Премини към съдържанието
  • публикации
    64
  • коментари
    17
  • прегледи
    38165

За този блог

Блог за поезия и проза.

Публикации в този блог

 

Ти за мен бе

За мен беше огнено копнение във безсънните ми дълги нощи. Светъл лъч угаснал във забвение и не отшумяла болка още. Ти бе мойто разочарование, и безкрайно тежката голгота, дето вечно в тягостно мълчание е душа терзала с охота. Ти за мене още бе отровата, дето е съсирвала кръвта ми и на сляпа орис бе прокобата, дето навек почерни младостта ми. 31.07.2011

hrodopski

hrodopski

 

Спомен за Мария

В памет на момичето, загинало през лятото на 1988 година при инцидент с делтапланер. Ти беше осемнадесетгодишна девойка с руси свилени коси, бе в китна пролет цъфналата вишна и свежестта на росните треви. Ний бяхме влюбени в теб, Мария, от всички, може би, най–много аз. Защо ли трябваше от теб да крия, Мария, моята любов тогаз. За полети в безкрайните простори копнееше все твоята душа, във сините лазурни небосводи желайше волно да се рее тя. Във клуба те приехме най-радушно и пръв учител, мила, бях ти аз. Момиче бе ти умно и послушно и стана в полет по-добра от нас. Високо носеше се в синевата все делтапланерът ти лекокрил - кат птица над баири и полята и плавно, и свободно се е вил. И помня онзи черен понеделник, кога се с трясък в урвите разби, все онзи твой фатален понеделник, що пламъкът във тебе угаси... Но ето, в състояние на полет душата ти остала и до днес и всяка ранна, пъстроцветна пролет със птиците прелиташ ти при нас... Ти беше осемнадесетгодишна – момичето със дългите коси, което в прелест девствена и чиста сияйше ярко в пурпурни лъчи...

hrodopski

hrodopski

 

От: Тъжна зимна песен

Ледните вихри бездомни бясно на воля летят. Яростни,диви и злобни кискат се,съскат –пищят. Ниско по снежни пътеки вият се змийки от сняг и над прекършени вейки носят се в шеметен бяг... Стене отвънка на двора старата бяла бреза- сив и невзрачен простора свил се в ледна мъгла. Всяка надежда за пролет с нежни ,красиви цветя- жажда и порив за полет вече са празна мечта. Само в сънища здрачни буди се бледа мечта- грее над хребети мрачни ярка далечна звезда... Тама изгрява красива руменолика зора палава,свежа-игрива в образ на нежна жена. Розовобузест - сияен в ранния пролетен ден с ласки от слънце погален буди се цъфнал бадем.... Скоро съня ми се свърши- стреснат се будя в нощта. Вятър пак клоните кърши, всява в душата тъга. Бялата зима студена вечно ще тегне над мен. Гасне в душата ранена сетния пролетен блен.... Източник: Тъжна зимна песен

hrodopski

hrodopski

 

От: Ти ли, госпожо Съдба

В напразни надежди и в тиха печал животът премина в нерадост и с удари тежки на остър кинжал съдбата погуби моята младост. Обсебен от трепет фалшив младостта погубвах напразно в копнежи и в пориви лихи си аз радостта погребвах в гранитни ковчези. И както във утрото бледа звезда безследно в мъглата се стапя, тъй моята малка и светла мечта невзрачна в тъгата угася. И белият лотос на нежна душа, в прокоба на орис зловеща, попарен от леденоскрежна слана не цъфнал посърнал увехна. И ето пред прага на мойта врата напира и иска да влезе неканена, чужда отвън старостта – злорадо се киска и плези... Защо ли, кажи ми, госпожо Съдба, жестока, безмилостна беше, на птицата волна пречупи крила тогава, когато летеше? И нежният порив ти на пролетта, във розовобели премени, защо ли, кажи ми, задуши в гнева в прегръдки ледно`студени? Днес кой ще ми върне не спастрени дни в надежди напразни `пилени? Как, ти ли, госпожо капризна Съдба, ти дето безмилостна беше!... Източник: Ти ли, госпожо Съдба

hrodopski

hrodopski

 

От: Сълзи разпилени

Там, дето бронята не се поддава на удара на хладния метал и приглушено тихо откънтява притихнал звън, пресипнал – отмалял. И пурпурът очите озарява – рояк разбунени искри летят и пламъкът игрив се отразява лъчисто син, кристално чист във тях. Замислени все гледат деловито очите ти – разискрени слънца. Златистожълто като зряло жито сияе ярко в мрака светлина. Но бронята корава не поддава под удара на хладният метал. И ласки, нежности не обещава духът ти недостъпен, горделив. Там стройна със осанка на кралица ти отминаваш с вдигната глава, богиньо, лъчезарна кат зорница поспри, послушай моите слова! Нестихващ зов са – вечен на сърцето – във приливи разплакана любов. Там в трепети отмерени което към твоята душа отпраща зов…. Капризна, своенравна кат русалка златокоса – свилени коси. И целомъдра, чиста кат весталка не чуеш, мила, думите ми ти. А по тревата сълзи разпилени, са сълзите на моите очи. Във призори са плакли натъжени за своята обич, скъпа, и мечти. Аз вечно с вяра светла и надежда ще ти нашепвам своя благослов, и във очите ти ще се оглежда сияйно ярка моята любов… Източник: Сълзи разпилени

hrodopski

hrodopski

 

От: Среща

„Език свещен на моите деди език на мъки, стонове вековни, език на тая, дето ни роди за радост не - за ядове отровни.” Иван Вазов Срещата ни стана неочаквано на гарата. Тридесет и пет години раздяла се бяха изтърколели неусетно, сякаш беше не през годините на нашата младост, а вчера. Много вода изтека от тогава и ние не сме вече онези млади и свежи по душа романтици, пред които животът разгръщаше широко страниците си, за да бъдат запълнени с красиви мечти и романтични начинания. Тя беше красавицата на випуска и всеки от нас се заглеждаше по нея и хранеше определени надежди и чувства. Помежду ни имаше взаимна симпатия, която обаче не прерасна в нещо по – сериозно и горещо. След дипломирането ни пътищата ни се разделиха, тя се издигна и навлезе средите на сериозната наука, а аз останах в дълбоката провинция, като обикновен селски даскал, без перспектива и бъдеще, на никому неизвестен. През тези дълги години животът си беше казал своята дума. Неусетно ме състари, прекърши на две и прегърби, постави своя отпечатък върху лицето ми, осеяно с бръчки, загрози го и го посърна. Отне ми жизнеността, енергията и блясъка в очите. А тя бе все така запазена, свежа и нежна, красива и привлекателна, със същата подкупваща усмивка и бръшлянно тъмни очи, отразяващи дълбините на нейната душевност. Да кажа, че тази неочаквана среща ме развълнува и разчувствува ще е малко. Тя ме върна в онези хубави и щастливи години, отлетели безвъзвратно. Всяка фибра на тялото ми трепереше от вълнение, гласът изтъня и се изгуби, две думи по реда си не можех да кажа. Разговаряхме дълго време пред малкото павилионче на гарата, същност говореше повече тя, а аз слушах и от време на време казвах по някоя дума, нямах какво да разкажа от скучния си и бледен живот. Разправя ми как са се запознали със съпруга си, как са създали семейство и дом и народили деца. Синът й завършил в Америка ядрена физика и със съпругата си, също ядрен физик, живеят и работят в Лос Анджелис. Дъщеря им е във Франция. През юни била на гости у сина им. Толкова красота събрана в едно място през живота си не бе виждала, прави улици, небостъргачи достигащи небето, навсякъде зеленина, огромни зелени площи и паркове. Вечер милиони мигащи реклами, разноцветни светлини, море от светлина, която те омагьосва и взема очите. - Имаш чувството – казва - че си потопен в някакъв нереален, фантастичен и приказен свят, че живееш в някакво четвърто измерение. Красота, която не поддава на описание. Магазините им отрупани с разнообразни стоки, има всичко, от всеки кът на планетата. Всичко блести от чистота и ред, просто сияе. - Обаче хората им са студени, не видях и не чух никъде весели глъчки и повиквания, както е у нас, някак намръщени и забързани ми се видяха, няма я у тях онази, характерна за нас, топлота и непринуденост в отношенията, усмивките им ми се сториха неестествени. Уж ти се усмихват, а очите им студени. Темпераментът им е такъв. Срещнах се и разговарях с много българи, живеещи от години там, които за съжаление са позабравили езика ни, говорят с чужд акцент, дори, когато се затруднят говорят на английски. При разговор, Христо, трудно намират подходящата дума. Слушам аз внимателно и само от време на време кажа нещо или задам въпрос, колкото да поддържам разговора. - Питам ги, защо така, господа, вие, както върви работата ще забравите за България и езика й. Българският език, според тях, им е излишен и ненужен. Шепа хора сме бели, казват, на кой ще му потрябва езика ни, помежду си говорят на английски, защото им било по – лесно, така си мислят, нашите ганьовци. Един месец живях там, срещах хора от какви ли не националности : французи, руснаци, италианци, турци, гърци и какви ли не още, говорят си хората на родния език и не се срамуват, а нашите се страхуват да не би да им се смеят. Ако мислиш, че в дома на сина ми е по – различно, дълбоко се лъжеш, нищо подобно. Говорят единствено на английски, питам ги, защо, отговарят ми, така трябвало, за да не се бъркат при разговор с колегите си. Децата им знаят не повече от десет български думи. Казвам им: - Защо не учите децата си на матерния език? Вие българи ли сте, Ангеле? - Не е необходимо, за нищо няма да им послужи българския език в живота и един ден в работата. Защо трябва да им се смеят другите деца, защо трябва да ги взет за по – различни и по – долни – казва Ангел, сина ми. На парти у дома им бяха дошли няколко семейства българи с децата си. Веселят се, пият и все на английски бръщолевят, ни една българска дума за илач не казаха.Децата им също. Питам ги: - Защо така бе, хора, вие ум имате ли, не ли сте българи най – сетне, не ли се гордеете с българското, нямате ли чувство за национална принадлежност и гордост? - За каква гордост и за какво чувство говориш, ти чуваш ли се какви ги дрънкаш? – пита ме един червенобузест приятел на сина. – Какво е България, едно нищо, някъде там на Балканите. Тава чувство да те храни, да те пои, не, разбира се! За какво ни е нужен този език и тази скапана държава! Нито ние, нито децата ни ще живеем някога там. Америка ни е дала хляб и подслон, тя е нашата родина А и времената, глобалния свят, в който живеем все повече границите се размиват, всички сме граждани на света – космополити, днеска тука ми е добре, ако утре на друго място ще ми е по – добре, там ще отида и то ще ми стане родина. Стига с тези изтъркани клишета. Патриотизъм, нация, любов към родината, саможертва за родината само глупости, втръсна ми от тях. Отечеството е там където ти е добре. Какво, като сме имали нещастието да се родим там, и сега да зарежем всичко и да милеем за милата родина, така ли, че какво ни е дала тя, нищо! - Чакай – прекъсвам го аз – нима си забравил за националните ни светини, за Левски, Ботев, Бенковски, Хаджи Димитър... - Не, не съм забравил – прекъсна ме и той – те са живели в друго време, сега времената са други, защо да ги будим? Заболя ме от тези приказки, уж учени, възпитани и интелигентни хора, а разсъждават като деца ,като най – долните еснафи, които по – далеч от носа си не виждат. У нас съберат се двама циганина и започват да говорят на цигански, без да се срамуват и без да ги еня, кой какво ще каже, дали ще им се смее, не и нашите учени ганьовци, тръгнали да търсят келепира по широкия свят, виждате ли те се срамуват някой да не им се присмее, че приказват на български език. Както е тръгнало езика ни ще се превърне в мъртъв, а България само в географско понятие. Къде е сега Паисий да се провикне: - О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин и си забравил род, език и родина! - Поне използвах рационално времето си в Америка. Научих внуците си на български език и да четат на български. Намерих букварчета и читанки от консулството. Научих ги да декламират „Аз съм българче” и „ Родна стряха” и Вазовото стихотворение „Български език”... Завещах им никога да не забравят, че са българи и да милеят за родината. Неусетно мина времето до тръгването на влака и ние се разделихме с моята позната. Тя дълго махаше с ръка от прозореца, докато най – сетне влака се скри. Източник: Среща

hrodopski

hrodopski

 

От: Следите на сърцата

Спомням си ласките нежни на нощния бриз, още щурците с тревожните песни и над главите безкрайния сребърен вис, дето се губи в просторите звездни. Свежият въздух ухаеше сладко над нас, сякаш в дихания сладки – упойни цъфнали рози разпръсваха в късния час свойте послания нежно – любовни. Сгушена в мойте прегръдки тръпнеше ти, плаха сред толкова призрачни сенки, слушах как сладко и тихо гугукаше си в тъмното думите мили – вълшебни. Скъпи, обичам те, казваше, казваше ми, малко за мойта любов е морето, горе невзрачни блещукат елмази – звезди, бледи пред нея са те на небето. После със лодка ефирна сребристи вълни порихме смело в просторите звездни, бяха веслата пресветлите наши мечти. В унес летяхме над морските бездни. Не, любовта не е кратка, нетрайна следа, както следата високо в небето на веч отронена малка, невзрачна звезда. Вечно остава да грее в сърцето. Лодката малка – ефирна не плава сама в бурни и слънчеви дни под небето, в нея са още следите на наште сърца – неизличими останали вечно... Източник: Следите на сърцата

hrodopski

hrodopski

 

От: Следа от Купидон

Напевни акорди на музики чудни отмерено, нежно и тихо звучат. Във лунните нощи душите им блудни във бдения странни неспирно шептят. Те своята обич безкрайно голяма вдълбали са в ствола вековен – голям. Увековечили навеки си двама със ножче в кората любовния блян. И днеска пак тихи, безмълвни въздишки отронват се нейде във тъмното там. През трепетни листи припламват звездички невинни и чисти във блясък и свян. Но тя, любовта е кат сянката, вечно де бяга, когато я гониш пред теб, подири ти тича, кога безответно безмълвен побегнеш от нея напред. Нима любовта им била е химера, измамно красив, нереален мираж и блясъци нежни на ярка Венера заблуди били са, заблуди и фалш! Но тук на дървото аз виждам стрелата в сърцето забита от палав Амур, де не заличена оста`ла следата от тяхната обич голяма и плам. Дали ги споходила нявга раздяла, раздялата тежка, аз днеска не знам, дали любовта си във вечна забрава погреб*ли мъртва, аз също не знам. Но чувам щурците любовните песни как тихо подемат напевно във нощта. Загадъчно меко как в приливи нежни огрява земята сребриста луна. Знам само, които са писали тука били с накипяла в сърцата любов. Горещо във страсти и пориви луди кънтял е звънливо любовния зов. Каква е съдбата на двамата млади, оставели нявга тук своята следа? нещастни едва ли са били,едва ли щом себе си носели обща душа... 05.09.2011 Източник: Следа от Купидон

hrodopski

hrodopski

 

От: Скитници странни

С усмивки наивно - невинни по пътища прашни навред по земята се скитат бездомни-пребити свещената правда и истина свята. Немили, недраги- оплюти, понесли греха на греховните хора, се взират в душите разплути, разплути от завист и злоба. Те шетат с едничката мисъл душите заспали във мрака да будят със съвест и разум, и мисъл и правото свято горещо да любят. Там дето коват се закони пристъпиха бодро с надежда и вяра, начело да сложат канони за нова моралност, за ред и за мяра. Но още отвън на вратата със крясъци: „Вън поганци проклети" посрещна ги злобно тълпата, тълпата със хули обидни и клетви. Отидоха после в мъглите на вечна заблуда в невежество тъпо със цел да отворят очите, очите на всяко неуко и сляпо. Но тама „Осанна ... го разпни"- надежда разплута- омраза вековна. Сред погледи мрачни и празни лъжите ликуват – гримаса злокобна. И чуят се викове злобни: „Анатема, братя, дошли са поганци, развратници мръсни – бездомни, изчадия черни и гад сатанинска". С омраза и ярост ги срещат продажници клети- измамници разни и простите люди не знаят доброто какво и пориви чисти... Аз вярвам във бъдеще светло, че правдата свята, реда и закона ще дишат сводно и леко, строшили хомота на век на Мамона. Със радост ще пеят кат птички свободните хора в просторите светли, лъжите, измамите всички ще гинат позорно затворени в клетки. А моята вяра е вяра свещена и на милионите хора, тя в свойта върховна изява ще възтържествува над алчност и злоба.... Източник: Скитници странни

hrodopski

hrodopski

 

От: Се ла ви

Все това тщеславие проклето, тая завист, алчност – клевета царстват все от времето – което се – човекът пръкнал на света. И за жалост с подлост и коварство се светът от рано увенчал, все в невежество и във пиянство, и в заблуди е човек живял. Свят обърнал се на бакалия, де алъш – вериша все върви, кеф ти риба, кеф ти слободия, кеф ти ... Дявол взел го ... Се ла ви!.. Днес са стока чест, достойнство – слава, всяко нещо има си цена. Всичко се купува и продава и дори търгува се с деца... Правдата предрешена е кривда, кривдата царства над света. С много грим, помада и красива, но смрадливо – гнусна е лъжа. Все това тщеславие чепато, тая завист, алчност и лъжи властват все от времето, в което се – човекът на света роди. Се ла ви!... Източник: Се ла ви

hrodopski

hrodopski

 

От: Прости ми

Прости ми ти...Прости! Душата ми се моли, душата на дете и скитник стар. И че за теб тупти сърцето в неволи, сърце във огненочервена жар... Прости ми ти...Прости, че идваш нощем във съня ми, че с радост приюти те моята душа ранена, че още я боли за обич в бури угасена. Омайни от любов – от аромата на тревите със нежен благослов прославят те среднощ шуртите. Невидими тъжат ведно със мен за теб певците. И тихичко нашепват „Прости ми ти...Прости за всичките мечти в любов по теб изживени! Прости, душата ми се моли, Във дни на болки и тревоги душата ми се моли! 22.08.2011 г. Източник: Прости ми

hrodopski

hrodopski

 

От: Приказка

Бяха те две влюбени деца, тя принцеса лъчезарна, а той паж. Две трепетни сърца- в приказна страна сияйна.. Мащехата й, кралица зла, зла грозница завистлива нея тя превърна във ела- пажът пък в твар уродлива. Със магия тя ги раздели- него на тоз бряг пустинен прикова към мъртвите скали грохнал, немощен – безсилен. На отсрещен бряг и днес блести, огнено трептящ- сияен в ярки, златно пурпурни лъчи стройният й стан изваян. Тях със бели къдрави вълни ги разделя все реката. Чужди там от двете й страни те се гледат през мъглата. В нощите над сънните води пеят гиздави русалки и пригласят влюбени щурци със любовни песни сладки. Сраснал плътно в черната скала взор печален той отправя към брега на своята ела и във унес й долавя тихите нашепващи слова: „Ти при мен ела, любими, над води пенливи кат стрела прелети при мене, мили"… Във скали скован до сетен час шепне й през болка тъпа: „Вкаменен и неподвижен аз да летя не мога, скъпа"…. И във миг гранитната скала с гръм разтърсена се свлече, малък къс от нейната снага разлетя се надалече. Ето там при стройната ела долетяло бе сърцето и със огъня на любовта разпламтя се до небето. Източник: Приказка

hrodopski

hrodopski

 

От: Пресътворих те

Мислиш си, че не съм вкусил с болка от горчивите сълзи- през лагуните безчувствен минал съм без пориви- мечти? В лунно- сребърните нощи с пламъка на трепкащи звезди са за погледи горещи мъртво слепи моите очи? Не, с наздравици угасях във душата не една тъга, се опивах и унасях в полета на сетната мечта. През пустините безбрежни, с тъжна и разплакана душа - срещу вихрите метежни минах с блян от пурпурна звезда. По поляните огрени със безброй рубинени слънца обич, ласки разпилени дирих в капки утринна роса… И аз пак пресътворих те във лазурносиня светлина, и отново удивих се от сияйната ти красота… Източник: Пресътворих те

hrodopski

hrodopski

 

От: Помниш ли годините

Помниш ли годините прекарани в мечти, лутането и зигзагите ни вечни, всичките копнения на нашите души романтични по химерите далечни? И как кат слепци протягахме ръце Ние в дирене на щастието вечно и с невинността кристално чиста на дете сляпо вярвахме във всичко безрезервно? Как с безумие препускахме в просторите вдъхновени от идеи и от илюзии в надпревара луда като бедуините по пустините към извори миражни? Но живота твърде скоро ни опримчи със хомота на заблуди безконечни и когато най- подире се опомнихме- бяхме на съдбата пленниците вечни. И видяхме се нещастни и прокудени надалеч от роден край и от родина. Като клетници немили и изгубени скитахме се ний бездомни по чужбина. Клисав беше хляба чужд и не услаждаше и тъгувахме по скъпата родина. В здрачни сънища милата изплуваше пред очите ни прекрасна и красива. Днеска пробудени не искаме да вярваме На заблудите и в празните надежди. Веч отново българския дух почитаме и заветите свещени на дедите. Източник: Помниш ли годините

hrodopski

hrodopski

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.