Аз нямах в живота си нищо,
ни капчица радост, ни смях.
Съдбата лиши ме от всичко,
в неволи и болки живях.
Тя рано прекърши крилете
и порива бледен и плах.
Не литнах, но нивга в нозете
на никой позорно не бях.
Не скланях покорно главата
пред чуждата воля и власт
и не, не целувах ръката
е угода на някого аз.
Смирено, макар и да страдах,
аз никога на колене
за милост и прошка не падах,
не молих до днеска поне.
Житейският вихър отнесе
последните мои мечти,
съдбата навеки оп
Застинало в гримаса вкаменена,
в безмълвие суетно ни за миг
не трогва се сърцето ти студено.
Стоманено студен е твоя лик.
Чете се в погледа ти твой досада
и устните в усмивка не цъфтят.
Надеждата потрепващо догаря –
пустинно мъртъв е за мен светът.
За сбогом не отронваш нито дума,
обет си дала сякаш да мълчиш.
Дърво и камък, скъпа, ще продумат,
но не и ти! Безмълвно все стоиш.
Душата ти за мене не милее,
за моята любов не я боли,
за чувствата горещи тя немее,
зазидана зад ка
Трета нощ как свиря на цафара
в сянката на сънните липи.
Гася люта болка – рана стара
със в душа напиращи сълзи.
Някога във тази пустош глуха
сред глогинки, бурени – трева
нейн дух зазидан беше тука
във зида на бялата чешма.
Трите нощи моята цафара
в горест плака с мене до зори,
дълго моли се, напразно чака
лъчезарна да се появи.
Тази нощ със менци на чешмата
ще ли тя да дойде за вода,
призори огряна от луната
да умие белите нога?
Аз ще се опивам от далече
на невижданата красота
Все това тщеславие проклето,
тая завист, алчност – клевета
царстват все от времето – което
се – човекът пръкнал на света.
И за жалост с подлост и коварство
се светът от рано увенчал,
все в невежество и във пиянство,
и в заблуди е човек живял.
Свят обърнал се на бакалия,
де алъш – вериша все върви,
кеф ти риба, кеф ти слободия,
кеф ти ... Дявол взел го ... Се ла ви!..
Днес са стока чест, достойнство – слава,
всяко нещо има си цена.
Всичко се купува и продава
и дори търгува се
На брега самотен,бледен и умислен
ти стоиш и гледаш с питащи очи .
Погледът ти светъл днес е тъй унесен
и далечен,че потрепващо блести .
Търсенето- смисъла на битието
нарушило е душевния покой .
Неусетно на съдбата питието
огорчило е навек живота твой .
Може би си мислиш ,че пред теб реката
посребрена ,пак е същата река
и едва ли не безсмъртна на замята
ще остане вечно твоята душа ?
Винаги безкрай ще свети все луната
в мека и сребристобяла светлина
и за теб далечна,чужда -непозна
О,нека се мръщи,вилнее-бушува
зловещата зима през дългите нощи!
О,нека препуска,буботи-лудува
свободно на воля и клони да кърши!...
Напразно лудува,напразно се мръщи,
пак пролет ще дойде,пак пролет ще има.
Ще бликнат фонтани лъчисти и чисти ,
безкрайни фонтани на нежност и сила .
И ето полека от нищото сякаш
със скрита надежда ,с несдържана радост
по клонките нежни напъпела младост
неспирно напира,надига се –расне .
Дърветата пищно сред време ще лиснат,
докоснати нежно от ласкав в
Помниш ли годините прекарани в мечти,
лутането и зигзагите ни вечни,
всичките копнения на нашите души
романтични по химерите далечни?
И как кат слепци протягахме ръце
Ние в дирене на щастието вечно
и с невинността кристално чиста на дете
сляпо вярвахме във всичко безрезервно?
Как с безумие препускахме в просторите
вдъхновени от идеи и от илюзии
в надпревара луда като бедуините
по пустините към извори миражни?
Но живота твърде скоро ни опримчи
със хомота на заблуди безкон
Аз твоето мълчание разбирам-усмивката и погледа студен.Угасналият пламък тъй вълшебен,вълшебен не е вече той за мен.Разбирам неизказаната мисъли думите не казани на глас.Не ме щади- то вече няма смисъл, разбирам всичко и без думи аз.За туй,че в душа са- среща далибезпътните житейски ветровене си виновна ти,не си...едва ли-за болките на моето сърце.Какво,че там по хребети планинскив нощта пълзи несретница лунаи в призрачните бледи сенкивитае пак духът на самота.Каква е ползата от стиховете,напис
В напразни надежди и в тиха печал
животът премина в нерадост
и с удари тежки на остър кинжал
съдбата погуби моята младост.
Обсебен от трепет фалшив младостта
погубвах напразно в копнежи
и в пориви лихи си аз радостта
погребвах в гранитни ковчези.
И както във утрото бледа звезда
безследно в мъглата се стапя,
тъй моята малка и светла мечта
невзрачна в тъгата угася.
И белият лотос на нежна душа,
в прокоба на орис зловеща,
попарен от леденоскрежна слана
не цъфнал посърнал увехна.
Пробудена в ранното утро сребристо-
поръсена щедро с смарагди коса ,
напъпела роза сияе лъчисто-
красиво с елмазени капки роса.
Огряна от слънце красавица дивна
в оттенъци меки сияйно трепти
и в своята младост девойка невинна
пленително свежо на воля цъфти.
Пленена от прелест душа ми печална,
подвластна на чувства,копнежи и свян
неволно потрепна дълбоко смутена
от нежния полъх на свежия блян.
Обсебен от глуха и смътна съблазън
И сякаш подтикван от демон всевласт
безво
„Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.”
Иван Вазов
Срещата ни стана неочаквано на гарата. Тридесет и пет години раздяла се бяха изтърколели неусетно, сякаш беше не през годините на нашата младост, а вчера. Много вода изтека от тогава и ние не сме вече онези млади и свежи по душа романтици, пред които животът разгръщаше широко страниците си, за да бъдат запълнени с красиви мечти и романтични на
Бъди добре дошла в съня ми,
в съня ми като гост желан и драг.
Бъди добра стопли душа ми,
душа ми с поглед топъл, ласкав –благ.
Ела очаквам те със радост-
угаснали мечти да съживиш
и пропиляната ми младост
за кратък миг в мен да възкресиш ...
Източник: Добре дошла в съня ми
Напевни акорди на музики чудни
отмерено, нежно и тихо звучат.
Във лунните нощи душите им блудни
във бдения странни неспирно шептят.
Те своята обич безкрайно голяма
вдълбали са в ствола вековен – голям.
Увековечили навеки си двама
със ножче в кората любовния блян.
И днеска пак тихи, безмълвни въздишки
отронват се нейде във тъмното там.
През трепетни листи припламват звездички
невинни и чисти във блясък и свян.
Но тя, любовта е кат сянката, вечно
де бяга, когато я гониш пред теб,
под
Ледните вихри бездомни
бясно на воля летят.
Яростни,диви и злобни
кискат се,съскат –пищят.
Ниско по снежни пътеки
вият се змийки от сняг
и над прекършени вейки
носят се в шеметен бяг...
Стене отвънка на двора
старата бяла бреза-
сив и невзрачен простора
свил се в ледна мъгла.
Всяка надежда за пролет
с нежни ,красиви цветя-
жажда и порив за полет
вече са празна мечта.
Само в сънища здрачни
буди се бледа мечта-
грее над хребети мрачни
ярка далечна звезда...
Тама изгрява красив
Отвънка утрото е свежо,
отвън сияен е денят
и птици весело и шумно
гугукат,стрелкат се-летят.
На двора сливата обляна
от ласките на пролетта
във бяла булчина премяна
припомня си за младостта.
И ето през стъклата мътни
наднича слънчев поглед благ,
но вътре още дремят сънни
стените бели в полумрак.
А аз лежа в леглото буден
и мисля си,прости, за теб.
Госпожо, с поглед изумруден,
изпращам ти цветя в букет.
Букет от дъхави циклами
във празничния светъл ден-
сърдечни поздрави големи
С огнено чаровна страст аз казвам: ”да”,
да на твоя светъл блян и порив чист.
Във вълшебството на твоята красота
казвам да на погледа кристално чист-
на сияйно грейналите ти очи...
Със невинността на детската душа
аз казвам: ”да”
Озарени в кадифено мека светлина
приказно ефирни реят се мечтите
и притихнали в задрямалата тишина
в тъмното ухаят цъфнали липите.
Лъчезарни във свилено сребриста синева
трепетно сияят призрачно звездите
За мен беше огнено копнение
във безсънните ми дълги нощи.
Светъл лъч угаснал във забвение
и не отшумяла болка още.
Ти бе мойто разочарование,
и безкрайно тежката голгота,
дето вечно в тягостно мълчание
е душа терзала с охота.
Ти за мене още бе отровата,
дето е съсирвала кръвта ми
и на сляпа орис бе прокобата,
дето навек почерни младостта ми.
31.07.2011
