните аспекти на литературата, където се иска запаметяване, а не разсъждение. Принуждава ги да се съобразяват безпрекословно с мнението на ментора, независимо дали е учител, или е задочен гуру - авторитет, а с това ги въвежда в техниката на социалното раболепие. Учи ги да мислят, че мислят”1.

Смятам, че незавидното състояние може да бъде променено, ако един от приоритетите при подбора на текстове в учебните програми е съобразяването с най-важните особености в психологическия, емоционалния и интелектуалния свят на учениците в съответната възраст. Другият път е търсенето на активизиращи диалога посоки за интерпретация и по-разчупени форми на взаимодействие, интензифициращи този диалог. Причините за инертното държание на децата в процеса на обучението психолозите обясняват преди всичко с това, че материалът е много „над” или „под” възможностите им; че е насочен към това, което най-малко ги привлича, и е видно разминаването с интересите и потребностите им.

Набелязвам възможности за активизиране на диалогичната позиция при четене на разказа „Дервишово семе”, базирани на наблюдение и анализ на доминиращите психологически тенденции при 14-годишните. Това е драматичната възраст между детството и зрелостта, когато юношите търсят своето Аз, осъзнават принадлежността към своя пол. Погледът им е обърнат към самите тях като към мъчително себеутвърждаваща се самостойност. Безграничното им любопитство към себе си и света е съпроводено от лутане, обърканост, неустановеност на собствените ценности и опори на съществуването. Критичната възраст е съпроводена от стабилни периоди, сривове, връщания или опити да се прескочи много напред. Гребенът на вълната е рискът на първата любов - „Краят на една епоха, който връхлита и изпепелява юношата...”2. В периода на съзряването особено болезнено се възприема разминаването между духовните търсения и копнежи и реалността. Това, което за възрастния е реалистично решение, за юношата е нечистоплътен компромис. Отчитайки характеристиките на юношеската психика, откриваме, че разказът „Дервишово семе” дава големи възможности за допирни полета между хоризонта на възприемателите в тази възраст и текста. Проблематизирани са духовното себеосъзнаване в отношението му към социалната реалност; отношението външен контрол - вътрешни импулси; любовта с нейните драматични перипетии и множествените й форми на проявление; сексуалността и еротичното в психичните и в социокултурните им измерения; осъзнаването на характерните и скритите особености на мъжкото и женското поведение, стремежи; необходимостта от взаимно допълване, позволяващо на индивида да открие хармоничните измерения на целостта.

Набелязаните проблеми биха могли да се използват като изходна позиция и гледна точка при интерпретацията. При избора на ракурси не бива да изключваме възможността за участие на учениците. Така очертаването на съвместен проект при разсъжденията ангажира, създава усещане за значимост и перспективност на наблюдението.

Споделям проект с набелязани основни моменти при колективна интерпретация на текста по темата Духовният мир на човека и животът в реалността. Подобна широка формулировка дава възможности акцентите в интерпретацията да се ориентират според интересите на учениците, като обединяващата линия е разсъждението върху сложното взаимодействие и обусловеност на духовното себеосъществяване и потока на живота като случвания, предопределени от социалния и културния контекст.

Разказът центрира вниманието върху драмата на човека, преживяващ живота си на кръстопът, търсещ решение как да съвмести несъвместимото. Според констатацията на известната детска психоаналитичка Франсоаз Долто3 този въпрос се оказва най-често задаван от юношите. Съпреживяването на аналогична в драматичността си ситуация е предпоставка за събуждане на интереса към самия текст - към техниките на писане и към образа на човека. Изповедта, реализирана като диалог с неизявяващ се речево събеседник, отвореността на финала са особености на структурата и на текста и на изказа, които могат да бъдат разглеждани като установени модели за експлициране на човешките вътрешни противоречия. Идентифицирайки се с героя или заемайки позицията на събеседника, читателят е поставен в ролята на съпреживяващ и търсещ отговор заедно с героите. Спецификата на словесното изложение - просторечие, различаващо се от нормативния книжовен език, утвърждава спонтанността, самобитността на „естествения” човек, търсещ отговор, самонаблюдавайки се и моделирайки състоянието си в думи образи, думи жестове, думи мълчания. Началото и каят на разказа са начало и край на изповедта на героя: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза”; „На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш - кажи, ако ли не - помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака”. В особени отношения са образите, провокирани от думите „възел”, „кръстопътче” и „да вървя”. Те могат да бъдат разглеждани като смислопораждащи ядра в текста. Усещането за задушаващата стегнатост на възела е трансформирано чрез ироничната дистанция, носена от умалителното „кръстопътче” и решимостта, изявена в глаголната конструкция „да вървя”. Противоречието между „тъпча”, „не виждам накъде да хвана” и яснотата на указаната посока на вървене дава представа за неспирния поток на живота, който ни носи, и усещането, че това не е нашата воля. Духовното себеосъществяване и себенамиране е реализирано чрез акта на ироничното разбиране за нашата подчиненост. Потопени в лоното на една култура, ние ставаме нейни модели. Опитът да надмогнем нормите й си остава опит в нейните граници. Патриархалното родово мислене узаконява живота като висша ценност, като богоустановеност. Той се мисли като вечно повтарящ се цикъл, като свързана верига от поколения, при която липсата на потомство се разчита като нарушаване на космическите закони, управляващи ритъма на живота. Внукът защитава „своето индивидуално право”, „правото на своето сърце”, но в границите на установения ред. В самото заглавие на разказа „Дервишово семе” имплицитно присъстват диалектически свързаните и отблъскващите се идеи за любовта - духовно посвещаване, и любовта - раждаща и поддържаща живота (базираме се на буквалния превод, съдържащ парадоксалното съчетание „монашески род”). Драмата на духовното себеосъществяване на героя е отпратка към извечната драма на човека в опита му да съвмести идеалното и реалното.

„Бях тогава на четиринадесет ненавършени години...” Разказът започва с точно посочване на възраст - времето на съзряването. Сюжетът наподобява сюжета на приказка - наличие на нарушен ред, на беда: героят трябва да премине ред изпитания, за да постигне своята зрялост, да преодолее лишението и да получи ръката на любимата си. Той има помагачи - дебелото Айше с билката „живениче” го спасява от треска, а дядото, за да спаси живота му, го връзва за стълба. Бягството, пътуването, противоборството не са реализирани. Трансформацията на модела е многозначно послание за непредвидените обрати на човешката съдба и зависимостта на човека. Лошото - сделката на Руфат и проявеното насилие, в границите на тази реалност се оказва, че има право. Ходжата „заклева” момчето да не се кара, да не се сбива, да не се беси, да не се дави, а дядото го завързва на дирека. Тези действия могат да бъдат разчетени като подчертаващи разбирането за сакралната значимост на установения ред, в който животът е висша ценност. Трансформирането на приказния модел настоява за сложността на истините в живота, където многобройните предвидими и непредвидими пречки човек преодолява по-скоро съхранявайки своята любов и духовен мир, отколкото в открито противоборство, изискващо ясно разграничаване на черно и бяло. Мъжът е отъждествен със стълба, той е крепителят на рода, на живота, но и връзката между земята и небето. Същинският му живот започва с празника на влюбеността. Между играта на пумпал и кръвта са онези несравними блянове, родени с новото чувство: „Шеташе, метеше, старата ми къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше по три пъти на ден и в него сутрин се оглеждаше, косата си разресваше. Имаше едни коси, ей оттук, ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко, видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях”. Този фрагмент, разчетен в плана на интертекстуалността, отвежда към познати модели образи от народните песни, носи сугестивната сила на образното, метафоричното виждане. Едновременно той е показателен за празничността на любовното преживяване, което съчетава играта, съзерцанието, проникването зад видимото. Съвместяват се усещанията за аромат (цветове и билки), светлини и преливащи се нюанси на цветове. Глаголите „греят”, „заиграваше” заявяват това движение. Видимото и невидимото се сливат и изявяват в неизмерим по мащабите си копнеж. Той е изразен и чрез превръщането на усещането за време в обект на повествованието: „Каква е мъка било и с тия кози! Спряло се онова слънце мързеливо на средата на небето и не слиза! Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да й раздухвам миглите”. Любовният копнеж създава усещане за мощ, дързост, желание да обърнеш космическия ред, за да получиш желаната близост. Представата за заравянето на слънцето, царуването на нощта като време на тайното, интимно потапяне в неизбродимото пространство на копнежа е отпратка към глъбините на „магнитната буря” в интимните ни преживявания, която дезориентира и традиционния ни ценностен компас. Любовта - копнеж, грижа, съзерцание, привързаност, е противопоставена на сексуалния стремеж като желание за притежание и насилие. Образите на Руфат и на Силвинините братя имат общи определители: Руфат „пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати”, Реджеп и Юмер са „лакоми хора, чобани, мряха пък за чанове и пръчове. и се спазариха с Руфатя”. Поставен е акцент върху животинското, потребителското, лакомията. Духовният недоимък се компенсира с използване на сила. Руфат е касапин. Силата му е способността да убива, да разчленява. Сакатият човек „неизбежно ще потърси чудовищна утеха в това да осакатява околните”, защото не е по силите му да гради живота, затова се опитва да го унищожава. Героят разказвач предава видяното през „пенджерчето”: „...виждаше се как сядат на софрата... Как я вдигат... Как си постелват за лягане, как си лягат... Как си разпасва пояса Руфат... и... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена... Тоя я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я закалваше...”. Бруталността на сцената е преживяна болезнено - синтактичният паралелизъм, многоточията създават бавен ритъм, отпращащ към неописуемо мъчителното преживяване. Желанието за пълно господство над другия човек, за превръщането му в безпомощен предмет на нечия друга воля отвежда към целта „да бъде накаран той да страда, защото няма по-голяма власт над друг човек от това да го принудите да понася страдание, без да може да се защити”4. В реалността на патриархалната култура отношението към жената до голяма степен е предпоставено от налагането на властовия модел, където правото е на страната на грубата сила. В разказа пестеливо е нарисуван образът на жената. Създадено е усещането, че тя е по-скоро вещ, нечие притежание, но е подсказана и силата й да създава, пази, съхранява живота - въпреки причинените й страдания. Тя е пазителка на уважението към живота и човечността като проява на прошка, милосърдие, великодушие. Показано е как жената служи на живота, въплъщавайки чрез себе си сърдечността. Ключов образ в разказа е образът на сърцето. То е представено като самостоятелен герой, неподвластен на повиците на разума и ограниченията на нормите. „Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то сърцето се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Сърцето е съсредоточеност на истинския живот. Героят отъждествява себе си с чучело, когато бива лишен от любовта. Остава всекидневното монотонно съществуване: „Кози да пасе, да оре и да яде”. Сърцето е съсредоточеност и на страданието: „Тука, в сърцето, сто пиявици като че ли се бяха впили, та го сещах отмаляло, като мъртво”; „... през сърцето го прекарах. Като с губерка...”; „... сърцето ми се топеше като свещ! Как не се стопи това сърце!”. Даже Руфат, лишен от способността да обича, очаква живителната топлина на сърдечността: „и на Руфатя, види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слама, та колкото си беше ракиджия и бекрия, взе, че още се пропи”. Текстът генерира мисълта за невнятната мощ на нашите емоции - импулсите на същинската ни екзистенция. Въведеният мотив за възкръсващия феникс (мушнат в кочина Рамадан научава за съдбата на Силвина и се събужда „в пепелта”, сърцето се топи, но не се стапя) насочва към тайнствената раздвоеност и взаимопроникване на живота и смъртта. Многозначността на ключовите образи - семе, сърце, огън, пепел, път, кръстопът, възел - потвърждава представата за сложността на духовното преживяване на света и за възможността за превъплъщение. Съпоставката между субективното време на героя и сюжетното време откроява мястото на емоционалния живот като формираща среда на битието. Акцентираните пространства - оградата, покривът на къщата, коминът, са гранични топоси, показатели за раздвоеността на човека в света. Дали е възможно да бъдат надмогнати неизброимите вътрешни и външни огради във времето на юношеството. Задачата на учителя е да насочи коментара към знанието за силата на превъплъщенията и преражданията, чрез които да съумееш да съхраниш себе си. Четенето на разказа може да се превърне в приключение на разбирането за душевните перипетии и възможността те да бъдат пластифицирани в образи, структурирани в текст. Целта на аналитичния процес е отговор на въпросите: Как този словесен свят набелязва формите на отношенията между живота в плана на духовното и живота в реалността? Как е видяна диалектическата свързаност на емоционалния свят и обкръжаващата реалност? Личностната преценка на значимостта и необходимостта да реализираме духовното си себеосъщесвяване, без да губим връзка с реалността, е полезно и постижимо знание в процеса на четене на разказа „Дервишово семе”. Раздвоен между детския идеал, в който всичко е наужким, и необходимостта да създава нещо истинско, юношата е воден към разбирането, че истинските неща имат корени в нашите блянове, но отстояването им изисква съхраненото ни духовно зрение и знанието за сложността и непредвидимостта на развитието на „фабулата” тук и сега. Творбата утвърждава уважението към живота и чувството за отговорност като висши неотменими ценности. В плана на модерното мислене любовта е достатъчно оправдание за правото ни да нараняваме другите - разказът проблематизира това право. В него любовта се мисли като всеотдаване, търпение, грижа, подкрепа, великодушие. В диалектическа взаимосвързаност са пулсациите на духовния свят с реалността. Докато живеем тук и сега, ние сме по-скоро стълбове, крепящи многоплодната връзка между земята и небето. Зависими и потопени в своята култура, способни сме да отглеждаме плодовете, подходящи за нашия чернозем. Разказът „Дервишово семе” е твърде български в мисленето на света и човека. Коментарът му отвежда към корените на българската устойчивост и трезвомислие, толкова нужни във времето на сладки илюзии и грозна, бездуховна реалност. Усилията ни да отворим пътя за диалог с текста е като трудно разораване на земя, скована от нашите умствени установки, предразсъдъци и страх да не накърним разбирането за естетическото с разбирането за човешкото, което изкуството скулптира в своите форми. Първият разказ в програмата за 8. клас „Дервишово семе” стъписва учениците, срещали се в училищното пространство преди всичко с реторичен тип текстове. Докосването до пространствата на интимното, включването в един друг поток на говорене за литературата изискват известна подготвеност. Учителят може да подчини интерпретацията в посоката родово - индивидуално, добро и зло, но може да предприеме риска на пътуване към глъбините, мотивите на човешките изяви, защото самият разказ предполага проследяване на душевните перипетии. Съвместяването на културологичния и психологическия код, без да бъде пренебрегвано вниманието към текста като направеност, дава възможност за активизиране на диалогичната позиция между текста и учениците, провокираща интереса им и към себе си, и към начините, по които изкуството дава израз на човешкото битие.

ЛЮБОВ И ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ В ПЪРВАТА БРАЧНА НОЩ

автор: Владимир Донев
/с някои промени от моя страна, защото имаше сравнение със стихотворението на Дебелянов "Жертвоприношение"/
Мотивът за първата брачна нощ е част от важната сватбена обредност за сборника на Хайтов “Диви разкази”. Той е разработен в духа на патриархалната традиция, но Хайтов преакцентира изображението към стопяване на насилието в първата брачна нощ и постига специфична красота на описанието за сакралния момент на опознаването между младите в сцената от “Дервишово семе”. Разработката на този епизод е прекрасна, което изисква деликатна чувствителност у художника и майсторство да се претвори подобно тематично предизвикателство без битово издребняване и натурализъм. Тук грубата еротика и насилието, заложени в патриархалното светоусещане за този свещен момент от живота на двамата младоженци, са заобиколени с някои интересни похвати, свързани с ъгъла на гледната точка и съхраняването на интимното преживяване. Въпреки липсата на същинско брачно “жертвоприношение”, което се изисква по строгите закони на патриархалната традиция, в “Дервишово семе” сцената на опознаването притежава особена приглушена еротика, духовно съприкосновение на две себеоткриващи се млади души, които жертват своята невинност, преминавайки в статуса на брачно съжителство, въпреки липсата на “доказателствения” акт между тях.

Рамадан и Силвина са жертви на патриархалната традиция. Преждевременната сватба насилствено скъсява детско-юношеското им усещане за света и ги натоварва с непосилната задача да изпълнят родовите повели за продължаване на Дервишовото семе. Насилието и грубостта в този момент от сватбения обреден ансамбъл е известен от фолклорната традиция. Нека припомним накратко по-важните аспекти и евфемистичните процедури на описанията в научната литература. “Свеждане на младоженците” се нарича моментът, в който младите ще бъдат въведени най-често не в одая, предназначена за изпълнение на първия брачен акт, а в хамбара или “друга стопанска сграда”. Според обичая мъжете изпълняват “еротичен” танц известен като “Как се сади тос пипер”. Доказателството за невинността на девойката е окървавената риза. Ако тя е налице, се преминава към “благата ракия” и продължаването на сватбения обред. Ако девойката е “нечестна”, следват тежки наказания за рода на момичето, а самото то бива изгонено или над него се извършват очистителни ритуални действия.

В композирането на сюжета функцията на мотива за първата брачна нощ е психологическа, но и драматична. Писателят многократно подчертава, че в един разказ търси конфликта като сърцевина на сюжета. Очевидно, че драматичният възел се завързва чрез взривоопасната завръзка на ситуацията, която ще предопредели конфликтния заряд за четиридесет години сюжетен скок на времето в творбата. Липсата на действително извършване на първи брачен акт е нравствен проблем за патриархалната норма, но това не означава автоматично въвеждане в драматична ситуация за героите в разказа. Хайтов представя сцената в друга светлина - в духовно и личностно опознаване, което е достатъчно здраво скрепено между героите, за да живеят те щастливо като мъж и жена, ако не съществуваше закона на “жертвоприношението” по повелите на обичая. Запомнят се добре подбраните детайли: развиването и повиването на Рамадановия пояс като пумпал (много верен детайл за неузрелия младежки поглед в любовната игра) или закачката на Рамадан да “раздухва” миглите на Силвина, за да се подредят, когато тя се събужда сутрин в миговете от краткия им съвместен живот.

Изповедността на аз-изказа в разказа изразяват преживяванията нежно и съкровено. В разказа е описано неусетно омагьосващото сближаване на две неподготвени за тайнството души. Младите в Хайтовия разказ трябва да преминат границата на принудата, а самите те са жертви на патриархалната традиция.

Липсата на зрелост в първата брачна нощ и насилието на преждевременната сватба, предизвикана от суровия патриархален обичай, подбуждат Рамадан и Силвина да реагират наивно. По детски те се стремят да заобиколят жестоката повеля да се удостовери невинността с кръв и в това се състои красотата на Хайтовото художествено решение. Косвено е разобличена патриархалната традиция в невинната естествена реакция, героите не са унизени в стъписването пред примитивността на обичая. Те все пак притежават жизнена сила и младежко любопитство, за да надмогнат принудата и да открият себе си като други, като индивидуалности със свой чар и темперамент. Точно в съхранената интимност, в ракурса на духовните преживявания, в надмогването на патриархалното светоусещане и в универсалното послание е силата на художествената разработка на мотива при Хайтов.

Ако включва някакъв фолклорен мотив, авторът го използва, за да подчертае нравствената и физическа хубост на Силвина в новия дом след сватбата. Соларни елементи, както в народните песни, подсказват, че тя е по-хубава от слънцето и свети в патриархалната атмосфера на Рамадановия дом - “старата ни къща бе огряла като слънце”, “засмели се бяха и гредите”, косите носят цветовете на лъчите - ту руси, ту червеникави, ту като жълто злато. Нагледът при Хайтов се изгражда не само от думи със “светлинна” семантика, а в смесица с възприятия за мирис и цвят - цветовете и билките, окачени по смеещите се греди на Рамадановата къща.

Поради ориентацията си към нарадопсихологията и преобладаващия реализъм в художественото изображение (още Боян Пенев посочваше липсата на мистичен дух в нашата литература) българската белетристика повествува за селото и свързания с него патриархален мироглед и фолклорна обредност. В този свят се разгръща драмата на българската съдба, в него писателите откриват своите сюжети, теми и конфликти. Не е възможно да се заобиколи в тази насоченост на литературното ни мислене и сватбеният обред с цялата му красота и противоречивост, защото той е не само етнографско описание и обект за възхищение от страна на учените фолклористи, но и драма, която разкрива неприятни страни на патриархалните обичаи - примитивността, прагматизма и насилието, особено в първата брачната нощ.

#8 superstarche

superstarche

    Почетен потребител

  • Потребители
  • PipPipPipPip
  • 469 мнения
  • Пол:Женски
  • Град:Hauptstadt

Публикувано 12 октомври 2006 - 23:35

Здравейте!На мен ми трябва подробно писмено характеризиране на Рамаданчо.Някакви предложения? :speak:
Там, дето пеперудите отиват да умрат наесен-
там ме търси, когато другаде ме няма вече.

#9 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 13 октомври 2006 - 00:26

Здравейте!На мен ми трябва подробно писмено характеризиране на Рамаданчо.Някакви предложения? :P

Тук е обединено почти всичко, което го има в нета за този великолепен разказ на Хайтов. Обичам литературата и нямам нищо против да помагам, защото и на мен едно време са ми помагали по математика.
НО в момента се налага да те препращам към мненията дадени в тази тема, от което дори мен ме става срам :P - първото есе в коментар 5 и първият анализ в коментар 7. За ориентир твоето мнение е коментар 8. Или просто започни да търсиш името Рамадан в страницата и ще намериш инфо, предостатъчно докторат да напишиш за Рамадан.
Достатъчно ясни ли са предложенията ми? :P Все още се усмихвам, ама при още едно такова питане, показващо пълно безхаберие, ще се озъбя. Публикувано изображение

#10 superstarche

superstarche

    Почетен потребител

  • Потребители
  • PipPipPipPip
  • 469 мнения
  • Пол:Женски
  • Град:Hauptstadt

Публикувано 13 октомври 2006 - 08:14

Ами ,благодаря :whist:
Там, дето пеперудите отиват да умрат наесен-
там ме търси, когато другаде ме няма вече.

#11 hot_lili

hot_lili

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 7 мнения
  • Град:софия
  • Интереси:езици:)

Публикувано 13 октомври 2006 - 23:09

Моля за " Защо всички герои в разказа са жертви". Много моля!

#12 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 14 октомври 2006 - 00:20

Моля за " Защо всички герои в разказа са жертви". Много моля!

Отне ми около 1 час да го наместя и оформя с подходящ увод и извод и да променя стила леко, използвах само текстовете дадени по-горе. Благодари ми като прочетеш разказа, ако не си го направила, става ли? :clap:

Защо всички герои в "Дервишово семе" са жертви

Със сборника си "Диви Разкази", заел трайно място в българската класическа литература. В разказа си "Дервишово семе" Хайтов разгръща най-често обсъжданата тема-темата на любовта. Но тук, той я поставя в контекста на родовите традиции и родовия морал, тук той поставя на изпитание и нейните и родовите ценности. Една от причините за уникалността на разказа е неповторимия герой – Рамадан. В хода на непринуден разказ той представя сложните конфликти на битието, които могат да заплетат или разплетат възела на живота, могат да те превърнат в жертва и да те въздигнат от пепелта.

Възелът на Рамадановия живот се заплита още с раждането му. Без майка и баща, неговата участ е да живее със старите си баба и дядо. Липсващите звена на Дервишовите поражда един от първия проблем в Хайтовия разказ-ранната сватба. В типично патриархалния каноничен стил на семейните взаимоотношения дядото на осиротелия Рамаданчо решава да го задоми, защото "нямаше кой къщната работа да върши". Юношата е лишен от личностен избор, друг (родът, традицията, племенният кодекс) гради като че ли идентичността му, предопределя съдбата муа. Интимните желания, съкровените пориви на личността не са от значение. Господства волята на рода.
Традициите повеляват, децата да се превърнат във възрастни още през първата брачна нощ, но как едно дете може да се справи със задълженията на един мъж?! Макар все още да не осъзнават това, Рамадан и Силвина се възпротивяват на строгите съпружески задължения. Но все пак, още тогава, между тях се заражда любов, въпреки че тя е по-скоро подобна на любов между братче и сестриче. Независимо дали първата брачна нощ е физически изконсумирана или не, духовният брак между Силвина и Рамадан е сключен. Може би до края на земните им дни, въпреки всички превратности, поднесени от съдбата. Любовта е посетила двамата млади, тя механично "навива" сърцата им и като изведнъж ги дръпнат между тях остава зейнала рана. Преобразява се не само техният, но и животът на старите. Всекидневните битови действия на младата жена се разчитат като ритуални свещенодействия от влюбения мъж: "Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше.... бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше...."
След отвличането на Силвина, момчето усеща непоносима празнота в душата си: "като се върнахме вечерта вкъщи, заварихме празна, тъмна къща, без невеста". Младежът Рамадан за първи път се сблъсква с човешката профанация на свещеното, на любовта. След този момент, Рамадановия живот се дели на две: на щастливия, кратък, но прекрасен живот със Силвина и на нещастен-обхващащ повече от четиридесет години, през който тя е женена за Руфат.. Болезнената, като болест, обич го принуждава да наблюдава сцени от семейния живот на любимата си и на най-големия си враг.

Съседът Руфат също е жертва, макар и не така директно показана. Той е безверникът, останал недосегнат от свещеното. Не случайно реакциите му, деянията му отвеждат към дивото, хтоничното, бездуховното. Ако Рамадан е героят, който съзидава любовта, Руфат е апокалиптичният човек, варваринът, насилникът, разрушителят: "Пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати", "Около месец и нещо Силвина никому не се показа, оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто....", "Той я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше".

Цялата тази агресия на насилието разтърсва все още девствената, но посветена в любовното тайнство душа на Рамадан. Тогава злото обладава героя: "... когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява... Злото дето щеше да направя на Руфатя... И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема... Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях".
Насилието изважда извън равновесие, то ражда мъка, страдания, разяжда като проказа. Злото и яростта погубват сърцето и душата на човека. Така насилието на Руфат ражда отмъстителните пориви на Рамадан. Нарушена е интимната и семейна хармония. Изгубен е покоят на душата. След насилственото отнемане на Силвина настъпва период на крайно объркване, появяват се "зверовете" и "демоните" в съзнанието на героя.

В периода на криза влюбеният жених Рамадан се превръща в сламеното ожесточено "чучело". Настъпила е тотална катастрофа и потоп в духа му.Уплашеният за Дервишовото семе дядо повежда внука си в Триград при дебелото Айше. Градската жрица на магико-религиозните практики с билки, горчилаци и мазила отново прекарва младежа през ритуалите на посвещението.

При дебелото Айше Рамадан добива познание от друг порядък. Той вече е готов да стане баща. И още там, в Триград, той се жени. Тоя път обаче "нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана, както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец!" Многозначителна е тази реплика. Може би го няма чудодейството на първия ритуален преход, няма я магията на любовта. Защото Рамадан церемониално се е причастил завинаги при първата женитба. В косите и миглите на Силвина той е оставил сърцето си.

И все пак Дервишовото семе се съхранява. Когато се ражда правнучето, на третия ден Рамадановият дядо умира. За архаичния човек тайнството на периодичното възстановяване е обосновало целия му живота, всичките му действия са били посветени на това.

След смъртта на стария Дервиш осветената любов между Рамадан и Силвина възкръсва с нова сила. Но тя не е рожба на страстта и нагона. След житейските изпитания и ритуални проверки двамата смирено се търсят един друг - търсят лицата и очите си: "Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам." И понеже животът не позволява Рамадан и Силвина да са заедно, те се събират духовно: "И се понесе тъй животът ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми... нямаше и да зная колко са години минали".

Руфат е символът на черното, на тъмното, на демонското начало в душата на човека. Непрестанно двуборстват "Руфат" и "Силвана", агресията, озлоблението и благородството, любовта. Но ето че и разрушителният Руфат е възмезден, превръща се в ясна жертва: "... взеха му касапницата и това го още смачка... Резна го тая чивия в гръбнака и го тръшна на легло". Болестотворящият Руфат сам е сполетян от болестта. До края на дните си той е обречен да бъде немощен. На желанието на Рамадан да подържи Силвина в своите ръце пред очите на немощния Руфат, смирената със съдбата си жертва, отвръща:. "Стига ни - вика, - че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!" Така или иначе във финала на разказа любовният триъгълник се затваря. В него са се "утаили" човешките страсти и радости, човешките "робства" и "свободи", човешкият протест и човешкото примирение.

В "Дервишово семе" се противопоставят гледните точки на Рамадан и Силвина, натоварени с ценности, и Руфат, изпразнен от такива. Първите са жертви през цялото повествование, но накрая Рамадан наистина е прероден от любовта - практически той се превръща в слуга на най-върлия си враг в земното битие, и то заради нея - Силвина. Човещината, добротворчеството, родени от любовта, тържествуват във финала на моноизповедта, Рамадан надмогва личната си драма и се отваря за света на благородството. А въобще не става дума за настъпила трансформация в душата на Руфат. За него космосът и на най-ближните остава инертен, ням, непрозрачен. Той не разбира свещения език на човешката жертвеност, добротворство, любов. Превръща се в жертва.

#13 hot_lili

hot_lili

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 7 мнения
  • Град:софия
  • Интереси:езици:)

Публикувано 14 октомври 2006 - 15:35

много много много БЛАГОДАРЯ!!!!!!!!!!

#14 pamito

pamito

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 7 мнения

Публикувано 14 октомври 2006 - 20:34

Трябва ми спешно съчинение-разсъждение на тема:

Дългът към рода и дългът към сърцето в Хайтовия разказ "Дервишево семе"

Много в спешно. Моля помогнете Публикувано изображение

#15 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 14 октомври 2006 - 21:47

Трябва ми спешно съчинение-разсъждение на тема:

Дългът към рода и дългът към сърцето в Хайтовия разказ "Дервишево семе"

Много в спешно. Моля помогнете Публикувано изображение


Сайта, който открих, е просто невероятно пълно и изчерпателно помагало по БЕЛ, линкът води точно към темите за 8 клас и там ще намериш тема със заглавие:
"ТРАДИЦИИТЕ НА РОДА И ЦЕНАТА НА ТЯХНОТО СЪХРАНЯВАНЕ", но се припокрива напълно с "Дългът към рода и дългът към сърцето в Хайтовия разказ "ДервишОво семе"

http://www.myschoolb.....08 klas.htm#1

Темата е в rar формат, чуквате на "изтегли" с десния бутон на мишката, избирате Save Link As и после разархивирате. Сайтът е истинско богатство. :P

За "Дервишово семе" там има следните теми:

1. Активизиране на диалогичната позиция при четене на разказа "Дервишово семе" от Николай Хайтов (Румяна Симеонова) - виж
2. "Диви разкази" в българската литературна критика (Владимир Янев) - виж
3. "Дервишово семе" - за ритуалните смисли на човешкото битие (Антония Велкова - Гайдарчева) - виж
4. Любовта и изпитанията на сърцето в разказа "Дервишово семе"- път към раждането на личността (ЛИС) - изтегли
5. Човекът и родът в разказа "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
6. Неразплетимият възел на две човешки съдби в разказа "Дервишово семе" на Николай Хайтов (ЛИС) - изтегли
7. Първата любов - кръстопътно начало на човешкия живот (ЛИС) - изтегли
8. Традициите на рода и цената на тяхното съхраняване в разказа на Хайтов "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
9.Любовта - изпитание за индивида в родовия свят (ЕСЕ) - олимпиада по български език и литература - училищен кръг - изтегли

А това е обновеният списък на сайта за Дервишово семе:
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - "ДЕРВИШОВО СЕМЕ "

1. "Дервишово семе" (Анализ) - изтегли
2. "Дервишово семе" (Анализ) - изтегли
3. Активизиране на диалогичната позиция при четене на разказа "Дервишово семе" от Николай Хайтов (Румяна Симеонова) - виж
4. "Диви разкази" в българската литературна критика (Владимир Янев) - виж
5. "Дервишово семе" - за ритуалните смисли на човешкото битие (Антония Велкова - Гайдарчева) - виж
6. Любовта и изпитанията на сърцето в разказа "Дервишово семе"- път към раждането на личността (ЛИС) - изтегли
7. Човекът и родът в разказа "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
8. Неразплетимият възел на две човешки съдби в разказа "Дервишово семе" на Николай Хайтов (ЛИС) - изтегли
9. Първата любов - кръстопътно начало на човешкия живот (ЛИС) - изтегли
10. Традициите на рода и цената на тяхното съхраняване в разказа на Хайтов "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
11.Любовта - изпитание за индивида в родовия свят (ЕСЕ) - олимпиада по български език и литература - училищен кръг - изтегли
12. Човекът между примирението и сблъсъка в "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
13. Една душа на кръстопът в разказа "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
14. Изповедта - споделено страдание за човека в разказа "Дервишово семе" от Николай Хайтов (ЛИС) - изтегли
15. Конфликтът между разума и чувствата в "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
16. Родът и индивидът в разказа "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли
17. Съдбовните превратности в живота на героите в разказа "Дервишово семе" от Николай Хайтов (ЛИС) - изтегли
18. Правото на любов лишава Рамадан от правото на щастие (ЛИС) - изтегли
19. Възелът на съдбата в разказа "Дервишово семе"(ЛИС) - изтегли
20. Раздвоеният свят в разказа "Дервишово семе"(ЛИС) - изтегли
21. Трагичният възел на любовта и омразата разказа "Дервишово семе" от николай Хайтов (ЛИС) - изтегли
22. Възловият тайнопис на човешката изповед в разказа "Дервишово семе" от Николай Хайтов (ЛИС) - изтегли

#16 mita6ki1912

mita6ki1912

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 7 мнения

Публикувано 15 октомври 2006 - 09:59

Търся план на разказа. Ето каква ни е задачата: "Обобщете и представете схематично чрез сюжетен план информацията от семейнородовата сюжетна линия "Дервишово семе",като приемете за основа на делението на точки сюжетните елементи(пролог,експозиция.завръзка,кулминация,развръзка,епилог). Можете да формулирате точките от плана с именни,съобщителни или въпросителни изречения,а също и с цитати." Моля помогнете ми.

Ред. Аз се постарах и си го направих. Благодаря за това което ми даде беше ми от полза.

#17 viko92

viko92

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 12 мнения

Публикувано 15 октомври 2006 - 11:12

Някой може ли да ми каже от къде мога да намеря тема за съчинение разсъждение върху Раздвоеният свят в "Дервишево семе "

Този пост е редактиран от viko92: 15 октомври 2006 - 11:13


#18 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 16 октомври 2006 - 13:27

Някой може ли да ми каже от къде мога да намеря тема за съчинение разсъждение върху Раздвоеният свят в "Дервишево семе "


Виж предишния ми пост по темата, обърни внимание точно на тема 8, мисля, че минава чудесно за радвоеността на света в "Дервишово семе":

Раздвоеният свят в "Дервишево семе " = 8. Традициите на рода и цената на тяхното съхраняване в разказа на Хайтов "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли

Само сложи този извод, вместо оригиналния на тема 8:
Извод:

В разказа „Дервишово семе”, както и в целия цикъл „Диви разкази”, Николай Хайтов поставя непреходните теми за драматичното търсене на правилния път в живота, за обвързаността между лична съдба и родова традиция, за силата на любовта и съхраняване на духовните ценности. Тезата за раздвоеността се мотивира от това, че страстният порив се удря в горещата преграда на друг порив или в ледената стена на самоиронията, скептицизма, принципа. За героите на Хайтов може да се каже, че във и извън своите действия и битие, всички те се люшкат между чувството, че са господари на себе си и на съдбата си, и чувството, че са играчка в стихията на някакви непознати, бликащи из тях или идещи отвън сили.

#19 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 17 октомври 2006 - 08:21

Търся план на разказа. Ето каква ни е задачата: "Обобщете и представете схематично чрез сюжетен план информацията от семейнородовата сюжетна линия "Дервишово семе",като приемете за основа на делението на точки сюжетните елементи(пролог,експозиция.завръзка,кулминация,развръзка,епилог). Можете да формулирате точките от плана с именни,съобщителни или въпросителни изречения,а също и с цитати." Моля помогнете ми.



Това изпратих на потребителя на ЛС, щом е помогнало го поствам и в темата
Това е нещо като преразказ с ел. на разсъждение, който може да се използва, само трябва да се раздели на отделни сюжетни елементи:

Продължаването на рода е основното призвание на индивида в разаза. Героят разказвач живее ”със стар бубайка и с баба”. Останал е като единствен представител на Асен-Дервишовия род и трябва да продължи го продължи и съхрани. Старейшината взема решение да ожени ненавършилия четиринадесет години Рамадан. За такова важно и съдбонвно събитие не се иска мнението на младия човек. Той е лишен от правото на лична позиция, от възможност на изповяда чувствата си. Бъдещето му е в ръцете на стария дядо. Ушитите ”вапцани потури с капаци и гайтани” показват, че вече е част от родовото общество, но светът на неговата индивидуалност е нарушен.
Едва в края на сватбения ден Рамадан разбира коя е неговата съпруга. Притеснението да не наруши родовите традиции е заменено с възторд , изненада възхищение: ...”видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!”
Двамата млади са житейски неопитни. Душевните трепети пред непознатото се заменят с естествената потребност- играта , в която постепенно се заражда любовта им. Рамадан и Силвина бавно вървят към своето съзряване . Обичта им е светла, изгряваща , красива. Тя преобразява живота иим и света около тях. Силвина със своята младост, пъргавост и хубост променя дома , променя и живота на Рамадан. Очите му се отварят за красотата,която придава нов смисъл на съществуването му.
Но братята на Силвина я вземат насила, защото могат още веднъж да я продадат (”разбрали.че си е още мома”). Отнемането на невестата е кръвна обида , която изисква отмъщение. И това е първото решение на Рамадан. Неговия дядо e на друго мнение, внукът трябва да продължи Дервишовия род, а в търсенето на кръвно отмъщение, той може да загине. Законите на малката затворена общност отново се намесват в съкровения човешки свят. Младияр герой няма право на лична разплата , преди да е изпълнил родовия си дълг. Той отново е лишен от позиция, отново друг дърпа конците на живота му.
Когато братята на Силвина я разменят ”за два пърча”, вярата на героя в родовите ценности е разколе*ана. Авторът показва как грубите и примитивни представи за стойностното в живота влизат в противоречие с чувтстата на героя . Той преосмисля родовите традиции, моралните си задължения , учи се на смиреност и търпение. Но душата му е прекършена ... също и красотата на Силвина, на която е посегнал Руфат – дивито инстинктивното надделява над преклонението пред хубостта. А омразата към съперника събужда у Рамадан тъмното начало, злото и той продължава да мечтае за отмъщение. Отговорността за спасяането и продължаването на рода надделява у героя. Оженен повторно, Рамадан е вече готов за това и според биологичните закони:.. ”смъглиха се по лицето ми и мустаци и брада”.
Асен Дервишов, дядото умира на третия ден след раждането на внучето. Числото три символизира естествената природа на връзката между раждането, живота и смъртта, вечния кръговрат на природата, Кръгът около Рамадан се затваря: ( ”... а на моите ръце остави детето,жената и Руфатя”). Трудностите в новия живот , който води героят , му помагат да израсне духовно. Омразата отстъпва все повече на заден план Надделява любовта,която твори добро. Желанието на Рамадан да убие смъртния враг е заменено с грижи към болния Руфат. Но тези грижи са плод не на човеколюбие (той продължава да го мрази) , а на оби1та му към Силвина, силното желание да й помогне в трудностите. Тя облагородява съществуването му. Крепи го мечтата да се върне към щастето и красотата на първата си любов.

#20 viko92

viko92

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 12 мнения

Публикувано 17 октомври 2006 - 16:42

Виж предишния ми пост по темата, обърни внимание точно на тема 8, мисля, че минава чудесно за радвоеността на света в "Дервишово семе":

8. Традициите на рода и цената на тяхното съхраняване в разказа на Хайтов "Дервишово семе" (ЛИС) - изтегли

Само сложи този извод, вместо оригиналния на тема 8:
Извод:

В разказа „Дервишово семе”, както и в целия цикъл „Диви разкази”, Николай Хайтов поставя непреходните теми за драматичното търсене на правилния път в живота, за обвързаността между лична съдба и родова традиция, за силата на любовта и съхраняване на духовните ценности. Тезата за раздвоеността се мотивира от това, че страстният порив се удря в горещата преграда на друг порив или в ледената стена на самоиронията, скептицизма, принципа. За героите на Хайтов може да се каже, че във и извън своите действия и битие, всички те се люшкат между чувството, че са господари на себе си и на съдбата си, и чувството, че са играчка в стихията на някакви непознати, бликащи из тях или идещи отвън сили.

мерси ама вече написах ЛЮБОВТА И ИЗПИТАНИЯТА НА СЪРЦЕТО - ПЪТ КЪМ РАЖДАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА
мисля че горе долу е същото





0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни