Към съдържанието




Снимка
* * * * * 1 гласа

Поезията на архимандрит Серафим (Алексиев)


Темата е твърде стара и е архивирана. Не можете да отговаряте в нея, но винаги можете да създадете нова ;)
2 отговора в тази тема

#1 Амбър

Амбър

    Почетен потребител

  • Потребители
  • PipPipPipPip
  • 518 мнения

Публикувано 15 юли 2007 - 23:46

СЪНУВАХ СЪН


Сънувах сън... Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос... И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
Потръпваше Христос, но все мълчеше...
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред - по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба... Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: “Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”...
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна... Аз... се ужасих...
че в него... своето лице открих!...


***
Може би!

Да се топиш във грях,
измъчен и разкаян,
да тръпнеш гузен, плах,
обзет от смут безкраен,
а външно да си строг
и праведен и светъл,
с добре прикрит порок,
с привидна добродетел;
да чезнеш раздвоен
и всякога пристрастен;
към Бога устремен,
на дявола подвластен
в доброто да се вричаш,
на злото да си роб,
живота да обичаш
и жив да си във гроб;
и никой да не знае
за твоите борби -
туй моята съдба е...
и твойта, може би!...

***

Пред леса

Боя се аз, Христе, да тръгна сам!
Животът лес е страшен, неизброден.
И тъмни духове ни дебнат там.
И не един загивал е прободен
от вражи меч... А пътя аз не знам.
Боя се, Господи, да тръгна сам.

А колко бях като дете щастлив!
Макар че пътят и тогаз бе труден,
за майка си се хващах доверчив.
И бях спокоен. И светът бе чуден.
Че мама бе за мен ангел жив.
О, колко бях като дете щастлив!

Сега сам съм. Черней пред мен лесът.
А трябва аз през него да премина.
О, тез тревоги ще ме подлудят.
Кой друм да хвана, за да не погина
от зверовете, в храстите що бдят?
Така съм сам... Черней пред мен лесът.

Исусе благ, не ме оставяй Ти!
Като водач хвани ме за ръката.
Ти пътя знаеш! Твоят зрак пламти
подобно на звезда във тъмнината.
Сърцето ми Те чака и трепти.
Спасителю, водач бъди ми Ти!

***

Копнеж по вечното

На ранна радост сетните акорди
заглъхнаха печално в тиха скръб.
Угасна песента ми - и мълчат
на златна арфа скъсаните корди,
във миналото взира се душата,
де впепелени спомените мрат,
и вгледана в изминатия път,
заспива в скута тя на времената.

А там, крам мен, развихрен кат стихия,
животът дига глас за своя дял,
но аз едва го чивам, че съм цял
оплетен сякаш в някаква магия.
Аз дишам леко, тук скръбта е блага
и сълзите са капчици роса.
Тук всичко води в светли небеса,
и няма смърт - че тя мре там на прага.

***

Към небето

Напрегни и сетните усилия
Божията воля да твориш!
Ала знай, че в пълно си безсилие
своите страсти сам да победиш!

С дявола бори се без пощада,
но да се гордееш ти не смей!
Не мечтай за някаква награда,
а на Бога само се надей!

При стремеж към най-високи цели
в най-дълбоко се смирение крий,
скромен, тих във подвизите смели,
любещ, благ към лоши и добри!

Всеки ден стреми се към небето,
сам осъдил се на вечен ад!
Чувствай гнус от себе си в сърцето
и над теб ще грейне благодат!

Забрави доброто, що си сторил,
а помни греха си и се кай!
Тъй се стигат светлите простори!
Тъй се влиза в радостния рай!

***

Избрани стихотворения за слушане

Архимандрит Серафим Алексиев 1912 - 1993
Публикувано изображение

За архимандрит Серафим

КРАТЪК ЖИВОТОПИС НА АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (АЛЕКСИЕВ) / Живот — свидетелство за Православието

Авторът на тези книги, архимандрит Серафим Алексиев е добре познат на православните читатели в България. Роден през 1912 г. в бедно благочестиво семейство, той завършва Софийската Духовна семинария, постъпва в Богословския факултет, а после продължава образованието си в Швейцария. През 1940 г. приема монашество. Решаваща роля в живота му има неговото запознанство с приснопаметния приснопаметния архиеп.Серафим Соболев († 1950), , в лицето на когото той намира незаменим наставник във вярата и духовния живот.
В житейския и творчески път на архим. Серафим се открояват три периода. Първият (до 1960), когато той въпреки трудните условия, развива неуморна пастирска дейност, изнася вдъхновени проповеди и беседи, пише брошури, книги и стихотворения на духовно-нравствени теми. От това време са сборниците с беседи «Нашата надежда» и «Нашата любов» — едни от най-търсените негови книги. През втория период (1960–1969) архим. Серафим — вече доцент по догматическо богословие към Софийската Духовна академия, публикува редица студии, плод на обстоен богословски труд. Третият период започва от 1969 г., когато той е принуден да напусне Духовната академия поради принципно несъгласие с приетата тогава календарна реформа и с проикуменическата политика, в която е въвлечена Българската Православна Църква. През този период архим. Серафим пише нова поредица книги с богословско и духовно-нравствено съдържание, между които «Нашата молитва», «Живот след живота», «Молитвата на св. Ефрем Сирин» и др., както и последната си книга-завет «Православие и икуменизъм» — задълбочена критика на икуменическата всеерес. Архим. Серафим се представи пред Господа на 26 януари (13 януари по църк. кал.) 1993 г. Той ни остави като многоценно наследство своите книги и своя пример на ревностен и самоотвержен монашески живот, изцяло посветен на служение на светата Православна вяра. (вж. също Кратък животопис на архимандрит Серафим (1912 — 1993) )

Книги

Болна и здрава мистика
Пастирът като молитвеник
Църковно-мисионерското дело на Константин Философ — св. Кирил.
Духовният живот на православния християнин.
Гордост и смирение
Забравеното лекарство. За св. тайнство Изповед.
Житие на св. цар Борис.
Вражда и помирение.
Смисълът на страданията
Беседи за живота след живота. — Трето поправено издание Самозваните съдници.
Свети Иван Рилски и значението му за българския народ.
Достоверни ли са житията на светиите.
Православие и инославие.
Нашата вяра (православен катехизис)
Нашата надежда.
Нашата любов.
Нашата молитва
Оптинските старци
Свети Серафим Саровски

Този пост е редактиран от Амбър: 15 юли 2007 - 23:48

А фантазиите - ами те са си фантасмагорични невъзможности...
Merryl

#2 sprite

sprite

    Потребител

  • Потребители
  • PipPip
  • 147 мнения

Публикувано 16 юли 2007 - 22:06

ИЗБОР
Пред прага на живота аз стоя
и чакам, Боже, Ти да проговориш.
Врати безброй... Коя ще ми отвориш?
От щастието тъй се аз боя!

За Тебе, Боже, искам да живея,
макар и в неизвестност, в нищета!
Пази ме Ти от първите места —
и дай по Твойто слънце да копнея!

Че слиза то във всеки нисък дол
и снеговете само там стопява,
а върховете мнимо позлатява
и кичи ги с измамен ореол.

По Алпите как често във възхита
аз виждах вечно бели върхове!
Но техните сърца са в ледове,
и хубостта им — в облаци обвита.

О, дай на мене някой скромен кът
далеч от билото на планината:
че Твойта пролет слиза в долината,
а по върха цари красива... смърт!


ЧУДНОТО ЦВЕТЕ
Намери градинарят рядко цвете
и във градината го посади.
Да го запази пък от ветровете
отвред го с храсти нежни огради.

На завет гледано с любов грижлива,
то даде пъпка и се разцъфтя.
И сладък аромат взе да разлива
сред околните храсти и цветя.

О, как ще се зарадва господарят,
когато утре го открие сам —
помисли развълнуван градинарят
и гледаше цвета с възторг голям.

На следващата заран с пълна лейка
запъти се към свойто цвете той.
Ала сред нежно сведените вейки
не го видя. Изчезнало бе то!

Във ужас градинарят се развика:
— Ах, кой откъсна мойто цвете там?
Ала на туй смущение велико
отвръщаха слугите: “Аз не знам”.

Сърцето му за малко да се пръсне!
Най-сетне рече му един от тях:
— Таз утрин господарят го откъсна
и в къщи го занесе. Аз видях!

Успокоен, въздъхна градинарят
и рече: “Тоя цвят не беше мой!
Да го откъсне може господарят.
Тук всичко негово е! Прав е той!”…

О, братя, и в градината на Бога
кога изчезне някой цвят от нас,
да не роптаем, в бунт и във тревога!
Над Своите цветя Бог има власт!


ЕДНО СЪРЦЕ
Когато Бог Адам твореше
и ваеше красивий лик,
усмихваше се и шептеше
на Своя творчески език:
— Бъди, Адаме с две очи!
Виж, два са пътя на земята! —
единият води в небесата —
търси и сам избирай ти!
Аз давам ти и две уши,
за да дочуваш двата гласа,
кои говорят в твоя дух.
Към Мен единият те тласка,
а другият смъртта донася —
кому ще подариш ти слух?
Аз давам ти и две нозе,
върви, където щеш, но знай:
на всеки, който Мен познай,
пей хор от ангели: “Блазе му!”
Аз давам ти и две ръце,
но роб на двама господари
ти не бъди, а запомни:
два верни имай в тях другаря,
за труд пред Моето лице.
Как искам да не се погубиш
и, само Мен за да възлюбиш,
виж, давам ти едно сърце!

#3 Амбър

Амбър

    Почетен потребител

  • Потребители
  • PipPipPipPip
  • 518 мнения

Публикувано 21 юли 2007 - 14:50

ПИСМО ДО МАМА

Архимандрит Серафим (Алексиев)



Слънце мое сяйно, мила мамо!

Моя радост, тиха моя скръб!

В тоз далечен край да знаеш само,

колко твоят образ ми е скъп!

Във деня, кога се разделих

от обятията твои топли,

аз не плаках, аз бях твърд и тих,

но в сърцето си чух глухи вопли.



Сам не знаех, че за мен си ти

въздух, слънце, сянка благодатна,

че без тебе ще ме сполети

толкоз мъка, майко моя златна!



Докато при теб и с теб живях,

не усещах добрините твои.

Аз не виждах нищо чудно в тях.

Смятах, че това права са мои.



Но сега, кога не съм при тебе,

и вей хлад от всеки чужд покров,

как ми липсваш! Как ми е потребен

пламът чист на твоята любов!



Всякога ти сетнята си хапка

даваше ми, за да бъда сит.

И софрата бе за тебе сладка,

щом ме виждаше, че съм честит.



Спомням си подробности сега, —

как над мене в болести си бдяла,

с колко вяра и с каква тъга

Богу си молитвички шептяла.



Как е гряло твоето сърце

като свещ над мене нощи цели,

как напуканите ти ръце

неуморно са за мене плели.



В кухнята, на двора, на чешмата,

с хурка, със игла, на малък стол,

аз те виждам през далечината

все в един и същи ореол.



Ти бе тъй съсухрена, привита,

но велика в своя малък ръст.

всякога изглеждаше честита,

скритом носейки огромен кръст.



О, тогаз не виждах нищо аз!

Тулеха те много дреболии

от очите ми, че всеки час

хвърляше те в нови залисии.



Аз не знаех, че и в дребни грижи

е могло човек да е велик,

че и в най-прихлупените хижи

може да сияе мъченик.



Как копнея да се върна веч,

да прегърна мойта чудна мама!

Мъничка отблизо, отдалеч

ти изглеждаш ми безкрай голяма!



Аз се моля Бог над теб да бди,

за да бъдеш здрава, майко златна,

и да бъдат светли твойте дни

като дълга, светла вечер лятна!



Приеми далечните привети,

мойта обич свежа като крин!

Приеми с това писмо сърцето

пламенно на твоя любящ син!



Март 1949 г.
А фантазиите - ами те са си фантасмагорични невъзможности...
Merryl