За този блог

Поезия - лично творчество

Публикации в този блог

neleta

Вълчиците

9348a843-132-180-ups-ri-mwtlo3zu2z.jpg

Те бяха различни. Твърде различни една от друга. Но като група, рязко се различаваха от другите. Всяка поотделно имаше много приятели. И си имаше своето обаяние, неподправен и необясним чар, който привързваше с невидимите нишки на доверието и съпричастието. На всяка една от тях може да се сподели и най-страшната тайна. С абсолютната сигурност, че ще си остане тайна, защото само след миг ще бъде забравена. От всяка от тях ще получиш подкрепа - тогава, когато такава не идва от никъде. Без показност, без суперлативи. Без обещания и без онова тънко, горчиво чувство, че ще трябва да се отплатиш подобаващо. Днес, тези седем жени са заедно. Pазличията им са се размили в усещането, че са седем части на един организъм. Седем чифта очи с различен цвят, но с еднакъв поглед - игрив от радост, благ от обич, гол от фалшива нотка. Седем безбрежни вселени, оркестрирани в прекрасната хармония от звуци и светлина.

Инициатор и организатор на срещата е Лия. Бяха й повече от приятелки - тези шест сродни душички - Роза, Хана, Лора, Кала, Бела и Дани... Вече нае малка туристическа хижа в един от скатовете на Витоша и се зае с телефона.

- Привет Хана. Сбирка следващия петък, до обяд, при мен. Екипировка за планина, провизии за два дни.

- Здрасти Лияа! - пресече я развълнуваният глас на приятелкатa й. - Задръж за малко.

- Изобщо не задържам - засмя се Лия - Не сме се събирали от хиляда години.

- Кои се събираме?

- Как кои? Вълчиците!

- А! Ясно! не подлежи на обсъждане, камо ли за оправдания. Другите?

- Почнах с теб, другите са ми по-близо - разсмя се Лия. - Никакви оправдания. Нали знаеш, че и смъртта не може да ни раздели

- Как си? - успя да се включи Хана.

- Нямам време, телефона ще се разтече след малко. Следващия петък ще разнищим всичко. Хайде, чао. И да се пазиш, чу ли?

- Чао Лия, пази се!

След още пет подобни разговора, Лия зарея поглед отвъд процеждащите сълзите си облаци...

Времето от снощи до тази вечер беше замряло. То... вече не беше линейно и не се управляваше от непоклатимите физични закони. Насядали край буйния огън, седемте бяха стигнали до прекрасното място на покой вътре в себе си, което бяха нарекли "мълчанието между мислите".

В очите на Лора блестяха сълзи. Кала положи ръка на рамото й.

- Карай я простичко...- прошепна тя. Бавно, подобно на кротка вълна, която стига брега, истината на думите й стигнаха до всички.

- Ти успя. Ти успя, Кала - усмихна й се с топлите си очи Лора. - Успя да реализираш едни от най-дръзките си мечти и ние се радваме с теб. Би трябвало да пееш.

- О! - с горчивина се усмихна Кала. - Ако е така, наистина би трябвало да пея. Само че... аз...Е, аз вия по вълчи...

- Хей, я ме чуйте! - скокна на крака Лия. - Я ми кажете, на кой му стиска да вие по вълчи?

- На Вълчицитееее - ехото на хоровия отговор се понесе из безкрайната гора и се заточи като златна нишка към пълноликата Луна....

Неделя следобед, паркинга в Княжево, приютил колите им. Седем жени в кръг, с ръце на раменете на следващата. Седем чифта очи, вперени в синьото небе. Седем женски гласа, в хоров речитатив:

- Където и да си, където и да отидеш... аз ще бъда там...

Качиха се в колите си и потеглиха. Всяка една отнесе в сърцето си шест послания:

- Където и да си, където и да отидеш... аз ще бъда там....

neleta

Стресна я блъскане на незатворена врата, сякаш лашкана от полудял вятър.. Отвори очи и се заслуша – навън дърветата спяха тихо , дори и листата не шумоляха. Открехна пердето. Луната се усмихваше, щастливо повела пълния си лик по вечните звездни пътеки.. Дървета бяха заболи кротките си върхари в светлината й и блажено спяха. Нямаше и помен от вятър...

Някъде продължаваше да се блъска врата, лашкана от полудял вятър... И болки надигнаха глави. Упорити, драскащи, човъркащи рани, идващи от нищото. Необясними. Без реални поражения по тялото и органите й. Лия се сви и легна обратно в леглото си. Имаше чувството, че стене всяка фибричка от нея. Разплака се, сякаш сълзите можеха да отмият целия кошмар от нея.

– Господи, какво става с мен?!?

Зарея поглед към светлото нощно небе, сякаш търсеше отговора там. Постепенно в ума ? проблясваха имена на хора, които е обичала. Имена на любими, на които е оставяла части от себе си. От същността си. От Душата си. От Любовта си. И тези , останали сиротни части, зъзнеха забравени по друмищата на Съдбата ?. Разделите бяха ампутирали части от Душата ?. И тя болееше. От страшното мълчание зад гърба ?. От неразбирането. От отхвърлянето. От предателствата и ехидните „приятелски“ усмивки. От сраженията със сивостта. Но най-вече от убийствено страшното мълчание. А тя обичаше. Господи, колко обичаше. С цялата си наранена, раздрапавена, накъсана и болееща Душа, чиято врата се блъскаше, лашкана от полудял вятър...

Отсяваше имената според важността, която са имали в живота ?. Тези, които я бяха наранявали отделяше в ниши, които обвиваше в бял пашкул. Пашкул, който не позволяваше изтърпяното да се връща и да разравя пепелищата на засъхналите кърви. Тези, които я бяха предали ей така, за едното сеирджийство, изтласкаваше извън полезрението на споменните чувства. Нито добри, нито лоши. За Лия това бяха мъртъвци. А за мъртвите - или добро, или нищо.... Доброто им пожелаваше в моментите, в които откриваше предателствата. А лошо... Не, лошо не пожелаваше на никого... То е бумеранг, който винаги се връща при изпращача. В незнайно време, от незнайни места. Не е нужно тя да раздава правосъдие. В природата нищо не се губи.... Останаха няколко имена на хора, с които просто пътищата им се бяха разделили без да успеят да се наранят, но и без да успеят да си дадат всичко, което им се е искало. Когато се сетеше за тях, хубавите спомени играеха в усмивката ?. Снежинките в очите ? се разтапяха и потичаха с ведър шепот по страните ?. Не че плачеше или съжаляваше за нещо. Просто ? се искаше да може да покрие всеки от тях с топли слънчеви лъчи... Остана само името на един специален за нея човек, който не влизаше в нито една от тези категории. Човек, когото беше обичала и обичаше по безумен, неконтолируем, непознат и до сега начин.. А той не само че я беше предал, беше продал чувствата ? за шепа мигове под светлините на фалшиви прожектори. А Лия не престана да го обича. Въпреки болката, въпреки логиката. Нямаше вечер без да му пожелае "лека нощ", нито утрин без да помоли слънцето да го осветява дори и през облаци. Имаше друга връзка след него, но тя не ? даваше това, което ? липсваше. Неговото присъствие в живота ?. Лия се научи да играе. На щастлив човек. На живеещ пълноценен живот човек. Не ? се искаше той да знае какви поражения са останали след него. Колко дълбоко заровени вулкани натискат да се разтекат лавинно.. Колко болят парчетата Душа, които му беше подарявала и те не се завърнаха обратно. И сърцето ? все още му принадлежеше Любовта ? към него я беше връхлетяла в момент, когато мислеше, че живота няма с какво повече да я изненада. Мислеше, че знае какво е Любов. Мислеше... Всъщност какво е, разбра едва тогава. Краткото им време летеше с главоломна скорост. Малкото часове сън за нея бяха напразно пропилени. Пространството, което ги разделяше се стапяше до нищожност. Чуваха мислите си и усещаха настроенията си... Нямаше нещо, което да не може да му каже. Сякаш, го е познавала винаги...

Всъщност... познавала ли го е изобщо?.....

neleta

Съдби

- Тя -

Тя седеше на пустия бряг. Вглъбена в нещо свое, далечно, на което се усмихваше с кротка загадъчна нежност. Пръстите й механично рисуваха в пясъка. Очите й бяха затворени под дълги мигли. Разпусната й коса блестеше на слънцето с тъмен меден блясък. Не беше я боядисвала скоро и в основите си сребрееше. Лицето й не издаваше годините, а усмивката й беше усмивка на палаво дете. В краката й се разплискваха изумрудено-зелените вълни на безбрежен океан. Малко заливче, закътано сред високи скали, с врязани каменни стъпала. Сякаш, протъркани от милиони боси стъпки или от стъпките на една единствена жена, бродеща постоянно тук... Над скалите се извисява величествена планина, чийто върхове се губят в бели пухкави облачета. И... cтранната фигура на жена с нежна усмивка и механично рисуващи в пясъка пръсти...

Лек бриз се втурна в косите й и с топъл дъх целуна миглите й. Тe трепнаха и се разтвориха над очи, тъмни като тъмна нощ, скрила в себе си тайни изненади. Тя погледана пясъка под ръцете си, нощта в очите й се разплака, а усмивката й остана нежно да трепти на устните ... Пръстите й бяха нарисували ясен портрет на мъж... Тя тихо промълви:

- До утре, Любов моя!

Усмихната потърси с очи вятъра, погледна и океана, и се запъти към каменните стъпала. Силуетът й се разтвори...

Тя отвори очи, замечтаността в погледа й постепенно се оттичаше в сълзите по скулите й. Стана, сипа си кафе и вдигна чашата да отпие. За няколко дълги мига чашата замря пред устните й. Погледът й беше вперен някъде в далечността. Преди да отпие, промълви с дрезгав от вълнение глас:

- До утре, Любов моя. В онзи свят, който създадох, за да те чакам...

Денят навлезе в забързания си ритъм....

- Той -

Безсънието горчеше в очите му с бодлите на тежка отрова. Смятаxa го за корав мъж. Беше свикнал с това и рядко роптаеше. Сам не се харесваше, а винаги беше центъp на внимание. Беше върл фен на експериментите и ги умееше до перфектност, докато не падна в клопката на един от тях. Не вярваше на другите, а този път не пожела да повярва на себе си. Е, рисковете на професията, професионално изкривяване.

- Мамка му! - идваше му да крещи, а в къщата не беше сам. Семейството му спеше. Не, че бяха идеалното семейство, но... Поне се търпяха. Или така им се искаше.С юмрук разпиля листата по бюрото - беше донесъл вкъщи неотложни дела. А му бяха втръснали. До козирката! Сипа си четири пръста уиски, допълни чашата със шепа лед и се изправи до прозореца. Колко нощи беше прекарал в тази поза. Сам не знеше какво очаква да се случи...

Топла нощ. Луната надничаше в острите му кафяви очи /а те можеха да светят с копринена нежност/, опитвайки се да приглади разрошения му тъмно кестеняв перчем.

- Махай се, вещице!... Ровиш в душата ми с костеливи пръсти... Пак си забъркала някоя дяволска доза!

Изпи питието на два пъти и пред очите му потекоха спомени... В играта на лунните лъчи се получаваха странни смесици: тъмни къдрици се виеха в руси коси; над сини ириси се спускаха тежки черни мигли... Прозореца му гледа на изток, а той витае на запад...

От мъжките очи закапаха тежки сълзи. Някой потропа плахо в главата му.

- По дяволите! Кой се е домъкнал в този пъклен час?! - с отривисти стъпки стигна до вратата и я отвори със замах. Отвън нямаше никoй. Есента беше отронила първия си мъртъв лист. Все още ядосан, взе листа и го размачка между пръстите си. Нещо го прободе - почувства се като убиец. С недоумение се заслуша в бясно препускащото си сърце... Затвори вратата и се завлече до бюрото си. Имаше много работа, но не му беше до това. Мислеше за Нея. Но умореният му ум не му изясни точно за Коя. Не усещаше и лунния лъч, който се опитваше нещо да му подcкаже... Заспа под безликата целувка на жена с познато ухание. В съня си се усмихна и нежно промълви:

- Чакай ме, Любов моя... Някой ден ще те достигна...

Градчето спеше, сгушено в пазвата на планината....

-Те-

Те се срещнаха случайно. Всеки беше избягал от проблемите си точно тук, в това малко извънселско кафене. В жуженето на гълчавата бяха сами с мислите си...

Напоследък му се беше струпало много. Лошият шанс го следваше по петите като гладен уличен пес. Беше му писнало от упреци, обяснения и безсъница. Не беше свикнал да се оправдава. Сутринта се метна в колата си и отпраши без посока. Свърна в първата тревясала отбивка и се озова пред неугледно заведение. Спря и дълго седя в колата. На импровизирания паркинг имаше разнородни превозни средства - няколко велосипеда, три-четири моторетки, два видяли и по-добри времена чопъра. Неговото застаряващо БМВ не нарушаваше разнородието и на автомобилите. Явно, позапуснатият външен вид на заведението не пречеше на посещаемостта. А беше работен ден, почти в средата на седмицата,14.10 следобед, три дни преди Коледа. Коледа... Подаръкът за Яна е купен. Въпреки че... тя ще го целуне по бузата с хладните си устни и ще мушне гривната в някое чекмедже, където ще си остане в забрава. Виж Лина, дъщерята, е нещо друго - ще се радва като дете и само след час целия свят ще узнае какво й е подарил татето. Колието за Мила... два месеца беше търсил тази малка златна цигулчица. Мила... тази нежна роса в уморения ден. Кога ли ще я види пак... Сърцето му копнееше за младите й устни. Тръсна глава да пропъди мислите и се запъти към вратата.

Заведението беше учудващо уютно с непретенциозния си интериор. Отделните сепарета създаваха илюзията за усамотение и Крис се отпрaви към свободното ъглово сепаре. Поръча си двойно кафе и сода, и блажено се отпусна в удобното канапе. Жуженето на приглушени гласове се плъзгаше по чудесната зимна панорама през прозореца. Кафето в доволно пълната му чаша вдигаше ароматна пара. Отпивайки, прошари с незаинтересован поглед навътре в заведението. Очите му срещнаха сдържана усмивка в дръзки очи, които сякаш преминаваха през него, устремени в далечината. Усмихна се дружески и вдигна пръст за поздрав. Отговори му леко кимване на дългокоса глава. Прииска му се да зарови пръсти в този примамлив водопад... Запали цигара... Стресна го тих, нерешителен глас:

- Извинете,твърде банално е, но... ми свърши газта на запалката. Бихте ли?...

От месеци живееше сама с децата си. Съпругът й се беше влюбил в друга. Хана си намери квартира, качи децата в колата и се изнесоха. Следващите месеци бяха кошмарни. Отся приятелките си - останаха й само две - три, които не споменаваха името му и не й се налагаше да обсъжда, обяснява и да се оправдава. В къщи беше за всичко - всъщност, на това беше обръгнала. Работата й изсмукваше силите, но и част от мислите. Не плачеше и не се оплакваше, но изгуби интерес към всичко. Изгуби себе си, докато един ден децата не се изправиха срещу нея:

- Не ни интересува какво и как ще направиш - каза по-голямото - но искаме майка си. Където и да си я завряла, ще ти се наложи да я измъкнеш...

Стресна се. Твърде дълго се беше оставила в ръцете на самосъжалението и посипването с пепел. Взе си два дни отпуск, обади се на децата, че два дни ще търси майка им, качи се на колата и потегли. На къде?!?

- Господи, ти напред и аз по тебе...

Нямаше представа колко е шофирала и къде. Колата се движеше по полузатревен полски път. Наближи някакво мърляво отвън крайпътно заведение. Отвън имаше доста спрели коли и реши да отбие. Не беше пила кафе от сутринта, а часовника й показваше 14.05, 22.декември. На Бъдни вечер трябваше да си бъде в къши. Тя, а не дрипата, в която сама се беше превърнала. Беше обещала на децата си - единствения й останал смисъл, който все още я задържаше тук.

Разгони тежките мисли, взе си чантата и излезе от колата. Усмихна се на щедрото зимно слънце, пое чистия въздух и се запъти към отворената врата на заведението.

Обстановката беше относително спокойна, уютна и ненатрапчива. Имаше свободни само две ъглови сепарета. Седна в едното и си поръча двойно кафе с много сметана. Запали цигара и се унесе в мисли. Цигарата изгоря, кафето, преполовено изстиваше. Вече беше свикнала да пие студено кафе - шегуваше се, че в този леден свят студеното кафе й се струвало горещо. Разсмя се на глас.

- Боже, май съм и полудяла - взе цигара, щракна няколко пъти неуспешно със запалката. Огледа бара - такива екстри като цигари и запалки не се виждаха. Мимоходом погледът й се засече с очите на мъжа от отсрещното сепаре. Не беше и усетила кога е влязъл. Имаше угрижен вид. Кимна с глава на учтивия му поздрав и пак зарея поглед навън. Чу щракване на запалка и се сети за незапалената си цигара. Така искаше да се скрие зад дима й, че сама не усети как е доближила масата му и се чу да изрича:

- Извинете, твърде банално е, но ми свърши газта на запалката. Бихте ли?...

Той подаде пламъка към цигарата й и зачервен от смущение я покани на масата си. Тя прие със свенливата усмивка на разбудено утро...

Двата дни минаха неусетно, изпълнени със смях и сълзи, с много разговори. Единствената волност, която си бяха позволили, бе да се държат за ръце, вглеждайки се отвъд очите на другия.

Притъмнялото небе ръсеше дребни снежинки. Над входната врата на заведението мъждукаше лампа, леко поклащана от въздушното течение. Застанали под нея, двамата попиваха заобикалящата ги тишина.

- Ще те видя ли пак, Хана?

- Разбира се, Крис! Скоро ще бъда пак тук.

Разделиха се. Всеки пое с колата си към своя град, понесъл в сърцето си въгленче от новата клада... да запали своя бъдник...

Хана си тананикаше някакъв рефрен и следеше в огледалото отдалечаващите се светлини на колата на Крис. Носеше най-добрия коледен подарък за децата си - беше намериле себе си. Крис... какво съдбовно разбъркване й беше подарило тези два дни? Светлините му се изгубиха и тя с въздишка промълви:

- До скоро, моя Любов...

Крис си подсвиркваше някаква мелодия, а мислите му услужливо напасваха текст. Хана... мистериозно появилата се жена в живота му. Имаше чувството, че я е познавал винаги. Защо трябаше да я срещне чак сега!... Погледна в огледалото, светлините й се изгубиха.

- До скоро, Любов моя!

Декемврийската вечер погълна лампата и танцуващите под нея снежинки....

Пролог

Това беше историята на две сенки, бродещи по пътеките си в джунглата на живота. Както във всеки не-хепиенд, след кратка успоредна отсечка пътеките им се разделиха. Не зная дали и доколко от бъдниците им е останала искрица. Не зная и дали помнят пътя до онова неугледно на външен вид, крайпътно междуселско заведение, в което ги бяха довели ветровете на Съдбата. Но аз често се замислям над "случайностите" на живота. За силата на притеглянето. Не, не на онова, земното притегляне. А на онова, от което в ума ти заискрят светулки. От което краката ти отказват да те държат. От което пръстите треперят и стават алчни за допир. От което гласът на другия е единствената Божествена музика, чийто такт се измерва само от две сърца. От което любовният акт започва от случаен допир между два погледа и не спира със смъртта на телата... Независимо колко са близо или далече. Дали са постоянно заедно или ги делят зеещи пропасти. Независимо дали имат телефон или компютър, те контактуват с душите си. Извън времето. Отвъд пределите на хоризонта...

Послеслов

С ръка на сърцето, мога да кажа, че не зная за съществуването на такова заведение.

С ръка на сърцето, не мога да кажа, че не зная за съществуването на действителни хора като персонажите ми. Един от кaрмичните закони е: "В точното време се появява точният човек". Само че, колкото и успешно да успяваме да прескочим тънката преграда на хоризонта и да научаваме за подобни " вероятности", поради липсата на посока на времето там, не можем да кажем кога точно ще се прояви това тук. Там, трите реки на времето - минало, настояще и бъдеще, текат в един поток. И... потапяйки се в него... не знаем в какъв цвят ще излезнам....

neleta

Неочакван отпуск от цели три седмици. Хана не знаеше какво да прави с това безкрайно много свободно време. Без ангажименти, без планове, без будилник. Не беше свикнала на бездействие и лудна. Кръстосваше апартамента като току-що затворен див тигър. Не й се излизаше, не искаше да вижда никoй. Нe можеше да понася себе си, камо ли изкуствените усмивки на безлики маски. Не й се обсъждаше времето - и то беше сиво и монотонно като всичко в нея. Включи компютъра и се зарови из сайтовете за почивки. Не знаеше какво точно иска и остави на моментната си реакция да направи избора. Очите й се спряха на малко алпийско селце, подредило къщите си край живописно, прелестно езерце. Взе телефона:

- Добър ден. Спокойно ли е при вас, или е пълно с туристи?

- Добър ден, госпожо. - отговори й дежурно любезен глас - Ваканциите на децата все още не са започнали и имаме малко гости. Това устройва ли ви?

- Напълно, благодаря ви. Ще тръгна след час и ще наема стая на место. До довечера ще съм при вас и тогава ще реша колко ще остана. Приятен ден. До тогава.

- Чудесен ден и на вас, госпожо. Ще се радваме да ви посрещнем. До довечера.

Хана опакова малко бельо, два чифта дънки и няколко блузи в малка пътна чанта. Взе няколко диска с подбрана любима музика и се качи в колата.

Курортчето надмина очакванията й. Твърде отдалечено, за да срещне случайни познати. Mалкото посетители не се мяркаха. Бокса работеше и тихата медитативна музика изпълваше малкото уютно апартаменче. От терасата се откриваше страхотен изглед - сякаш, седейки на нея, се носеше над кристалното езеро. Pеши да погледне най-сетне в лицето на преследващите я чудовища, вампирно изсмукващи силите й. Hе се страхуваше от началото на бурите. Беше се научила да оцелява в тях. Страхуваше се, когато се задържаше твърде дълго в средата на спиралата - никога не знаеш, дали ще те изхвърли през широкия отвор на фунията си, или ще те захвърли смачкана в точката на свиване. В най-горещата точка на болката... Болката на скръбта...Скръбта е едно от най-чистите чувства, на което сме способни. Когато скърбим истински, целият... целият вътрешен шум в нас стихва. Сред настъпилата тишина откриваме себе си. Това са моменти, които ни формират като личности. Някъде беше чела, че колкото повече болка може да понесе човек, толкова любов ще му се отпусне. Отдавна не помнеше какво е да е без болка. А любов... толкова много любов имаше в нея. Само че, ежедневното й раздаване не облекчаваше. Не охлаждаше кожата й, която се гънеше конвулсивно над вулканите в нея. Твърде популярна е формулировката, че няма незаменими хора. Да бе, да! Ама не! Я се опитай да обичаш вино, а да пиеш водка. Все е с В, нали? Да обичаш един, а да се любиш с друг. Смях в залата ли? - неее, скърцане със зъби.

Май... пак се озова в окото на торнадото... Облегна се в шезлонга и остана неподвижна, с вперени в далечината, немигащи очи...

- Обичам те, Любов моя... Помогни ми... Помогни ми да те видя отново...

От очите й се стичаха горещи и горчиви сълзи. Убийствено горчиви. Само тяхното движение нарушаваше застиналата й неподвижност и издаваха смразяващия й ужас, обзел я в окото на торнадото... в нея....