• публикации
    35
  • коментари
    16
  • прегледи
    14903

За този блог

проза и поезия

Публикации в този блог

rosi45

Идилично

На пейката пред портата-

под цъфналия розов храст,

с блага усмивка на лица

мъж и жена смирено седят,

хванати здраво ръка за ръка,

привели морно стари рамена...

Зад тях пъстра грее градината,

ароматът цветен сякаш упойва.

Отрупани плодни дървета

са навели клони до земята.

Стара калдъръмена пътека

води до бащината стряха.

Приличат на две стари икони,

същински ореол са белите коси...

Вперили в прашния друм очи -

децата ще дойдат... нали, нали?

rosi45

Пролетта

Ежедневие сиво.

Битие банално.

Обезцветена душа,

без цел и посока.

Поглед разсеян.

Невиждащи очи.

Сетива притъпени.

Оловна самота.

НО... пролетта...

Ах, тази чаровница!

Взрив от багри,

ухание омайно,

галещи лъчи

и музика като че ли...

Отвори неусетно,

с пеперудени крила,

кристалната решетка.

И пробуди във човека

отново любовта...

rosi45

Лунно хайку

върху лунен сърп

по звездните пътеки

бродя самотна

= =

на лунния рог

закачихме люлката

на любовта ни

= =

пълната луна-

безмълвният свидетел

на огнена страст

rosi45

И това го има...

Диана и Иван се запознаха на рожден ден на общ приятел. Тя имаше красиво

лице, но грубовато телосложение. Той беше... някак си "бозав" и не особено общителен. Между тях не пламна искра, а просто симпатия. Когато й предложи брак, тя се съгласи. Все пак имаше висше образование, а беше време, когато това означаваше нещо и бе предпоставка поне за средно интелектуално ниво. Освен това бе вече на 26 години и имаше желание да създаде семейство. Сключиха брак.

Заживяха в нейната къща, заедно с майка й. Двете жени правеха всичко възможно Иван да не се чувства заврян зет. И така се увлякоха, че, постепенно и съвсем неусетно, той се превърна в некоронован крал. И като такъв имаше все повече и повече изисквания, и подчини всички на своя стереотип на живот, дори когато се роди дете. Основната му цел бе да се живее здравословно. Без да повишава тон, той непрекъснато наставляваше майка и дъщеря макар, че те бяха много добри домакини:

- Не купувайте повече това, не е здравословно.

- Не правете запръжка на яденето!

- Зъбите трябва да се мият след всяко хранене.

- Май днес не си избърсала праха?!

- На полилея виждам паяжина.

- Топлата вода в бойлера ми трябва!

- Разходката преди вечеря е задължителна.

- Този гардероб не е изрядно подреден.

- Не мога да заведа детето на урок, знаеш, че в неделя следобед си почивам.

- Много секс не е полезен! (а преди него тя трябваше едва ли не да се стерилизира)

И така нататък...

За да има мир и спокойствие, никой за нищо не му противоречеше.

Един ден Диана реши да почисти основно библиотеката - книга по книга. Когато връщаше книгите обратно, взе повечко наведнъж и една се изхлузи, при което от нея изпадна нещо. Вдигна го и видя, че това е спестовна книжка, на името на мъжа й. Втрещи се, като видя сумата...Така значи- човекът си заделял по нещичко... Сега се сети, че винаги се е чудила защо неговата заплата е толкова малка въпреки, че работи във военно поделение, макар и не под пагон. Все казваше, че очаква повишение, но то все не се случваше. Като че пелена се вдигна от очите й и много неща й станаха ясни...

Това бе капката, която преля чашата. Разрази се буря и то не в чаша, а житейска. В нея тя прояви характер, последователност, упоритост, здрав разум. Справи се чудесно. Излезе от битката с една много добра сума пари и великолепното чувство на облекчение. Взе живота си в свои ръце и го организира прекрасно. Никога не се обръщаше назад към изминалите 13 години. Живееше в настоящето и бъдещето и бе в чудесна телесна и духовна кондиция... и без некоронования " крал"...

rosi45

Писмото

Вечерта беше като всички останали. Омръзнали й бяха до смърт . В едното кресло седеше онзи сухар, мъжът й и четеше вечния спортен вестник- много задълбочено, както винаги.Тя седеше в другото кресло, неподвижна и безмълвна, но отвътре беше като пружина. Нямаше търпение да седне на компютъра... да влезе в пощата и да види дали няма писмо от един определен човек. Не можеше повече... най-нехайно и с досадна въздишка стана от креслото и включи компа. Едва изчака да зареди..."Да,да,да-имаше писмо от нейния Леопард!"

Скъпа моя, ти си всичко,което човек може да иска от любовницата си- нежна, но дръзка, възбуждаща, изобретателна, страстна, порочна, дори...мръсница, когато трябва, както оня път, когато се беше издокарала с онази влудяваща ме униформа на камериерка...Ще ти пиша какво съм намислил за следващия път,котенце. Не мога да забравя първият път, когато ми се отдаде и ме доведе до непознати висини. Малката ти катеричка е като направена за мен ,целувам я... Но най-харесвам това, че си готова да се любиш на най-необичайни места- на задната седалка на колата ми, в асансьора, когато натиснахме стопа... най- вълнуващо беше в тясната ложа на първи балкон по време на " Лебедово езеро"...тогава дори повторихме...страхотно изживяване! Неповторима си! Но само при мисълта, че сега стоиш до оная мумия, която и вкъщи е с костюм, закопчан догоре, бяла риза и неизменната връзка... или още по-лошо- лежиш в леглото до онзи мухъл, т.н. ти мъж, побеснявам! Кога ще се върнете в града,за да подновим срещите си по същия наситен график .....

Тя четеше на пресекулки,непрекъснато поглеждаше с крайчето на окото си какво прави мъжа й.Той стана,остави вестника на мястото му и оповести ,че се оттегля в спалнята. Тя отбеляза между другото, че си е забравил очилата - ха, той, подредения, педантичния...Тя си отдъхна.Четеше и препрочиташе,чувстваше се млада и жива! Преживяваше всяка среща отначало...

- Кой по дяволите си позволява да пише такива мръсотии?!?!?

Тя се извърна рязко. Той стоеше с очилата си в ръка зад гърба й.

Сърцето й се преобърна ,трепереше /но само вътрешно/ . Външно запази спокойствие. Трескаво мислеше.

- Не питай мен, а дъщеря си... аз зная паролата на пощата й и я проверявам отвреме - навреме. Но тя винаги ги изтрива, това случайно го хванах,сигурно е съвсем отскоро...

Този ход беше рискован, но тя познаваше отлично съпруга си. Той за нищо на света не би подхванал с дъщеря си разговор на такива "пошли, позорни, непристойни" /по неговите думи/ теми...пък и тя кликна в последния момент на "изтрий"...

rosi45

В семейния оркестър аз представям струнните инструменти. Цялата останала част, включително вокал и най-вече диригент - моята спътница в живота.

Събота - късен предиобед. Измъквам се от леглото и бавно открехвам вратата към всекидневната, с тайната надежда да видя следната картина: ведрина и чистота струи от постланата с бяла, красива покривка маса, на нея - изящна чаша с димящо уханно кафе и един топящ се в устата кроасан до него. Чувате ли нежния като полъх звук на арфа?! А после, като щрайхист, подемам размекващ ме мотив.

Прогърмява гласът на жена ми, който може да съперничи на всеки духов инструмент:

- Какво стоиш като истукан и гледаш отнесено! Обяд стана, той още по пижама! Другите мъже...

Соловото ù изпълнение набира скорост и стига до фалцет. Тря-я-яс - чиниите, пардон - чинелите! Ефектът е поразяващ - почти всички струни на цигулката ми се скъсват. Остава една и мога да изпълнявам само пицикато - да, да, добре, да, добре...

Следва интермецо.

Събота - късна вечер. Жена ми, с ролки на косата и маска на лицето, се опитва да смени амплоато си - да премине от духови поне на клавирни инструменти. Гледа да докара "Лунната соната" . От мен се иска "Малка нощна музика". Но с такава кръстоска между военноначалник и извънземно до себе си, пък и с една единствена струна?!

Аз да не съм Паганини!

rosi45

Един ангел

Роди се живот.

Но на неподходящо място, в неподходящо време, при неподходящия човек.

Мястото беше един коптор, времето - сегашно, човекът - 15-годишно, неграмотно, деградирало от бой и липса на обич, момиче.

Затова се оказа в един контейнер за боклук. Старата квартална клошарка чу плача му. Уви го в парцалите си, спря една кола и заведе бебчето в болница. Там му дадоха име - Ангелина. Скоро то стана любимка на всички в отделението. Задържаха го доколкото могат.

После отиде в един от Онези домове, с помпозното име "Дом за деца, лишени от родителски грижи", което си беше едно долнопробно сиропиталище и нямаше нищо общо с дом. Когато стана на годинка, напълно отговаряше на името си- беше същинско ангелче с русите си, почти бели копринени коси и големите сини очи с дълги мигли. И тук бе любимка на всички. Всички лелки наричаше МАМА.

Когато поотрасна, малкото й сърчице, изпълнено с огромна любов, разбра, че мама е само една, но кой знае защо не идваше. Стоеше с часове, допряла носле до прозореца и чакаше... Един ден й казаха, че майка й ще дойде да я вземе. МАЙКА й, нейната майка! Какво чудо!

Тя дойде. Отведе я в същия оня коптор, където се бе родила. Кръгът се затвори. Тук самотата се оказа още по-голяма. Ангелина стоеше на един дънер в калния двор, между кокошките и прасето, а майка й се наливаше от сутрин до вечер - в ръцете й бе вечното шише с ракия. Ангелското личице бе помръкнало и тъжно, но на кого ли му пукаше...

Една нощ, когато бе на 11 години, в стаята й влезе мъжът, който в последните месеци живееше при тях. Наведе лице към нея. Блъсна я отвратителната миризма на пот и алкохол. Но тя търпеше - може би ще я целуне и ще й пожелае лека нощ. Но дебелите, груби пръсти на мъжа я заопипваха... Какво правеше той?! Причиняваше й болка. Отвори уста да извика, но голямата мъжка ръка здраво притисна устата й.

- Само да си гъкнала... ще те заколя, ей, малката...

На другия ден Ангелина се промъкна до майка си и с голям страх, който правеше очите й още по-големи, молещи, каза:

- Мамо, той влезе снощи в леглото ми... и прави едни лоши неща... боли ме...

Жената вдигна празното ракиено шише и го запрати по Ангелина.

- Ах ти-и-и, малка кучко! Открадна ми мъжа, а? Сега ще видиш ти...

Ангелина лежеше пребита, заела инстинктивно ембрионална поза. Сърцето й бе празно, очите невиждащи, русите коси разпиляни около главата й като ореол. Един Ангел, стъпкан в калта... Крилете му вече не бяха бели.

rosi45

Ако задам тази фраза като въпрос- "Изпитвате ли удоволствие от живота?" , сигурно ще получа повече негативни отговори: " Какво ти удоволствие в тази скапана реалност? В това безпаричие, в този скотски живот, който водим? Само проблеми...". Ако попитам "Какво е най-голямото ви удоволствие в живота?"- ще получа толкова отговора, колкото и хора...

Мисля, че то, удоволствието, е повече състояние на духа, отколкото физическо. Има хора, които дори да са засипани с материални блага, не чувстват удоволствие от живота. Е, може би едночасово удоволствие от нов тоалет, ново бижу малко по-дълго, нов мъж в живота- още по-дълго... но все са неудовлетворени като цяло от живота.

А един клошар ще изпита удоволствие от живота ако днес намери буркан храна с етикет, че това е чисто и прясно, оставен от някоя състрадателна душа... или още повече ако успее да си купи малко ракия, в която да удави мислите си, ако все още има такива...

Но дори тези, които са вечни песимисти и вечно недоволни, когато усетят, че животът им се изплъзва, най-после си спомнят, че той всъщност е едно голямо приключение и удоволствие и се вкопчват със зъби и нокти в него. Да! Едва тогава, когато човек е изправен пред вероятността да отиде в отвъдното, си спомня колко приятни неща има тук, на земята...

Спомня си розовия изгрев и огненият залез.

Уханието на окосена трева и допирът до росна, изумрудено-зелена трева и удоволствието да се отпуснеш на нея, и да усетиш топлината на земята, как цялата умора и тревоги като че ли се оттичат...

Спомня си удоволствието морският бриз да погали кожата ти и удоволствието от едно друго, плътско галене...

Удоволствието,че се чувстваш комфортно.

Удоволствието,че си обичан и обичаш.

Удоволствието,че си постигнал нещо,което си искал...

Удоволствието да усетиш вкуса на ароматна ягода или сочна череша... Дори удоволствието от една хубава книга или любимата музика...

Боже, безброй са удоволствията от живота! Всъщност дребните неща са тези, които ни носят най-голямо удоволствие- една усмивка, един доброжелателен жест, вниманието от този, когото обичаме, сладката усмивка на бебето... Само трябва да имаме очи да ги видим и оценим...Пожелавам ви го!

rosi45

Здрач

Слънчо отдавна залезе.

Звездите още ги няма,

но тук е здрачът вече

със неговата омая...

наситен, в нежно-лилаво.

Само на кестена свещите

проблясват в меко бяло,

а люлякък силно ухае...

Сърцето в очакване тръпне-

дали ще дойдеш обични?

За да потънеш със мене

в онези бездни любовни.

rosi45

Ще започна с един разказ, който ще перифразирам. Той първоначално е бил преведен от арабски. Авторът му така и си остава неизвестен, но пък се е превърнал в притча.

Имало в Багдад един търговец. Той изпратил слугата си на пазар. Скоро последният се върнал разтреперан и казал, че на пазара видял смъртта, с косата, и тя му се заканила... Поискал слугата кон от господаря си- да отиде в Самара, за да избегне съдбата си. Получил кон и потеглил, а търговецат отишъл на пазара. Там, сред множоството, зърнал онази с косата и я попитал: "Защо си се заканила на слугата ми?". Тя отвърнала: "Просто трепнах от изненада... бях смаяна, че го виждам в Багдад, а довечера имам среща с него в Самара!"

Притчата е недвусмислена! Не кон, а ракета да вземем, дори на другия край на света да избягаме, неизбежно ще се случи това, което съдбата е предначертала. Ето няколко примера от личния ми живот и хората, присъствали в него.

Моята майка обичаше да отива на работа с колело /става дума за 60-те години/. Един ден, неизвестно защо , решила да отиде на работа с автобуса. Той преминавал през жепепрелез.Там е бил блъснат и пометен от идващ влак. Да търсим причините в това, че не е спрял, или че бариерата не е била спусната или... фактът си е факт. Трябвало е да се случи- както за нея, така и за всички присъстващи в автобуса. Слава Богу, тя оцеля и живя още дълго. При това, дори ранена и окървавена, е помагала на другите /беше медицински работник/.

Мой приятел работеше на драгата /дълбачката/ в морето, беше шеф. Един зимен, студен, ветровит ден решил за разпусне хората си по-рано/трябвало да са на работа до 17 часа/. В 16 часа, от бурния вятър, се преобръща понтонния мост наблизо и... загинаха много хора /аз лично видях цял камион с трупове пред съдебна медицина/. Моят приятел първоначално се зарадвал, че са си тръгнали по-рано и са избегнали тази участ. Но! Той не знаел, че всъщност смъртта му вече е била предопределена. Дълбачката е била най-близкият плавателен съд и ако не бяха си тръгнали по-рано, можеха да помогнат на много хора да оцелеят. Съвестта на моят приятел /а той имаше такава/ го разяждаше бавно, чувстваше се виновен... почина мъчително след една година от рак.

Моите примери не са само страховити! Има и такива, които са приятни, но отново доказват, че нищо не е случайно в този живот... Преди години, на курорт, се запознах с една жена. Забележете- тя не беше медицински работник /беше приятелка на една медицинска сестра/, а почивната станция беше на Медицинския университет. Тоес, тя не би трябвало да е там, но беше! След връщането поддържахме приятелството си . След цели 8 години, й споменах,че търся да купя апартамент в определен квартал и тя ме изненада, че продава такъв . Веднага го видяхме и се оказа, че е точно това, което търся /а преди това цял месец брокерите ми показваха апартаменти, но нищо не ме устройваше/.

Това запознанство не е било случайно, убедена съм в това! И това не е единственият случай, в който, когато имам нужда от нещо, се появява точният човек някак си в живота ми, за което мога само да благодаря на съдбата! Помислете върху живота си и съм сигурна, че и в него ще намерите такива странни закономерности...

rosi45

Акростих

Христос воскресе!

Радост и покой дарява

Истината въдворява

Слепи изцерява

Той ни спасява

Обич завещава...

Сам си кръста понесе

Високо към Голгота

Отец си помолва

Сили да му дава...

Кръвта се стича

Режат тези тръни

Ехтят небесата...

Себе си пожертва

Един за всички!

rosi45

Моята пролет

Седя под сянката на люляка,

обгърнал ме с облак уханен,

ухание загадъчно, изтънчено.

Жужи пчела, пеперуда пърха,

Греят лалетата - ален килим,

бели лалета, достойни за булка

жълто-червени лалета,

досущ езици огнени...

Зюмбюлът на мястото си тежи

и пръска плътни аромати,

а игликите разноцветни

ми намигат весело, игриво

както вятърът - закачливо

повдига ми лекичко полата

и коприната гали краката.

Унасям се в красиви мечти,

как неусетно времето лети...

Привечер е вече, прибирам се.

Там ме посреща моето слънце -

огромен букет от нарциси.

А на раклата, в малка вазичка,

онези смели, нежни кокичета,

предвестници пролетни -

свежест, снежна, девича белота

и онова нежнорезедаво

с бял фистон около тичинките...

Полягам, със затворени очи,

но пак виждам багрите ярки,

пиршество за сетивата ми...

Оставям се да бъда покрита

с воала пъстър на пролетта.

rosi45

На пръв поглед, този млад мъж създаваше асоциация за Мечо Пух. Но който го познаваше, знаеше, че повече му приляга- човек с голям умствен багаж, широка обща култура, завидно IQ и други подобни клишета.

И как не! Откакто се бе научил да чете на 5 годинки, все беше заровен в книгите. На първия учебен ден произнесе слово от името на първокласниците. Скоро му излезе прякора "професора". И имаше защо. Така си израстна, с книгите. Направи бърза и успешна кариера като юрист.

Разбира се, и той имаше периоди, когато хормоните яко го блъскаха, но умееше да се владее. И, разбира се, този Мечо Пух не мечтаеше за някоя мецанка, а за стройно и изящно създание. Може би си мислите - кауза пердута, ще си остане ерген!

Нищо подобно! Господ се е погрижил за всичко и най-вече за продължение на рода. Изпречи на пътя му една страхотна жена- куклата Барби от плът и кръв. Беше узрял да падне в мрежите й безпроблемно.

Изобщо не се сети да мисли дали умът й е еквивалентен на физиката, дали ще си допаднат, ще намерят ли общ език, дали обича Моцарт и доколко знае за Айнщайн и теорията му! След три месеца, в които той живееше като в мъгла, сключиха брак.

Мъглата леко се вдигна, когато сутрин, приготвяйки се за работа, потърси изпрана и изгладена риза да го чака на закачалка. Вместо това чу:

- Мило, направи ми кафе-еспресо, Лаваца. Налей го в онези страхотни чашки, подарък за сватбата ни.

Кафе ли?! Той пиеше това, приготвено от майка му, без да разбира нищо от марки, вкусови качества, приготвяне и му беше все едно в какви чашки го пие. Но си каза:"Младоженци сме, ще я поглезя." Само дето глезенето набра такава инерция, че се чудеше с кое по-напред да свиква. Устрои романтична вечер. Постара се много, да бъде като по филмите. Когато избираше музиката, каза:

- Обичаш ли Вивалди?

- Вив... кой? А-а-а, сетих се, Вивиан... ох, как й беше другото име, много сложно , онази смахната бабка дизайнерка, дето живее с 30 години по-млад мъж, представи си. Аз обичам оня с високите яки, ръкавиците и ветрилото. А, и Валентино!

"Вивиан Уестууд и Карл Лагерфелд, добре че Валентино няма второ сложно име"- помисли си той. Нейният кръгозор се простираше до фешън канала.

Опитите му да проведе смислен разговор, неизвестно как, винаги стигаха до:

. Мило, Мимето си е купила кожено палто, /или обувки за хиляза лева, или пръстен от бяло злато с диамант- е, малък , но пък истински, или.../ много изгодно,и аз искам!

Опитите му да я накара да свърши нещо вкъщи, свършваха с:

- Мило-о-о, тази скапана прахосмукачка ми скъса най-хубавия чорапогащник. Няма вече да я пипна.

Или:

- Ама как да готвя бе мило ?! Цял ден ходихме с Мимето насам-натам, болят ме краката. Чакай да ти разкажа...

Веднъж той спомена, че чете книга, която много го е впечатлила- "Подсъзнанието може всичко".

- Сериозно?! Всичко?! Боже колко работи искам да му поръчам. Къде е то?

- Скъпа, това не е златната рибка...

- А-а-а, това вече съм го чела- изпълнява желания, ама само три!

Веднъж тя изяви желание да я заведе в чужбина, да види и тя Европата. Заведе я. В Мадрид осигури места в един много известен ресторант, в програмата имаше прочути изпълнители на фламЕНКО.

На другата сутрин я чу да чурулика на приятелката си:

- Гледахме...ъ-ъ-ъ, фламИНГО. Нищо особено,голямо тропане падна, но ресторантът беше супер.

Това го съкруши окончателно. Но природата /или дядо Господ/ си беше свършила работата- наследникът беше на път.

rosi45

Богата съм...

Имам една красива, малка, кристална бонбониера. Искаше ми се да я напълня. Отидох в един магазин за кафе и потърсих от ония малки, разноцветни, увити в целофан бонбонки. Купих си една торбичка. Извадих купата, седнах на един стол до масата...

Взех едно бледорозово бонбонче- то ми напомни на естествено розовите, гладки като бонбончето, свежи момински устни. Сетих се за онзи незабравим миг на първата ми целувка... усмихнах се и пуснах бонбончето в бонбониерата.

Взех зелено бонбонче. Държах го в пръстите си и се сетих за един миг, в който лежах по гръб на росна, изумрудена трева през един горещ ден в планината, върху топлата земя... а наоколо жужаха красиви пеперуди и работливи пчелички сред космическа тишина... великолепно усещане... пуснах и това бонбонче.

Взех оранжево- като уловен миг от огнено-червен залез, на фона на който се рееха белите чайки. Пуснах го в бонбониерата.

В ръцете ми беше отново розово- като бледорозовия изгрев над планинското било...

После взех синьо и се сетих за сапфиреното море на Гърция, открояващо се на белотата на къщите...

Ето още един уловен миг- когато миниатюрните пръстчета на новородения ми син обвиха здраво показалеца ми и създадоха неразривната връзка майка/дете...

О, едно аленочервено бонбонче- уловен миг от огромен букет алени рози, студеното, шумящо шампанско в една красива чаша и последвалата страстна нощ...

Пак златиста - миг от разходка в есенния парк, потънал в златисто-кафяво-червените багри на есента...

Не помня колко съм седяла така, но изведнъж забелязах, че бонбониерата е препълнена! Стана ми топло на сърцето-богата съм... богата на уловени мигове...

rosi45

Когато бях на 18 години,попаднах на първия кръстопът в живота си,макар че тогава не го осъзнавах.Бях приета в Медицинския техникум- клинични лаборанти.В първия учебен ден,излязох от къщи и тръгнах по улицата за техникума.Пред мен,на около два метра, вървеше едно напълно непознато момиче.Заковах поглед в гърба му...ако то ускореше крачка,аз-също...Не зная защо,мислех,че и тя отива там.Но най-странното беше,че се почувствах като вързана с невидима връв за нея,като че нещо ме теглеше...Наистина, влязохме и двете в техникума,оказахме се в един курс,седнахме на един чин,станахме приятелки...

След три дни получих известие,че съм приета и в Техническия университет.Татко толкова ме убеждаваше да зарежа лаборантството и да се запиша там...

Но нищо не можеше да ме отклони, аз вече бях избрала, почти несъзнателно, пътя си.Момичето ме покани на имен ден и там срещнах мъжа,връзката с когото се оказа абсолютен провал.Беше изпълнена с разочарования и негативни емоции,а по-късно и със стрес, много сълзи и безброй казуси за разрешаване за много продължителен период/и до сега е причина за някои,съвсем косвено/.Единствената му роля всъщност в живота ми беше да стане баща на двамата ми сина,а те - единственото хубаво нещо от цялата работа.Освен това,връзката ми с медицината,която се задълбочи след завършването ми на Софийския университет-,изигра важна роля в живота ми.

Какво щеше да стане ако бях избрала другия път?Коренно различен начин на живот...НО не се знае дали нямаше и по другия път да стигна пак до основната точка от живота ми.

Все пак,наистина имаме избор,но сме подтиквани какво да изберем с невидима пръчица :)) Най-интересното е,че след много години,след много размисли,мисля,че това беше най-добрия избор за мен.

rosi45

Малка авантюра

Тя попадна на едно от онези мероприятия, където почти никой никого не познава. Излезе на терасата. Искаше да запали цигара. Колко досадно, забравила си беше запалката. Огледа се за най-близкостоящия човек с цигара в ръка. Това беше един не много висок, но добре сложен мъж с прошарена брадичка, която много му отиваше. Приближи се и помоли за огънче. Имаше вятър и направи заслон с ръката си. За миг ръцете и очите им се докоснаха. Странно, би се заклела, че през тях мина лек ток. Значи не е само приказка, че от пръв поглед... Отдалечи се.

Същата вечер бе поканена на рожден ден. Когато влезе в стаята, видя сред гостите същия човек. Сърцето й подскочи - какво съвпадение... По очите му разбра, че и той се сети за огънчето. Запознаха ги. Някак си естествено седнаха на масата един до друг. Той се оказа интелигентен, забавен събеседник. В един момент домакинята влезе с китара в ръка, обърна се към него и каза:

- Хайде Владо, грабвай китарата.

Оказа се, че той пее чудесно руски романси.

Тя беше в чудесно настроение - вечерта се оказа много приятна.

Когато стана да си тръгва, той също стана и каза, че ще я изпрати. В асансьора попита:

- Каня те утре вечер у дома. Ще дойдеш ли?

- С удоволствие - отговори тя. Както си и беше.

Позвъни. Той й отвори и я въведе в скромно обзаведена, но много уютна стая с приглушена светлина. Седнаха на дивана. На малката ниска масичка пред него имаше красив поднос с две кристални чаши, охладено шампанско и купичка ягоди със сметана. Сетивата й бяха приятно обострени. Виждаше как се стичат капчиците по изпотената бутилка, усещаше аромата на свещите, долови кристалния звън на чашите, алено червената роза привличаше погледа й. В един момент той я взе и с кадифените ù листенца погали устните й. Стана, подаде ръка за танц. В стаята звучеше една песен на Майкъл Болтън, която тя много харесваше. Когато се изправиха и той обгърна талията й с ръка, привличането бе така осезаемо, че просто залепнаха един за друг. Нежно, но настойчиво той я притисна плътно до себе си. Искрата прерасна в огън и като най-естественото нещо на света, съвсем неусетно, се озоваха голи в леглото, преплели тела. Сега от тонколоните се лееше топлият, плътен, страстен, много секси глас на Тони Бракстън. Движеха се в бавния ритъм на блуса, забравили за всичко. Оставиха се на вълшебството...

След това запалиха по цигара, пиха пак шампанско, правиха пак секс. По-късно, прегърнати, си говориха за какво ли не. Тя се чувстваше прекрасно, просто превъзходно... доволна като котка, изпила млякото си, или облизала сметаната... Много жизнена, гъвкава, искряща, леко опиянена - не само от виното. Владо излъчваше освен всичко друго и спокойствие, стабилност, закрила, за които всяка жена мечтае.

Заспа с една мисъл в главата, като трънче в петата - твърде хубаво е, за да продължи дълго.

rosi45

Аз не съм дете

в сиропиталище,

нито дете на улицата,

налитащо на бой...

Имам си куче от сой,

имам си къща,

(но дом не е това)

лаптоп и кола

и още куп неща...

Също така баща-

машина за пари,

забравил, че има деца,

и разбира се майка-

заета със свойта суета...

Имам дори

за дрога пари -

ха-ха, че нали...

тя ми е утехата!

Нямам само това,

дето не се купува

с пари - любовта...

Аз не съм безпризорен,

а само много самотен...

rosi45

Лунната соната

Мъжът на моите мечти

нямал вече онази тръпка...

да сложим край той реши-

било най-вярната постъпка.

Вратата изскърца протяжно.

Безмълвно стоях в тишината

и усещах с цялото си тяло

колко болезнена е самотата.

Плъзнах бавно и нежно ръце

по познатите клавиши на пианото

и ритъмът на моето сърце

успокоява се след преживяното.

Заструяват лунни лъчи

от таз соната съвършена

и спират сълзите в моите очи

от нейната сила целебна...

rosi45

Кръговрат

Душа. Безсмъртна. Далечна.

А после- енергиен лъч и...

в плът облечена.

Утроба. Туп, туп- сърце.

Тъмно. Топло. Тихо.Уютно.

А после- натиск, изтласкване.

Ярка светлина,шумно...

студ, страх и болка.

Проплакване...

Топла прегръдка. Познат аромат

и ритъм- сърцето на мама.

Училище. Знания.

Университет. Още знания.

Тръпка. Страст. И после...булка.

Работа, работа, работа.

Малки удоволствия.

Работа, пак работа...

По-малко удоволствия.

И ето, старост-нерадост.

Бастун. Аптека.

Никакви удоволствия.

Време за размисъл.

Мъдрост. Смирение.

Прозрение. Очакване...

Последен дъх.

Освобождаване.

Радостна и лека,

към дома си вечен.

Душа.Безсмъртна...

rosi45

Миниатюра

Тя беше малка, срамежлива, все се криеше зад нещо, но така очарователна... Макар че не се смяташе за красавица, защото още нямаше оня блестящ тен, който имаха по-големите, нито тяхната заобленост... а и тези пъпчици... Радваше се на топлите слънчеви лъчи, заобиколена от дружките си и мечтаеше да стане голяма. Тогава ще дойде нежният принц, ще я погали и ще я вземе със себе си в далечни земи, където ще бъдат толкова щастливи!

Изведнъж земята затрепери. Какво ли беше това? Тя стоеше на мястото си неподвижно, като гледаше да се скрие зад другите. Наблизо се спряха черни ботуши. Тя се скова от страх. Два дебели пръста посегнаха към нея. "Не ме вземай, моля те, аз съм още малка...". Но грубите пръсти я опипаха, помирисаха и я метнаха в страшна, тъмна паст - устата на дърваря... Това беше краят на една малка, червена, горска ягодка.

rosi45

Неканен гост

Жената побутна детето през разнебитената вратичка в дворчето на една схлупена къщурка, съборетина. Сложи сака пред вратата, каза му да седне върху него.

- Аз трябва да замина... далеко... Ти стой тук. Когато баба ти излезе, ще те види. Няма да мърдаш от тук! - и си тръгна. Беше декември.

****

Госпожа Мила чу звънеца на вратата. Преди да отвори, погледна през шпионката. Не чакаше никого, но нали е Коледа! Миналата година в Коледната вечер на вратата ù се появи един възрастен циганин с недъгав крак, който се беше постарал да не изглежда отблъскващо и кротко помоли за помощ. Тя не го отпрати с празни ръце. С крайчеца на очите си видя, че съседската врата се затваря. А пред нейната врата се виждаше дребна фигурка... ами че това беше дете! Отвори вратата. Първата ù мисъл беше: "Боже, какво красиво дете! Същинско ангелче". А после с тъга: "Един ангел, който, вместо красиви бели пера, има тънко, опърпано, окъсяло якенце, от което се подават тънки като клечици ръчички, посинели от студ. Един паднал в калта ангел, в канавката на живота."

Детето гледаше доверчиво с големите си сини очи тази жена, с облак бели коси около лицето, възрастна, но толкова мила. Не протегна ръка за просия, не каза, че е гладно, а едва-едва прошепна:

- Госпожо... може ли... да се стопля при теб?

Госпожа Мила каза:

- Влизай, влизай...

Влезе и застана до вратата, не смееше по-навътре.

Домакинята отвори вратата на хола - яркоосветен, топъл, ухаещ на канела и карамфил от коледните курабийки, които беше изпекла. Елхата грееше в цялата си красота. Масата бе с красива покривка и прибори за един човек. Детето гледаше ококорено.

- Заповядай, ще се стоплиш, седни в онова голямо кресло. Кажи ми, миличка, няма ли са се тревожат родителите ти, че си излязла по това време?

- Аз нямам родители.

През ума на госпожата като светкавица мина мисълта: "Сигурно е избягало от дом за сираци "Гаврош", той е наблизо."

- А къде живееш, в дом "Гаврош" ли ?

- Не знам какво е това... мама замина...При една възрастна жена ще бъда, май ми е баба... Ама тя не ми казва Мими, а копеле... и каза, че ще ме заведе в полицията... там е много страшно, нали, страх ме е...

Госпожа Мила се сети, че до блока им има една къщурка, която подлежеше на събаряне, за да строят поредния блок. Знаеше, че тя е обитавана от една самотна, окаяна старица, която си пийвала яко, казваха съседите. Разбра за какво става дума. Това дете имаше огромна нужда не само от това да стопли премръзналите си пръсти.

- Виж сега какво ще направим - ще влезеш в банята и ще се изкъпеш с колкото искаш топла вода. Ето ти хавлия, ще намеря и дрешки, останали от племенниците ми. Влизай, ще ти наглася водата.

След като излезе от банята, увито в меката, пухкава, синя хавлия, на която се открояваха златистите му коси и големите сини очи, Мила пак си помисли: "Каква красота си сътворил, Господи! Прати ми чудесна гостенка в Коледната нощ."

- Ето ти сега чаша горещ шоколад, а после ще седнем и на масата. Ти си моя гостенка днес!

След обилната вечеря седнаха на дивана .

- Искаш ли да ти разкажа сега приказка. От един писател на име Андерсен, неговите приказки са любими на децата по цял свят. Ще ти разкажа за едно грозно патенце - то не било жълто и пухкаво, а сиво, едро, грозно, различно, но в края на приказката се превръща в бял, грациозен лебед... - и заразказва.

Скоро детето заспа, облегнато на рамото й. Тя си помисли, че утре трябва да купи нещо и да го сложи под елхата - за неканената си гостенка. Усмихна се и прегърна детето. Колко хубава Коледна нощ!

А после ще отидат заедно при социалния работник от дома "Гаврош". Тя ще обясни ситуацията и няма да остави детето, докато не разбере, че е на добро място.

rosi45

Инспекторът, за когото става дума, приличаше на създадения от британеца сър Артър Конан Дойл всеизвестен Шерлок Холмс- висок, слаб, аскетичен, загадъчен...Но не свиреше на цигулка като него, а пелерините отдавна не бяха на мода. Приличаше и на великия Еркюл Поаро по своята педантичност по отношение на външността си и заобикалящата го среда, но нямаше характерната яйцевидна форма на главата и екстравагантните му мустаци, нито гастрономическите му способности. Но определено приличаше и на двамата по това, че работеше със своите сиви клетчици, намиращи се в мозъка.

Инспекторът не се интересуваше от безкрайните реформи за модернизация; дали ще е дознател/ разследващ полицай/ или от криминалната полиция, занимаваща се с оперативна дейност; дали ще е към полицията или съдебната система; нароилите се нови служби с дълги абревиатури...боже, същинска джунгла, а и тези показни акции с помпозни имена...

Той погледна часовника си. В момента течеше една такава акция. В страната бе влязъл известен на полицията немски прекупвач на антики. Това говореше, че нещо се готви, че има налице антикварни предмети, готови да тръгнат към ценителите по добре изплетена мрежа от канали, обхващащи много страни.

Инспекторът не ходеше на "терен", което бе трън в очите на колегите му. Стоеше в кабинета си, който приличаше повече на библиотека и чакаше... Бюрото му беше отрупано както винаги с книги. Той бе страстен читател, което му бе докарало тези очила с дебели стъкла поради големия диоптър. Обикновено четеше по няколко книги едновременно. Познанията му бяха енциклопедични.

Най-после настъпи раздвижване в участъка. Явно имаше арестуван. В кабинета му влезе един униформен полицай и остави на бюрото му дървена кутия с обков. Обясни, че това са иззели при ареста- две икони от 18 век. Инспекторът отвори кутията с любопитство и оживление. Имаше храна за мозъка, придоби съсредоточен вид.

Взе едната икона от постланата с кадифе дървена кутия и много внимателно я заоглежда. Спазени бяха каноните, имаше я онази безплътност и обратната перспектива... Първото впечатление бе за добре свършена реставраторска работа. Но твърде добре... по лицата на светците малките повреди личаха по едва забележими, по-тънки от косъм линийки, които ги открояваха от останалата част. Той знаеше, че реставраторът няма право да допълва липсващия малък фрагмент, оставя го така, не се меси в авторската работа. Това беше първата мисъл, която го накара да се съмнява, че това са икони от 18 век. Обърна ги, за да види гърба- твърде гладък, почти като полиран- при древните дъската се е приготвяла чрез дялане.... Светъл, а трябваше да е тъмнокафяв, дори черен от веществата, с които са обработвали дъската срещу вредители по онова време, а този е обработен с маслена боя. Само кипарисът не се обработва, но той не е разпространен по нашите ширини и е скъп. Нямаше и цилиндричен кошак/летвичка за укрепване и фиксация на дъската/, характерен за 18 век. Умела имитация на реставрация, а всъщност- икони от наши дни.

Инспекторът извика полицая и нареди да доведат арестувания.

-Разписах ви пропуска. Свободен сте. Ето ви и иконите, разпишете се, че сте си ги получили обратно. Свалете му белезниците.

Арестуваният гледаше невярващо, че така лесно се е отървал.

Полицаят гледаше озадачено...

rosi45

Мислили ли сте...

Написах няколко статии на здравна тематика,защото мисля,че всеки трябва да има елементарна култура както в тази,така и в други области.Всъщност,ние идваме на тази земя със закодирано точно до секундата време,което ще останем тук,на Земята.Има хора,които цял живот живеят по всички правила на здравословния живот,но умират рано...А други правят по няколко опита за самоубийство,а достигат дълбока старост....Времето е определено от Всевишния,когато сме си избирали като душа съответния земен живот.Тогава ни се дават и определени възлови моменти от дадения живот,които ще бъдат като жалони,за да очертават този път /и със сигурност като направите ретроспекциа на живота си,ще се сетите кои са те/ .Но при раждането ни е наложена амнезия...сигурно сте чували за ангелът,отговорен за това - той слагал показалец на устните ни /от там вдлъбнатинката под носа/ ,за да ни накара да забравим и да мълчим за това,което знаем от духовния живот...Тези и други становища съм си изградила въз основа на многото езотерична литература,която съм прочела.

Тогава защо да се стараем да живеем здравословно?Защо да се стараем да спазваме вселенските закони като избягваме емоции като завист,злоба,омраза,гняв,егоизъм?Защото /наблюдавайки своя живот и тези на хората около мен и правейки известна статистика/ съм абсолютно убедена,че всяка една такава отрицателна емоция стои в основата на определено заболяване.Например гневливите хора страдат от камъни в жлъчката.А сред онкологично болните има много,които изпитват дълго таена омраза и завист.От значение е и дали сте интроверт или екстраверт - тоест дали таите в себе си емоциите си и ги преглъщате ,което е много вредно.И най-вече /тъй като много уважавам народната мъдрост в поговорките/ бих казала "Помогни си сам,за да ти помогне и Господ"!