Към съдържанието




Снимка
* * * * - 6 гласа

Димчо Дебелянов - творчество, въпроси и анализи


  • Моля влезте за да отговорите
146 отговора в тази тема

#1 ViKk

ViKk

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 16 мнения
  • Пол:Мъжки
  • Град:кърджали

Публикувано 21 ноември 2006 - 16:21

Трябва ми съчинение по "Помниш ли,помниш ли" и по конкретно "Мрачният затвор" и "Тихия двор с белоцветните вишни".

Този пост е редактиран от stanley56: 11 март 2008 - 20:18

LOVE is the name SEX is the game.Forget the name play the game!

#2 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 22 ноември 2006 - 09:49

Първо да дам линк към творчеството на Дебелянов - http://www.slovo.bg/...ID=180&LangID=1:

* стихосбирки

Посвещение
Копнежи
Замиращи звуци
Станси
През април
Спомени
Под тъмни небеса
Под сурдинка
Ранни стихотворения

* произведения

Легенда за разблудната царкиня
Хумор и сатира
Проза


Реалност, спомен и блян в поезията на Дебелянов
източник: http://ocenka.hit.bg/dimcho.htm
Ние, живите, вървим по своя самотен житейски път, разпиляваме мечтите, силите, вярата си и търсим общуването с тези, които са вървели по пътя преди нас. Общуваме с останалия на 29 години Димчо Дебелянов, потапяме се в неговата реалност, срещаме се със спомените и бляновете му, откриваме толкова много загадки, търсим техния отговор и паралелите с нашето съвремие.

Мечти, идеали, реалности и копнежи си дават своеобразна среща в поезията на Дебелянов. Тази среща е осъществена под знака на една подчертана откровеност и искреност, на примиреност с реалността, с обществено битие, в което отчетливо е рамкирана липсата на равновесие. Контрастът между блян и реалност, между мечти и действителност ражда контрастната образност в поетиката и обяснява бягството в света на спомените, където се осъществява срещата между времето и човека, между миналото и настоящето.

Реалност, спомени и мечти Дебелянов разкрива, потапяйки ни в света на своята интелектуална самота, представяйки ни една душа ”на кръстопът”. Да живееш там, където не си разбиран, е все едно да си без дом. Така се ражда копнежът по завръщането в бащиния дом:

Да се завърнеш в бащината къща,

Когато вечерта смирено гасне /”Да се завърнеш в бащината къща”/

Епитетите ”смирено”, ”тихи”, ”скръбни”, ”нещастни” представят душевното състояние на лирическия герой в настоящето. Образът на майката е нахвърлян с няколко щрихи – ”безсилно рамо”, ”усмивка блага” и се слива с образа на родината – ”напразно спомнил майка и родина” . Така поетът очертава контурите на едно сакрално пространство в света на спомените, където човек може винаги да се върне, да потърси топлина, да се почувства ”приласкан”, когато е ”скръбен” и ”нещастен”. Това завръщане става в илюзорен, а не в реален план. Настоящето предлага ”черна умора”, която е ”бреме” и само в света на спомените човек може да се освободи от него. Действителността ражда ”скрити вопли” в душата на поета и блян по завръщане в света на миналото. Само в спомените те присреща ”старата на прага” и ”чезнеш в нейната усмивка блага”. Глаголът ”помня” е ключов за поезията на Дебелянов:

Помниш ли, помниш тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни./”Помниш ли…”/

Носталгията по отминалото време е толкова силна, че поетът възкликва:

Сън е бил, сън е бил в тихия двор,

Сън са били белоцветните вишни./”Помниш ли…/

Размиват се границите нежду спомен и реалност, заличават се и тази безконтурност на света го превръща в сън.

Разрушена е целостта на света и като следствие идва раздвоението, отчитането на нарушената вътрешна хармония. Фаталистичен или социално-обществен характер има раздвоението при Дебелянов? Темата за проклятието присъства в поезията на този ”печален странник”, затова може да бъде възприеман като несретник от Верленов тип, като един от ”прокълнатите поети”. Но неговата несрета е по-скоро предчувствие за тъжна участ, за една близка гибел там, някъде на бойните полета:

Ако загина на война,

жал никого не ще попари-

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Дебеляновия фатализъм е примирение с една неумолима реалност. Антитезите и контастът стават композиционнен принцип на много от неговите творби, а в ”Черна песен” достига до дълбините на човешката личност и по косвен път разкрива общественото битие, в което равновесието липсва. Антитезите в първа строфа на ”Черна песен” – раждане и умиране, изграждане и рушене, във втора строфа – смирение и буря, в трета строфа – пролет и есен, светлина и тъмнина, рисуват, един свят на неразрушими социални противоречия и контраст. Наслагването на толкова много контрасни образи има за цел не да естетизира страданието и болката на поета, а да ни представи живота в една действителност, построена върху разрушения патриархален бит и устойчивост. Загубеното равновесие е родено от загубената вяра, загубените илюзии. ”Разноликата и нестройна душа” на Дебелянов е сходна с вътрешно противоречивия и сложен духовен свят на Яворов. И като него Дебелянов търси помощта на антитезите, за да разкрие поразената от хаоса на живота модерна душа, която непрестанно преминава от една крайност в друга, от духовните подеми в житейски погроми и падения. Мотивът за непрекъснатото раждане и умиране е един от постоянните мотиви в символистичната поезия. При Дебелянов този мотив намира своя собствена формулировка . Роден е от вечната борба между полюсните духовни и жизнени стихии. Тази борба е изведена от Яворов – ”Непримирими/ в гърдите ми се борят две души:/ душата на ангел и демон”. Идеалите, бляновете и мечтите се издигат на пиедестал:

Светлий спомен за теб е кат книга любима-

Денонощно пред мен е разтворена тя…

Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя

Сляп за тъмната нощ и злокобната зима /”Светъл спомен”/

Дебелянов избира съчинителни конструкции, които със своята равнопоставеност откриват възможности за използване на синтактичен паралелизъм /Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя/ Така се открояват опозициите светлина-тъмнина, топлина-студ и очертават контрастните пространства на мечтите и реалността. От една страна е въображаемият свят, в който ”сърцето ти в блян до сърце ми трепти”, от друга е действителният, изпълнен със ”суетна мълва” и ”гнетяща печал’.

В следващия момент можем да видим захвърлени и ненужни бляновете. Любов и трагизъм царуват в царството на спомените:

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила./”Аз искам да те помня…”

Това е едно от най-нежните стихотвотворения в родната любовна лирика. За да очертае образът на любимата Дебелянов избира момента на раздялата, когато чувствата са неподправени, искрени и силни. В сакралното пространство на спомените, в които ще се връща ”разноликата” душа на поета, за да търси утеха и опора, образът на любимата е поставен редом с образите на майката и родината.

Дебеляновото разкъсано човешко ”аз” се изправя пред собствения си неизживян живот, пред съвестта си, пред спомените си, самонаблюдява се, анализира се и плод на този анализ е откровената лирика:

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощата руша. /”Черна песен”/

Кое е по-силно: разрушителното или съзидателното начало у човека? Дилемата може да бъде видяна и от друг ъгъл – отчаянието или вярата заемат по-трайно място в духовното пространство. С контрастите ден-градене и нощ-рушене сме се срещали в много от народните ни песни. Да си припомним ”Троица братя града градяха” (”Струна невяста”):

Троица братя града градяха,

деня го градят по ясно слънце,

нощя се сипе по месечина.

При Димчо Дебелянов контрастът ден-градене, нощ-рушене идва като образно – символно извеждане на контраста между реалността и бляновете. Напразно поетът търси ”мостове” за връзка с другите, със света:

Призова ли дни светло-симерени

гръмват бури над тъмното море,

а подиря ли буря - край мене

всеки вопъл и ропот замре.

Глаголите ”призова”, ”подиря”, имат семантика, ясно разкриваща търсенето на връзка между поета и света. Дебелянов търси изход от самотата, докато Николай Лилиев се примирява с нея. В ”Към самотата” Лилиев приема самотата като неизбежна човешка участ:

Тъмен, разкаян при тебе се връщам

Майко далечна, света самота!

Мотивът за самотата е един от постоянните мотиви в символистичната поезия и е общ за Дебелянов и Лилиев. И при двамата той е роден от невъзможността да приемат действителността такава, каквато е. Поставен между тъмнината и светлината, сред хаоса на тяхното редуване, вече е станало пределно ясно, че ”Аз-ът” не може да бъде спасен. Пространството на човека е загубило своите граници при всеобщия хаос, размили са се границите не само между реалността и спомените, но и границите във времето при сезоните:

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

А в тези размити граници индивидът е както никога сам. Това е всеобща за всички ни самота на градския човек, който е винаги сам сред толкова други самотници. Напълно непознати, хората са осъдени да търсят своето място в хаотичната реалност. Но времето не може да ги чака:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустина развян.

В тази строфа Дебелянов е побрал най-жестоката човешка драма. Драмата, породена от срещата между времето и човека, който трябва да го осъществи и изживее едновременно. Дебелянов стига до големия проблем за смисъла на човешкия живот. Човекът, изправен пред своя неизживян живот, времето, което е ”безстрастно” и не спира, мъката, която напразно търси ”пристан” в спомените. Засилената образност в стиховете на Дебелянов е съпътствана от повишена експресивност и провокира разнопосочност при размислите на читателя.

В поезията си Дебелянов застава пред своя неизживян живот и търси смисъла човешкото битие.Неизчерпаемо е съдържанието на това кратко по обем творчество, защото всеки нов прочит открива пред нас нови и нови страни, изправя ни пред нови въпроси. Смисълът открива най-адекватната си форма. Лирическият изказ е осъществен със силаботоническо стихосложение, предпочитание към кръстосана рима, разделяне на строфи и равен брой ударения. Контрастът и антитезата са композиционният механизъм, който е в основата на Дебеляновите творби. Тази Дебелянова организация на изразните средства е съпътствана и от техния специфичен подбор. Много пестелив на епитети / белоцветните, разнолика, нестройна, неунорно, огнеструйна, безстрасното, светло-смирени/, поетът предпочита глаголите, за да предаде процесите на душевна динамика и развитие. Реалността е разгърната в риторични въпроси и възклицания в ”Един убит”:

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобеди?

Много от думите са ”сътворени’ от самия автор – светло-смирени, огнеструйни. Експресивността е постигната от автора чрез необичайно съчетаване на два корена в сложни епитети. Архаизми /низ, пристан/ и неологизми / ”слепи”- глагол, от който е премахната представката о- / осъществяват прехода между реалност, спомени и блян на лексикално равнище. Прави впечатление, че в стиховете наред с абстрактните съществителни /време, живот, душа/, са използвани и много конкретни съществителни / ден , нощ, затвор, бури/, но тяхната семантика е лишена от конкретност предвид метафоричната им употреба. В ”Помниш ли, помниш ли…” ”затворът” се оказва проекция на света, на реалността, ”стражата” - на позора, а ”казън са дните предишни”:

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор

моята казън са дните предишни!

Всяка дума сякаш загубва конкретната си семантика и провокира у читателя символно тълкуване, многопланова интерпретация.

Усложненият лирически изказ е постигнат с усложнен синтаксис, използваните изречения са предимно сложни. Употребата на сложни съчинени противопоставителни конструкции е обусловена от антитезата, която е структурно и смислово организиращ механизъм. Налага се аз- структурата на текста, т.е. първоличен облик на глаголната система. Аз-формите постигат търсената откровеност, но в същото време те придават и по голяма драматичност на лирическия изказ /” умирам” ”раждам, ”изграждам”, ”руша”/.

В поезията на Дебелянов се срещаме с форма и съдържание, отразяващи неговата ”разнолика и нестройна душа”, която се лута между размитите граници на реалности, спомени, блянове. Поразяват ни многото допирни точки с нашите, сразени от житейската реалност, модерни души. Продължаваме да се питаме ”сън” ли е бил ”тихият двор с белоцветните вишни”, да мечтаем да ни ”присрещне старата на прага” и да търсим светлината, изхода от този ”мрачен затвор”, в който човекът е ”заключеник”. Умираме и едновременно с това се раждаме, изграждаме и рушим и продължаваме в паралелите с Дебеляновия свят да търсим отговорите на въпросите, които поетът поставя през своя неизживян живот.

На този сайт www.teenproblem.net има следните теми:
МОТИВЪТ ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО В ПОЕЗИЯТА НА Д.ДЕБЕЛЯНОВ
БЛЕНЪТ, ГРАДЪТ И СПОМЕНЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ДЕБЕЛЯНОВ
ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Война
Носталгия по детското минало на лирическия герой
ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА Д. ДЕБЕЛЯНОВ
Любовта на героя - Д. Дебелянов



На този сайт -http://www.myschoolb.....08 klas.htm#4 има следните теми:
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
"СКРИТИ ВОПЛИ " ; "ПОМНИШ ЛИ ..."

1. Димчо Дебелянов. Припомнянето на завръщането (Росица Нанкова) - виж
2. Димчо Дебелянов - Констанин Гълъбов (Истината на поета. Мит и мироглед. Образен свят, контрасти и драматизъм. Хиперболизъм на чувствата. Мелодия на душата.) - виж
3. Елегии за незавръщането. Модуси на трансцендентното в поезията на Димчо Дебелянов (Огнян Ковачев) - виж
4. Дебеляновият модернистичен проект за човека и света (Людмила Берковска) - виж
5. Човекът между спомена, мечтата и реалността (ЕСЕ) - изтегли
6. "Домът" и "Пътят" в елегичното изживяване на мечтата спомен (ЛИС - "Помниш ли, помниш ли...") - изтегли
7. Споменът - сън (ЛИС - "Помниш ли, помниш ли...") - изтегли
8. Копнежът по родното (ЛИС - "Скрити вопли") - изтегли
9. Образът на родното - скрит вопъл на духа (ЛИС - "Скрити вопли") - изтегли
10. Търсеният пристан на родния дом (ЛИС - "Скрити вопли") - изтегли

14. Пътят и споменът в елегията на Д. Дебелянов "Скрити вопли" (ЛИС) - изтегли
15. Споменът-мечта в елегията на Д. Дебелянов "Скрити вопли" (ЛИС) - изтегли

!С десен бутон на мишката върху "изтегли", избирате Save Link As и го записвате някъде на компа си, разархивирате и готово!

Този пост е редактиран от arti: 31 януари 2007 - 02:51


#3 Sonali

Sonali

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 11 мнения

Публикувано 23 ноември 2006 - 18:40

Здравейте,аз пак съм тук!!!Трябва ми спешно съ4инение разсъждение на темата "Привързаността към дома-пристан и заслона"
Изисквания на у4ителя:
1.темата трябва да вклю4ва и двете стихотворения"Помни ли помниш ли" и "Да се завърнеш в бащината къща.."
2.Трябва да има ясна теза,ясен увод и заклю4ение
3.В изложението трябва да има 6 цитата
4. Да има паралел между Дервишово семе и Скрити вопли който да бъде най-ясно изразен в края на изложението

Тряват ми 2 разли4ни съ4инения разсъждения на тая тема
мерси предварително

Този пост е редактиран от Sonali: 23 ноември 2006 - 18:45


#4 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 24 ноември 2006 - 01:59

Здравейте,аз пак съм тук!!!Трябва ми спешно съ4инение разсъждение на темата "Привързаността към дома-пристан и заслона"
Изисквания на у4ителя:
1.темата трябва да вклю4ва и двете стихотворения"Помни ли помниш ли" и "Да се завърнеш в бащината къща.."
2.Трябва да има ясна теза,ясен увод и заклю4ение
3.В изложението трябва да има 6 цитата
4. Да има паралел между Дервишово семе и Скрити вопли който да бъде най-ясно изразен в края на изложението

Тряват ми 2 разли4ни съ4инения разсъждения на тая тема
мерси предварително

Абе хора вие какво искате бе, ей ги горе темите - има поне три, които ще ти свършат чудесна работа и за три съчинения даже, ако случайно няма шест цитата в 8, 9, 10 или 11 тема, ще отвориш книжката и ще извадиш още 1,2 или 3 цитата, да не искаш да седне някой подробно по точки да пише ДВЕ теми, при това, има отгоре 4 теми, които почти напълно отговярат на въпроса ти, просто за сравнение с Дервишово семе, ще си спомниш какво си писал за този разказ или ще потърсиш нещо в темата за Дервишово семе - има и друг вариант на този сайт www.belschool.net, трябва да се регистрираш, отиваш на Разработки на ученици от 8.клaс и там има съпоставки на произведения и автори, търсиш,намираш и парвиш паралел.

#5 crazy_radi92

crazy_radi92

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 13 мнения

Публикувано 27 ноември 2006 - 18:05

Трябва ми спешно (za dnes)съчинение по "Помниш ли,помниш ли" и по конкретно "Мрачният затвор" и "Тихия двор с белоцветните вишни" може и теза само


тнх предварително


и на мне тази тема ми трябва само ако може да ми кажете че не разбирам точно коя тема от по-долу написаните тази ли е "Реалност, спомен и блян в поезията на Дебелянов" :yanim:
имам една ОГРОМНА МОЛБА - моля ви се даите ми пълни анализи но по оделно на двете елегии моля вииииииииииии супер мн ми трябва тнх предварително

Този пост е редактиран от crazy_radi92: 27 ноември 2006 - 18:38

Life's just a dream on the way to dead

#6 TitaN of WaR

TitaN of WaR

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 2 мнения

Публикувано 27 ноември 2006 - 19:26

Линковете не работят.
Та трябва ми ЛИС на една от трите теми:
1. Мотивът за носталгията по миналото в "Скрити вопли" и "Помниш ли, помниш ли..." на Д.Д.
2. Образите на "тихия двор с белоцветните вишни" и на "мрачния затвор" като двете крайности в човешкия живот.
3. Защо за лирическия герой спомените са "напразни" и "лишни"?

#7 pepoo

pepoo

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 1 мнения

Публикувано 27 ноември 2006 - 19:43

Спешно ми трябжа ЛИС на тема Мотивът за носталгията по миналото в "Скрити вопли" и "Помниш ли,помни6 ли" трябва ми тази вече.Моляви който може да помогне

#8 pamito

pamito

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 7 мнения

Публикувано 28 ноември 2006 - 00:03

Няма ли кой да помогне. Трябва ми ЛИС на същите 3 теми. Моля ви помогнете. Трябва ми за утре

#9 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 28 ноември 2006 - 01:29

Линковете не работят.
Та трябва ми ЛИС на една от трите теми:
1. Мотивът за носталгията по миналото в "Скрити вопли" и "Помниш ли, помниш ли..." на Д.Д.
2. Образите на "тихия двор с белоцветните вишни" и на "мрачния затвор" като двете крайности в човешкия живот.
3. Защо за лирическия герой спомените са "напразни" и "лишни"?

Първо четете и после се оплаквайте, написала съм точно как да подходите, за да не ревете, че линковете не работят, отдолу под темите в коментар 2 го пише с различен шрифт!!!

Там ще намерите доста информация, която да ви помогне много по темите, които търсите!!!

#10 Eddi92

Eddi92

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 32 мнения
  • Пол:Мъжки
  • Град:Plovdiv
  • Интереси:Харесвам рок музиката и спорта

Публикувано 28 ноември 2006 - 01:42

Здравейте хора.Някой има ли идея за: Зашо за лирическия герой спомените са "напразни" и лищни"

#11 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 28 ноември 2006 - 10:31

Здравейте хора.Някой има ли идея за: Защо за лирическия герой спомените са "напразни" и лишни"

Поне да беше казал и стихотворението - "Помниш ли, помниш..." и да беше написал правилно думата лишни...

Ето това ще ти помогне:

Още повече е подчертана тази несбъдваема миражност на видението на дома в другата Дебелянова елегия „Помниш ли, помниш ли...“ Тук дори липсва мечтата за „завръщане“ у дома – лирическият герой не само не си позволява това „завръщане“ в мечтата, но си го забранява дори в спомена. При това „споменът“ за „тихия двор“ и „тихия дом в белоцветните вишни“ е предаден в повтарящото се два пъти въпросително двустишие:



Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни?



в чиято реалност „заключеникът в мрачен затвор“ накрая дори се усъмнява:



сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни.



Но тази „напразност“ на спомена за дома дори се усилва от неговото отблъскване

Ах, не проблясвайте в моя затвор

жалби далечни и спомени лишни...

...

Ах, не пробуждайте светлия хор

хорът на ангели в дните предишни...

...


Тук ефирността на образа на дома (за разлика от предметно-реалистичното видение от „Да се завърнеш в бащината къща“) още повече усилва сиянието на този съкровен и свят образ.

Тези две елегии са върхът в поетизацията на Дома не само в творчеството на Дебелянов, но и в българската поезия.

#12 crazy_radi92

crazy_radi92

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 13 мнения

Публикувано 28 ноември 2006 - 17:04

аз пак ше помоля - трябва ми анализ на двете елегии моля ви се помогнете ми имам класно и не искам да се дъня моляяяяяяяяяя вииииииииииии сеееееееееее Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение
Life's just a dream on the way to dead

#13 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 30 ноември 2006 - 00:26

аз пак ше помоля - трябва ми анализ на двете елегии моля ви се помогнете ми имам класно и не искам да се дъня моляяяяяяяяяя вииииииииииии сеееееееееее Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение Публикувано изображение

Просто не мога да разбера как в продължение на дни хора питат и питат, а отгоре има по три теми на стихотворение поне, е, от тези няколко теми ако не може да се извади пълен анализ на дадено стихотворение здраве му кажи!

В коментар 2 пише как да се изтеглят и да се прочетат:
"Скрити вопли" -
8. Копнежът по родното (ЛИС - "Скрити вопли") - изтегли
9. Образът на родното - скрит вопъл на духа (ЛИС - "Скрити вопли") - изтегли
10. Търсеният пристан на родния дом (ЛИС - "Скрити вопли") - изтегли
14. Пътят и споменът в елегията на Д. Дебелянов "Скрити вопли" (ЛИС) - изтегли
15. Споменът-мечта в елегията на Д. Дебелянов "Скрити вопли" (ЛИС) - изтегли

Помниш ли, помниш ... -
6. "Домът" и "Пътят" в елегичното изживяване на мечтата спомен (ЛИС - "Помниш ли, помниш ли...") - изтегли
7. Споменът - сън (ЛИС - "Помниш ли, помниш ли...") - изтегли

и няколко анализа на двете
11."Скрити вопли" и "Помниш ли, ..." - елегии за родовите корени (ЛИС) - изтегли
12. Мотивът за невъзможното завръщане в елегиите на Дебелянов "Скрити вопли" и "Помниш ли, помниш ли" (ЛИС) - изтегли
13. Несбъднатите и невъзможни мечти в елегиите на Д. Дебелянов "Скрити вопли" и "Помниш ли, помниш ли" (ЛИС) - изтегли

Ето и още нещо, публикувано в "Родна реч" анализ на "Скрити вопли"

От мрачните пространства на един град, „огрешен и позорен”, приглушено прозвучава гласът на дълго стаявано съкровено желание - да бъде извървян пътят назад към миналото, да бъде върнат ходът на времето и възкресена картината на отлетялото щастие. Елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” е носталгичното завръщане на изстрадалата душа към притихналия и приласкаващ свят на родното, съзерцавано през очите на спомена. Творбата е публикувана през 1912 г. след кратко и оказало се последно посещение на поета в бащиния дом, но в нея са отразени не толкова конкретните преживявания при тази среща със семейно-родовото, колкото драматичното предусещане, че е изгубена хармонията на градския човек с патриархалната среда.

Във време, когато тегнат умората и скръбта от житейските разочарования и крушения, блянът се извисява над тъжната реалност и призовава светлия дух на някогашната идилия в родната къща. Споменът мечта опоетизира онзи трудно доловим миг, когато вечерта се слива с нощта и здрачът неусетно е потопен в непрогледния мрак. Като представител на модерната българска лирика и последовател на френските символисти, Дебелянов се стреми да одухотвори и зареди с нравствено-философски внушения тези гранични състояния на преход, когато нюансите се преплитат и полутоновете изграждат мелодията на печалната изповед. В тази атмосфера надеждата е в противоборство с отчаянието, а вярата е изтерзана от съмнения. Копнежът за завръщане в дома изразява порива към един свят, превърнал се в символ на спокойствие и духовна цялостност, обич и упование в извечни ценности, пълноценно общуване с най-близките и със самия себе си. Това слънчево сияние на идиличното битие помръква и е обгърнато от скръбната меланхолия на последните гаснещи лъчи на жизнерадостта. От дистанцията на изтеклото време родният свят сякаш не е същият, а и поелият към първоизвора е вече „странник”, обременен от потискащото знание за противоречията в живота и безсмислието на всеки опит за промяна. Реалното завръщане е осъществимо, но хармонията вече е непостижима. Трагичното предчувствие за залеза на романтичните илюзии, за настъпващата нощ на безпощадната истина изтръгва горестните вопли на човека, който живее с примирението на обречения - самотен, безсилен, бездомен.

„Най-безприютното дете на нашия нов живот” (според оценката на Тончо Жечев) обобщава своята лична драма, сливайки я с трагедията на множество сродни души - „скръбни и нещастни”. Пътуването към родното е представено чрез обобщено - лични глаголни форми, които са с разнородна темпорална ориентация - едновременно спомен за изживени мигове и несбъдната мечта. В монологичната изповедна форма на елегията прозвучават и диалогични интонации, тъй като стиховете са насочени и към търсения, желания събеседник, който ще разбере посланията на творбата и ще ги възприеме като откровение за своята съдба.

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Родният дом очертава свещеното пространство на радостта и майчината „усмивка блага” - без укор към завърналия се син, без обвинение за непостигнатото и пропиляното. Художественото изображение в стихотворението откроява двата свята, които са контрастно разделени - „безутешните дни”, белязани със знака на мъчителна духовна криза, и скъпите опори на лутащата се мисъл. Символният образ на прага разкрива границата, където стихва тревожното вълнение и безпокойство. Именно там майката приласкава и утешава своето дете, именно там лирическият герой се чувства защитен от вечната си спътница - грижата. Двукратно повтореното обръщение изплаква и насъбраната мъка, и молбата за прошка, и плахата надежда:

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Не са нужни много слова, за да се изразят радостта от завръщането, усещането за душевна свобода и лекота /”Кат бреме хвърлил черната умора...”/, за осмисленост на съществованието. Творбата рисува пестеливо, чрез символиката на внушенията и недоизказаността очарованието на патриархалния мир с неговата устойчива система от нравствени ценности. Идвайки от големия град, метафорично обобщен в друга Дебелянова творба като „пустошта огромна”, скиталецът търси в „бащината къща” вярата, която го свързва с близките, избавя го от самотата и го издига над скептицизма. В свое писмо до Николай Лилиев поетът споделя: „Без богове не може да се живее - щастлив е оня, който носи най-много светилища в душата си.” Свещена е „старата икона”, която благославя разкайващия се блуден син. Свята е „стаята позната”, където човек открива жадуваната тишина, топлина и сигурност. В изменчивия и враждебен външен свят се разразяват бури, детронират се доскорошни кумири, а в безвремието на родната „заслона” лирическият герой е сред вечните опори на духа. След мъчителното бродене без значима цел и посока страдалецът намира бленувания „пристан”, в който няма конфликти и драматични сътресения, и в сладостно-тъжно уединение се вглъбява в себе си, обхваща изминатия път.

Духовният учител на Димчо Дебелянов - Пенчо Славейков - в лирическата си миниатюра „Ни лъх не дъхва над полени...” също проследява завръщането към „родний кът”. Мисълта за непостижимите блянове не поражда обаче песимистични обобщения:

където ме с усмивка чака

на мойто щастие сънят.

Славейков представя щастието като красива илюзия, пренесена в романтичното пространство на въображението. Дебелянов възприема илюзорността на прекрасното фаталистично като съдбовно предопределение. Още първите стихове на елегията загатват за финалната поанта. Ключовите думи в творбата изграждат представата за края, за достигнатия предел, за смъртта: „вечерта смирено гасне”, „последна твоя пристан и заслона”, „мирен заник”, „мойто слънце своя път измина”. Тази безнадеждност и неверието, че има смисъл да се живее, да се очаква, да се търси, са отразени в едно Дебеляново писмо до Иванка Дерменджийска: „Сега е пусто и студено. Скоро може би ще започне нов живот - без надежди, без смисъл, без пролет.”

Човекът, който се стреми духовно да се приобщи към патриархалното и да се пречисти чрез досега с миналото, назовава себе си „гостенин”, „печален странник”. Отчужден от обезличаващата стихия на градския живот, лирическият герой болезнено чувства дистанцирането си и от родовото.

Началният стих на елегията определя една възможна, желана посока: „Да се завърнеш в бащината къща...” Финалният стих обезсмисля желанието и отхвърля спомена като ненужен: „напразно спомнил майка и родина.” Ако началото е послание към всеки, който възприема себе си като своеобразен духовен двойник на Аза, поантата не търси брод към другите, а издига непреодолима бариера между печалния странник и света на миналото, на родното. Скръбното възклицание „О, скрити вопли...” обобщава драмата на страдащия самотен човек, за когото вече няма утеха. Стонът не е адресиран към никого, а отеква „скрит” в затвореното пространство на болезнено наранената душа. Дебелянов е възнамерявал да развие тази тема в поетичен цикъл със заглавие „Скрити вопли”, от който са публикувани само две стихотворения: „Да се завърнеш в бащината къща...” и „Изминал пътя през лъките...”.

Мотивът за завръщането има тъжно присъствие както в поезията на Димчо Дебелянов, така и в следсмъртното му битие. През 1931 г., петнадесет години след гибелта на поета край Демир Хисар, неговите кости са пренесени в родната Копривщица. Като откровение за страдалческата участ на лирика звучат думите на сестра му Мария Дебелянова-Григорова: „При пренасянето тленните останки на Димчо при портите на родния дом бяха прочетени две от най-задушевните му песни: „Да се завърнеш в бащината къща...” и „Помниш ли, помниш ли...” Но уви! - от хубавото минало нямаше и помен.”


Още една тема:

ПРОТИВОРЕЧИЕТО М/У ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ДЕБЕЛЯНОВ
Автор: Инна Рашова

източник: http://www.teenprobl....php?m=s&id=359

Като цяло Дебеляновото творчество е своеобразен авторов конфликт между идеала за съвършенство и грозотата на заобикалящия свят. И колкото по-често творецът чувства сблъсъка му, толкова по-настойчиво той лети към съвършенство.
Поезията на Дебелянов разкрива живота на "един дълбоко нравствен човек" както пише за него Атанас Далчев.
В неговата поезия има нещо и от мисловните насоки на Пенчовото творчество, и от трагичното раздвоение на личността, характерна за Яворовата лирика. Стиховете му са една неподражаема изповедност. Светът на Дебелянов е свят на дълбоки чувства, на психологически дадености и трансформации, които са присъщи само на една сложна човешка индивидуалност.
Осъзнавайки, че не може да промени "суровата" действителност, автора намира упование в своите спомени, в миналото си. Така се раждат прекрасните елегии "Помниш ли'. и "Скрити вопли":
”Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихият дом с белоцветните вишни?”
Всеки израз от тази строфа носи дълбок емоционален заряд, но същевременно то е стремеж да се изобличат илюзиите, безвъзвратната загуба на романтичното минало.
В "Скрити вопли" потапяйки се в приятната атмосфера на безгрижие, в бащината къща, поета разкрива своя стремеж към щастието, нежността:
”Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне.
И тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скрьбни и нещастни.”
Чрез елегичното чувство се разкрива интимния свят на лирическия герой, изпълнен с мечтателност, съзерцание и надежда.
Запазил в съзнанието спомена за нравствените устои на отишлата си патриархалност, поетът застава неподготвен за духа на модерните времена. "Замяната" в нравствения и социален климат на обществото будят искрено безпокойство в душевността на поета. Той не може да се приобщи нито към отминалия свят, нито пък намира себе си в настоящето, а тази неопределеност поражда чувството на трагизъм.
Голямото раздвоение в Дебеляновия духовен свят е причина за създаването на прекрасната "Черна песен":
”Аз умирам и светло сераждам
разнолика, нестройна душа.
През деня неуморно изграждам,
през нощта безпощада руша...”
Тази изповед изразява не само характера на личност и творец, но като че ли и същността на самия живот - неговите главни форми на съзиждане и рушене.
Конфликтът между личните блянове и обективната реалност са идейна основа в стихотворения като "Грижа", "В тъги родени, тъжни мрат", "Разяжда гьрдите ми кървава рана" и др.
Тук поета разсъждава върху безсмислието на илюзиите, безперспективната обреченост на поривите. Стихийната емоционална експресивност на противоречието между идеала и действителността придобиват идейна насоченост (в "Разяжда гърдите ми кървава рана"):
”Живота бездушен ме люто измами
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз гордо глава.”
Усещането за духовна ограбеност, за погубен живот и разбити мечти прерастват в самобичуване.
Стихотворението "Победен" е може би най-разтърсващото откровение на себепрезрението, на горчивата болка от нараненото достойнство. Чрез него той споделя ония мотиви в съзнанието на всеки честен интелигент довели в началото на века до самоубийството на Яворов, а също и до собствената му гибел.
С произведения като "Пловдив", "Спи градът", "Аз искам да те помня все така" Дебелянов за пореден път се отправя към миналото, където го очакват скъпи на сърцето хора. Парадоксалното е, че всъщност всеки спомен е непрекъснатото, натрапчиво утвърждаване на идеята за невъзможно завръщане.
Лирическият герой е отчужден от света и хората, с реалното усещане за мрачна безизходица.
”...Спи градът в безшумните тьми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Мотивът "бездомен", който се среща често в елегиите на Дебелянов е прозрачна алюзия на чувството за самотност и сломеност.
Поезията на Дебелянов е огледало на неговата душевност. Тя е наситена с нежност, интимност, възвишени идеали.
И в любовната поезия, той не може да се отърси от гнетящото го разочарование. "Аз искам да те помня все така" е една от най-вълнуващите изповеди на неосъщественото чувство. Тук болката от загубата на любимата възвисява любовното чувство ("и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим").
Въпреки обаче трезвото съзнание за действителността, авторът не може да бъде набеден в песимизъм. Със стиховете си той сякаш иска да вдъхне и на ближния своето жизнерадостно усещане:
”...Вярвай! Пролетта ни недосънуван сън, не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак...
"Легенда за разблудната царкиня" е типично произведение на българския символизъм, но изразява човешки преживявания, трагизма на човешката съдба. Тя е лирична поема за неизменните човешки теми: живота и смъртта, за любовта и греха, за мечтата и действителността.
Образът на царкинята е символ на страдащата душа, която след рухването на надеждите и греха копнее сливане със смъртта, постигането на хармонията и успокоението стават символ на нейните очаквания.
В "разблудната царкиня" критиците виждат душата на поета, която се раздвоява между възвишените подеми и гибелните падения в тъмни подземия.
За да разкрие величието и размаха на революцията Дебелянов внушава такива изразни средства, които създават илюзия за уморена, притихнала, кротка светлина:
”...на лунния блясък вълните
заливат пустинния път...”
При Дебелянов няма ярки светлини, което е показател за интелектуалната му вглъбеност. Той не изкрещява чувствата, а ги изплаква, нашепва.
Отношението на Дебелянов към смъртта е различно от това на поетите символисти. В стихотворението "Гора" и "Смърт" Дебелянов жадува да отиде в царството на смъртта, за да намери там покой и тишина, които душата му непрекъснато търси и не открива в живота. Макар и често да се унася в спомени, Дебелянов не изгубва връзката си с действителността. В поезията му присъства злободневното, актуалното. Така например, в "Бохемски нощи" прикривайки се зад маската на хумора. Дебелянов разкрива несъгласието си с еснафските настроения, със ситите:
”...нему - глуп, но мазен дял,
мене - умните оскъди
мене - пържениребра
нему - шницели изрядни...”
По невероятен начин чрез сатирата си той осмива всички лакеи, които се подлагат на всякакви унижения, за да задоволят своите дребни, еснафски потребности.
Неговата фронтова лирика заема по-особено място като жив отклик на вътрешните му приглушени драми, камерен епилог на един трагичен край.
Поетът намира своето прераждане и успява да тушира ясното съзнание за лична "вина" пред своя народ и съмненията за стойността на своя живот. И жалко че неприятелски куршум прекъсна този полет на поета, устремил се към върховните идеали на своя народ.
Стихотворението "Един убит" много напомня на въплътената в него хуманна струя на очерка "При Одрин" на Йовков, и двамата творци виждат в убития преди всичко човека, който е оставил зад себе си близки, които го обичат и ще страдат:
”Смешна жал, нелепа жал
в грохотно, жестоко време
не живот ли да отнеме
той живота свой е дал!”
Чрез този стих Дебелянов отправя своя протест срещу войната и насилието. Той я заклеймява като безсмислено и абсурдно явление и внушава своята теза, че никой няма право да отнеме най-висшето човешко право - правото на живот.
Във военната лирика на Дебелянов откриваме и едно своеобразно приземяване. Сред безименните, безименен остава и творецът и може би затова, Дебелянов започва да говори от името на многохилядното "ние" -"всеки завой там ни бе познат", "някога ний бяхме там отвъд".
Дори чувството за смъртта в тази поезия става по-земно, по-реалистично. Явно е творческото и идейно развитие на Дебелянов. Може би най-висок връх в това идейно развитие представляват "Светла вяра" и "Кръстопът на бъдещето".
Макар и писани доста преди заминаването на фронта, поетът е запленен от идеала за всеобща справедливост, за равенство и красота в човешките взаимоотношения.
Дебелянов знае, че два свята се изправят един срещу друг ("Кръстопът на бъдещето") и побеждава по-справедливият ("Светла вяра").
Тези стихотворения са доказателство за изчезването на всякаква следа от противоречие в душата на поета.
Поезията на Дебелянов е огромно поетическо богатство и докато съществува светът, докато хората страдат и чувстват винаги ще размишляват върху тази духовно извисена поезия - поезия с която всяка национална литература би се гордяла.

#14 djincho

djincho

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 3 мнения

Публикувано 30 ноември 2006 - 17:36

Спешно ми трябва Димчо Дебелянов 'Завръщането на един печален странник' моля ви намерете ми нещо спешно е Публикувано изображение

Този пост е редактиран от djincho: 30 ноември 2006 - 21:40


#15 crazy_radi92

crazy_radi92

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 13 мнения

Публикувано 30 ноември 2006 - 22:04

arti пак ти благорадя мн мн мн мн мн мн ;) ;) :wors: :wors: :wors: :)
Life's just a dream on the way to dead

#16 hot_lili

hot_lili

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 7 мнения
  • Град:софия
  • Интереси:езици:)

Публикувано 01 декември 2006 - 11:39

здравейте!имам класно другата седмица и гледам да си подготва темите предварително,една от които е "невъзможното завръщане" в стихотворението "скрити вопли".трябва да е литературно есе...някой може ли да ми помогне??? Публикувано изображение

#17 arti

arti

    Satanic angel

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 1120 мнения
  • Пол:Женски

Публикувано 01 декември 2006 - 13:45

здравейте!имам класно другата седмица и гледам да си подготва темите предварително,една от които е "невъзможното завръщане" в стихотворението "скрити вопли".трябва да е литературно есе...някой може ли да ми помогне??? Публикувано изображение

Можеш да използваш информацията, дадена досега за "Скрити вопли", за да събереш материал, който да анализираш и да обогатиш със свои мисли. Има едно есе в един от коментарите по-горе (коментара с изброените теми), за да придобиеш представа какво горе-долу да вложиш като мисли за Дебелянов. Лит. есе се отличава с по-свободната си форма от ЛИС и с липсата на цитати, така че ако си харесаш някое ЛИС, можеш да го преработиш и да се получи лит. есе, изразяващо твоята позиция.

Спешно ми трябва Димчо Дебелянов 'Завръщането на един печален странник' моля ви намерете ми нещо спешно е Публикувано изображение

Не се разбира само върху Скрити вопли ли трябва да е съчинението или върху много стихотворение с идея завръщането?

Виж тези неща и по-горе другия анализ на Скрити вопли:
Да се завърнеш в бащината къща - това не може да се използва буквално заради силното присъствие на християнската идея
(християнска трактовка на известното Дебеляново стихотворение "Скрити вопли" – 80 години от кончината на поета Димчо Дебелянов [1916-1996])

Има скръб, която е стаена във всяка човешка душа. Тя е неназовима, съкровена, лична, и в същото време — всеобща. Мнозина са се опитвали да проникнат в тайната ù. Хиляди страници са написани в търсеж на нейните извори, в дирене на цяр, способен да я уталожи, да я приспи, да я изтръгне… ала тя е сякаш все там — в самите недра на душата — неизкоренима, теглеща към нещо, някъде… Неслучайно поезията толкова често се спира в размисъл над скръбта, долавяйки в нея същностна черта на човешкото естество.

Едва ли някой от нашите поети е изкарал наяве скритите вопли на душата тъй изящно и глъбинно, както е сторил това Димчо Дебелянов. За него е писано много — и трудно е да се говори за таланта му. Невъзможно е да се разкрият докрай най-съкровените дипли на многострадната му душа. И все пак — с трепет се обръщаме към едно от най-изразителните и проникновени негови творби — неговите Скрити вопли: там да потърсим тая всечовешка скръб, опитвайки се да проникнем чрез нея в тайната скръб на душата по изгубеното небесно Отечество. И тъй:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне,
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат’ бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и, сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина...

Премазана под бремето на земните грижи, душата жадува покой. Тя дири отчаяно оня глас, който да ù каже: “Дойди при Мен, отрудена и обременена, и Аз ще те упокоя” (вж. Мат. 11:28). Блажени Августин е намерил кратък и изчерпателен израз на тая неутолима от земни води жажда: “... неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой” пише той в своите «Изповеди».1)

На човешката душа е присъщ стремежът към щастие. Или, по-скоро, той е останал там — неизтлял подир греха, помътен спомен за райското безгрижно блаженство, неясно отображение на което е детството ни. Завръщането в детството, в невинния свят на цялостните неща, отвъд сложната разпокъсаност на света на възрастния човек, е общ мотив в човешкото творчество. Да се завърнеш в Бащината къща… е оная негласна, присъща всекиму тъга на душата по нейния Създател. Душата се стреми към духовното, което ù е сродно по естество — към небето, към Бога; а плътта тегне към тленното, към пръстта, отдето е и взета при сътворението. Битката между небето и пръстта в човека е неспирна, неизбежна, до самата му смърт...

Щом щастието е смисъл на човешкия живот, то стремежът към него е напълно законен. Обаче неправилното разбиране на това, къде е щастието, изплесването на тоя стремеж в незаконна посока — това е сторило на човечеството съкрушително зло. Светител Игнатий Брянчанинов пише: “В нашите души е насадено стремление към безкрайни блага. Но ние сме паднали, и ослепеното в падението (наше) сърце търси във времето и на земята това, което съществува във вечността и на небето.”2) Изгубили истинското щастие, ние се залъгваме с жалки съновидения, с празни блянове. И в нашите сърца се вселява неизменно чувството за неудовлетвореност и скръб — сигурен знак, че щастието ни не е тук, където цял живот напразно го търсим, че то не е скрито в някаква земна далечност, в някакви примамливи хоризонти.

Скръбта има за човека дълбок и възвишен смисъл. Непознаващият живота вътре в душата си човек пренася скърби за временното и тленното, като напразно се стреми да изнамери извор на земята, в който да натопи пресъхналите си от жажда за вечност устни, та да се напие. Едва отпил от една земна утеха, обаче, той трескаво се хвърля към друга, сетне отново и отново търси, измъчван от същата необяснима жажда:

Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная... 3)

И от същия въпрос: Защо? Защо живея, защо е всичко на тая земя?

Скръбта ту заглъхва, притъпена от лукавото ежедневие, което крие от нас най-насъщното в човешкия живот, за да разпилее драгоценните му дни в тичане “подир сенките на облаците”, за придобиване и погубване на ненужни и преходни неща. “Търсят и намират; ала намерили — захвърлят и отново почват да дирят, та да захвърлят и онова, което пак намерят...”4), ту се събужда с отчаяна сила, крещи и изтезава съвестта с непримиримите си въпроси, както виждаме това у Яворов.

Мигел де Унамуно нарича тая всечовешка скръб жажда за безсмъртие, и в този негов израз проблясва скритом нейната изконна същност — защото безсмъртието не е нищо друго освен Христос, у Когото имаме живот вечен, живот без грях, чрез който смъртта е влязла в тоя свят5). И тъй, безсмъртието е това, към което цялото човечество се стреми, съзнателно или несъзнателно. Поради това и в неудовлетворената жажда за безсмъртие испанският философ съзира извора на трагичното чувство “у човеците и народите”. Дори в едно докрай притъпено от греха човешко съзнание е стаена неугасваща искрица от това чувство, защото наистина “нищо тварно не може да удовлетвори нашия дух,” — както пише светител Теофан Затворник в своите писма, “От Бога излязла, (душата) дири Бога, Него желае да вкуси и да пребъдва с Него в жив съюз и съчетание, в Него се успокоява”.6) И без Бога душата вечно ще скърби. Но тъкмо тази скръб е едно дивно таинство, завещано ни по велика Божия милост след изгонването ни от рая. Тя сякаш е някакъв остатък от изгубеното древно блаженство, един потънал в мрачните дебри на греха спомен, преливащ в жаждата за завръщане... Подобно на глас, викащ в пустинята на земните безплодни въжделения, зовът на тая скръб надмогва всяка упоеност от бренното, и властно ни зове към прежното, удавено в греха небе на Богообщението и светостта. В самата тая тъга има нещо прекрасно и премъдро. Нещо скрито от самите нас, което ни кара да я желаем ненаситно. Тъгата по Бога, изразена най-прекрасно, изящно и непосредствено в божествения Псалтир. “Само в Бога се успокоява душата ми,” възкликва псалмопевецът, “от Него е моето спасение”. 7)

За разлика от небесния поет, светия цар Давид, земният и прочувствен Дебелянов е изразил тая скръб твърде загатнато и смътно. В най-плиткия прочитен пласт на стихотворението не проличават нейните печални черти. За да прочетем там за непрестанният копнеж на земния страдалец “да се завърне в Бащината къща”, когато вечерта на земния живот “смирено гасне” е необходимо да се откъснем от наслоените върху този широко четен текст пластове на литературно-критически и творчески размисли. Да отворим сърцето си към болката на поета. Да приобщим тая болка към християнския опит на душата, открила края на мъките на земното търсене в упокоението в Бога. Да се отскубнем от схематичността на анализа и от конструктите на структуралистичното мислене, от предзададеностите на аспектуалната и проблематизираща настървеност на критика... Каква е скръбта на поета? Кое придава тоя особено “сиротен” лад на Димчовите песни, тъй ясно изразен в последните от тях?

Поетът невям е осъзнавал извора на тая скръб. Но кой познава душата тъй издълбоко? Нему, както и на всеки човек, е било потребно да се завърне нейде, подир тежкото “скиталчество из път, на който не съзира края”. Семейството, родната стряха, майката — това са широко използувани поетически символи, които в зависимост от общото настроение на лиричната творба придобиват разнообразни смислови нюанси. В конкретния случай в душата се е родило нещо подобно на оная печал, която човек неизвестно защо изпитва, наблюдавайки вечерния заник на слънцето. То се стапя полека-лека зад примръкналите хълмове на запад, предвъзвестявайки ни края. Края на деня, края на живота, края на века. Всяка вечер ние приемаме това небесно послание-предупреждение. И в нас зазвучават скритите вопли на безотрадния земен скиталец: “Аз съм пришълец на земята… влязох чрез раждането, ще изляза чрез смъртта. Преселник съм аз на земята: преселен съм тук от рая... да се осъзная, да се очистя от греховността си, да стана пак способен за живота в рая... Странник съм аз на земята: започвам странствуването от люлката, завършвам го в гроба.” 8) И всеки ден ни оповестява края на един малък живот, със своето раждане-пробуда, деяние-дневен ход, и най-после — заник и умирие. В залеза е сякаш вплетено трепетното очакване на края на времето, на последния съд...

Но у Дебелянов тая неразгадана, тайна скръб, сякаш непричастна на вечните въпроси на битието, е смалена, “смирена” в рамките на битовото завръщане, в мъката по напразно изскитания житейски друм... Оттам несъзнателното стремене назад, към детството, прекарано под нежното майчино крило. Тук сякаш незримо е скрит адамовият спомен за една друга светла и невинна безметежност, една отнологически вкоренена в душата тъга по истинското Отечество, от което ни делят хиляди години и до което, (о, дано само е така!) ни приближава всеки следващ удар на сърцето.

Скрити вопли по Небесното Отечество носи в себе си всяка човешка душа. Завръщането в родния дом — колко напомня то Евангелската притча за блудния син, намерил своята “последна пристан и заслона” в “Отеческите обятия” на Бога. Нейде дълбоко, под руините на душевния ни дом, под сплъстената тиня на страстите, неизбежно се таят тия тайни вопли. Морният поглед на не един земен странник се вдига към синевата, която безгласно зове душата. А тя, отрудена и обременена, се стреми жадно към истинския покой при Бога, и в нея не заглъхва страдния копнеж “да се завърне...”, да свърши час по-скоро скитането, лутането, да напусне тъмницата и да полети по “светлий друм на вечността прекрасна”...9)

Както вече казахме, поезията, повече от всички други човешки художества, носи в себе си тайнствено болката на прокудения Адам. Но в нея липсва разрешението, няма го изходът от лутането и страданието. Нейната душевна мелодичност замайва душата, но после я оставя суха и безотрадна, като всяка земна упоеност, като всяко човешко изкуство, призвано изкусно да ни изтръгва от тъгата по Живота в името на живота. Затова последният вопъл на Дебелянов звучи особено болезнено-обречено:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина...

За жалост малцина скиталци из друмищата на поезията биха достигнали по тях тихото озарение на блудния син, паднал в нозете на Баща си. Причината е проста — човек иска сам да изцели земната си болка, сам да открие пътя към родните брегове на спасението. И в тая самост той изнурява дните си, забравил истинската си родина — недрата на Бога, от Чието дихание е родена душата човешка. Поезията, изкуството въобще, са, по думите на Проф. В. Лоски “изобретение на човешкия дух, поклонение пред някаква абстракция, в която не присъствува Този, към Когото трябва да е обърнато всяко поклонение”, “огромен опит да се възпълни отсъствието на Бога”. 10) Въпреки това самото изкуство скритом носи в себе си признанието за собственото си безсилие да изцери човешката болка. То само я посочва, не можейки да каже като Христа: “дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” [Мат. 11:28]. И понякога, уви, твърде рядко, то отрезнява от естетическото си опиянение и искрено пролива скритите си вопли към заключената за гордостта му небесна вис:

“Да се завърнеш в бащината къща...”


ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИ ВОПЛИ”
КОПНЕЖ ПО РОДНОТО

В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоцио­нална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена ат­мосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душев­ни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни предс­тави. В предмет­но отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хар­монията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, сло­весни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жа­дува, копнее да се потопи в техните живи­телни води:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото от­тегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглуше­но. Одухотвореният образ на нощта под­готвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчи­на прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живо­та и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позна­та”), се подготвя от ме­тафоричния из­раз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и ста­ва определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по кос­вен път се стига до внушението, че отда­лечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществу­ващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащи­ната къща. Страхът от пробудата е на­мерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната дейс­твителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните виш­ни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за сре­щата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворение­то навлиза библейският мотив за завръща­нето на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръ­щането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в простран­ството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрада­ла майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречист­ващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъства­що напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тен­денция се реализира и чрез тихата молит­ва пред „старата икона” в изпълнената с ти­шина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чисто­та грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:
Aз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!
В емблематичната за Дебеляновото пое­тично творчество елегия всичко е пречу­пено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В ней­ното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поста­вя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.

МОТИВЪТ ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО В ПОЕЗИЯТА НА Д.ДЕБЕЛЯНОВ

Автор: Инна Рашова



Творчеството на Дебелянов, също като творчеството на Яворов, е проблематично за описване само в границите на символизма. Действително, че Дебелянов започва като типичен символист. В творби като "Лъст", "Лъч", "Гора", "Легенда за разблудната царкиня" е налице само затворено субективно съзнание, което филтрира външния свят чрез надвременни обобщителни символи. Но в елегиите и военната лирика на поета външният обективен свят отново е тема, чрез която Дебелянов успява до достигне до скритите тайни на битието и смъртта.
Образът, който неизменно присъства в творбите на поета, е този на града. Градът за Дебеляновия субект е неуютно пространство, пространство на скръб, което обезсмисля любовта, вярата, мечтите, разрушава хармоничния свят, заключва душата "в тъмница".Синоним на града става "пустощта огромна". Въображаемият волен живот на бохем напразно скрива една уязвима душа, ридаеща по светлите детски сънища, по двора с "белоцветните вишни", където любящата майка го чака да се върне и до днес.
В сонета "Пловдив" реалното време е издигнато до символната обобщеност на мрачна, потъпкала жизнеутвърдените ценности, социална реалност. Паралелното съществуване на минало и настояще, с конкретно противопоставените житейски ценности, в Дебеляновия контекст никога не е с изравнени ( в смисъл на равностойни) по сила контрастни характеристики. Преимущество винаги има настоящето, към което всеки път лирическият субект се връща и го приема като нежелана, но неизбежна реалност. Трагично отреденото на човека социално пространство щраква железните си челюсти. Жестът-спасение, разбиран като завръщане в миналото, в съня, в спомена се превръща в жест-смирение, тъждествено на града, който у Дебелянов е пространство, в което се вписва нерадостната участ на човека, белязана от бездомност, скитничество, безнадеждност. В сонета "Пловдив" градът едновременно е назован "единствен дом" и " пустощта огромна". "Великата пустиня" от "Черна песен" се свързва неразривно с представата за безстрастното време, за да доосмисли ярко човешката мимолетност, мъчетелна неусъщественост и неудовлетворено скиталчество. В жестокя "миг"-прозрение от едноименната творба на поета градът открито е назован "някакъв град огрешен и позорен". Пределното окрупняване, разрастването на пространството на града води до това, че градът губи опорните си точки, спасителните си граници, метафизира се и поглъща неумолимо и гибелно човека, лишавайки го от неговото минало от неговото настояще. Зловещ е образът на града и в " Помниш ли, помниш ли,..." , където лирическият субект изрича безнадеждно "аз съм заключеник в мрачен затвор". Градът е назован "затвор", "стража", "казън" и тези негови характеристики влизат в рязък дисонанс с нежната тоналност на поетизмите "белоцветните вишни", "светъл хор", "ангели".
Нови щрихи към образа на града - "мрачен затвор" наслагват и стихотворенията "В тъмница", "Жив в заключени простори" - където градът е представен ту в необятни и необозрими , ту в не по-малко потискащи, изолирани, затворени граници. Студен е градът с неприветливите улици, пусто е сърцето му няма ги топлината и любовта. "Тихият дом" и "тихият двор" с "белоцветните вишни" са противопоставени на "шумний", "скръбния град". Бащината къща с нейното интимно преживяно време противостои на безстрастното време на големия град. Градът за Дебеляновия субект е затвор и пустиня, но градът, със своите отрицателни психологико - нравствени характеристики, е почувстван като присъщ на самата му човешка същност.
Бездомен е една от най-честите самохарактеристики на Дебеляновия субект. В "Спи градът" самоопределението "бездомен" е заедно със "самин". Лирическият субект е "бездомен" именно, защото знае какво е дом и носталгично го призовава в паметта си при цялото съзнание за невъзвратимостта в този дом. Границата на бащиния дом е очертана не толкова от стените на стаите, колкото от оградата на двора. Трагичният бит на бащиното семейство е превърнал в дом и двора. Не случайно и Дебелянов сплита в едно образа на "тихия дом" с "тихия двор". И това отворено към природния дом битие на българина е свидетелство за цялостта и хармонията на българския традиционен живот.Тази отговорност на дома в поезията на Дебелянов се подчертава особено от антитезата, която противопоставя "тихия дом в белоцветните вишни..." на "заключеника в мрачен затвор" . Дебеляновият субект разбира бездомността си именно като "заключеник в мрачен затвор", а дома като светла отвореност към природното битие. Преди да призове в спомена си и да възкреси в словото си образа на бащината къща и "тихия дом в белоцветните вишни", Дебеляновият субект вече ги е загубил завинаги, безвъзвратно, станал е бездомник. В "Спи градът" и "Аз искам да те поння все така" граадът е обозначен чрез "черни стени", "ръмящият дъжд", в който броди верният син на "нощта неверна". Едва след интензивното изживяване на тази бездомност и самота идват носталгично призоваваните образи на дома от елигичното "Да се завърнеш в бащината къща" и "Помниш ли, помниш ли...".
В "Да се завърнеш в бащината къща" носталгичният образ на дома е предаден като "последна пристън и заслон на печален странник" дошъл да дочака "мирен заник" в родния дом. За разлика от Яворовия ужас пред кошмарите на смъртта и гроба, Дебелянов е по-близък в своето отношение към края до емоционалносто спокойствие на Славейковия "Сън за щастие". Смъртта за Дебелянов е свързана с виденията на един "мирен заник" в уюта и спокойствието на бащиния дом. В Дебеляновото завръщане липсва мотива за блудния син, който отстъпва мястото на жаждата за спокойствие и отмора. Финалният акцент на елегиите подчертава напразността на това носталгично мечтателно видение на дома. Лирическият субект си забранява това завръщане даже и в спомена, а на края дори се усъмнява ".....................................". Пътят на Дебеляновия субект е от дома към бездомността и от бездомността към мечтата спомен за дома. Голямото завръщане обаче в истинския дом на човека Дебеляновият субект постига във военната лирика. Тук в бездомието на войната присъстват двата истински дома. В " Нощ към Солун" домът е обозначен като "..................", В "Старият бивак" домът е самият "стар бивак" , в който "сякаш всеки в тоя малък свят бе намерил своя свят изгубен". В тези два последни дома са се приютили войните преди безвъзвратния си път към смъртта. Тези домове сякаш повтарят домовете на носталгичните елегии, но това е завръщане вече не в един реален битов дом, а в битийния дом, в същинската природа на човека.
Димчо Дебелянов - идеализиран спомен в огледален свят, неосъществен копнеж и блян, недосънуван сън в китния двор с белоцветните вишни; не безволев мечтател, а опит за отчаян бунт в буржоазния свят, погубил без жал стремящата се към полет душа; реалност в бляна, блян в реалността. Една търсеща себе си звезда в безкрая на Вселената, останала жива в Пантеона на безсмъртните

#18 magity

magity

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 8 мнения

Публикувано 02 декември 2006 - 18:29

амм....на мене ми трябва "Мотивът за невъзможното завръщане в елегията на Дебелянов "Скрити вопли" , обаче не ми го отваря ;( .... моля ви мн е спешно...ако може да ми помогнеее....

#19 toni92

toni92

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 2 мнения

Публикувано 02 декември 2006 - 19:08

Някой може ли да ми намери тема:
Невъзможното завръщане в стихотворението "Помниш ли,помниш ли" на Димчо Дебелянов
или
есе на тема:"Вечното завръщане"

Ще съм много благодарна, моляя ви се помагайте,щото съвсем се отчаях,никъде не можах да намеря...За понеделник е. Публикувано изображение

#20 sara_vn

sara_vn

    Потребител

  • Потребители
  • PipPip
  • 50 мнения
  • Пол:Женски
  • Град:Варна

Публикувано 02 декември 2006 - 20:02

[quote name='toni92' date='2.12.2006г. в 19:08' post='386304']
Някой може ли да ми намери тема:
Невъзможното завръщане "Скрити вопли" и "Помниш ли,помниш ли" на Димчо Дебелянов

и на мен ми трябва моля ви помогнете!!!!ако може да се отнася и за скрити вопли!!!PLS имам класно във вторник!!! :blink:

Този пост е редактиран от sara_vn: 03 декември 2006 - 12:16

Hi pishete mi!!!





0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни