Към съдържанието




Снимка
- - - - -

Николай Лилиев - въпроси, теми, есета


  • Моля влезте за да отговорите
23 отговора в тази тема

#21 mrm96

mrm96

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 12 мнения
  • Пол:Мъжки
  • Град:София
  • Интереси:Basketball, PC Games

Публикувано 28 октомври 2010 - 14:06

Здравейте,
Утре имам контролно по литература и ще е на една от две теми:
Хармонията и музиката в "Тихият пролетен дъжд"
Светът на надеждите в "Тихият пролетен дъжд"
Благодаря предварително

#22 vemeriy

vemeriy

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 1 мнения

Публикувано 25 октомври 2011 - 17:53

Здравейте! Имам да пиша съчинение разсъждение на тема "Какъв е смисълът на заглавието "Тихият пролетен дъжд"". Ако някой ми помогне ще съм много благодарен!!! :)

#23 Hanibal_Lektar

Hanibal_Lektar

    Помагача

  • Потребители
  • PipPipPipPipPipPip
  • 9745 мнения
  • Пол:Мъжки
  • Град:гр.Айтос

Публикувано 25 октомври 2011 - 18:16

Здравейте! Имам да пиша съчинение разсъждение на тема "Какъв е смисълът на заглавието "Тихият пролетен дъжд"". Ако някой ми помогне ще съм много благодарен!!! :)


Дано те свърши работа ...

Поезията на Лилиев разкрива един неповторим свят на нравствени тър¬сения и романтични видения, който пренася читателя в измеренията на копнежа по щастие и духовно съвър¬шенство. Със своята музикалност и специфична форма стиховете му съз¬дават неотразимо въздействие върху човешките възприятия и пробуждат желание за приближаване до един мечтан и бленуван свят.
Стиховете на Лилиев рисуват при¬родни картини, осезателно конкретни, внушават усещане за лично преживяно. В същото време поезията му не е пейзажна, защото описанието на природата не е основна авторова цел. Природните импресии са свързани с определени човешки настроения и със¬тояния, с изразяване на чувства и преживявания. „Тихият пролетен дъжд” пренася читателя в най-кра¬сивия период от годината - пролет¬та - време на цялостно пробуждане и обновление и в природата, и в човешката душа. Лирическият герой търси ново начало за себе си, защото е изпълнен с меланхолия и тъга. Про¬летта е времето, когато той вярва, че тъгата му ще си отиде, а сърцето му ще се изпълни с радост и надежда. Дъждът отмива натрупаната житейска умора:
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха...
Ненадейно, изведнъж се появява же¬ланието за живот и щастие - този смисъл носи глаголът „звънна”. Геро¬ят е мечтателна и чувствителна на¬тура. Тишината и меланхолията са негово естествено състояние. Той е далеч от шума и суетата на света, а съзерцанието раджа копнежа му към истинско духовно съвършенство. За¬това именно „тихият” дъжд е в със¬тояние да пробуди угасналата надежда и желание за обновление. Природ¬ният кръговрат е свързан с човешкия стремеж към щастие и радост. Про¬летта сменя зимата - символ на покоя и умирането в природата, на за¬леза на човешкия живот, на отчуждението и безнадеждността. За героя пролетта носи плаха радост и надежда, копнеж по друг, непознат, нов, по-красив и стойностен свят:
Колко надежди изгряха!
Стихотворението създава точен па¬ралел между природната нагласа на би¬тието и човешката душевност. Про¬летта възражда силите в природата, донася неповторимостта на сътво¬рението — „слуша земята и тръпне”. Пролетта променя душевната нагла¬са на човека - „сълзи, възторг и упла¬ха”. Лирическият герой е подвластен на радостните и оптимистични нас¬троения, но в същото време усеща мимолетността на пролетния миг. А с отминаването на пролетта угасва и надеждата в душата му. Той осъзна¬ва, че светът, в който живее, е разли¬чен от красивия блян, към който се стреми. Копнежът му остава неудов¬летворен, а онзи непознат и прекрасен свят, появяващ се като видение заедно с тихия пролетен дъжд, се из¬губва много бързо. Така в стихотво¬рението се противопоставят двете душевни състояния: „Колко надежди изгряха.” и „Колко искрици изтляха! ”. За героя е ясно, че тъгата и меланхо¬лията са негова духовна същност, а надеждата—само миг. Глаголите в ми¬нало свършено време подчертават невъзможността да бъде постигнато трайно духовно удовлетворение. Ця¬лата красота, която се съдържа в меч¬тата, се оказва един завинаги отминал за героя период от живота му. Пос¬тоянно повтарящият се стих „тихи¬ят пролетен дъжд” носи не само една неповторима поетичност и музикалност, но и усещане за безвъзвратна загуба, за съприкосновението с мечта¬та в най-чистия й вид. Повторението звучи по различен начин във всеки след¬ващ стих и наслагва чувството за безнадеждност и обреченост.
По-различно звучи стихотворение¬то „Светло утро”. То носи бодрост¬та и радостта от новото начало, без да внушава меланхолия и отчужденост. Тази лирическа миниатюра е из¬градена максимално прецизно и изискано откъм стилово-езикова страна. В съзнанието ни остава образът на пеперудите с„тънки сребърни крила” Като символ на окрилената надежда. Стихотворението звучи подчертано бодро и оптимистично. Утрото е не само част от природния кръговрат, а, подобно на пролетта, носи внуше¬ние за ново начало, за ведрост и светлина, за простор и нови хоризонти. Природната картина на утринното пробождане отново поставя знак за равенство с душевното състояние на лирическия герой. Светът е нов и раз¬личен с настъпване на утрото. То прогонва мрака - в природата и в ду¬шата:
Светло утро, ти пробуди
всяка пара и мъгла...
Утрото носи и надежда, и вяра в бъ¬дещето, и представа за един друг, раз¬личен от реалния, облагороден свят:
Ти безбрежна шир събуди
затрептяха изумруди...
С утрото мечтата като че ли ста¬ва реалност или поне вярата, че светът от бляна може да се превърне в реален свят. В мечтания свят най-важни са красотата и съвършенст¬вото. За бодрото, приповдигнато нас¬троение допринасят и създадените представи за светлина - „светло ут¬ро”, „мрежа светлина”, и за неспирно движение с образа на пеперудите. За внушение на чувството допринасят особено фонетичните изразни сред¬ства - асонансът (повтарят се „е”, „а”, „у”) и алитерацията („р”, „л”, „н”). Те носят благозвучност и мелодичност, а повторението: „пеперуди, пе¬перуди...." несъмнено има определя¬що значение за създаване на бодрост и лъчезарност на картината.
Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да дос¬тигне до духовно просветление и до светла вяра. Копнежът по светлината и по красотата са част от духов¬ната му същност. Но негово трайно състояние е тъгата, меланхолията, отчуждеността, обезвереността.
Стихотворението „Кръгозори надвесени” създава картината на безнадеждността в човешката душа. В тази импресия няма място за вед¬рина:
Ръми,
есен е.
Както в „Тихият пролетен дъжд”, и в това стихотворение е на¬рисувана картината на дъжда. Но то¬ва е друг, есенен дъжд, който не събужда надежда, не носи просветление, а внася в душата на човека пустота и печал. Есента отвежда към залеза - на природата и на човешкия живот. След есента идва зимата, тя е символ на отнетите хоризонти. Светът е пуст, мрачен и скръбен. Повторение¬то „Ръми,/ есен е. ”, създава музиката на една тъжна мелодия и носи усе¬щането за обреченост:
В глухи жалби унесени,
Самотата на човешката душа е пос¬тоянен мотив в поезията на символистите. Човекът е не само скръбен и самотен, а и примирен с една негос¬топриемна и нежелана действител¬ност. Жалбата е постоянното му състояние, а отчуждеността - не¬преодолима. В този свят няма уют¬но място за героя. Той броди безпъ¬тен в мрака, без да може да открие себе си. Целта в живота му е или не¬ясна, или пътят е загубен - важното е, че е невъзможно постигането на духовно удовлетворение.
Трите стихотворения на Лилиев създават представата за един хармони¬чен и красив свят, към който лирическият герой е устремен. Този свят неминуемо се противопоставя на от¬ношението му към реалната дейст¬вителност. Неудовлетворен от заключените простори на съвременност¬та и липсата на перспектива в живота, героят предпочита бягството в другия, мечтания свят, който не е истински, но е подвластен на благород¬ството и духовната извисеност.

ДУХОВНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА ЛИЛИЕВ
ЛИТЕРАТУРНОИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ
Олимпиада по БЕЛ
Поезията на Лилиев вълнува и впечатлява със своята красота на изказа, мелодичност, благозвучие. В стиховете си поетът рисува един по-различен, по-хубав свят, устремен към доброто и духовното.
Лирическият герой в Лилиевата поезия търси в поетичното преживяване живота и действителността на свят, който желае да докосне и да бъде щастлив. Авторът разкри¬ва красотата в мечтателния унес на героя си, устремен към щастие, пресъздава душев¬ното му състояние и търсенията му чрез описанията на природата в стихотворения¬та си. Конкретните природни обекти, описа¬ни в стихотворенията, са изразна вътрешната действителност на героя, образи на мечтата. Но въпреки копнежа по един по-добър свят и моментната радост, изпитана пред карти¬ната на възраждащата се природа, в своята същност героят остава една тъжна, обезве¬рена и меланхолично настроена личност. Неговият полет към щастието, макар и миг¬новен, е единствената цел на духовните му търсения.
В стихотворението „Тихият пролетен дъжд” Лилиев създава бодро и весело настроение. Настъпилата пролет променя душевната нагласа на героя. Той изпитва же¬лание за живот, у него се събужда стреме¬жът към щастие. Пролетта е символ на въз¬раждането, на новия живот, на възкръсва¬нето на света, отърсил се от тъгата и страда¬нието. Нейната картина внася радост в ду¬шата както на лирическия герой, така и на читателя. С пролетта идва и надеждата:
... с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Събужда се неутолимият копнеж на чове¬ка към онзи друг, непознат, по-красив и стой¬ностен свят. В своите духовни търсения ли¬рическият герой иска да го достигне, да се докосне до неговата магическа сила и така да намери покой за душата си. Многократ¬ното повторение на стиха „тихият проле¬тен дъжд” внася не само поетичност и музикалност в творбата, но чрез него сякаш се осъществява съприкосновението с мечтата. Пролетният дъжд е символ на надеждата, на радостта, на раждането, на възкресени¬ето. Напоена с него, природата се събужда след зимния сън. Разцъфтяват цветя и дър¬вета, поникват първите тревички. Като сигнал за събуждане, за отърсване на душата от меланхолията и тъгата звънна дъждът:
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха...
Пролетта силно въздейства върху съзна¬нието и чувствата на лирическия герой. И както променлив и нестабилен е този сезон, в който се редуват слънце и дъжд, така и настроенията динамично се сменят. От една страна е красивият блян за един по-добър свят, от друга страна, лирическият герой е неудовлетворен, изгу¬бил се в пътищата на живота човек. Стихът: „пролетни приказки шъпне”, допълва чувст¬вото за безнадеждност и обреченост, които изпитва героят. Осезаема е нуждата му от топлина и разбиране, но той не може да ги намери в действителността. Моментното му щастие: „колко надежди изгряха”, ярко се про¬тивопоставя на тъгата от помръкналата радост: „колко искрици изтляха”. Надежда¬та, радостта, красивите копнежи са само един миг от вечността, моментно състояние на героя, защото негови постоянни спътни¬ци са тъгата, безнадеждността, меланхолия¬та. Духовното търсене на щастието също е част от неговата същност, която осмисля жи¬вота, но въпреки това не е способна да го извади от нещастието и мъката.
Стихотворението „Светло утро” също звучи бодро и създава усещане за свежест, за ведрост и светлина. Долавят се радостта и приповдигнатото настроение на лиричес¬кия герой от настъпилото ново начало. В творбата символното значение на светлото утро се припокрива става на пролетта в „Тихият пролетен дъжд”. Поражда се усеща¬не за полет в утринния простор. Началото на деня се свързва с възраждането на душа¬та за нов живот. Всичко се пробужда от нови духовни устреми, прозвучали като музика в първия стих:
Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла...
Показателен в случая е глаголът „прокуди", който поражда очакване за промяна, за отхвърлянето на нещо нежелано и появата на новото. С пропъждането на тъгата и не¬щастието в душата остават красотата и ра¬достта пред чистото и свежо утро, символ на духовното прераждане и живота. Както в „Тихият пролетен дъжд”, така и тук при¬съствието на лирическия герой е подчерта¬но единствено с притежателното местоимение „моите”. Но въпреки това неговият об¬раз отново не остава скрит за читателя. Ге¬роят е в духовно търсене на красотата, стре¬ми се към нейната пречистваща сила. В твор¬бата повтарящият се стих:
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила...,
внася не само движение, бодрост и лъчезарност на картината, но е символ и на окриле¬на надежда. Прероден и щастлив, героят се чувства в „безбрежна шир” от красота и съ¬вършенство. Осезателна за читателя е цялата тази светлина, която блика от стиховете:
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светлина...
Тази светлина също е израз на надеждата, на вярата в бъдещето. Усеща се стремежът на лирическия герой към един облагороден свят, в който властват доброто и красивото. Чрез символиката на пеперудите, на изум¬рудите, на светлото утро, отвеждаща към радостните трепети на душата, открила тайнството на възкресението, на обновле¬нието, Лилиев създава изящно като звучене и оптимистично като внушение стихотво¬рение. Светлината, която струи от него, е символ на надеждата, на вярата, на пробуж¬дането, за което подсказват и изразните глаголи „звънна”, „затрептяха”, „събуди”. Стихотворението звучи с характерната за поезията на Лилиев неповторима музикалност, постигната чрез игра на думи, красиви фрази, благозвучни словосъчетания.
Съвсем различно настроение създава сти¬хотворението „Кръгозори надвесени”. В не¬го Лилиев разкрива безнадеждността и от¬чаянието, обхванали човешката душа. Ли¬рическият герой е в свят на скръбна пустота. Усеща се нещастието, мъката, самотността на един обезверен човек, изгубил пътя в жи¬вота си. В стихотворението описаната есен¬на природна картина е символ на залеза на човешкия живот. Тя поражда тъжни чувства, буди усещане за-обреченост. Повторение¬то на стиха:
Ръми,
есен е,
още повече засилва това усещане, като съ¬щевременно създава и музикално звучене на творбата. Есенният дъжд се свързва със символиката на скръбта, на отчаянието, на залеза, на нощта, на смъртта. Той не е необходим като пролетния, за да възкреси природата, няма прераждаща сила. Обри¬суваният пейзаж внушава чувство на неуютност, на студенина и тишина. Няма го звъна, липсва светлината, както и безбрежната шир. Всичко е прихлупено и мрачно, навяващо тъга и скръб:
Кръгозори надвесени
и сплъстени тъми...
Изградена е картината на един отчужден и тъжен свят, в който лирическият герой е самотен, унесен в „глухи жалби”. Той отново е в своето постоянно меланхолично състоя¬ние и броди сам.
Трите стихотворения сякаш представля¬ват един неразрушим цикъл, в който щас¬тие и нещастие вървят ръка за ръка, редуват се, преливат едно в друго и в крайна сметка се сливат в океан от чувства.
Поезията на Лилиев рисува един по-раз¬личен свят, разкрива духовните търсения и стремежи на една чувствителна и самобит¬на натура, кара читателя да търси красивото и доброто не само в света около себе си, но и в себе си.

Успехи !
Публикувано изображение
Публикувано изображение

#24 Gabriela Radeva

Gabriela Radeva

    Новобранец

  • Потребители
  • Pip
  • 1 мнения

Публикувано 13 декември 2011 - 14:27

Здравейте имам да пиша ЛИС на тема Природата - израз на душевното състояние в "Тихия пролетен дъжд" .
Благодаря ви предварително.





0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни