• публикации
    64
  • коментари
    17
  • прегледи
    37262

За този блог

Блог за поезия и проза.

Публикации в този блог

hrodopski

Из морни ширини пенливи

Премрежен взор очите впили

в сапфирено лъчист простор.

Де морски ширини пенливи

се надигат със вълни безброй.

Вълната подир вълната бяга,

надига мощ и се поспре,

от своя гребен отмаляла

стремглаво спусне се – премре.

Напразно търсила е пристан –

приют за вечни времена,

дето в прегръдки упоена

душа би чезнела в нега`.

И разразила страшна злоба

вълната към брега лети.

От утрото до късна доба

скалата каменна руши.

Спокоен срещне я разгърден

брегът самотен и скалист

и нежно с ласки, и прегръдки

притисне стана й пенлив...

И тя отпусне се, притихне

във каменните му гърди.

И прималяла се усмихне,

че най – подир приют откри...

12.05.2014 год. гр. Куклен.

Автор: Христо Оджаков (HrodopskI)

Източник: Из морни ширини пенливи

hrodopski

Спомен за Мария

В памет на момичето, загинало през лятото на 1988 година при инцидент с делтапланер.

Ти беше осемнадесетгодишна

девойка с руси свилени коси,

бе в китна пролет цъфналата вишна

и свежестта на росните треви.

Ний бяхме влюбени в теб, Мария,

от всички, може би, най–много аз.

Защо ли трябваше от теб да крия,

Мария, моята любов тогаз.

За полети в безкрайните простори

копнееше все твоята душа,

във сините лазурни небосводи

желайше волно да се рее тя.

Във клуба те приехме най-радушно

и пръв учител, мила, бях ти аз.

Момиче бе ти умно и послушно

и стана в полет по-добра от нас.

Високо носеше се в синевата

все делтапланерът ти лекокрил -

кат птица над баири и полята

и плавно, и свободно се е вил.

И помня онзи черен понеделник,

кога се с трясък в урвите разби,

все онзи твой фатален понеделник,

що пламъкът във тебе угаси...

Но ето, в състояние на полет

душата ти остала и до днес

и всяка ранна, пъстроцветна пролет

със птиците прелиташ ти при нас...

Ти беше осемнадесетгодишна –

момичето със дългите коси,

което в прелест девствена и чиста

сияйше ярко в пурпурни лъчи...

hrodopski

От: Даная

В подземия мрачни на призрачна кула,

там дето громяла скалистия бряг

в бурните нощи стихията луда,

зазидана `била девойка една,

принцеса Даная – невинна душа.

Злодеят зазидал прекрасната дева

бил царят на Аргост, баща й любим.

Оракулът – жрица Пития – от Делфи

предсказал ужасна и позорна съдба –

смъртта на баща й – от нейния син.

Усърдно зазиждали всички отвори,

от малко прозорче до сетна врата

и всяка пролука до светли простори –

пробуждащи радост, надежди - мечта,

да тънат и гаснат във вечна тъма.

Въздишки и стонове тъжни неясно

звучали в безлунната,призрачна нощ

и после в мъглите студени безгласно

шептели и глъхнели тихо в немощ`.

Заглъхвала кулата мрачна от бронз.

Но процеп единствен забравен останал,

от дето проникна окото на Зевс.

И с поглед снагата красива погалил

той със похотлива несдържана страст

и казал омаян от форми и чар:

„Девойко, на мене се пада по право

аз първи да вкуся от сладкия плод.

Момиче, разбираш ти моето право

да властвам над всичко,но своя живот

за тебе да жертвам аз днес съм готов.

Защо ми е мене живот безконечен

щом вечно ще страдам без твойта любов!

Защо ми са сини, бездънни простори,

небето, земята и звезден покров

щом глуха оставаш за моята любов!

Не трябват ми мене несметни богатства:

лъчисти сапфири, златист тюркоаз,

брилянти безценни и воля да властвам

над всички и всичко щом нямам те аз,

щом като нещастен ще бъда тогаз!

Кълна се в твоята хубост неземна,

във кръшния, гъвкав и прелестен стан,

в земята, небето и дъгата вълшебна

ще сбъдна навеки най – светлия блян,

ще стенеш в наслада от ласкава длан!

Вълшебно ще галя със нежност снагата

и щедро със златния пролетен дъжд

ще милвам косите, очите – бедрата

и с любов ще заченем нашият син,

синът ни обичан, велик и любим.

Кълна се в Олимп до престола безсмъртна

от дясно на мене навек` ще стоиш

безкрайно прекрасна, красива, неземна –

създание нежно ще ярко пламтиш,

рубинена младост във теб ще трепти...

Кълна се, от морските цветни градини,

любима, единствено само за теб,

от тихи лагуни сребристи – красиви,

събрал бих ти чуден, прекрасен букет,

букет от корали и бисер безчет”...

Така Гръмовержецът шепнел е мило

и ръсел Даная със златният дъжд.

И всичко предсказано сбъднато било,

родила Даная най – храбрия мъж,

прославен с геройства на шир и на длъж...

Неволно на дядо си станал убиец

Персей и на злото навред по света.

Горгона Медуза – жесток кръвопиец,

чудовище страшно със змийки коса

посякъл с без милост и твърда ръка....

12.10.2013 г.

Източник: Даная

hrodopski

От: Весталка

Целомъдрена бе тя весталка

в своя чист и непорочен свян.

Той пък огъня на клада жарка –

дух от страсти бурни обладан.

Тя самата - прелест непозната,

блян във златно пурпурни лъчи,

трепетлика в слънчева позлата –

цвят иглика в утринни сълзи`.

Чак до слънчевите двери златни

сливали са своите тела

и във мигове неземно сладки

тънели в упойна пелина`.

Плам, цветя и чувства необятни –

твърде тесен е за тях света.

Трепет, музика – душевни страсти

възвишили пламенна душа.

Във душа й екнали фанфари,

зашумели горди лесове,

във очи заискрени фонтани

бликнали в среднощни часове.

Като морен ангел във прегръдки

кротко в утрото заспала тя,

че е пила цяла нощ на глътки

сладкият нектар на любовта.

Не е целомъдрена весталка,

нито пък слуга във нечии храм,

е на чувствата си господарка –

в чист и непорочен, светъл блян.

2.09.2013

Източник: Весталка

hrodopski

Със шумни дебати и приказки празни

в кошарата стара безплодни овни`

достигаха вяло до изводи странни –

парцали съшили със бели конци.

Отвънка зловещо пак вият чакали

вещаещи ужас от дебнещо зло,

озъбени страшно протягат муцуни

в неясна закана за кръв и месо.

А стадото гладно, безправно и жадно

се гърчи, трепери и рони сълзи`

и скупчено нейде пробляло е жално

в проклятие вечно на гнет и лъжи.

В кошарата родна коват се закони,

де - агнето цяло и сит е вълкът.

Пирон до пирона, безбройни пирони

нахалост се хвърлят – нахалост коват.

Пак гарван на гарван окото не вади,

засмукали жадно пак пият кръвта

прикритите смоци, юнаци с калпаци –

на стадото наше труда и потта...

Източник: За овните, чакалите и другите

hrodopski

Аз не зная друга,мила,

по- красива и добра

и едва ли друга има

по сияйна на света.

Тъй сияйна е луната

в пролетната тиха нощ

разпиляла по земята

сребърни лъчи в разкош.

С тънка снага трепетлика

тъй се кърши и играй-

нежно- златен стрък иглика

в слънчеви лъчи сияй.

В твоя поглед изумруден

слънце трепетно блести-

порив нежен- теменужен

вечно в погледа трепти.

Като в утрото росата

с златно- пурпурни лъчи,

озарена по тревата,

милва ,трепка и гори...

По-прекрасна аз не зная

друга,скъпа, на света.

Тъй сияйна във безкрая

грее сребърна звезда...

1998 г.

Източник: По прекрасна аз не зная

hrodopski

Във цветни одежди на нимфа красива

брилянтно- меко и свежо светлее дъга.

Кат приказна дева с приумица дива

разлива тя багри с немирна и щедра ръка.

С червено и синьо в палитра незрима

високо в небето с поглед неземно красив

пленително свежа красавица дивна

потрепва с усмивка щастлива над облака сив.

Под арка светлинна зелените ниви

във изблик на нежност преливат в неспирни вълни.

Дъждовните капки са сълзи щастливи

на прелестно –нежна девойка с разкошни коси.

А чудните песни на славей самотен

във кичест столетник приканващо мило звучат.

И алени макове с пламък вълшебен

с нестихващи пориви пурпурно- ярко горят.

Над грейнали ниви лъчисто сияе

пробудена младост в лилаво- трептящи лъчи

и свежият въздух приятно ухае

с ухание сладко на цъфнали диви треви.

Във всяка тревичка е грейнала пролет

погалена нежно от ласкаво топъл зефир

и птичата песен е повик за полет

в безкрайни простори на синкаво- нежен ефир.

Високо в небето с усмивка цветиста

огряла е ведро омайно красива дъга

и слънце през облак в милувка лъчиста

през сълзи навява божествено- сладка нега.

Източник: Поетично романтични ритми

hrodopski

На сребърна лента се вие пътека

сред лъки зелени, сред буни треви.

И свежо прохладната вечер полека

с въздишка разпръсква златисти лъчи.

На изток кат арка светлина огряла

сияйна и девствено чиста дъга.

Под нея замислена сякаш-заспала

почива земята в сладка нега.

Над грейнали ниви лъчисто сияе

пробудена младост в трептящи лъчи

и свежият въздух приятно ухае

с ухание сладко на диви треви.

Във всяка тревичка е грейнала пролет

погалена нежно от ласкав зефир

и птичата песен е повик за полет

в безкрайни простори на синкав ефир.

И брястът разкошно разперил е клони

облъхнати нежно от хладен ветрец.

Стаената болка в душата отрони,

печален навеки, незнаен певец.

Под него извива, далече се губи

пътеката бяла в сива мъгла

и свежите ниви с блясък сияен

сияйно потрепват в неясна тъга...

Със поглед над нея аз литнах кат птица

омаен от прелест, от нежност и свян

и горест в гърдите безследно стопи се

от полъха топъл на светлия блян...

Летях сред лазури сияйно лъчисти

с крилете на светла – прекрасна мечта –

се рейше над облаци бели – сребристи

огряна от слънцето мойта душа....

И в тихата вечер самотно проплака

далече в прохладния вечерен здрач

самотният чухъл – оплакващ в мрака

сам своята орис нещастна с плач.

Далече зове ме и мами пътека

към светли простори, към светлия хълм ,

там, дето навеки намира утеха

от болките стария цъфнал салкъм.

Там, дето се носи ухание сладко

и птици лудеят в безкраен летеж ,

където гърдите с дихание леко

дълбоко поемат въздуха свеж.

Там, дето свободно се реят мечтите,

златисто сияйните наши мечти,

където за полет жадуват душите –

далечен – далечните южни земи.

Пътеката малка се губи и слива

със залеза златен сред златни лъчи.

По своя пътека деня си отива,

отлитат далече красиви мечти...

Източник: Дето се реят мечтите

hrodopski

Ти сияеш като роза

в ситни капчици роса ,

кат русалка къдрокоса

с разкошно бухнала коса .

Тъй сияйна е зората

в утрото на слънчев май ,

тъй ухайни са цветята

в светлия лазурен рай.

Твоят лик чаровен грее

кат зорница в тиха нощ –

свилена коса се вее

в златно пурпурен разкош .

Росна китка в градинка

тъй ухае и сияй –

с тънка снага трепетлика

вие,кърши се –играй...

Погледът ти ясно грее

в лъчезарна светлина

и в очите ти се лее

животворна топлина .

Аз обичам те такава –

в прелест грейнала жена .

Тъй сияйна и красива

като сипнала зора .

Аз обичам те ,любима ,

тъй прекрасна на света –

нежна ,мила –несравнима

с друга никоя жена ...

07.2008 г . гр.Куклен

Източник: Тъй прекрасна на света

hrodopski

Облян в брилянтно мека светлина изцяло –

сияен, лъчезарен и сребрист –

на езерото в сребърното огледало

ликът ти нежен аз видях,

все тъй чаровен, приказно красив,

и плахо си дъхът възпрях

да не би да го с дъх прогоня аз.

Дали съм сън сънувал ил` наяве беше –

не зная! Запленен от красота

стоях и гледах как елмазено трептеше

пред мен в кристално ярка светлина.

Край теб припламваха брилянтните искрици

на хиляди намигащи слънца

и волно плуваха безшумно птици...

А утрото сребристо над водите сини

в просъница с невидима ръка

раздипляше дантели рехави и сиви –

дихания последни на нощта.

И лястовички в ранно утро подранили

се къпеха в студените води,

докосвайки ги нежно със гърди.

На езерото в сребърното огледало

отсрещните смълчани брегове

оглеждаха се модро свежи замечтано

в омекотени вече цветове.

Браздиха неуморно сребърни къдрици

прохладните и тихи ветрове...

Красив, изящен лебед в таз картина чудна

довършваше декора най – подир,

до лилията снежнобяла – ранобудна

изпълваше пейзажа в преден план.

Стоях и гледах таз идилия вълшебна

пред мен с очи засенчени със длан

и в миг съзнах, че той приел ти бе ликът...

15. 07. 2013 год.

Куклен

Източник: Идилия в бледи стихове

hrodopski

От сън се будя, мила моя,

от сън дълбок във призори.

Смутен кънти във мен покоят,

покоят в моите гърди.

В униние и болка тъпа

по теб и твоите очи

нашепват името ти, скъпа,

безумно влюбени щурци.

А там в просъница потрепва

сред сладко дъхащи липи -

зове те, тихичко нашепва

духът на моите мечти:

„Ела, ти, прелест несравнима -

шепти далечен, нежен глас-

ела при мен, ела, любима,

във този тих, прохладен час”...

25.06.2009 г.

Източник: От сън се будя, мила моя

hrodopski

Видях те в съня си до мене

в призрачно бялата нощ -

ти нежно цъфтеше кат' цвете

във прелестно ярък разкош.

Ухаеха сладко липите,

навяваха нежност и скръб

и с блясък трептеше в очите

ти сребърно лунният сърп.

В усмивки лазурно лъчисти

сияеха твойте очи.

Кристално сапфирни и чисти

проблясваха ярки звезди.

И сенки безплътни, ефирни

потрепваха плахи в нощта.

И пориви нежни – безспирни

обсебваха мойта душа.

Видях те в съня си до мене

във сребърно бялата нощ -

кат' цвете красиво цъфтеше

с лилаво вълшебен разкош...

1999

Източник: Видях те в съня си

hrodopski

Опустя в забвение навеки

на илюзиите порутения храм.

Тънят в бурен мъртвите пътеки

на угасналият бледосинкав блян.

Натежали стъпките далечни

уморено глъхнат в ледена тъма.

Сенките застинали и вечни

тънят в сънен унес и тъга.

Тук напразно камъка изронен

е очаквал да прекрачи в нощта,

кат владетел стар на трон вековен,

плахо призракът не тлен на любовта.

Но,уви!Застинал вечно в мрака

плесенясалият храм едва личи

и по камъка студен на прага

му се стелят само мъртвите мъгли.

Тук светлосините пътеки ,

към порутеният храм на любовта,

глухо тънят в бурени навеки-

веч на никому не нужни на света.

И в пустинна жажда изгоряха

белоснежните цветя на пролетта.

Поругани тук осиротяха

съкровените мечти на младостта.

Веч порутен е навеки храма,

храма на безумните заблуди мой.

Младост е напразно пропиляна

във наивни блянове,мечти безброй...

2001-2005

Източник: Прорутеният храм

hrodopski

Навред лъжи, притворство и измама

и пролет не ще възкреси

земята ни дълбоко в сън заспала

под смрад от лепкави мъгли.

И утрото посърнало заспало

пред светлия родилен час.

Небе провиснало и натежало

не спиращо ръми над нас.

Глави оклюмали цветята плачат

прекършени над локви кал.

Съдбата зла обрекла ги да вехнат

не цъфнали в тъми – печал.

И чудото на пролетта не ста`ло

попарен бил е всеки цвят.

На обич чувството осиротяло

не дало плод на белий свят.

Навред лъжи, притворство и омраза,

народът ни живее в гнет,

и жива плът прояжда я проказа

и чезне бавно той без след!

Торът в Авгиеви обори стига

до горните им чак греди.

Смрад и пушеци на гнилоч вдига

и трови въздуха дори!

Но кой ще го изрине, кой?

13.05.2013 Куклен

Източник: Авгиеви обори

hrodopski

Ще ли полети

Стон болезнен в ледена тъма

глъхне призрачно невнятен,

нигде ни едничка светлинка,

ни потрепващ лъч сияен.

Глас в пустиня – мъртва тишина –

мигар някой ще го чуе?

Свят заспал под сива пелина,

нявга ще ли се пробуди?

В непрогледен мрак нощта роди

грозно, хилаво отроче –

криза - де живота ни вгорчи

и го скапва днес, човече.

Де от вихрите отронен лист

е прокуден да се скита –

непорочен дух, невинно чист,

на далеч от род, родина.

Де отритнати во век души

все мизерстват и гладуват,

а крепители на гнет – лъжи

във охолство, лукс битуват.

На печален зов, уви, гласът

глъхне в тъмно - непонятен!

Безпристрастен, глух и ням светът

гледа тъпо безучастен.

Мигар вечно в сладък сън ще спи,

ще ли се светът пробуди?

И поривът на робските души

ще ли полети свободен,

ще ли полети? ...

04.05. 2013 г. Куклен

Източник: Ще ли полети

hrodopski

Колко жалко, колко болно:

по богатство и по сила

е на място най-последно

моята Родина мила...

Че продават я на дребно

кръвожадни кожодери –

кредитните милионери.

Че народът ни линее,

бавно стапя се и чезне,

нацията ни старее

и угасва наш`то племе.

Че се шетат емисари

безнаказано – свободно,

де погребат кат` гробари

всичко свято, мило – родно

А властта невъзмутимо

сладко дреме и нехайства,

че след време обозримо

може и да не ни има.

Днес намира за виновни

пенсионери, безработни,

че изсмукали резерва

кат пиявици безбожни...

Готованци безподобни,

второ качество порода,

твар излишна на земята.

Напаст черна за народа,

за народа и хазната.

Че се скитат кат`клошари

боси, голи – недояли,

гладни, жадни – недоспали,

с пенсийка нищожно жалка

кретат без надежда малка.

Но за тях властта нехае,

сит на гладен вяра няма,

и не иска тя да знае

за неправдата голяма.

Тя се грижи за народа

и молебен препоръчва

да направят за живота

на душите заблудени,

за да бъдат те спасени.

И по храмове попове,

ходжи, пастори – равини

страстно молят се на бога,

за да опрости души ни...

Колко жалко, колко болно –

че върлуват мафиоти,

гешефтари – идиоти,

алчни мутри и мутреси,

де продадоха страната

скришом за стотинки дребни

Олигарси чуждоземни

разпореждат се с благата,

чрез концесии присвояват

скъпи ценности – богатства.

Политици – депутати

мъдро клатят си краката

и умуват за парата.

Те нехаят за народни,

за народни интереси.

Вили, яхти – лимузини,

лукс, охолство щом ги има,

то по дяволите всички,

всички чужди интереси...

Те разсипаха страната

и объркаха живота,

те опразниха хазната

и поробиха народа.

Микс от толкова боклуци

веч` е моята родина :

то не беше и вендета,

и убийства по поръчки,

рой довчерашни хлапета –

днеска вече милионери.

Живи клади по площади,

Е РЕ ПЕ – та и вандали

волно грабещи народа,

СЕ РЕ СЕ – та и скандали,

избори и парламенти,

депутати тарикати,

нечий лобита прикрити,

компромати с документи.

Бюрократи, спекуланти,

гешефтари – родолюбци,

все отбор юнаци – менти,

де изнесли са страната

във офшорни чужди банки...

Запретнете вий ръкави

тез` боклуци да очистим

С мишници корави, здрави

най – подир да ги изринем...

Колко жалко, колко болно:

по богатство и по сила

е на място най-последно

моята Родина мила...

21.04.2013 г.

Източник: Колко жалко

hrodopski

Във пълна съвест на живота кат` протест

кога решил си да му сложиш края,

не го прави, те моля аз, защото днес

със тебе ще се подиграят – зная,

ще поругаят чистата ти съвест...

Приятелю, другарю, братко мой... Братле!

Държава дето болници закрива,

не жали тя човешки драми и съдби.

Търгашите на разум - нрав не ще смутиш,

не ще смутиш душите им заспали.

Дори тогаз, когато сам се изгориш

не ще смекчиш сърцата им корави,

за да пожалят крехката ти младост.

Кат` тъжен гларус със пречупени криле

унил, обезверен е днес човекът,

като продънен чълн във бурното море

се мята и заглъхва като екот,

далечен екот, глух, нечут и неразбран.

Светът превърнат е на бакалия днес,

де кървав труд и пот, и рожба клета

са стока и дори и твоя свят протест

ведно със вяра и надежда бледа,

наред със чиста съвест, правда – чест...

..................................................................

Но ти недей посяга на живота, че

веднъж живей се на света... И няма,

и не ще се повтори... Не ще се, братле,

бъди борец за истината свята,

за правда, чест, достойнство и за свобода!...

И не оставяй разума ти да заспи

опримчен там под вечните несгоди.

Във тежки и неравни битки победи...

3.04.2013 год.

Източник: Реквием на изчезващия разум

hrodopski

През преход на тежки лишения,

прекрасната наша, нещастна страна

се гърчи в предсмъртни мъчения,

със пръсти болезнено впити в пръстта.

Над нея кръжат лешоядите,

предвкусели сладкия вкус на кръвта,

крещят и се спускат в стремглавия

към жертвата в сетний й миг пред смъртта.

Те хищно разкъсват снагата й,

пречупили кости, раздрали плътта,

оглозгват напълно месата й

и лакомо тъпчат бездънни гърла.

Народът крещи по площадите:

„ Оставка....Боклуци” и „ Мафия” и

„Предатели....Вън олигархиите ..

Грабители разни и подли души”

С концесии заробват търгашите

прекрасната наша, нещастна страна

и скришом продават апашите

природни богатства и родна земя.

От глад пропищели са хората,

живота проклинат и търсят смъртта.

Кога си загубил опората

ти иде самият да духнеш свещта

на своя живот...на неволята...

Витаят душите на мъртвите

над моста във тихите вечери

във знак на протеста невнятен и глух.

Отсреща радушно с фанфарите

ги среща великия хан Аспарух...

И камъка мой на грамадата

аз хвърлям с надежда тя да расте,

проклинайки тихо системата,

която нас живи ще ни погребе...

..................................................................................................

Бележки

1.На 18 февруари млад мъж се запали в центъра на Велико Търново на бул. "България". Той се заля с бензин на пешеходна пътека и се подпали със запалка. Въпреки опитите на случайно минаващ възрастен мъж да го спаси, отчаяният човек по-късно почина. Самозапалилият се обяснил на спасителя си, че го е направил, защото е отчаян от живота.

2.36-годишният участник в протестите Пламен Горанов се самозапали рано сутринта на 20 февруари в знак на протест пред общината във Варна. Той почина на 3 март. В негова памет 6 март бе обявен за ден на национален траур.

3.На 26 февруари 53-годишенният Венцислав Василев се самозапали в сградата на Община Раднево, област Стара Загора, пред очите на портиерката на общината. Пострадалият бе приет в Клиниката за изгаряния в Пловдив със 71% изгаряния и почина на 10 март.

4.На 13.03.2013 51-годишен мъж се е самозапалил пред сградата на президентството,

инцидентът е станал около 13.35 ч.

5.На 04.03.2013 около 14 ч. мъж се е хвърлил от Аспаруховия мост във Варна. Аспаруховият мост във Варна е известен като мястото, където масово отчаяни граждани слагат край на живота си. на месец се правят между 5 и 7 опита за самоубийство от високото съоръжение.

Хвърлил своя камък:

eдин от мълчаливото мнозинство

16.03.2013 год. гр. Куклен

Източник: Хвърлил своя камък

hrodopski

През безмълвната пустиня,

потопена в сънна тишина,

ви се моята пътека

към миражна, мнима светлина.

Кат, самотен дъб прекършен,

ствол корубест що крепи едва,

с предусещане на смъртен

срещах равнодушен старостта.

Но пристъпи без да чука

тя отвън на моята врата.

Ненадейно през пролука

се промъкна в мене старостта.

Нежните душевни вейки

ми окичи с ледени цветя.

С бели пухкави каделки

волно се в мене разпростря.

Вихри кършиха върхари,

първи сняг косите посребри.

Рано ги слана попари

моите несбъднати мечти.

Не пристигна с армагани –

екзотични, приказни неща.

Най` донесе с урагани

купища прекършени цветя.

В непрогледни тъмни нощи

скръбно – тъжни, горестни слова –

незаглъхналите вопли

на горчива младост песента.

Тя пречупва стари кости

в доби късни с болка и тъга.

Шеговито уж на гости

`дойде, но остава до смъртта.

На везните веч поставя

целият от мен изминал път.

Бърка, рови и изравя

неприятен спомен всеки път.

Виждам, губя я следата,

често без посока съм вървял,

грях съм трупам в душата,

но със чест, с достойнство съм живял.

Аз за нечия изгода

в корист не прекланял съм глава

и позорно за подлога

не съм гръб превивал до сега.

Затова ме мен закука

самотата в сетните ми дни.

Болест, немощ, глад и скука

верни като спътници са ми.

Затова в живота мрачен

мразовития, посърнал ден

гасне като лъч невзрачен

в облак плътно тъмен и студен...

Днес са дефицитна стока:

чиста съвест, правда свята – чест,

вече ми са не по джоба

парно,ток, вода – насъщни хлеб

В мафиотската държава

мутрите престъпни са на власт,

дето сила не признава

право, съвест, свобода и глас.

Дето младите пропъжда

да се скитат чужди по света –

нас ни старците осъжда

да умираме във самота.

Но сърце е вечно младо –

в полет дух човешки все лети...

27.02.2013 год.

Източник: Сърцето не остарява

hrodopski

От: Мелнишки вечери

По пътища тайни – неведоми

привечер прохладна пристъпва едва,

в душата вълшебните трепети

нашепват гальовни напевни слова.

И гасне в предсмъртни дихания,

с отблясъци златни в стъклата, денят.

В упойващи сладки ухания

се носи на свежата пролет дъхът.

Вий мелнишки вечери прелестни

ухаете нежно на горски цветя

и меки сияния сребърни

разстилате вие над морни поля.

И звънне китара разплакана

далече в полите на гордий Пирин

и екне в гората разлистена

нестихваща песен на горд пилигрим.

В наздравици вдига Кордопулос*

препълнени чаши със руйно вино,

горчиво, искрящо – божествено

припламва със блясъци алени то.

Вий мелнишки вечери приказни,

ухаещи сладко на цвят от липа,

в тайнствени кътища скътани

таите отминали веч времена.

Че нявга велики владетели**

живели са тука по тези земи

и странни, и клети изгнаници***

покорно прекланяли буйни глави.

Прогонил е Яне със четата****

навеки от тука вековния враг –

пролели кръвта си момчетата

за нашата слава и български флаг...

--------------------------------------------

* - Кордопулос – крупен мелнишки търговец, днес къщата му

и винарската изба са превърнати в музей.

** -През 1252 година в Мелник е назначен за наместник на никейския император Йоан III Дука Ватаци бъдещият велик византийски император Михаил Палеолог

*** - През ХІІІ век в Мелник са били заточвани византийски аристократи.

**** Градът е освободен от четата на Яне Сандански на 17 .Х. 1912 г.

Източник: Мелнишки вечери

hrodopski

От: Танцувай блус

Децата ни, скъпа, отдавна веч` не са деца,

а ний сме, мила, неусетно някак побелели.

И на лицата ни живота своята следа

остави, белег от мечти и болки отшумели.

И всеки косъм побелял във нашите коси

не със една едничка грижа в болка е белязан.

И нека огънят във твоите очи пламти

и днеска, скъпа, пътят ти да е с любов огряван.

Била е, казват, любовта прашинка на света,

Но дето две прашинки във безкрайната вселена

се срещнат и се слеят, заблестяват кат` звезда

сияйна, лъчезарно ярка, огненочервена...

О, ти си толкоз млада и изпълнена с живот!...

Танцувай блус, във вихъра на свойта младост, мила,

до сетен дъх, не спирай, ти танцувай със любов

и нека тя във тебе да сияе с всичка сила...

Източник: Танцувай блус

hrodopski

Подарил ти бих небето

във лазурно мека синева

и прах звезден от което

бих постлал пред твоите крака.

И морето бих дарил ти

синьо,ако можеше това,

с диадема от смарагди

бих окичвал твоята глава.

За прослава на честта ти

храм сапфирен бих ти построил,

де възторжен нежността ти

бих възпяващо в стих редил

Но те все ще мержелеят

в сянката на твойта красота

и звездите ще бледнеят

пред теб нежно прелестна жена...

Източник: Бих подарил ти

hrodopski

До прозореца седях и гледах

в малката сладкарница навън.

Вън поплакваше като насън

есента посърнала и бледа.

А по кестените наедрели

стичаха се капчици седеф.

Скръбно нос провесваха навред

сенките в мъглите нажалени.

В ъгъла обрулени листата

в надпревара се догонваха,

скупчваха се и се пръскаха

те пак безразборно по земята.

И във кофите за смет отсреща,

на пустеещият тротоар,

виждах как един старик, клошар

търсеше огризки. Без да `сеща

студ и страх, пропъждаше озъбен

пес, един отчаян конкурент,

ненадеен, нагъл претендент

за отпадъка във коша мръсен.

И прогонваше го с бастуна

безразсъдно клетият старик,

но оголваше зъби` във миг

песът със намръщена муцуна.

Вятърът развяваше полите

на износеният му балтон,

а протрития му панталон

зееше пробит на коленете.

И край тях забързаните хора

равнодушно отминаваха,

безучастни те оставяха

в спора между звяра и човека.

Изненадан в дрипавият старец

и клошар познах учителя

ни наш, но не бе нещастника

някогашният левент – красавец.

Ни учителят с главна буква,

дето себе си раздаваше

безрезервно и сияеше

във единство на дела и думи.

Днес едва ли знаят господата,

че нявга `било еталон,

т`ва човече с вехтият балтон,

на духовна нежност чистотата,

че от лишна скромност над главата

то останало е без подслон

и под звездния гол небосклон

днеска спи направо на земята.

В свойте младини то бе учител,

музикант, поет, хорист и актьор,

а при нужда бе и режисьор,

и общественик, и възпитател…

С възрожденски ярък дух тогава

всичко съчетавало ведно

и раздавало се с радост то

за отплата, почит – хей такава.

Общество, което не почита

свойте истински учители

и народните будители

за незряло – болно то се счита…

Господин учителю, защо ли

тъй студено безразлични са

към нерадостната ти съдба

някогашните ти ученици?

Мигар хора ти не ги направи,

хора на доброто и честта?

Не ли в неуморен труд забрави

да поискаш нещо затова?

Май че минали са безвъзвратно

веч онези времена, кога

са целували със благодарство

на учителя с поклон ръка!

Минало е времето, когато

със благоговение и свян

са с цървули във ръката плахо

стъпвали в училищния храм!..

До прозореца седях и гледах

в малката сладкарница навън.

Есента посърнала и бледа

`сълзи ронеше като насън.

Млад, изтупан господин безсрамно

стареца нещастен наруга

и го строго смъмри затова,

че държал се с песа не хуманно.

Не сдържах се и побързах гузен

аз със топли банички в ръка

да изкупя своята вина

пред учителят ни някогашен…

Кат за епилог ще кажа само

две, три думи аз, приятели,

обществото мъдро е, когато

тачи свойте просветители….

Източник: Народен будител

hrodopski

От: Бъди човек

Криза е , ти казваш ми, приятел,

и аз туй ти казвам, криза е!

И наивен бил съм и мечтател -

ексцентричен съм едва ли не.

Кризата, човече, е във всичко,

в нравите, морала, в какво ли не.

Тя е зло обществено и лично

и не е това, което е…

Тя, госпожицата е развратна,

развращава всичко за пари,

повсеместна е и е глобална –

шири се по всичките страни.

Казваш – съвест, истина – достойнство

се котират като глупост днес.

С няк`во тъпо – глупаво упорство

злобно тъпчем вяра, правда – чест.

Да обичаш род, родина днеска

меко казано е демоде.

и щом вярвам още на човека –

съм нещастно, глупаво момче.

Казваш, брат, брата си продава

и едва ли не човека е

скот лишен от разум – мисъл здрава –

дето знае само да краде.

За пари баща си ще убие,

за робиня бяла ще даде

и сестра си, младост ще затрие,

във нерадост ще я обрече.

Но прощавай, моля те, приятел,

в грешка си! Шегуваш се, нали?

За човека като за предател

със омраза ти не говори!

Пък, нали, самия ти човек си,

мигар не си ти от кръв и плът?

Или само тъй на самотек си

пускаш приказките да текат?

Не звучи ли името му гордо

и прекрасно, хубаво и днес?

Ти носи го истински достойно,

устоявай неговата чест!

Криза е, ти казваш ми, приятел,

и аз туй ти казвам, криза е!

Но не пречи да си ти мечтател,

ако не – бъди човек поне!….

Източник: Бъди човек

hrodopski

Родино!

Обичам те макар нещастна и оголена,

с несбъднати надежди – въжделения!

Обичам те дори да си до кост оглождена,

със всичките възходи и падения!

Страна с вековни корени и на величия;

с безстрашни и велики – войнствени царе,

с изконни добродетели и със традиция

и непреклонно горди – доблестни мъже.

Борци за правда, свобода и независимост,

обагрели с кръвта си родната земя.

Противници на робска участ и зависимост,

на гузна съвест, подлости, без чест - лъжа.

Родина никой сам си не избира на света,

но ако трябва да избирам аз сега,

пак за родина бих посочил те, Българийо,

де със достойнство да живея и умра.

Продажници, Родино,

предатели за кърви жадни се боричкаха

кат черни гарвани над твоята снага,

със нокти я раздираха и я разкъсваха

на дребни късове потрепващи меса.

С престъпното си безразличие предаваха

на чужди интереси твоите блага.

Обричайки те на безмилостно ограбване

и в дълг заробване за вечни времена...

Безумци, вие де продадохте душата си

на дявола и на Мамона зъл и лют

и де съсипвате безмилостно страната ни

за собствено охолство, радости – уют!

Де на концесии вий раздавате България

на чужди фирми, корпорации, господа,

с надежда да я претворите уж в Швейцария,

но безвъзмездно те ограбват я сега.

Презирам ви, о роби и слуги на дявола,

аз вас поклонници на златния телец

проклинам ви, предатели, продажни господа!

Позор,анатема за трънен ни венец!

Безбожници, анатема за вечни времена,

до просешка тояга дето ни докарахте!...

Обичам те, Българийо, макар оголена

и разпната на кръст кат` кроткия Христос!

Обичам те дори да си до кост оглождена,

наред със твой`те неудачи и възход.

Обичам те, Родино моя!

10.10.2012 г.

Източник: Обичам те, Родино моя