artist2011

  • публикации
    28
  • коментари
    5
  • прегледи
    14249

За този блог

poezia

Публикации в този блог

maiors

"Уморена, изтощена, гладна хиена

в парламента влизам аз в този час!"

В една лютоарктическа декемврийска вечер къщата на Mушко беше пуста. Светеха само лампите на долния етаж. Вратата не беше заключена, както и мръсната входна портичка с мръсен над нея звънец. Мушко и Мушковица бяха в троянска вила на ядене, пиене и още нещо. С тях беше и Сладкият, често подкрепящ Мушко, когато след огромните дози уиски менте, изпитваше желание да падне напред по очи. Държеше го яко под мишница и не му позволяваше тропясване на колене.

Ловецът обиколи къщата, огледа я с два, три тегела по тихата улица. Реши да удари... Нямаше никого, а тъщата и майката живееха в други къщи. Той влезе през осветената входна врата. Качи се на втория етаж и освети с мобилния си телефон касата в една от стаите. Отвори едно чекмедже и извади ключа за касата и ключа на джипа, който пусна в джоба на панталона си. Преметна в ръката си ключа на касата и я отвори. В една найлонова чанта сложи парите, които бяха около 900 000 лева, в друга чантичка - златни дрънкулки, а пистолета пусна в дълбокия си джоб на якето.

През съзнанието му прелитаха сцените от собствения живот и между тях се мярваше Мушко. Ловецът много пъти беше търсил работа из околията на Мушко. Отказваха му. Все нямаше подходяща работа за него. Виждаше порнофестовете на селския площад, с екстранини, малини, анини. Чуваше на теслата за дръжката; за кастофоните - мастофоните; за падащите камъни от балканското безкрайно небе. Зърваше другарчетата на Мушко, които идваха, за да делят субсидии и проекти. Селски мадони с огромни бюстове без силикон обслужваха морално и орално господата. Инцест, европари, гладни хиени... Народните пари от празния чувал за брашно, които влизаха в устите на Мушко, Мушковица, Сомовица, Близан, Шушко и джипситата. Една малка селска идилия в една малка селска местност, наречена народна община.

Ловецът хвана здраво двете найлонови торбички и излезе от къщата. Качи се в джипа на Мушко, който стоеше пред портичката и полетя по улицата. По нея нямаше и кьораво куче. Изгуби се в тъмнината.

Мушкови се прибраха на другия ден. Не виждаха джипа а и не бяха в кондиция от големия новогодишен купон. Качиха се на втория етаж и видяха леко притворената врата на касичката...

Лицата им станаха патладжаненоморави, малките им очички премигваха смутено. Какво значеше всичко това? Не намираха обяснение, причина, повод.

И полицията после щеше години наред да търси под вола теле.

maiors

В Хамбург

Името на Хамбург буди усещане за космополитизъм. В действителност е един човешки град, в който се срещат и доста българи. Там живее една българка с немска фамилия, която предлага и залага работа на българки. Събрала е една група, с която се срещнах на новогодишно тържество в центъра на Хамбург, в един стъклен комплекс. Стоиш на някой си висок етаж и оглеждаш света отгоре като волна чайка. След тържеството, на което се яде като за последно сбогом, се формира трупата на пушачките. Лидер беше Драганка. Жена от Северна България, грижеща се за някакъв старец с деменция, алцхаймер, синдром на Пик, паркинсон и други, неизвестни за нея болести... Драганка е добре, взема 500 евро и е щастлива. Вече не пести пари, хапва, защото от глад в първите месеци е паднал голям кичур от косата и. Ще прибере скоро в Хамбург сина и съпруга си. Тя ни заведе в една паланка за глю вайн. Греяно вино, зловонно като смъртта.

Ваня е оптимистка от Източна България, с три деца. Иска да събере парите за една година и да затули вкъщи зейналите финансови ями. А 500 евро на месец за нея са супер. Обгрижва дементна баба, чийто съпруг цъфти от физическо, ако ли не и от психическо здраве!

Има в трупата и баба на 63. Стойка. Дребна жена, с посивяла кожа и птичи поглед. Стойка идва от Инсбрук, избягала от фирма ПРЕЦАКВАТО ДАЛАВЕРАТО - РЕКРУЙМЪНТ СЕНЧЪРИ ЕООД. Тук се грижила първоначално за старец, който я смятал за рускиня. При опитите да хапва, женицата бивала стресвана с репликата: "Не яж, ти си рускиня, а рускините не трябва да ядат!" После се премества на друг старец - добър и нежен. Този мил човечец често посягал на деколтето и и доста пъти уринирал върху нея. Но... пари лесно се не изкарват. Стойка е вече почти негова съпруга, дори дъщеря му и казва тихо "Мамо". Нашенката е от Перник, има едър син ерген, който работи в една пернишка тенекеджийница за 180 лева. Иначе Стойка много силно вярва в Бог. Ходи често на църква в Германия, изповядва душевни и телесни чувства. A и хората около себе си насочва към истинската вяра в... Бог. Gott sein Dank...

Мишо и Блага са семейство от Сунгурларе. Живеят с 500 евро в радост и мъка, в болест и здраве, докрая на света. Мишо има "ГЕВЕРБЕ", но я го извикали, я не, да разтоварва китайски играчки на пристанището, тъй харесвани от немските дечица и техните родители!

Мацката Коти е прехвърлила лимита красавица от Габрово. Облечена в клин, ботушки, късо кожухче. Косата и е къса и натопорчена. Не знае немски и се ядосва от неразбирането с немското семейство. Мечтата и е да спаси от глад семейството си в Габрово. На тържеството беше изпила повечко уиски и станала сприхава. Всички и се струвахме неприятни и глупави. Беше се свила от студ и нерви в топлото си кожухче.

Минка е жената, която не говореше с нас. Тя се прибираше в България. Не каза дали е доволна или не от работата тук. Мълчаливо и леко надменно слушаше нашите разкази, а по лицето си имаше белези...

Привечер се прибрахме в къщите на Баба Яга, Свети Торбалан, Вси светии, Буша Баубау.

Не следва продължение...

maiors

Костадинка

Костадинка се казва жената, която дойде на моето работно място в Германия. Аз приключих договора, а тя беше изгонена от предното семейство, при което гледаше баба. Казах и, че ще я посрещнем с новото за нея семейство.

Отидохме на летището в Щутгарт и затърсихме Костадинка. Не се виждаше подобна осанка. Звъннах и и казах да застане на главния вход.

- Добромира, аз не те чувам.. Ушите ми са заглъхнали от самолета... Къде си? - нареждаше тя, а аз се ядосвах, че обикаляме и не можем да се срещнем.

- Костадинке, казах ти да застанеш пред главния вход, не мърдай оттам, къде си сега?

- До един павилион за кафета и вафли съм. До една голяма врата, а павилиона е вдясно...

Продължихме обикалянето с Ени. В един миг съзрях набитата фигура на Костадинка. Беше с нова прическа в цвят "блонд". Сияеше цялата, с голяма усмивка и присвити очи. Не и пукаше от нищо. Само багажът и тежеше. Беше накупила дини и чушки. Да им покажела на германците какво се казва наше производство. Разцелувахме се, крепко се прегърнахме и седнахме на кафе. Коца не чуваше, не виждаше, не разбираше какво и говори Ени.

- Много съм се шашнала от полета! - заразказва тя. - Легнах за 2 часа само, защото готвих на моя до 11 . Той е вечно гладен, жаден и недоволен. Сега се отървах от него. Не искам да го виждам!

Пихме кафе, а аз и обясних какво ще прави при моята бабка. Ени също се намесваше в разговора, но повече се радваше на нашите радушни отношения.

Ени и Костадинка ме оставиха на гарата, където щях да чакам българския автобус. Цял ден посрещах и изпращах сърби, хървати, румънци, баш славяни, анадолци.

Говорих с много, попивайки личните им драми, някои сексистки, други трагични, трети прозаични.

Любимият ми автобус дойде. Чакаше го нашенка от Търновско, напарфюмирана с уиски и щастлива от постижението си - имаше вече ерлаубнис за работа. Осведоми ме за закъснението на автобуса и ми затърси хубаво предно място. Казах и, че няма значение къде ще седна; да се прибира. Тръгна си за квартирата с няколко българки. До мен, на пейката, мъж посрещаше момиче, което ще гледа майка му. Не разбрах откъде е, изглеждаше освободено. Може би рускиня.

Прибрах се в България. Минаха дни и Коца ми се обади.

- Доби, голям ужас... Не се търпи. Бабата е животно, нямам секунда спокойствие. Пък и претърпях два стреса, пих транквиланти... Както се разхождах и една кола ме блъсна. Минах на червено, затова, не знам, чудо, не съм я чула...

А колите там спират, за да мине пешеходеца!

- Вторият стрес е с бабата... Излязох да се разходя. Сложих рампата на леглото. Като се върнах, комшиите се събрали, бабата настръхнала... Искала да слезе от леглото през рампата, заклещила се, викала и съседите дотърчали. Доби, ще умра тук. Казаха ми да се връщам в България, но какво ще правя там, ще умра от глад. А и моят мъж е отвратителен. Къде ще правя стаж, един ден пенсия трябва да взема... - продължи тя.

Слушах я. Нямах голяма възможност да си кажа мнението.

Но нещата се успокоиха и Костадинка остана да работи при бабата, която не обича да стои сама. Сигурно всички са привикнали към странностите на другата страна. Костадинка доволна, че работи там, семейството доволно от присъствието и, та макар и почти излишно и понякога опасно. Може би семейството обгрижва бабка, а Костадинка взима заплата, защото се срещат германци, помагащи на объркани души като Костадинкината.

maiors

От: Домът

В един Дом за деца без и с родители, които не могат да се грижат за тях, се пенсионира шефката. На власт беше правителство, уж нечервено, та някои се сетиха за мен, че съществувам. Поканиха ме на работа. Приех, нали и аз съм човек. Бившата шефка след пенсионирането си замина при сина си в Канада.

Постъпих в длъжност без речи, театър и поведение в стил "Вижте ме коя съм"! Не обичам подобни идиотии. Влязох в стаята си, заоглеждах атрибутите и седнах на стола пред бюрото. Видях решение за финансова ревизия. Течеше в момента. Двама нахъсани ревизора разплитаха мрежата на голямата кражба в малкия селски дом за деца. Ревизията приключи след десетина дни и отчете липса за хиляди левове. Колективът беше ял, пил и се веселил. Липси имаше на храна, на горива, на дрехи и обувки, на средства по всички възможни пера. За децата нямало кебапчета, руски салати, банани и торти, защото колективът всичко изпапквал. Някои от децата бяха боси, други със скъсани дрехи. Парното се изключвало, защото се зареждало малко, а се изписвало повече. Горивото за парното беше от скъпите екстри! Нямаха простор за дрехите, двете перални машини и бойлерите бяха изключени. Доставчиците пробутвали старите си и негодни стоки, лошия си хляб, в количества, носещи им печалба. Не се отчитали даренията, а се прибирали вкъщи. Възпитателите бяха зверски настроени един срещу друг.

Системата трябваше да се смени - както в материална, така и в морална позиция. Намерих доставчици, които зареждаха дома срочно и пригодно за целите му. Хлябът беше вече по-добър. Реших всеки обяд да има месно ястие. Домакинът даде идея да се меси на децата тестено изделие за следобедна закуска. Топло, прясно и вкусно. Накупихме дрехи, обувки, материали за учебните часове, дезинфекционни препарати. Нямаше елементарни блокчета и моливи за рисуване. Потръгна работата, децата доволни, аз също. Намерихме нови спонсори, които безвъзмездно даряваха продукти и дрехи. Един от тях беше мъж, груб външно, но с добро сърце. Даряваше месо, колбаси, кебапчета, кюфтета, цели свински глави. Правеше го, защото беше израснал в детски дом. От чужбина, градовете и църквата получавахме дрехи, обувки, лакомства и играчки. Децата бяха в различна възраст и вече на топло, не спирахме парното!

Една сутрин видях малкия Цвятко без обувките, които му лепнаха предния ден. Попитах го къде са.

- Госпожа Лудникова ги взе и изгори! - отвърна детето.

Госпожа Лудникова беше изгорила и доста чаршафи от дома...

Попитах я защо прави така. Тя се разплака и фъфлейки изчезна в стаята за възпитатели. Обеща да не продължава в същия дух!

Дойде в дома дете на глухонеми родители. Беше забавно и страхотно изпълняваше акробатични номера. Възпитателят-приятел на бившата шефка го хареса, искаше да го осинови, но не го направи. Този човечец беше бездетен, сега е покойник.

Инспекторатът пристигна, за да имитира проверка. Извади от документацията една наредба за учителска правоспособност. А проверка на учебно-възпитателната дейност не беше правена от "хилядолетия". Господата от Инспектората се сетиха, че в дома работят трима човека, които не влизат в рамките на наредбата. Озъбиха ми се:

- Освободи ги, Добромирова!

Аз хукнах насам и натам да търся правата им. Безуспешно. А след моето освобождаване ги върнаха на същите длъжности!

Приятелят на бившата шефка беше един от тях. В деня на освобождаването му, господинът дойде при мен с две Молби за назначаване на работа. Едната за него, а другата за бившата шефка. Как съм го изгледала, не знам, но Мазников скъса молбите и каза:

- Не, не Добромирова, забрави ги!

Бившата шефка ми се обаждаше от Канада, притеснена от ревизията и за да ми обясни, колко неблагодарни са от колектива за всичко направено от нея. Как всички ще си измият собствените кражби с нея. Приятелят и донесе една чанта с пари и плати липсващата сума по Одита.

Децата вече бяха добре. Дори една група от тях сподели, че Хричо имал лоши мисли.

- Госпожо, Хричо каза, че иска да убива!

Беше прочел статия във вестник за садистичните нагони на някакво момче. Вестникa им го дал един от дългогодишните възпитатели. Говорихме за това, като всеки изказа интимните си мисли и усещания за душевните човешки терзания.

Но в един прохладен ден, при мен дойде групата на Шаро и ме освободи от длъжността.

Мургавелката командва дома доста години - дистанционно. Я отишла, я не.

Дойде ред да я отсвирят, за да си сложат - кого?... Царицатааа. А тя пък е ветеринарка - осеменителка! Не знам какво би могла да прави там мургавелка номер 2.

Децата могат да кажат.

Източник: Домът

maiors

Един приятен ден

:withflowers: Беше време преди 2003 година и аз бях уседнал човек в България.

Един ден, в който отидох на работа. Бях весела и щастлива, имах рожден ден. Великият 28.09. Облечена неофициално, с къса коса, високи токчета и леко зачервено лице. Вълнувах се, може би защото бях млада. Работех в нелош колектив, състуденти-млади колеги, възрастни лица, към които изпитвахме нефалшиво уважение. Работният ден започна както обикновено - кафе, цигара, леко сънно състояние - часът беше ранен. Обичайното ежедневие.

Към средата на сутринта реших да почерпя с френско уиски с черен етикет - 5,6 бутилки; безалкохолно в големи бутилки - 3,4; бонбони и дежурното кафе. В стаята влезе една колежка от старите редови кадри, вече покойница. Беше добър професионалист, скромна и поетична. Почти всички я погледнаха, замълчаха и на момента забравиха. Няколко приятелки на шефката се изопнаха, застинаха и заеха неестествени пози. Но черпенето продължи. В един момент на вратата засия осанката на шефката. Не беше благоразположена, знаеше, че аз имам рожден ден.

- Заповядай Пиперкова, почерпи се! - казах.

- Сега всички отивайте да работите! - изсъска тя. - Няма да пиете и падате тука! На работа сте!

Всички тръгнаха, вежливо свели глави. Тя седна и строго запали цигара. Не си наля уиски и кафе; не опита от бонбоните.

В следващия свободен момент, след близо час, всички отново се събрахме. Бъбрехме и се смеехме. Един от старите колеги, обичащ уискито, женеше и развеждаше другите. Купуваше и продаваше ниви, канеше нeoмъжените колежки за снахи. Беше очарован от цялата компания.

Шефката отново се появи и какво да видя - беше с дълга усмивка на лицето и омекнал поглед.

- Ами айде Димана - честит рожден ден! - изпя тя. - Наздраве! Я да си налея от уискито, аз не обичам френско, ама ще си налея за твое здраве.

Другата колежка - Помакова също не обичаше френско, а англо-саксонско.

И всички продължихме да празнуваме. Раздувахме политиката, времето, професията и вечните човешки недъзи.

Прибрахме се вкъщи доволни.

maiors

Разваленото месо

:party4: Разваленото месо

" На Краличът стигаше да се повърне и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда

между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: " Стой бре, момче! Ще хвърляме!" Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси...

Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам доктора си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по- хитър от Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените."

Имало едно време едно момче. Слабо и вяло било. Живеело в малка селска къщица, с мама, татко, братче и една любов. Каква била тази любов? Велика! Любов към една мила партия, партия майка. Изкарало отделенията с мъка и един вечен зелен секрет в нослето. Не му вървяла много книгата, спряпало се по математика, по литература, на занималня ходело. На 13,14 годинки в Артек отишло, с връзка на врата и с фразата, която повтаряло в бащиния двор: " В Артек отивам, в Артек!"

Таткото му дал направление да учи един занаят, наречен висше образование , там някъде в южните наши дебри. Отишло детето с малка чантичка, свенливо и замечтано, с интимната мисъл да стане после виден жител и занаятчия в родното село. А в школото за висше образование се доказало с голямата си любов! "Партийо мила, за тебе бих умрял!" Това било веруюто му. В комитети, вечеринки и докладни се вихрило детето. Отворило се, рапортувало и разказвало за познати и приятели."Бъди готов! Винаги готов!" Това била тяхната клетва до гроб.

Макар и срамежливо, завъртяло и момиче. Малки били и двамата, ама създали набързо рожба. Мама, татко, близки и познати били изумени, как така нашето момче баща стана, да ни е живо и здраво!

Това наше момче имало и мъка, то без мъка не става! Имало неясно чувство към едно момиче от друг клас, почти познато, почти непознато! Една дълбока нишка на полуомраза, полузавист, полунедоволство.Това момиче било свободно, лекокрило, весело. Не обичало опекунството, терора, зависимостта. Учело си, обичало да е чисто, да има свои приятели. Но нишката се точела в годините и може би втвърдявала, набъбвала, заяквала. Момичето било виновно за това, че момчето нямало пари, с които да купува на сладките си дечица, две момченца, антибиотици.

Годините се ронели в душевните наслади и дошло време, когато нашето момче било провъзгласено за цар. Царицата имала слабост дори към старци.

Какво настъпило тогава за момичето? Разплата.

Това момиче било привиквано, назидавано, обиждано. Гонено от работа, лишавано от мнение, спирано дори да диша.

Момичето успяло да се хване на една проста работа, за 6 месеца - тичане и умора. Пропускът бил наваксан. Характеристика за несправяне с работата и прекратяване на договора. Много хора се вайкали защо и на тази обикновена работа не можело да остане.

Един ден момичето срещнало момчето и видяло пред себе си развалено месо, подпухнало и гнило лице; очи с полулудост, полудоволство, полущастие; кухо и нездраво тяло. Една метаморфоза от момче край реката - миризлива торба с развалено месо.

И тоз цар, ей така, много обича да се показва пред хората. Толкоз му е кеф да му гледат кусурите. Снимки, мноооого снимки. То друго няма. Другото - другите го правят.

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

Пътят за Севлиево

Дойде време да се прибирам от Австрия. За моето място посредникът намери жена, на средна възраст, жадуваща да работи в бяла държава. До този момент горката е безработна, с три деца. Родила пет, но две починали. Мицка, така се казваше завалийката, беше ентусиазирана и с надежда за солидни пари. Пристигна с един куфар.

Аз очаквах жената с радост - прибирам се. Поглеждах непрекъснато през прозореца, ослушвах се при всеки шум. Най-после посредникът я докара. Каква сърдечност, каква приветливост лъхаше от двете ни! През деня и бях сготвила - спагети с шпек и фрикаделки, завити в шунка. Имаше френско вино, а за десерт и бях купила шоколадов кекс. Допълнително, ако щеше да бъде супергладна, бях предвидила едни пресни дълги вурстчета. Мицка беше щастлива, че аз съм там, че ще я посрещна и до сутринта ще я въведа в работата. На сутринта си тръгвах. Така и направих. От игла до конец обясних готвене на австрийска кухня, миене на съдове, пране с пералня, почистване и пазаруване. Само че не поиска да я заведа до маркета, щяла сама да го разузнае. Беше гладна. Оправиха си нещата с посредника и Мицка седна да хапне. Хапва от 2 до 7. Изпи всичките бутилчици вино, те бяха от малките, по 250 мл. Изяде десерта, като дълго се взира в надписите на опаковката му. Хапна и плодове, като много се впечатли от какито. Не разопакова багажа си, искаше да се изкъпе, но го отложи. Ядеше и разказваше своя живот...

Живее в града Г, в Северна България, един от известните с безработицата си градове. Най-милите и хора бяха мъжът и децата. Оженила се по любов, раждала деца, по неизвестни причини двете не оцелели; тя не се отказала от идеята за още рожби и сега се кахъри с тях. Две момичета и момче. Най-непокорното дете е в Гърция, живее със стар мъж, семеен, със собствени деца. Пияница и развратник. Мицка никога няма да му прости, че е заразил детето и с някаква странна болест, от която е последвала безрезултатна операция и вечна стерилност! Каква е тази нейна орисия, детето и с този идиот, я работят, я не в Гърция, не се обаждат често, а и не пращат никакви стотинки. Другото момиче има приятел от града, но и той беден и последен, хлапак, който е отвяван от вятъра на белия кон. Най-лошото е, че и двамата хлапаци не могат да намерят в града работа, а ако се хванат някъде - не им плащат, само хамалуват. Най-вече по барчетата. Сред дим и алкохолици. Мъки и мизерия. Очакваше ги съдбата на каката - някоя южна държава. А на барчето до тях, до блока, му казвали - "Първо Раково Отделение". Сума и алкохолици, посещавали го и пили ментета нонстоп, си заминали от чернодробната гостенка. Момчето пък имало приятелка, но как да се оженят като няма пари. На Мицка опората - съпругът - не иска по чужбина, не вярва в успеха там. Той си е безработен патриот. Пушихме цигари от време на време, разказът и не свършваше...

По едно време Мицка се почувствала зле - психически. Била тръгнала по пътя за Севлиево... Не разбирах какво значи "пътя за Севлиево", но не попитах. Няма пари за доктори, решила на врачка. Вярва, не вярва, на гадателка. Занесла по процедура един хляб, шепа български стотинки и три големи свещи. Дълго време преди да се реши на това била крайно неспокойна. От това лицето и се изменило. Изострили и се скулите, кожата побледняла и се сбръчкала, долната устна се отпуснала и обезформила, а горната я покрила. Погледът станал блед и сподавен. Силна вътрешна ярост изгаряла душата и. Не можела да спи. Всичко и опротивяло, намразила дори и себе си... Направо била на пътя за Севлиево... Аз пак не попитах за този севлиевски път. Врачката направила каквото трябва, но най-важното - казала и кой и мисли зло. Не че Мицка не знае, но потвърждение от ваятелка на човешки души си е авторитетно дело. Злото сякаш се скрило някъде в неизвестното... Пророчицата я спасила от "пътя за Севлиево"... Попитах вече какво има на този път. Там била лудницата.

Мицка се притесняваше от работата. Обясних и, че трупа, когото ще обгрижва е в тежко състояние; заетостта е 24 часа; няма много лично време. Тя сякаш се втвърди. Гледаше ме плахо, мигаше и се чудеше дали да остане или директно с мен - към България. Казах и да остане, да пробва, а като не може, да се прибере. Тя се раздвояваше. Не знаех какво да я посъветвам, всеки сам решава.

Разказваше, че е минала през много фирми, преди да намери тази за Австрия. Всички са искали медицински квалификации, опит в обгрижването на "трупове", перфектно шофиране. Някои са искали да кара при тях платен курс за трупове - дълги и широки, тесни и дълбоки. Няколко фирми даже са я мотали по интервюта, но без резултат. Нещастие за безработното семейство - нищо друго. Мицка се закахъри за двете ни, че не сме глупави, а сме немили-недраги по чужбина. Колко нейни познати и съученици, за които е убедена, че са бавноразвиващи се, са на служби и управители на фирми. Сигурно такива са и моите познати и съученици? Тя била добра ученичка, но не завършила висше, защото се оженила!

Времето минаваше, аз исках да поспя, но Мицка разказваше. Пушихме и разказвахме. Куфарът стоеше до стената, с дрешките и новите чехли за баня. Имаше и боя за коса "Престиж". Беше "блонд". Няколко нови прашки и жилетка от синя домашна вълна, яка и вечна като стомана. Топлеше я много. От куфара извади снимки - на децата си, нейни, но преди големия смут. Радваше се на изгубената си красота.

Мицка, в апартамента в града Г, в хладилника нямаше нищо. Празен и лангъртящ. Купили с пенсионерски лизинг пералня, поне да пере като хората. Цигарите и бяха малко, от Сърбия не успяла да купи евтини. Давах и да пуши на воля от моите.

Нощта беше разперила своя плащ над австрийския град. Беше тихо и приятно. Всички спяха. Само ние пушехме и говорехме навън. Появиха се двама закъснели, погледнаха ни бегло, поздравиха ни и влязоха в кооперацията. Казах на Мицка да сниши родната натъртваща реч, а тя се зарадва все пак, че е в Австрия, където можеш да си навън по всяко време. И никой няма да те напсува, да ти каже "мършо" и да те блъсне, уж без да иска! Филмът "Курбан за един циганин" там не се прожектира.

Към средата на нощта решихме да поспим. Един кратък сън.

Сутринта закусихме с яко шварцкафе и няколко цигари. Аз тръгнах за автогарата, а Мицка се чудеше как ще остане насаме с особения труп в Австрия.

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

От: Столчето

В къщата на фрау Хених надникна сутрешното слънце. Двойките гълъби, обитаващи близките ахорни се раздвижиха и запяха ранните си бодри химни. Въздухът беше кристален, а той винаги е такъв по течението на Некар. На розовото декоративно дръвче пред стъклената врата на терасата жужеше създание. Трътлесто, шарено и вглъбено в работата си! Красиво, сладко и добро! Розите миришеха приятно, а живият плет на съседите беше окъпан в роса.

На вратата леко се почука. Веднага се отвори и насреща си видях спокойното лице на съседката Адолф с едната си дъщеря - момиче, влязло в пубертета. Гледаха ме извинително и поздравиха. Поканих ги да влязат.

- Здравей, моят мъж ме прати за едни червени клещи. Оставил ги е тук при ремонта на душа на фрау Хених - каза Ясмин Адолф.

- Не знам къде са! - отговорих.

- Ще ги потърсим.

- Аз също ще търся - казах и затърсих под дърво и камък.

Никакви клещи не открих нито аз, нито Ясмин и момичето. След малко влезе и съпругът - Александър. Поздрави и обясни, че Алмут го е помолила да монтира в банята едно стенно столче. За по-удобно къпане на фрау.

- Малко е столчето, неудобно за стар човек! - казах аз.

Александър се изпоти:

- Какво да правим? Трябва да го сложим, но наистина е малко... - говореше задъхано и насечено. - Фрау Хених е стара... Не стои стабилно на краката си. Може да и се завие свят и да падне от това столче...

Ясмин ме гледаше и мислеше. Момичето се усмихваше и си мислеше кога могат да си тръгнат. Тогава Ясмин се обади на Алмут.

- Какво мисли Димана ? Каквото каже Димана! - реши Алмут.

- Ама все пак е добре със столче!

- Добре е, но е опасно.

- Може да пробваме, монтираме го, но ако баба не стои устойчиво, няма да го ползваме.

- Но другите хора как ги ползват тези столчета?

- Ползват ги за деца.

Взехме решение да не монтираме столчето. А и клещите ги нямаше!

Семейство Адолф имат четири деца, една кола с шест места и жилище под наем. Александър е шофьор, Ясмин е домакиня. Двете големи момичета са ученички в горен курс, малкото момче е в начален курс, а най-малкото момиче - предучилищна възраст. Понякога Ясмин глади и чисти в къщата на Алмут. До пълнолетието на децата Ясмин ще бъде домакиня и няма да тича като луда на работа, захвърляйки децата си на случайностите на деня. Това е семейството в Германия - брак, деца, грижи за дома, възпитание на подрастващите. Вървейки по улиците на Германия, могат да се видят семейства с четири, пет, шест деца. След 22 часа улиците са тихи, прозорците на домовете светят, всички са събрани около семейната трапеза, споделяйки впечатленията от деня.

Навън беше приятно. Ахорните разстилаха гъсти отражения. Розите пръскаха топъл аромат, събрал силата на хиляди мушици.

Източник: Столчето

maiors

София.Псалм

София.Псалм

И вечно куче някакво лежи изопнато върху тротоара.

И вечно котка някаква се шмугва по первазите на втория етаж.

И вечно в парка се издигат паметници на герои, на светци и

властелини.

И вечно това улично движение, сганта убийци в ламарини, само

веднъж

един

тролей най-кротко спря и рече: "Хайде, преминавай!"

И вечно църквата е по-висока и по-светла тук, сравнено с другаде,

а слабичък свещеник уговаря с млада двойка кръщението на детето им,

и се шегува с него, сякаш вече светената вода го е намокрила и то

трепери.

И вечно вляво ангелът, напред приведен и забързан с блага вест,

и вечно вдясно Девата в одежди, повече от целомъдрени, но боязлива

въпреки

това.

И вечно същата галерия от вси светии на София и християнството,

те никога

не са

достатъчни, и вечно Божията майка е отляво, а Синът отдясно,

и вечно

всички

погледи

са

строги, също и на тази младичка Света Екатерина, тъй блестяща в алено

и

златно

одеяние,

с момчешки вид, лицето и е най-красиво между всички тук, щастливец,

който

я е

изрисувал.

И вечно тези хубавици си отиват, тъкмо щом ги срещна, редици, весело

поели

към

конкурс

за

Мис Европа, заминават, също силните и мургави мъже, стотици хиляди

навред по

шарения

свят,

към Лайпциг и Париж, и към Канада, и там остават, но пари изпращат,

стига

да ги

имат.

И вечно искам с тях да потанцувам, и с Единствената, но си оставам

гостът,

който

е

дошъл

и гледа и все желае тука да остане, но и там да се завърне, тъй че нищо не

излиза, аз

съм

твърде недостатъчен.

И вечно само пиша на Мария и Мирела по писмо, на Веселина, Галя и

Емилия,

и вечно с

жаждата

един за друг да сме един език.

Навярно, ако мога да го кажа на ухо, съм влюбен в дамата, която в миг пред

магазина

си

излиза

и прикляка, за да нахрани уличното псе, а също да нахрани с няколко приветни

думи

дрипавия

мъж, приседнал на тротоара, ето че подхвърлят си шеги.

И вечно пак красивата сестра е със сестра, която е художничка, самата тя пък

пее,

учела

испански,

но английският и звучи много живо.

О, да, била претрупана от работа през седмицата, ох, за щастие било днес

събота,

и вечно

споменава,

ако я разбирам правилно, за дебеланите от Солун, как вървят с навирен нос по

улиците си,

все пак -

не е ли истина?- виж, българките са красивите.

И вечно казвам: "Да, така е". И си мисля, Боже мой, спаси ме.

И вечно пак сестрата на сестрата има си приятел от Крефелд, тъкмо из страната

пътешествали.

И вечно ме предупреждава да съм зорък с циганките, всеки ден омилостивявам

Бога с

няколко

монети, Бог да те благослови, изрича старата жена и вперва поглед нависоко в

небесата.

И вечно трябва да внимаваш със завиващите вляво, и наяве и насън, и вечно

чакат

някакви

мъже в колите до тротоарите, изглежда чакат да започне и за тях живота, че

по-богатите

си имат къща в село край морето, а останалите - горе в планината, и всички

пращат

своите

деца

в езикови училища, а тях ги има предостатъчно.

И вечно дъщерята е за жалост мъничко предвзета, а майка и внимателно оглежда

чужденеца

и грациозно кима, докато и се превежда.

И вечно телефонът им е под ръка, че на сестрата може би ще се обади принцът,

а

онези

гледащи сериозно млади хора може би ще ги потърси някой "едър бизнес"- ще им

стискам

палци!- може би и майката да позвъни на своя син.

2003 Уве Колбе

Източник: Maiors-моите стихове

maiors

Разваленото месо

Разваленото месо

" На Краличът стигаше да се повърне и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда

между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: " Стой бре, момче! Ще хвърляме!" Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси...

Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам доктора си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по- хитър от Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените."

Имало едно време едно момче... Слабо и вяло било. Живеело в малка селска къщица, с мама, татко, братче и една любов. Каква била тази любов? Велика! Любов към една мила партия, партия майка. Изкарало отделенията с мъка и един вечен зелен секрет в нослето. Не му вървяла много книгата, спряпало се по математика, по литература, на занималня ходело. На 13,14 годинки в Артек отишло, с връзка на врата и с фразата, която повтаряло в бащиния двор: " В Артек отивам, в Артек!"

Таткото му дал направление да учи един занаят, наречен висше образование, там някъде в южните наши дебри. Отишло детето с малка чантичка, свенливо и замечтано, с интимната мисъл да стане после виден жител и занаятчия в родното село. А в школото за висше образование то се доказало с голямата си любов! " Партийо мила, за тебе бих умрял!" Това било веруюто му. В комитети, вечеринки и докладни се вихрило детето. Отворило се, рапортувало и разказвало. За познати и приятели. " Бъди готов! Винаги готов!" Клетва до гроб.

Макар и срамежливо, завъртяло и момиче. Малки били и двамата, ама създали набързо рожба. Мама, татко, близки и познати били изумени, как така нашето момче баща стана, да ни е живо и здраво!

Това наше момче имало и мъка, то без мъка не става! Имало неясно чувство към едно момиче от друг клас, почти познато, почти непознато! Една дълбока нишка на полуомраза, полузавист, полунедоволство. Това момиче било свободно, лекокрило, весело. Не обичало опекунството, терора, зависимостта. Учело си, обичало да е чисто, да има свои си приятели. Но нишката се точела в годините и може би втвърдявала, набъбвала, заяквала.

Годините се ронели в душевните наслади и дошло време, когато нашето момче било провъзгласено за цар. Царицата имала слабост към старци.

Какво настъпило тогава за момичето? Разплата.

Това момиче било привиквано, назидавано, обиждано. Гонено от работа, лишавано от мнение, спирано дори да диша.

Момичето успяло да се хване на една проста работа, за 6 месеца - тичане и умора. Пропускът бил наваксан. Характеристика за несправяне с работата и прекратяване на договора. Много хора се вайкали защо и на тази обикновена работа не можело да остане.

А момичето има семейство. Тръгнало това момиче по Европа, която се оказала по-добрата родина. По-добрата за много.

Един ден момичето срещнало момчето и какво видяло пред себе си? Едно развалено месо. Лице - подпухнало и гнило, очи в които имало полулудост, полудоволство, полущастие, тяло - кухо и нездраво.

Сега това същество отново било назначено за царче. Само че без реална власт! Кукльо на вериги. А какво видях в новата му снимка? Мазна кожа с гъст кафяво-червеникав цвят. Очите много особени. Потънали в отвъдното. Една бездна на безвремие, досада, празнота. Страх. Отчаян порив за живот с изхабени желания.

Мили читатели, историята е гадна, но реална. Аз не го съдя!

Само Бог съди.

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

Гурбет

Гурбет

"Немците окаменяха на местата си.Те по всяка вероятност,приеха моя другар за някой новодошъл,не постъпил още в лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание,колкото съжаление."

Командироваха ни,двете безработни даскалици,мен и една кукла от българския град М,в Австрия.Командировка с цел работа за нас,а за фирмата две комисионни.Няма лошо,в чуждото канче не гледам,това е просто бизнес.Пътуваме за Залцбург,а там какво ли няма.То фонтани,то статуи,то алпийски цветя,които трябва да докосваш,за да се убедиш,че са истински.

Работата ще е грижа за инвалид.

Пристигнахме в Залцбург-гара в ремонт и студ.Хора,забързани към домовете си на топло.Ние,двете"стюардеси" като в небрано лозе.Кой влак да хванем,за да идем във Вокламаркт,където ще работим?Моята колежка хукна към един,случайно избран от нея,влак.Хората разбраха объркването и викаха:"Warten Sie,warten Sie!",но Цуцка не им вярваше.Warten ни Warten,тичаше към влака и аз след нея-не трябва да се разделяме!!!Както тичах видях до мен човек,който се опитваше да хване дръжката на куфара ми,искаше да ми помогне.Аз"не та не"и се опитвах да го надбягам!Успях.Но в този момент колежката тичаше срещу мен,разбрала,че сме с друг влак.Шаш!

Седнахме на топло във влака.Както разглеждах бързопрелитащите Алпи през прозореца,Цуцка ме стресна с едно изпърхване.Рипна и затисна бебето в количка,на семейство,седнало близо до нас.Покри детето с едро тяло,обсипа го с думи,звучащи като разсърден воден поток.Силен балкански водопад,пенливи талази,разбиващи се в канари от гранит.

Цуцка е разведена.Имаше мечта да се омъжи в Австрия,да плени някой стар ерген или вдовец и да уреди живота си.Бленуваше да навърти стаж,да хване огромна пенсия,а сега искаше да поживее на хубаво място.Хапваше и се истинска храна,нужни и бяха пари,с които да осигури добри дни на двете си дъщери,едното си внуче и любимия си от България.Той,горкия,няколко години по-млад,а и страхотен любовник!Това е то-душа и плът,слети в едно!

Пристигнахме на работното място.Всичко ни е нaлице-договор,по които ще работим на 24 часов работен ден,заплатата ще бъде 1000 евро.Голям кеф!

Да ме прости Господ но гледката беше като от филм на ужасите.Млад човек,едва говорещ,завързан за инвалиден стол.От гърлото му излизаше дебел,къдрав маркуч,под престилката на кръста се подаваше катетър,целият беше в системи.Около него се преплитаха многобройни кабели,апаратът за командно дишане издаваше силен звук.39 годишен мъж,пострадал при автомобилна катастрофа.

Човекът беше управител на огромна фирма за обгрижване на такива хора.Вечерта ние трябваше да прочистим организма му.А и двете не сме виждали в живота си система,абокат и как се прави клизма.Досега за него се е грижила една млада словачка,2 години и половина.Каква жертвеност и сила!Към 19 часа започна процедурата и приключи към 22;словачката правеше всичко бавно,спокойно и акуратно.Задължително всеки ден сутрин и вечер.Обясняваше ни манипулациите и ролята на безброй марли,мехлеми,разтвори,спринцовки.Когато извади маркуча от гърлото,човека се задуши,конвулсира,но жената овладя положението.Направи му клизма,с препаски го закачи на малък кран и го пренесе на огромно легло.Беше гол,така остана през нощта.Таблетките му се даваха на 30 минути-през цялото денонощие.В един момент на приятелката ми и стана лошо.Обади се на посредничката в България,която да запази билети на следващия ден за бг.Австриецът също разбра,че няма да се справим с работата.На сутринта извикаха такси и се озовахме на гарата в ремонт.Цуцка реши,че нашия автобус ще е на друго място и тръгна да го търси,а аз естествено след нея.По пътя питахме хора,дали няма да се намери работица за двете,изпаднали в немилост,нещастници от разграденото бг.Смееха ни се и поклащаха глави.Съзря ни един сърбин;упорито говореше немски,обеща ни работа,но като се стопли времето.Аз бях полузамръзнала и той ни покани да пием кафе в сръбското кафене.Изпихме кафетата,послушахме бъбренето на мъжете,като през цялото време казвах на Цуцка да не ги гледа в очите и да не им се усмихва.Тя изпълняваше.Страх!Благодарихме и излязохме на студа.Оказаха се нормални хора.Късмет!

Нашият автобус се виждаше на същото място.Старият полузатворен куфар на Цуцка трещеше по малките павета на Залцбург.От него стърчаха сутиени и чорапи,там беше и малкия лаптоп! Бяхме интересни,тя с топирана гарвановочерна коса,наперена и дива,а аз имах умората.

Въздъхнахме,погледнахме бодро напред и скочихме в нашия автобус.

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

Марийка

Телефонът в къщата в Марбах позвъня. В ухото ми се накъса бърза българска реч. Беше жена от Южната част на милата ни родина, дошла да се грижи за дядо в инвалиден стол. Искаше да се срещнем до "ФБАНК" - така наричаше фолкбанк, близо до нейната работна къща. Отказах, защото не можех произволно да оставям баба Фрида сама.

След няколко дни пред стъклената врата на къщата цъфна Марийка. Носеше лаптоп, дамска чанта и дълга коса, в която бяха забодени две фиби, женственост а ла 70-те.

Беше щастлива, имаше с кого да си говори. Не можеше да стои при старците в къщата, не ги понасяше, бяха "мъчители". Семейството в Щутгарт, на което гостувала два пъти, отказало услугите си. Страхували се, че ако ги попитат какво прави у тях Марийка, няма да могат да обяснят.

Марийка си тръгна и всеки следващ ден идваше весела при мен.

Ден втори. Мима дойде с лаптопа, който беше заредила с 60 евро , нов ваучер в мобилния телефон, другият телефон беше с българска карта. Кредитите бързо свършвали, а и лаптопа нещо се объркал. Алмут извика едно роднинско момиче, специалист по лаптопи, което го настрои , но след малко отново нещо блокира. Марийка положи глава на рамото на Алмут и занарежда, колко и е благодарна за добрината и разбирането и, но лаптопа не работи както трябва. Това е голяма грижа, почти катастрофа... Алмут я гледаше и се чудеше как още да и помогне!

Ден трети. Пред вратата Марийка беше с малък телевизор, който намерила на улицата, имаше антена и работеше. Искаше да учи немски с телевизора. Но старците, при които работеше, не и разрешиха да го ползва. Марийка се отчая. Без лаптоп, без телевизор, без нормален телефон - пълна изолация! Как щеше да я кара?

Ден следващ. Направих и капучино, много го харесваше и си говорехме. Отвори чантата си. Там имаше лекарства със зелени рецепти за нерви; хапчета за запек, за шипове, за гастрит...

Пореден ден. Марийка беше отново тъжна , заради загубената връзка с една братовчедка в Австрия. Братовчедка и беше на гурбет от една година. В Алпите, в сърцето им, където срещала мечки стръвници. Но тези мечки не били опасни, не изяждали хората - били свикнали с човешкото присъствие... Марийка обаче никога не би отишла в Австрия, при мечките и в махали, където къщите са на километри разстояние една от друга. Какво би станало, ако през зимата с дълбоките снежни преспи на човек му прилошее; кой ще дойде да му окаже първа помощ?...

Следващ ден. Нейната баба била луда, ходела на плуване, имала младежки глас и готвела странни гозби - непонятни за нашия префинен балкански вкус. Липсваше и вкусния наш салам, зелето с кокали, пълнените чушчици! Жадуваше да си хапне сиренце в саламура, наш хляб намазан с наш маргарин, родна наденичка! Не обръщала вече внимание на ГМО-то. "Майната му на ГМО-то".

На другия ден. Дойде развълнувана. Дъщерята на семейството искала да прекрати договора на Марийка. Причините не бяха известни. Беше уведомена полицията, че в Марбах има работеща жена от България, на която договора не е много немски. След разправии, Марийка остана на работа, но с още по-неясни чувства в душата.

Разбра, че в Марбах ще идва момче от родния и град. Поръча му да и докара телевизор и сателитна чиния. Но и тук - на камък, не можаха да ги инсталират! Имаше пробив в отношенията - бабата и дядото и бяха разрешили да гледа телевизия!

Ден следващ. Марийка реши, че е на предела на силите си. Всяка сутрин пиеше кафе с две цигари зад "ФБАНК". Криеше се от бабата. А в къщата имало разкошна градина, свежа и хладна; не можело ли там да седне културно на маса с един стол и да подкара деня си. Така зад банката с буркан кафе, цигара и после до тоалетната по процедура... Какво е туй наказание? Обади се на нашата посредничка и и каза, че си тръгва. Посредничката поиска решение от немски доктор и диагноза. Без диагноза, договорът не може да се прекрати. Закара я на преглед и лекарката реши Марийка да се прибере в България и да се лекува...

Марийка си събра багажа, каза ми "Всичко добро" и се прибра при любимите деца, милия съпруг, родния татко и голямата двуетажна къща, с трите компютъра и трите коли в двора.

maiors

Аахен

"Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея Богу, да получа Раят,

мисля,че Той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и Господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото".

В един слънчев, пролетен ден като днешния, при мен, на работата ми в един дом за сираци дойдоха трима люде със звездната мисия да ме освободят от длъжност. Две почтени дами от Окръжния инспекторат на образованието и един господин. Да, да ми кажат културно и възпитано, че няма вече аз да работя на тази позиция. Защо? Други могат да обяснят... Господинът бил изпълнителят на смъртните присъди в местния ни затвор... сега шофьор... Аз си взех чантичката под мишница и се прибрах. Същата вечер реших да замина за Германия! Оставих зад гърба си Дунав мост, селската баня и балдъзата на шуробаджанака.

Пристигнахме в Аахен - аз, моят мъж и двете пътни чанти. Припнахме от автобуса на осветената аахенска гара в 3 часа след полунощ, сред свежия въздух, красивите фонтани и буйните коне - статуи, гордо вирнали глави, с веещи се гриви. Древна столица на немската земя. Усетих известната немска миризма на чистота. Ами сега! Фразата я зашлевих в лицето на моя! "Как ами сега". Насреща светеща реклама на хотел. Настанихме се удобно, наспахме се сладко до 9 сутринта и погледнахме навън. Готика, неповторими по архитектура сгради, вечни, сдържаност във всяко отношение. Седнахме пред хотела на кафе. От щеензакуските си купихме вкусни бутерки с божествен сиропиран крем. Хора, смях, ведри поздрави! Затворът с палача бяха далеко...в бегето.

Ще търсим работа. Погледнахме към отсрещния хотел, с хубавите цветя, заетите масички и засмяната руса жена на 67. Беше собственичката. Поздравихме и директно попитахме за работа. Късметът! Аз - камериерка, моя - в строителството! Така сред германци потеглиха нашите дни. Питаха ни какво искаме да ядем, жадни ли сме, ходи ли ни се на театър. "Задължителните" куфари с дрехи пристигнаха, новите обувки. На годежa на младия собственик, сред групата роднини, бяхме потънали в сусамени питчици, тънки филета, капсули с течно сирене ,салати с южни плодове. Купища фрикадели, шницели, хапки с различен пълнеж. Сирена десетки, ядки, вина. Торти, ликьори, водка. Годежът продължи докъсно с музикален фон от немски шлагери, ритмично и приятно внушение за чиста любов; без "дръжката на теслата, опипвай ме, накарай го да стене!" Работихме, а в свободното време се разхождахме, изучавахме забележителностите. С една дума облагородявахме се. Магазини с евтини стоки, ресторанти с вкусни ястия, свежа бира, кино, театър. Съчетание на древно и модерно.

Сутрин е. Тъкмо влизам в хотела и насреща ми собственичката. Смее се закачливо и повтаря, че полицията е тук и ще ми зададе въпроси, относно пребиваването ни в града. Смутих се. Седнах на една от масите и се заоглеждах. Няма униформени. Запалих цигара и към мен се приближи млад човек. Засмян. Каза "Здрасти." Онемях, разтреперих се, зарадвах се. След толкова дни немска реч... Дори шефката беше щастлива от появата на моя земляк! Беше сутеньор с една мургавелка от България. Семеен, с дете и млада жена в родината. Работа, бизнес, хляб. Станахме добри приятели. Бизнесът му вървеше, делеше по равно с "мадоната с големите бомби". Купуваше и много неща - козметика, дрехи, добри цигари. Тя обичаше страшно кола, пиеше с литри... Една сутрин стигнах до стаята на сутеньора. Почуках и се чу "да". Отворих, жрицата седнала в леглото, засмяна, щастлива. Заговорихме за това-онова, колко малък е светa, каква е била преди; най-вече говорехме за нея. Беше горда от постиженията си; особено от ученическите си години в ТВУ. Там имала безброй подвизи - от всякакво естество.

След седмици дойде втора жрица. Моята колежка - другата камериерка - изпадна в безтегловност! Попита ме каква религия изповядваме в бегето, защото "българският мъж е вече с 2 жени". Отговорих и, че сме християни и не знам какво става. Така ние се разширявахме, доказвахме, прославяхме. Камериерки, строители, сутеньори, ваклооки Ерато и Сафо.

Отлитаха в наслада, труд и радост дните, ние доволни, германците обслужени. Сутеньорът си плащаше плочките на "братята" от югоизточната ни съседка. Но най-важното беше, че сме далеко от милата родна страна, тогава все още извън Европейския съюз. Работодателката дори пожела да ме осинови... Не знам причините... Не се и замислям... Отказах, та нали имам родители и родина!!! Имахме право да бъдем туристи до 3 месеца. Сутеньорът също спазваше ограничението. А печалбата му беше солидна. Древната професия, отричана и реабилитирана... Но всичко си има край, дори и хубавия сън.

Всички се прибрахме в България с обновен дух, впечатления, нови приятели и познание!

Аз бях забравила "изпълнителя" от затвора и най-вече питащия му поглед.

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

Азът

Дълго се търсех,много се трепах.

Страшно се сърдех,губех нелепо.

После се мачках,криех,маскирах.

Ялово бачках и се презирах.

Галех си нерва,комплекси туширах.

Сложна маневра,но АЗЪТ откривах.

Злото аз гоних,с водичка го давих.

Години се ронят в душевни наслади.

Време ще мине,друго ще дойде.

Всичко загива...генът си мой е.

Източник: Maiors-моите стихове

maiors

София.Псалм

София.Псалм

И вечно куче някакво лежи изопнато върху тротоара.

И вечно котка някаква се шмугва по первазите на втория етаж.

И вечно в парка се издигат паметници на герои, на светци и

властелини.

И вечно това улично движение, сганта убийци в ламарини, само

веднъж

един

тролей най-кротко спря и рече: "Хайде, преминавай!"

И вечно църквата е по-висока и по-светла тук, сравнено с другаде,

а слабичък свещеник уговаря с млада двойка кръщението на детето им,

и се шегува с него, сякаш вече светената вода го е намокрила и то

трепери.

И вечно вляво ангелът, напред приведен и забързан с блага вест,

и вечно вдясно Девата в одежди, повече от целомъдрени, но боязлива

въпреки

това.

И вечно същата галерия от вси светии на София и християнството,

те никога

не са

достатъчни, и вечно Божията майка е отляво, а Синът отдясно,

и вечно

всички

погледи

са

строги, също и на тази младичка Света Екатерина, тъй блестяща в алено

и

златно

одеяние,

с момчешки вид, лицето и е най-красиво между всички тук, щастливец,

който

я е

изрисувал.

И вечно тези хубавици си отиват, тъкмо щом ги срещна, редици, весело

поели

към

конкурс

за

Мис Европа, заминават, също силните и мургави мъже, стотици хиляди

навред по

шарения

свят,

към Лайпциг и Париж, и към Канада, и там остават, но пари изпращат,

стига

да ги

имат.

И вечно искам с тях да потанцувам, и с Единствената, но си оставам

гостът,

който

е

дошъл

и гледа и все желае тука да остане, но и там да се завърне, тъй че нищо не

излиза, аз

съм

твърде недостатъчен.

И вечно само пиша на Мария и Мирела по писмо, на Веселина, Галя и

Емилия,

и вечно с

жаждата

един за друг да сме един език.

Навярно, ако мога да го кажа на ухо, съм влюбен в дамата, която в миг пред

магазина

си

излиза

и прикляка, за да нахрани уличното псе, а също да нахрани с няколко приветни

думи

дрипавия

мъж, приседнал на тротоара, ето че подхвърлят си шеги.

И вечно пак красивата сестра е със сестра, която е художничка, самата тя пък

пее,

учела

испански,

но английският и звучи много живо.

О, да, била претрупана от работа през седмицата, ох, за щастие било днес

събота,

и вечно

споменава,

ако я разбирам правилно, за дебеланите от Солун, как вървят с навирен нос по

улиците си,

все пак -

не е ли истина?- виж, българките са красивите.

И вечно казвам: "Да, така е". И си мисля, Боже мой, спаси ме.

И вечно пак сестрата на сестрата има си приятел от Крефелд, тъкмо из страната

пътешествали.

И вечно ме предупреждава да съм зорък с циганките, всеки ден омилостивявам

Бога с

няколко

монети, Бог да те благослови, изрича старата жена и вперва поглед нависоко в

небесата.

И вечно трябва да внимаваш със завиващите вляво, и наяве и насън, и вечно

чакат

някакви

мъже в колите до тротоарите, изглежда чакат да започне и за тях живота, че

по-богатите

си имат къща в село край морето, а останалите - горе в планината, и всички

пращат

своите

деца

в езикови училища, а тях ги има предостатъчно.

И вечно дъщерята е за жалост мъничко предвзета, а майка и внимателно оглежда

чужденеца

и грациозно кима, докато и се превежда.

И вечно телефонът им е под ръка, че на сестрата може би ще се обади принцът,

а

онези

гледащи сериозно млади хора може би ще ги потърси някой "едър бизнес"- ще им

стискам

палци!- може би и майката да позвъни на своя син.

2003 Уве Колбе

Източник: Maiors-моите стихове

maiors

Пътя за Севлиево

Дойде време да се прибирам от Австрия. За моето място посредникът намери жена, на средна възраст, жадуваща да работи в бяла държава. До този момент горката е безработна, с три деца. Родила пет, но две починали. Мицка, така се казваше завалийката, беше ентусиазирана и с надежда за солидни пари. Пристигна с един куфар.

Аз очаквах жената с радост - прибирам се. Поглеждах непрекъснато през прозореца, ослушвах се при всеки шум. Най-после посредникът я докара. Каква сърдечност, каква приветливост лъхаше от двете ни! През деня и бях сготвила - спагети с шпек и фрикаделки, завити в шунка. Имаше френско вино, а за десерт и бях купила шоколадов кекс. Допълнително, ако щеше да бъде супергладна, бях предвидила едни пресни дълги вурстчета. Мицка беше щастлива, че аз съм там, че ще я посрещна и до сутринта ще я въведа в работата. На сутринта си тръгвах. Така и направих. От игла до конец обясних готвене на австрийска кухня, миене на съдове, пране с пералня, почистване и пазаруване. Само че не поиска да я заведа до маркета, щяла сама да го разузнае. Беше гладна. Оправиха си нещата с посредника и Мицка седна да хапне. Хапва от 2 до 7. Изпи всичките бутилчици вино, те бяха от малките, по 250 мл. Изяде десерта, като дълго се взира в надписите на опаковката му. Хапна и плодове, като много се впечатли от какито. Не разопакова багажа си, искаше да се изкъпе, но го отложи. Ядеше и разказваше своя живот...

Живее в града Г, в Северна България, един от известните с безработицата си градове. Най-милите и хора бяха мъжът и децата. Оженила се по любов, раждала деца, по неизвестни причини двете не оцелели; тя не се отказала от идеята за още рожби и сега се кахъри с тях. Две момичета и момче. Най-непокорното дете е в Гърция, живее със стар мъж, семеен, със собствени деца. Пияница и развратник. Мицка никога няма да му прости, че е заразил детето и с някаква странна болест, от която е последвала безрезултатна операция и вечна стерилност! Каква е тази нейна орисия, детето и с този идиот, я работят, я не в Гърция, не се обаждат често, а и не пращат никакви стотинки. Другото момиче има приятел от града, но и той беден и последен, хлапак, който е отвяван от вятъра на белия кон. Най-лошото е, че и двамата хлапаци не могат да намерят в града работа, а ако се хванат някъде - не им плащат, само хамалуват. Най-вече по барчетата. Сред дим и алкохолици. Мъки и мизерия. Очакваше ги съдбата на каката - някоя южна държава. А на барчето до тях, до блока, му казвали - "Първо Раково Отделение". Сума и алкохолици, посещавали го и пили ментета нонстоп, си заминали от чернодробната гостенка. Момчето пък имало приятелка, но как да се оженят като няма пари. На Мицка опората - съпругът - не иска по чужбина, не вярва в успеха там. Той си е безработен патриот. Пушихме цигари от време на време, разказът и не свършваше...

По едно време Мицка се почувствала зле - психически. Била тръгнала по пътя за Севлиево... Не разбирах какво значи "пътя за Севлиево", но не попитах. Няма пари за доктори, решила на врачка. Вярва, не вярва, на гадателка. Занесла по процедура един хляб, шепа български стотинки и три големи свещи. Дълго време преди да се реши на това била крайно неспокойна. От това лицето и се изменило. Изострили и се скулите, кожата побледняла и се сбръчкала, долната устна се отпуснала и обезформила, а горната я покрила. Погледът станал блед и сподавен. Силна вътрешна ярост изгаряла душата и. Не можела да спи. Всичко и опротивяло, намразила дори и себе си... Направо била на пътя за Севлиево... Аз пак не попитах за този севлиевски път. Врачката направила каквото трябва, но най-важното - казала и кой и мисли зло. Не че Мицка не знае, но потвърждение от ваятелка на човешки души си е авторитетно дело. Злото сякаш се скрило някъде в неизвестното... Пророчицата я спасила от "пътя за Севлиево"... Попитах вече какво има на този път. Там била лудницата.

Мицка се притесняваше от работата. Обясних и, че трупа, когото ще обгрижва е в тежко състояние; заетостта е 24 часа; няма много лично време. Тя сякаш се втвърди. Гледаше ме плахо, мигаше и се чудеше дали да остане или директно с мен - към България. Казах и да остане, да пробва, а като не може, да се прибере. Тя се раздвояваше. Не знаех какво да я посъветвам, всеки сам решава.

Разказваше, че е минала през много фирми, преди да намери тази за Австрия. Всички са искали медицински квалификации, опит в обгрижването на "трупове", перфектно шофиране. Някои са искали да кара при тях платен курс за трупове - дълги и широки, тесни и дълбоки. Няколко фирми даже са я мотали по интервюта, но без резултат. Нещастие за безработното семейство - нищо друго. Мицка се закахъри за двете ни, че не сме глупави, а сме немили-недраги по чужбина. Колко нейни познати и съученици, за които е убедена, че са бавноразвиващи се, са на служби и управители на фирми. Сигурно такива са и моите познати и съученици? Тя била добра ученичка, но не завършила висше, защото се оженила!

Времето минаваше, аз исках да поспя, но Мицка разказваше. Пушихме и разказвахме. Куфарът стоеше до стената, с дрешките и новите чехли за баня. Имаше и боя за коса "Престиж". Беше "блонд". Няколко нови прашки и жилетка от синя домашна вълна, яка и вечна като стомана. Топлеше я много. От куфара извади снимки - на децата си, нейни, но преди големия смут. Радваше се на изгубената си красота.

Мицка, в апартамента в града Г, в хладилника нямаше нищо. Празен и лангъртящ. Купили с пенсионерски лизинг пералня, поне да пере като хората. Цигарите и бяха малко, от Сърбия не успяла да купи евтини. Давах и да пуши на воля от моите.

Нощта беше разперила своя плащ над австрийския град. Беше тихо и приятно. Всички спяха. Само ние пушехме и говорехме навън. Появиха се двама закъснели, погледнаха ни бегло, поздравиха ни и влязоха в кооперацията. Казах на Мицка да сниши родната натъртваща реч, а тя се зарадва все пак, че е в Австрия, където можеш да си навън по всяко време. И никой няма да те напсува, да ти каже "мършо" и да те блъсне, уж без да иска!

Към средата на нощта решихме да поспим. Един кратък сън.

Сутринта закусихме с яко шварцкафе и няколко цигари. Аз тръгнах за автогарата, а Мицка се чудеше как ще остане насаме с особения труп в Австрия.

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

Импортееед

В собата на кмета

побира се чета.

Сто бутилки"Импортед"-

всичко,бако,е наред.

Надарена секретарка,

зълвата на ексдругарка,

бълва маркови мезета

и подкарва чалганета.

На синия с халби бира

"Чорбаджията" с "Везира"

тъмни сделки си кроят-

милиарди да броят.

Ташко,бейският наместник,

уж прелиства евровестник.

Яшко бърше очилата,

все Декадата пресмята.

В ъгъла Близан и Шушко

дебнат нещичко да гушнат.

Дядо Вазов от портрета

гледа гневно таз несрета.

Източник: Maiors-моите стихове

maiors

От: Призвание

Вярата в доброто

От малко семенце

те аз отгледах

и поверих те на земята-

да си вечна.

Поливах те с дъжда,

рисувах те с дъгата...

Като порасна

и се показа на света

те милвах с вятъра,

завивах те с нощта

и топлех те с душата си...

Използвах всичките си сили и

авторитетни бурени плевих,

за да си чиста и неопетнена.

И никога в морето

не те захвърлих,

защото ти си закодирана

в човеците с голямо "Ч",

а те са на изчезване...

Дойде му времето

и легнах във пръстта,

макар и тленна

грижех се за теб-

да си на равна нога

с алчността и злобата-

докато следващото семе

посади родената за жертва...

Източник: Призвание

maiors

Рап за дядо

А сега давай, а сега стой.

Май се надяваш,а не си свой.

Слушаш депутата-сякаш си пиян.

Що са ти децата в чужбина?По план?

Пенсията малка, стажът ти голям.

Държавата жалка, мафията срам.

А сега в Атака.По-добре не става.

А сега пък чакай, нещо се задава.

Свестните прегърнал, Господ е отсъдил:

Пропасти се пълнят най-добре с присъди.

Пенсията малка, стажът ти голям.

Държавата жалка, мафията срам.

Източник: Maiors-моите стихове

maiors

Свинята

Свинята

Живяла някога у кочина една

оядена,безчувствена свиня.

Забравила,че ножа съществува

тя смятала,горката, да векува.

И мислела се даже за царица,

отказвайки да хапва проста трица.

С напитки и мезета най-отбрани

и давали на воля да се храни.

Разглезила се нашата царица:

дебела,тлъста,едра хубавица

и стигнала дотам,че озверяла,

прости ми, Боже мили, хора яла...

Добила от това голяма сила,

тя своя цвят по ноти променила.

От розова превърнала се в синя

изпапкала и своята родина.

На хората гладували децата,

по-важна тя била-свинята.

Но Коледата идва за разплата

и ножът сам я резва под брадата,,,

Източник: Maiors-моите стихове

maiors

Тъмнината

Тъмнината

"Гостенина наблюдавах и с усмивка разгадавах,

а креслото си преместих срещу моята врата,

за да проследя по-лесно всички митове известни

и на птицата зловеща тайната да разбера.

Тайната на тази странна птица аз да разбера.

Смисълът на Вечността".

Има една жена в Марбах, обича черните дрехи, с черна коса и очи е, и лицето и е тъмно, с кафеникаво отражение. Шеф на литературния архив в града. Семейна, с един син. Къщичката и е снежнобяла.

Тази госпожа живее самотно - няма приятели, винаги се разхожда сама, не контактува с никого, освен в службата с колеги.

Появи се в къщата на старицата с един черен чадър, облечена в черна пола и черно сако. Черните и очи ме поразиха с празния си поглед. От двете дупки, наречени очи, излизаше нещо като тъмен дим и бавно се разпръскваше около мен.

Сузане - така се казваше - ме попита каква е диагнозата на старата. Отговорих, че е деменция.

Не се съгласи и каза, че е по-скоро шизофрения. Замълчах си, а черната дама погледна баба, порадва и се и замина.

Тези посещения зачестиха, без покана и без предупреждение. Сузане идваше и изпискваше срещу нас "Как върви, Фрау Хених?" Влизаше в кухнята, правеше си кафе, вадеше сладкиш и се черпеше сама! Всичко се посипваше с трохи. Следваше посещение на тоалетната, силно пускане на водата, а след нея намирах банята в урина, хартия и локвички вода. Имаше слабост и към телефона - говореше си с колега за дъжда, за след дъжда и разходките по мокрите улици!

Обясних на Алмут какво става и тя я предупреди да не идва, но без резултат. Казах, че познавам в България такава жена - Пенка. Името полетя над целия град и вече всички я наричаха Пенка. Забравиха и истинското име. Сузане вече беше дойче Пенка. А Пенка ми се обаждаше по телефона, питаше ме как съм, що съм, едни и същи въпроси всеки път...

Един ден, точно когато старата жена обядваше, пред стъклената врата на терасата изникна Пенка. Гледаше ме отново отчаяно и празно. Искаше да изляза, да седна смирено с нея и да си говорим. Пак щях да бъда разпитвана за кой път съм в Германия, харесва ли ми, имам ли семейство, защо работя там. Аз за сетен път щях да търся други теми, щях да разказвам за България. Повтаряхме нещата. Трябваше да вмъквам информация за България - преди и сега, за образователната ни система, за икономиката, за липсата на икономика, за избиването ни с коли и за пари, за безработицата, за вноса, за порнокултурата ни, за климата и аграрната ни същност, за какво ли още не?... Събрах кураж, втвърдих се като пън и казах да си върви; че съм на работа в тази къща и всичко друго е без значение. Пенка направи непонятна за момента физиономия и се замоли като на Господ да си говорим... Не знаех какво да правя... Стоях зад затворената стъклена врата, само прозорецът беше открехнат и повтарях, че трябва да си тръгне. Пенка ме гледаше през черните си очила и не искаше да помръдне - кол, забит в лепкава кал... А моята бабка, както си беше напълнила устата с храна, така си стоеше, с издадени напред устни, свити като човка и гледаше сценката с лазурни очи, в които играеха пламъчета.

Пенка тихо си тръгна.

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

Снимката

Снимката

Главната героиня е единствената дъщеря на бабата, която обгрижвах в Марбах. Алмут се казва, на средна възраст, с бели косми вече във втвърдената и небляскава коса. Висока, с дълги крака, големи ходила, с некоординирани движения. Лицето и нито светло, нито тъмно, както и очите - тъмен теменужен цвят. Усмихва се небрежно, искрено, леко изкривено; понякога и е много весело, смее се и заразява околните с жизнен смях. Работи алтпфлегърин, държавна работа със стари и болни хора. Има две дъщери - напълно различни по нрав.

Алмут е усърдна и дисциплинирана. Проявява и самарянски качества. Посещава болни приятелски родители, прибира котките на разболели се старци. Има слабост към котките, нейните са Клеопатра и Синди. Никога не би ги дала в приюта за животни в Марбах!

Като дете с нея се случва най-лошото, майка и задува с богаташ, който има три деца и не понася присъствието на Алмут. Майка и и богатият обикалят света, а малката е в едно, второ, трето приемно семейство. Самотно и тъжно дете. Расте, учи, влюбва се, създава семейство. Убиват богатия, убиват съпруга и, убиват вуйчо и. Животът и продължава по обикновените правила - грижа за децата, работа, кратки радости.

Сега е ред на грижите за майка и. Алмут казва, че нищо от миналото не е забравила, но е длъжна да гледа майка си! Впоследствие старата и дава пари и имоти, наследени от богатия чрез брак.

Алмут обича изкуството, всяка вечер чете по малко. Чела е Зюскинд, чете най-вече проза, полска, еврейска литература. Интересува се от история, география, има големи атласи и обилна домашна библиотека. Марбах има богата културна дейност - концерти, театрални постановки. Алмут винаги е там - в подходящо облекло! Беше oчарована от постановката на "Вълшебната флейта" на Моцарт. Хареса и ирландския концерт на открито.

Страшно обича да плете терлици с четири игли, има десетки чифтове, шарени, писани, с които се гордее. Кара майчиното "Ауди" с удоволствие. Алмут е практична жена, за всяка ситуация бързо намира правилния отговор, казва, че е сама и трябва да се справя с проблемите твърдо. Веднъж в стаята прелиташе гадина - от ципокрилите; аз исках да я убия, но Алмут каза, че тази твар е родена, за да живее като всички нас! Петнайсетина минути я гонихме с чаша, за да я хванем и изкараме навън!

Един ден търсихме ключа на старинния стенен часовник. Не го открихме, но намерихме стара снимка на Алмут отпреди 30 години. Аз бях впечатлена! Алмут с малък букет бели полски цветя, тъмна ризка с голяма остра якичка; къса, буйна коса. Усмивка, която открива неравни, нахвърляни зъби, придаващи красота на младото и тогава лице. Очи като запетайки, свити от усмивката, пълни с ведрост, лекота и шир. Една скрита красота. Сякаш прочетох в тази снимка целия живот на Алмут. Но не намерих обяснение на случилото се с нея. А в лицето от снимката нямаше гняв, нямаше злина, нямаше реваншизъм. Имаше оптимизъм и вяра. Имаше една голяма прошка!

Източник: Maiors-моите разкази

maiors

ЦЕЛУВКА

Една целувка падна на асфалта,

опърлена от ледения дъх

на някакъв си Нарцис.

Подритваха я минувачи,

крачещи забързано за някъде.

Открих я в локвата

на безразличие и самота

да плаче жално

със увиснали крила...

Но чудо стана,

в миг един, окъпана във собствените си

пречистващи сълзи -

отново полетя...

Намери своя принц

и кротичко заспа

на неговите устни.

maiors

"Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,

че помня ли го, цял ме мраз побива:

при грозний страх, с кой пълни ме до днес,

смъртта дори едва е по-горчива,

но зарад благото, кое добих,

ще кажа що видях в таз местност дива".

На печалба сме в Гърция. Предпочитана от много хора по света страна за почивка и изкефване. Баналната история - навалици и смрад! Аз, моят съпруг и пътните чанти! Сравнително малко пътници; няколко български "невести" на повехнала невестинска възраст и двама, трима гръцкоговорящи, с неясен произход. Зад нас гръцкият бе заглушаван от мляскане, шумолене на станиол и целофан, силно клокочене на течности от бутилка в гърло плюс подсмърчане. Като че ли огнен змей пиеше шумящата кока-кола. На границата гърците не ни пускаха. "Къде сме тръгнали, при кого, защо?" Наш митничар ни се зачуди на решението да поработим там. Една жена, живееща от години с някакъв грък, обясни нещо на гръцки и ние влязохме в този блян.

Слязохме в Атина. Жега, миризма на дюнер, купища разлагащи се отпадъци. Сигурно и в Индия няма толкова! Щъкащи площадни търговци. Гнилост отвсякъде. Застанахме с моя мъж до автобуса за Каламата. За там сме. Силен рев и аз подскочих. Обърнах се по посока на ударната звукова вълна и видях човек, който искаше да продаде лотарийните си билети с цената на всичко. Той смяташе, че с неистовите си крясъци ще ликвидира цялата поредица от "печеливши" хартийки. На автогарата имаше и семейство от по-северните точки на Европа. Те стояха мирно и се оглеждаха. Пътуваха за Спарти, за да видят как древните арийци са изграждали здравия дух и тяло.

Тръгнахме, а пътят е дълъг. Навлязохме в още по-чути Балкани - голи скали, сипеи, урви. Много оскъдна растителност. Тесни шосета, на места без мантинели, криволичещи и заплашителни. Възрастни гъркини се кръстеха на всеки по-остър завой... Младите жени бяха все с тъмни очила, не трепваха, не поглеждаха ни наляво, ни надясно. Ако бяхме попитали нещо някоя от тези млади жени, сигурно щяхме да си останем с питането във въздуха...

Живи и здрави скокнахме на автогарата в Каламата. Отивахме при българско семейство, отдавна поселило се там. Бяха с произход - различен от нашия. Посрещна ни мъжът и ни откара в селце, отдалечено от Каламата, по-близо до Месини, южната част на Пелопонес. На картичките изглежда забележително, море, планина, свеж въздух... Насреща ни цялата рода на мъжа - дъщери, сестра, сватя, сват, жена (тя гледаше баба в друга махала, близо до тази). Нагостиха ни обилно, ама ние само куснахме и се нашмулихме с узо - ей така - за добре заварили. Сватята беше словоохотлива. Заразказва за живота в Гърция, най-вече за това, че се работи като Изаура на тръстиката, няма бани, само краката и главата се мият. Няма кухни, няма канализации и помията си тече по улиците като в средновековна Европа. Две коли трудно се разминават... Легнахме и сме се отнесли като заклани, напук на ужаса на битието.

Сутринта сме добре, без главоболие. Заразглеждахме махалата, състояща се от 20 къщи, но с голяма църква, 2 попа и молещи се гърци християни. Маслинови дръвчета, ниски и отрупани с маслинки, храсти с тънки клонки, трева и камъчета. Дувари от камъни, варосани, а по уличките с вар изрисувани цветя и геометрични фигури.Жените повече от мъжете и облечени в тъмни дрехи, с престилки, забрадки и дълги черни чорапи. Две кръчми с питиета и цигари. Хлябът идва всеки ден с бусчета, отиваш и купуваш от колата, избор от 3,4 вида. Магазин можеш да намериш чак в Месини - на 15 км от нас. Клима - мястото на действието, е населено с "българи", с децата и родителите си. Така е и в близките махали. "Другото бг". А от елините май няма и следа. Смугли хора, возещи се на магаренца. Имаше само неколцина бели хора...

Започнахме работа - бране на маслини. Всичко по маслината! Обрулване с топоришки, сортиране на едра и дребна, слагане в чували. Пресоване за зехтин, слагане във високи каци за ферментация. Беше декември, а слънце, като пекне и можеш да умреш. Влажен въздух, задушаващ. Работим в "хорафията" и в квартирата хапваме,слушаме сиртаки с узо и спим. Като срещнем пред квартирата някого чуваме: "Калимера, калиспера, евхаристоменос". Трябва да повтаряме, от уважение, щем не щем.

С моя работехме при различни "чорбаджии - патрони". Този ден моят "работодател" не можеше да прекара трактора до чувалите с маслини. С момчето българин трябваше да носим чувалите на гръб през горичката. Момчето се измори, изплезе език, аз му надигах чувалите, за да ги поема на гърба си. Да, но и аз се изплезих. Стана ми лошо... Колата на момчето беше далеко... Завлякохме се до иначе новата кола и се прибрахме в квартирата. Починахме, а вечерта се събра пак родът. Момчето занарежда. "Искало да намери друга работа, в тези хорафии щял да му остане животът". Пихме мазно, лепкаво узо. Момчето взе да тъжи за България. Спомняше си училището, в което е учил с любов. Бил силен по математика, завършил с почти отличен успех... Изплака се и всички се разотидоха, да положат морни души на гръцките възглавници. А за мен идваше екшънът. Дали от дискомфорт, дали от умора , не знам... Заспах, но в един миг усетих по себе си пълзене. Оцъклих очи и видях нещо като червей, мазно и лепкаво като узото, беше на ръката ми. Изстрелях го от себе си, убих го. На земята имаше още. Падаха от тавана - беше найлон, излизаха от пода. Не заспах. Усетих задушаване и парене по кожата си. Имаше една свещ срещу комари, тя ме задушаваше, а на това отгоре комарите ме щипеха настървено. Така цяла нощ, като призори вдигнах кръвно. На сутринта казах, че искам да се прибирам в България. Сватята изпадна в ужас. "Как ще се прибирам, тук плащат всеки ден в евро, къде толкоз пари в бг - то!" Бях решила твърдо. Една друга дама, млада и весела допълни, че и моя трябва да се прибира с мен, защото Гърция не е държава, в която семеен може да се чувства в безопасност!" Едната дъщеря я сгодиха за богат грък, стар ерген!

Уточнихме "леуфориото и стасмото", събрахме дрехите си и се приземихме в Атина. От стасмото до нашия автобус, таксито уж се обърка, мина повече километри през сокаци с веещо се над тях пране, за да ни вземе повече пари!

Бяхме живи, диви и щастливи слизайки в София.

Източник: Сиртаки, узо и още нещо