За този блог

Лична проза и поезия

Публикации в този блог

McMurphy

„...Има хора, в които живее Бог. Има хора, в които живее Дяволът.

А има и хора, в които живеят само глисти...”

Ф. Раневская.

Централна гара София, 09.04.1994 г.; 17,05 ч.

-...Животът е много странно нещо, впрочем...-въздъхна съседът по маса в ресторанта, където трепех време до влака, на когото нямах никакво намерение да обръщам внимание, но все не преставаше да ми се натрапва някак необичайния жест на вдигнатия среден пръст на лявата ръка, държаща полупълната чаша уиски, поклащаща се почти равномерно срещу лицето ми..., не издържах и се извърнах към него.

-Наздраве. – вдигнах леко чашата с бира, колкото да отбия номера (елементарна учтивост)... –Може би имате право...

-Относно правото, приятелю... Не, аз нямам правото да съдя живота...

Систематизирах в миг как, за да хвана влака, ще ми коства тичане по стълбите. Прецених, че ако не хукна, просто ще ми се наложи да изтърпя времето до следващия и бавно допих последната глътка. Съседът по маса също усети, че няма да ставам и с най-класическия от всички жестове по такива места поръча по още едно от кой каквото си пие. Кимнах в знак на благодарност и предложих цигара...

Съседът по маса прие с радост цигарата; първото дръпване, с което я удостои, издаде нещо – (може би) не в списъка на нещата, които беше склонен да сподели – не беше пушил днес, или поне от сутринта… Огледах се: Последната кръчма на гарата, последните часове от инак празничния ден, последни слънчеви лъчи, последни влакове, последни надежди, че времето, което все лети, днес поне е “на гнездо”…

...Когато потната бира запълни фокуса на картината пред уморените очи и дружелюбната лява ръка приближи до нея, усетих следващото: ще ми се наложи да чуя най-странно рядката тирада от мъдрости, уникална в своята оригиналност, непрочетена (нечута) никъде и от никого. Имах вече времето, прогресивно добивах настроението за това...

Пораздърпани дрехи, но чисти, някаква неуверена демонстрация на поотминалата мода (няколко месеца “преди демокрацията”); побеляла глава, мързеливо небръснати от месец бакенбарди и хитри очи, доволно подчертани от одавна отглежданите пиянски торбички под тях… Съседът по маса.

-А сега, наистина: Наздраве, приятелю. Дето се вика..., дойдохме си на думата...

-А за какво беше думата, че нещо се разсеях...

-Аз за живота говорех, а ти си траеше, ама щом остана, значи съм ти бил интересен...

-Изпуснах влака.

-Не съжалявай. Влаковете са за това. Някои да хващаш, други да изпускаш...

-Както дойде, казваш…

-Не, не е както дойде, това не го казвам. Казвам – както си се подредил на перона, такива влакове ще ти се редят... Анадъмно...

-Аре стига с тия турски лафове, ако може… Изглежда, бая време си отрепал на гарата...

-...И бая гари съм сменил... Ама, зарежи ме мене. – Млъкна за миг, сетне ме огледа като сводник провинциална ученичка…

-Ти, собствено, като те гледам, не си от тук-от там, следващото ще викнеш, костюм и връзка си обадил, багажа като ти гледам, чантаджия го даваш, не че ми е много на гайле, ама от друго некое добрутро си, не точно от това на тия, дето сме по пероните – я си чиновник, я на чиновниците шеф некакъв и направо ти прилича следващото да викнеш, а...?

-Студент съм. Тия дни завършвам.

-А бе, то днеска, дал бог студенти всекакви, висшите школа като фирми се нароиха...

-УНСС.

-А, и тия ги знам… Утре носете съответната сума...

Някак си ми писна и се наклоних полунамръщен към него, въпреки, че неприличната му полуусмивка ме отблъскваше:

-Да. Ама от целия анализ, дето ми спретна, байо, у едно сал не позна...

-Не се засегай сега... – дръпна се човекът.

-Ама не позна, ти казвам...

-Е, къде сбърках? А наздраве.

-Е, у „наздравето” не позна. Не е от мене следващото. До влака, който този път ще хвана, имам около двайсет минути. Ако ти викна незнам кое поред уиски за извънреден актив у днешния ти баланс, к’во толкоз ценно ще ми кажеш за двайсет минути?

-Защо трeбва непременно пък да ти казвам нещо?

-Щото вие перонаджиите така „непременно” си плащате черпавките. И това пиене хич за аванта го не смeтате, щото... мъдростта, дето я ръсите, все на безценица я продавате... Не съм и аз от вчера по пероните, и ти, байо, хич не си ми първия, шъ знаеш...

-Стига, де. Ясно. Не викай нищо. Следващото и сам ще си го викна. Обаче, понеже ме предизвика, ще ти кажа... и не за двайсет, а дори за десет минути... неща, които никой нема да ти ги каже...

-Като гледачките в градинката пред “Шератон” – вечерна промоция... И ония работят по системата на десетте минути... Ако ще казваш нещо, почвай, щото, ако почна аз – има много да ме черпиш...

-Играл ли си на „часовник”?

-Не. Правилата... да чуя. Току-виж съм се навил.

-Подавам реплика, а ти отговаряш веднага. Засича се час като при шахмата. Който не подаде последната реплика при изтичане на времето...

-...Плаща сметката...

-...Ти го рече...

Централна гара София, 09.04.1994 г.

17,45 ч.

Второ уиски, първа глътка:

-Имах жена. Прекрасна жена. Обаче глупава. Никога не й го казвах. Кротко и системно си я тормозех двайсет години. Преди няколко месеца подаде молба за развод. Спечели. В съда каза, че просто й е писнало да ме обича.

Реплика: Бог е създал жената красива и глупава. Красива – за да я обича мъжът и глупава – за да го обича тя.

П.С.: Съдът обаче не й присъди детето.

П.С. към П.С.: В крайна сметка Господ си е пастирят на овце като нея. Беше набожна. Но на мен много не ми пукаше от това.

17,46 ч.

Втора бира, първа глътка:

-Имах гадже. Жестока мацка. Обаче висока летва. Така и не успях да я надскоча. Летвата. Разбра ме. Напусна ме, разбираща. На раздяла (преди няколко дена) ми каза, че всичко е въпрос на съдба.

Реплика: Ако съдбата ти е обърнала гръб, то си е за нейна сметка. Просто я изчакай да се наведе.

П.С.: Не съм й казвал, ама тия дни ще го разбере. Бременна е от мен…

П.С. към П.С.: Дяволска измислица е туй – съдбата. Ако не я огъзиш навреме, не пропуска да го стори тя…

17,47 ч.

Второ уиски, втора глътка:

-Преди да се разведа имах любовница. Огън момиче. Пълна противоположност на съпругата. Както казват автоджамбазите – без забележки. Обаче имаше един едничък кусур – мъжът й ми беше аверче още от казармата… Бая време не я кльопах… На мой приятел си жена, айде, холан. Нема да си плюваме у достойнството, приятелство е това, не е джилик на двора. Обаче, дяволицата… Скръши ме. Вие у градо му викате прелъстяване. Нема казарма, братче, нема аверия, нема достойнство. Кога му дръпнахме първия въргал у спалнята с нея докато мъжлето до(с)пиваше седмата водка на масата у кухнята… разбрах, че това са илюзии…

Реплика: Жената на моя приятел не е жена. Но, ако тя е много красива, той не ми е приятел.

П.С.: Аз далеч не бях първият чужд гост на чаршафите на Дяволицата, както и не останах последният. Моят приятел разбра това, макар и късно и я напусна. Моралът му го подтикна да се осамоти като болен лос в Сибир.

П.С. към П.С.: Разбра и за мен, но ми прости. Каза ми, че и на нея бил простил. Беше божи човек. Четеше Библията. Но на мен много не ми пукаше от това.

17,48 ч.

Втора бира, втора глътка:

-От както се помня, съм заклет ерген. Въртя годинки и през тях опитец някакъв трупам, но някак сладостта от свободицата надделява над напиращата мъдрост за онова – „общото”. Дето двама са нужни, за да успее. И все причината на женската част от Вселената стоварвам. Щото всичката ми мъдръст за сега е тази – прав съм, щото съм още млад и си мога всичко сам…

Реплика: По-добре само едно мляко в хладилника, отколкото цяла крава в кухнята. Вездесъщият ергенски девиз.

Няма постскриптум.

17,49 ч.

Второ уиски, трета (последна глътка – допиване):

-За вселенската вина на женското съсловие, общо взето, си прав. Като дирек у поле си прав. Това, дето на теб леко е почнало да ти се избистря като “общото, за което са нужни двама” си е чиста политика. Американците му викат демокрация. Обаче ние, щото не сме американци, си му викаме – брантийска работа.

Реплика: Всъщност, демокрацията е стара колкото самия божи свят. Тя се появила още в оня ден, в който Господ показал Ева на Адам с думите: “Ето, сине мой, избери си жена…”.

П.С.: А ако някога си имал глупостта да вярваш, че жените са слабият пол, пробвай да измъкнеш завивката в студената спалня…

П.С. към П.С.: Дали Господ е бил с (в) мен, когато ми е пратил тая женица, да се мъчи с мен толкоз години…?! Много не ми пукаше от това.

17,50 ч.

Втора бира, трета (последна глътка – допиване):

-На изпита, последният, де, всички преписахме. Обаче хванаха само мен. Имало е къртица в организацията. Като от македонска чета изхфръкнах – толкоз бърже, че нямах време да пожелая всички майки.

Реплика: Никога не говори лошо за себе си (не споделяй, не бъди откровен, не се издавай). Твоите приятели (колеги, съмишленици и т.п. сподвижници) вече одавна са го сторили… където трябва и комуто е нужно...

П.С.: Горе главата! Нищо, че е празна.

17,51 ч.

Трето уиски, първа глътка:

-Но не липсата на жена ме е довела в тая далеч не подхождаща на духовния ми мир дупка. А липсата на работа, приятелю. Работата за един мъж винаги е била по-важна от жената. Съответно – загубата на работата – по-голяма от загубата на жена. Имах прекрасна работа. И то лесна. Но я пренебрегвах в продължение на двайсет години. Следвах уж железния принцип – „Лъжат ме, че ми плащат, ама и аз ги лъжа, че работя”. Дойде обаче онова време, което американците именуват демокрация и довлече горчивия вкус на изветрялата бира, наречен безработица…

Реплика: Бърза работа няма. Ако е толкоз бърза, все ще се намери кой да я свърши вместо теб. Ако не се е намерил никой, който да я свърши, значи не е била толкова бърза (спешна).

П.С.: Тия, дето можеха да я свършат вместо мен не бяха един и двама, ама, когато трябваше да я свършат вместо мен, си намериха своя работа. Мен ме уволниха за несвършена работа, а тия, дето имаха много своя работа преди това, сега се карат за моята.

П.С. към П.С.: Но, има и други радости в живота, освен чуждите неприятности.

17,52 ч.

Трета бира, първа глътка:

-Все пак ще взема диплома, защото на поправителния изпит, последният, де, ще отида сам. Ще хвана хляба в ръцете. Дай Боже и да ям от него. Обаче, още преди да съм опитал първия залък, някак ми горчи.

Реплика: Не може да ти е интересно нещо, за което не си дорасъл.

П.С.: Но по-добре врабче в ръката, отколкото на друго място.

17,53 ч.

Трето уиски, втора (последна, ама наистина последна глътка):

-Като се замисля, цял живот Господ не ме е изоставял. Предупреждавал ме е, побутвал ме е, пазил ме е. Явно е бил в мен, надявайки се да му обърна внимание. Но аз обръщах и обръщам внимание само на себе си. Ето, виж – за две-три уискита съм готов да кибича къде ли не с когото и да е когато и да е.

Реплика: Мъдростта не винаги идва с възрастта. Случва се да дойде само възрастта.

П.С.: Но по-добре тения в червото, отколкото пълна липса на вътрешен живот.

17,54 ч.

Трета бира, последна глътка:

-И аз съм се замислял. Бог ли е, дявол ли е, съдба ли е, май съм още малък да реша точно. Може би си е просто животът. Моят, твоят, нашият. Готов съм с лека ръка да изпусна който и да е влак в който и да е ден заради когото и да било.

Реплика: Животът е коварно и хитро нещо. Точно когато всички печеливши карти са в ръцете ти, той внезапно ти предлага да поиграете на табла. А ти дори не знаеш с колко зара се играе тая дяволия…

П.С.: Благословен е този, който няма какво да каже и въпреки това мълчи.

17,55 ч.

Келнерката размърда сянката си и сякаш и двамата чак сега забелязахме присъствието й.

-Съжалявам, ама ми свършва смяната. Може ли сметката?

Откъм перона се чу пронизително изсвирване на локомотив.

-И който стои на едно място, бърка пътя. Не ти требва послеслов. Влакът ти дойде, приятелю. ТОЯ не го изпускай. Ама първо си спомни правилата на играта. – намигна ми съседът по маса, с който така и не се запознах.

Плъзнах поглед върху мазната бележка, носеща информация за сметката – седемнадесет лева и петдесет и пет стотинки. Погледнах големия часовник – шест без пет. Извадих банкнота от двайсет лева и я подадох на келнерката:

-Заповядай. Задръж рестото. Пий една ракия.

На перона, малко преди да се кача на вече наистина последния удачен влак, усетих нечия ръка, леко докосваща рамото ми. Обърнах се. Съседът по маса от ресторанта:

-Запомни от мен, приятелю: У някои хора живее Бог. Те са добри. Раждат се такива и остават такива въпреки другите, у които живее Дяволът. Другите – успяват да оцелеят въпреки препятствието, наречено Бог. А има едни трети, като мен и теб, приятелю, у които живеят само глисти. Ще рече – консуматори и нищо свише… Ангелчетата и дяволчетата в теб ще ти помогнат да разбереш последната ми реплика, а глистите в теб – да я забравиш, както и автора й. Лек път…

Качих се на влака. Дори място си намерих. Седнах тежко на седалката до прозореца в празното купе и зачаках в тишината. Запалих цигара и си рекох:

„Ако всички бяхме честни, този свят щеше да е пълен с мошеници. Но какъв е смисълът да ни е нямало, ако той е могъл да бъде по добър...?”

Р. Донкин, София, 1999