• публикации
    5
  • коментари
    7
  • прегледи
    6422

За този блог

Публикации в този блог

Soviet Soldier

Само преди няколко дни, на 17 април, гръмна скандал с американския разузнавателен самолет RC-135U, който приближи на 70 км руска територия в Балтийско небе, но бе изтласкан почти насила от Су-27. Кремъл и Белия дом си разменяха ноти, Кери и Лавров си говориха по телефона, но вече всичко е на път да се забрави. Пилотът на Су-то наруши мерките за сигурност, но към гражданските самолети, RC-135U пък искаше да добие информация в ущърб на сигурността на Русия.

Американците са силови играчи във всички сфери на световното битие, особено в армията и конкретно във военната авиация. Те уважават и ценят силата, дори когато е проявена срещу тях. Затова тя трябва по-често да им се демонстрира.

Историята помни случай, когато само броени дни преди да завърши Втората световна война, на 29 август 1945 г. в Далечния Изток в района на съветските войски край Канко се промъква американски В-29. Наложило му се да кацне с един горящ двигател.

Първата кръв, която руснаците проливат на американци, е на 8 април 1950 г. над Балтика, когато разузнавателен самолет PB4Y Privateer от ескадрилата във Висбаден (Германия) нарушил съветското въздушно пространство над Либава (Лиепая) в Латвия. На предупрежденията американците отговорили с огън и целият екипаж от 10 души бил погребан в Балтийско море. През следващите години нищо не се променило съществено.

САЩ и СССР/Русия никога не са публикували информация за победите и загубите в горещото небе на Студената война. Всички данни са на ентусиасти-летописци. Според едни данни САЩ в продължение на 10 г., от април 1950 г., са направили 81 опита да проникнат във въздушното пространство на СССР, при които 20 самолета не се завърнали в базите. (В интернет има достатъчно данни.) Според информация на германското авиационно издание Flug Revue, американците започнали своите разузнавателни полети над съветска територия през 1949 г. на специално преработени бомбардировачи с далечно действие. Тяхната задача била разкриване мрежата от радари на ПВО на СССР. До ноември 1960 г. от полети не са се завърнали 17 самолета – сред тях бил и U-2 на Франсис Пауърс на 1 май 1960 г.

Точно месец по късно, на 1 юни, разузнавателен RB-47 от състава на 55-то авиокрило на ВВС на САЩ пресякъл северната граница на СССР в района на Архангелск. На прехват излетял МиГ-19 с капитан В. Поляков. Той настигнал нарушителя и без заповед го свалил на дъното на морето – толкова му стигнало търпението заради всекидневните излитания по тревога. От шестимата американци оцелели двама. Летецът бил веднага арестуван, но когато информацията достигнала до Москва, тогавашният държавен ръководител наредил да му докарат Поляков в кабинета: повишил го в звание майор, наградил го с орден и изпълнил желанието му да бъде преместен да служи в Украйна.

На 28 ноември 1973 г. в небето на Закавказието подвиг извършил капитан Г. Елисеев с МиГ-21СМ. В Азербайджан откъм Иран навлязъл двуместен F-4 Phantom. Елиесеев го настигнал малко преди „иранецът” да се измъкне, а заповедта от командния пункт била категорична: да се унищожи. Елисеев взел решение да направи таран, при който загинал, а двамата от самолета-нарушител оцелели: инструкторът се оказал американец, а обучаем му бил иранец.

На 17 юли 1981 г. шотландски търговец със съмнителна репутация наема за превоз на оръжие до Иран Canadair CL-44, като дава указания на екипажа да следва южно границата с Армения, без да я нарушава. При един по-голям завой те обаче преминават направо. Дежурният офицер в съветския КП не реагирал. На следващия ден транспортният самолет потеглил обратно от Иран за Турция и повторил дребната си хитрост. Този път от грузинското летище Вазиани излетял капитан Валентин Куляпин със Су-15ТМ. Той настигнал нарушителя няколко километра преди да напусне съветската територия, а имал под крилото само ракети за далечен ракетен бой. Направил таран на опашните плоскости на Canadair, за да изпълни заповедта да го спре. Екипажът на транспортния самолет загинал, Куляпин оживял и получил орден.

Случаят с южнокорейския Boeing 747 на авиокомпанията KAL от 1 септември 1983 г. в Далечния Изток е толкова известен, че не заслужава внимание. Но си струва да се припомни, че преди това на 20 април 1978 г. пътнически Воеing 707 на южнокорейската KAL наруши северната граница на СССР, не изпълни командите на капитан А. Босов със Су-15ТМ, две ракети Р-60 продъниха крилото на „корееца” и той се просна на леда на замръзнало езеро. Оттогава преди полети над и край Русия южнокорейските пилоти се подготвят изключително старателно.

Инцидентите с транспортните самолети, при това единият тараниран, поставят под съмнение основателността да се свалят транспортни самолети при неясна обстановка. Съветското държавно ръководство, при цялата си тоталитарност, си направило полезни изводи и остави Матиас Руст да кацне на Червения площад в Москва, вместо да заповяда да го свалят. Нужните изводи обаче не си направиха във Вашингтон.

Впрочем не е съвсем така: Американците тогава осъзнаха простата истина, че тяхната авиация и ВМС не трябва да приближават границите на СССР с изключена бордова електроника, защото тя ги демаскира, но ги обозначава и пази.

Например фрегатата „Йорктаун” (USS CG 48 Yorktown) и разрушителят (есминецът) „Керън” (USS DD-970 Caron) през 1986 г. навлязоха в съветските териториални води с напълно включена бордова апаратура. В началото на 1988 г. операция на съветския флот отказа „Йорктаун” и „Керън” да се пъхат там, където не им е работа.

За награда на търпеливите читатели ще им предложим нещо много любопитно – историята на военния летец Василий Цимбал. Той се отличавал с изключителна храброст, дързост, лекомисленост и доза авантюризъм. Служил в Далечния Изток, където издухал вертолет от „приятелски” самолетоносач.

Изпратили старши лейтенанта да служи в Килп Явр край Мурманск. Задачата на полка била да не допуска нарушение на границата в района на Баренцово море. Силите на НАТО водели активно наблюдение на съветските подводници – във въздуха постоянно имало техни самолети и вертолети. На летците им се налагало на ден по 7-8 пъти да излитат по тревога. А дежурели през ден.

Цимбал решил да си отмъсти по нестандартен начин. Прелитайки над палубата на самолетоносача на броени метри, той включил над нея системата за аварийно изхвърляне на горивото, все едно се „изпикал” от горе. Вертолетите започнали да долитат по-рядко.

На 13 септември 1987 г. в района на Баренцово море долетял норвежки разузнавач P-3 Orion. Веднага дали команда на Василий Цимбал да излети със Су-27 с борден номер 36.

Цимбал заварил норвежкия „Орион” да хвърля хидроакустически буйове над фарватера, които ще засекат излизането на съветските подводници в морето.

Приближаването на Су-27 не дало резултат, обърнал корема с ракетите – пак същото. Два пъти влязъл в атака с цел да респектира „Ориона” и да го изкара от курса с реактивната си струя. Напразни усилия.

Мушнал се под тялото на „норвежеца” с цел да спре пускането на апаратурите. При една от маневрите с левия си вертикален стабилизатор удря винта на крайния десен двигател – разхвърчали се парчета, те дори пробили тялото. „Орионът” незабавно взел курс съм летището си.

На Цимбал обаче това му се сторило малко и той решил да догони самолета-разузнавач, за да затвърди успеха и да се сбогува както подобава. Изпреварил го малко и приложил „специалитета” си от самолетоносача – пуснал му и на него порция керосин право върху кабината. Приземил се благополучно на Килп Явр.

Авиотехниците веднага забелязали липсващото парче метал върху стабилизатора и попитали пилота за какво става дума. Цимбал вдигнал рамене и им отговорил, че няма представа. Не го разпитвали, знаели, че не е от разговорливите, и просто сменили стабилизатора.

Бурята избухнала вечерта, когато повреденият „Орион” се прибрал в Норвегия. Съветският посланик в Осло бил извикан в МВнР, където му предали протестна нота и куп фотографии на Су-27 с борден номер 36. Дипломатът незабавно доложил в Москва.

Започнало разследване, при което Цимбал не обяснил нищо смислено. Международният военновъздушен скандал бил „замазан” и затихнал, всички се постарали произшествието да бъде забравено.

В района на съсредоточените съветски подводници в Баренцово море няколко дни не се появили натовски разузнавателни самолети. А всяко следващо сближение с руските „Су” било съпроводено с истерични крясъци по радиото, последвано от панически изявления от представители на НАТО.

Що се отнася до Цимбал, той бил изпратен далеч от греха в „глуха линия” в Кримск в Краснодарския край, където няма американци.

На новото летище Цимбал летял нормално, но продължил да води щур и предизвикателен живот. През 1993 г. дори взел участие в Руско-грузинската война в Абхазия. В началото на 2000-те години обаче се удавил във Варнавенския язовир.

Цялата разказана история е поучителна не за командването на руските ВКС, те си знаят пилотите. Тя е поучителна преди всичко за командването на американските ВВС – янките трябва да знаят, че руските пилоти се бият в своето небе като зверове, без оглед на риска и без страх. И по-често трябва да се напомня на натовците, че техните норми никога няма да важат за руснаците и то в руското небе.

 

 

Soviet Soldier

blog-0477350001416672576.jpgИнформацията, че 27 моряци от свръхмодерния US есминец "Доналд Кук" са подали рапорти за уволнение след като руски СУ-24 прелетял 12 пъти ниско над палубата и им причинил тежък емоционален и психически стрес предизвика небивал интерес и множество коментари в т.ч. Мнозина се питат обаче с какво е вцепенил от ужас американците невъоръженият руски бомбардировач, който далеч не е от най-съвременните руски самолети. Специалисти и експерти, които обменят мнения и коментари за високотехнологични постижения в sdelanounas.ru твърдят, че това, което е стресирало американците не е някакво ново супероръжие, а модерната система за радиоелектронна борба (РЕБ) с кодовото наименование "Хибини-У" (планински масив в Колския полуостров). Тя вече била използвана от СУ-24 на учения в Бурятия.

Нищо не може да деморализира така военен човек, както собственото му безсилие, обясняват те необикновения ефект от използването на тази система. И припомнят хронологията на събитията.

На 10 април 2014 г. есминецът "Доналд Кук" навлиза в неутрални води на Черно море, за да изпълни акция по демонстрация на сила във връзка с непреклонната позиция на Русия за Украйна. На поредното дрънкане на оръжие Русия отговаря сдържано, но убийствено.

На 12 април, в Деня на космонавтиката и три дни преди празника на войските за РЕБ, излита невъоръжен СУ-24МП, но с прикачена под крилото "Хибини". Есминецът отдалеч засича самолета с прехвалената система "Иджис" и вдига екипажа на учебна тревога. Нещата вървят като по книга: радарите фиксират курса на сближение с целта, "Иджис" управлява системите за насочване. И изведнъж всички екрани угасват, вижда се някаква мътилка. "Иджис" спира работа, ПВО комплексът "Фаланг" не може да получи целеуказване.

През това време СУ-24 прелита ниско над палубата, прави боен маньовър и имитира ракетна атака. Противодействие никакво. Повтаря номера. После още 10 пъти. Опитите на моряците да съживят "Инжис", за да може ПВО-системите да бъдат насочени към целта, остават неуспешни.

Едва когато силуетът на самолета се губи към руските брегове, радарите на американския кораб оживяват и показват чисто, пусто и синьо априлско небе. Така завършва поредната проверката на ефективността на системата за РЕБ "Хибини". А след нея, разбирайки собственото си безсилие, 27 военни моряци от многострадалния есминец USS Donald Cook, подават рапорти за уволнение с мотив, че не искат да рискуват живота си, коментират в sdelanounas.ru.

Според официална информация уникалният комплекс от нов клас за РЕБ "Хибини-У" е предназначен за самолетите от фронтовата авиация на руските ВВС и защитата им от управляеми ракети. Той е разработка на Калужкия научно-изследователски радиотехнически институт (КНИРТИ) от концерна "Радиоелектронни технологии". Проектът е финансиран с 1.5 милиарда рубли от министерството на отбраната на Русия.

Специалистите по РЕБ твърдят, че "Хибини-У" може да изчисли местоположението на радиоелектронните средства на противника, да повреди всякаква вражеска апаратура, да ослепи чуждите радари, да задръсти ефира с радиосмущения и на направи невъзможна работата на противниковите системи за управление на огъня.

https://www.youtube.com/watch?v=6R-Mwji-8ok

Soviet Soldier

blog-0198493001416056745.jpgСлед 1991 г., когато иракски «МиГ» свали над Персийския залив F/A-18 «Хорнет», тези американски самолети повече не се бяха срещали с руски изтребители. Това се случи само веднъж, през октомври и ноември 2000 г., когато «хорнети» видяха насреща си изтребители на руските Военно-въздушни сили и тази среща беше «максимално близка» до бойна.

За начало нека дадем думата на американски летец, непосредствен очевидец на описваните събития ( писмото му е изпратено по и-мейл от борда на самолетоносача «Кити Хоук»).

«Плаването беше леко и интересно: 54 дни в морето, 4 – в пристанището и 45 часа полети само през октомври. Така е, задниците ни протъркаха седалките на самолетите, налетяхме се! Откакто станах командир на ескадрила, много летя. Ето една интересна история от моята практика…

Значи, седя си аз веднъж с моя заместник и си бъбрим всякакви глупости – и изведнъж чуваме звънец от бойния информационен център, мозъка на кораба. Оттам ни крещят:

- Сър, засякохме руски самолети!

Капитанът заповяда веднага:

- Обявете тревога, вдигнете изтребителите!

От центъра обаче отговориха:

- Можем да обявим само «Тревога – 30»!

А това означава излитане 30 минути след момента на обявяването.

Капитанът изпсува и нареди:

- Вдигнете във въздуха всичко, което може да лети, по най-бързия начин!

Аз хукнах към щурманския телефон и се свързах с дежурния офицер на ескадрилата. В този ден беше дежурна друга ескадрила, ето защо му заповядах да изясни кои са дежурни и да направи така ,че да вдигнат задниците си и да търчат към полетната палуба (само «Тревога – 7» означава, че сте на палубата за излитане и сте готови да излетите; «Тревога – 30» означава, че все още сте в стаята за чакане).

Скоро руски Су-27 и Су-24 прелетяха точно над мостика на «Кити Хоук» със скорост 500 възела.

Точно както във филма «Топ гън».

Офицерите на мостика разплискаха кафето си и казаха:

- (… тук има нецензурни изрази, които са твърде неприлични и емоционални!).

Случайно погледнах капитана – неговото лице беше тъмночервено.

Руските изтребители направиха още два остри завоя на малка височина, преди нашият първи самолет да излети. Това беше… ЕА-6В «Праулър», тромав самолет, предназначен за електронна борба. Да, да, ние пуснахме горкия «Праулър» сам очи в очи срещу изтребителя точно, когато руснакът беше над кораба.

Нашите летци вече молеха за помощ, когато най-после един F/A-18 от «сестринската ескадрила» се издигна във въздуха, за да извърши прехващане. Но беше късно. Целият екипаж зяпаше нагоре и гледаше как руснаците се подиграват с нашите жалки опити да ги спрем.

Най-смешното беше, че адмиралът и командирът на авионосното съединение се намираха в командната зала на сутрешно съвещание – и то беше прекъснато от рева на двигателите на руските самолети, които кръжаха над самолетоносача. Един офицер от щаба разказа, че събраните там се спогледали, погледнали плана за полетите, убедили се, че в този ден полети са предвидени едва след няколко часа и попитали:

- Ама какво е това?

Четири дни по-късно руската разузнавателна служба изпрати на капитана на «Кити Хоук» по електронната поща снимки на нашите летци, които се щураха по палубата, докато отчаяно се опитваха да подготвят някой самолет за полет».

Описаните в писмото събития са се развили в района на Корейския пролив на 17 октомври 2000 г. В облитането на американския многоцелеви самолетоносач «Кити Хоук» са участвали 2 разузнавателни самолета Су-24МР и прикриващо ги звено изтребители-прехващачи Су-27 от 11-та армия на Военно-въздушните сили и Противовъздушната отбрана на Русия.

Според думите на тогавашния главнокомандващ на руските ВВС Анатолий Карнуков, «това беше планово разузнаване, по време на което, обаче, се решаваха необичайни задачи».

При това руската страна не е нарушила никакви международни споразумения.

Трябва да се отбележи, че американските военно-морски маневри се извършвали само на 300 км от руското крайбрежие, което, само по себе си, явно не е било приятелска проява. Затова и действията на руската авиация били напълно оправдани и правомерни.

Според думите на главнокомандващия, «резултатите от разузнаването бяха впечатляващи». Су-24МР извършили няколко захода към самолетоносача, снимайки всичко, което се случва върху полетната палуба. На снимките е фиксирана паниката на моряците, които трескаво започват да секат маркучите, свързващи самолетоносача с танкера, който в този момент го зареждал с гориво. Изтребителите F/A-18 успели да се вдигнат във въздуха едва след втория заход на разузнавачите – но тогава руските изтребители Су-27 веднага ги отклонили встрани от кораба с отвличащи маневри, което дало възможност на разузнавачите да извършат още няколко полета над беззащитния самолетоносач.

Според пресата, на 9 ноември «Кити Хоук» отново бил успешно облетян от руски самолети.

Ето как медиите описват тези събития:

На 17 декември във Вашингтон официалните представители на Пентагона Кенет Бейкън и адмирал Стивън Пиетропаоли проведоха пресконференция, на която разкриха някои подробности от серията инциденти в Японско море – когато руски самолети-разузнавачи Су-27 и Су-24 се приближавали на критично разстояние до базирания там американски самолетоносам «Кити Хоук».

Както заяви Бейкън, известно време след това на самолетоносача пристигнало писмо по електронната поща, съдържащо 2 снимки на палубата на «Кити Хоук», направени от руските самолети по време на една от тези акции. В писмото имало също така кратко съобщение на руски език, но адмирал Пиетропаоли отказа да уточни съдържанието му, съобщава Юнайтед прес интърнешънъл. Според него, писмото е изпратено не от Министерството на отбраната на Русия и изпращачът му не е известен на представителя на Пентагона.

Освен това, Кенет Бейкън съобщи, че на пресконференцията, състояла се предишната седмица, когато също разказвал за действията на руските летци, е допуснал редица неточности.

Първо: прелитанията на руски самолети са били 3, а не 2 – на 12 октомври, 17 октомври и 9 ноември.

Второ: по време на инцидента от 17 октомври самолетите са били открити не на «приемливо разстояние» на няколкостотин метра от кораба, както беше съобщено по-рано – а са прелетели непосредствено над самолетоносача, което е объркало американските военни. Именно тогава били направени снимките, които по-късно били изпратени на «Кити Хоук».

Руски военни самолети в Японско море провели успешна операция по преодоляване на противовъздушната отбрана на американската авионосна многоцелева ударна групировка начело със самолетоносача «Кити Хоук ((Kitty Hawk CV63). Съобщението за това, публикувано във вестник «Известия», беше потвърдено за «Интерфакс» от информирани източници в руското военно министерство. По думите им, това се случило на 2 пъти в Японско море в момента, когато авионосната групировка на САЩ се е отправяла за учения в Корейския пролив (на 17 октомври) и когато се е завръщала от маневрите (на 9 ноември).

По някои данни, самолетите били от 11-та въздушна армия с командващ генерал-лейтенант Анатолий Наговницин. Палубата на «Кити Хоук» била напълно неподготвена за противодействие, американците съвсем сериозно решили, че руснаците ги атакуват и започнали в паника да секат горивните комуникации, за да избягнат голям взрив и пожар при атаката. После вече вдигнали «хорнет»-ите и се опитали да съпровождат «сушките» до крайбрежието.

Същия ден Анатолий Корнуков заяви:

- Ръководството на Генералния ща на Въоръжените сили оцени високо действията на руските летци, които пробиха системата за противовъздушна отбрана на авионосното ударно съединение на САЩ начело със самолетоносача «Кити Хоук». Всички пилоти ще бъдат представени за награди. Това беше планово разузнаване, макар, че в хода му се решаваха необичайни задачи. Резултатите от това разузнаване са впечатляващи.

Soviet Soldier

blog-0075807001415622715.jpgКацал съм с МиГ-23 на летище “Балбек” в Крим

Полковник от запаса Нецо Ликов е роден на 10 април 1940 г. в с. Своде, Ботевградско. Завършил е Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия, специалност „летец пилот“. Учил е и във Военната академия „Г. С. Раковски“. Преминал е и курс в командната военновъздушна академия „Гагарин“ в СССР. Цялата му служба във ВВС преминава в Доброславци - общо 28 години, като три от тях е бил командир на поделението.

Като пилот във ВВС се уволних през 1989 г. Завърших Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия през 1961 г.

Този випуск е единственият у нас без авиационна жертва. Ние не оставихме майки с черни забрадки, жени вдовици и деца сираци.

Летял съм на всички типове изтребители, без МиГ-29, които бяха на въоръжение. За времето си всички бяха добри и много надеждни самолети. След 10 ноември, когато започна съкращението на армията и на ВВС, първо посегнаха на изтребителите МиГ-23. Защо ги ликвидираха, нямам обяснение, но бяха много добри бойни самолети. Пет години съм летял на тях. Те имаха система за автоматично управление. Това означава, че полетът може да се програмира и самолетът да изпълни сам заход за кацане

Ние съкратихме сериозно армията си, докато Турция и Гърция не махнаха нито един войник. Сега се твърди, че политиците, а не военните, ще опре­делят какъв нов изтребител ще купим. Навярно защото те прогнозират армията в какви мисии ще участва. Моето мнение е, че войската ни трябва да се учи да брани Родината, а не да ходи на мисии зад граница и да воюва срещу чужди народи. 18-и изтребителен авиационен полк, който командвах, бе базиран на летищата в Доброславци и Габровница.

Полкът бе въоръжен с МиГ-23. Тогава имахме 36 бойни самолета и осем учебни. Неговата главна задача бе заедно с Първа зенитноракетна бригада и Първа радиотехническа бригада (локаторите - б.а.) да предпазва и да не допуска разузнаване и удари от въздуха по обекти на територията на страната и на войските, западно от линията Русе - Свиленград. Тоест, охранявахме две трети от територията на страната. Това бе нашата зона за отговорност с особено внимание към София, Перник и Кремиковци. Разбираемо е, защото това са едни от най-важните стратегически обекти на държавата. София - като столица, Кремиковци - тогава бе най-големият металургичен комбинат на Балканите, Перник - заради металургичния завод, рудниците и топлоцентралата. Така че основната ни задача бе да предотвратяваме удари на противника със самолети и ракети.

През 1986 г. нашият авиополк участва в дивизионно тактическо учение с предислоциране в нов район извън страната - на полигона „Ашолука“ в СССР, до гр. Астрахан. Тогава за първи път наши пилоти участваха в стрелби на полигон зад граница с родни МиГ-23. С изтребителите прелетяхме до Астрахан. Това са 2250 км в едната посока. От България излитахме през пет минути по двойки, общо 12 изтребителя. Наложи се да кацнем междинно на летище „Балбек“, до Севастопол в Крим, за дозареждане с гориво. Самото летище е на брега на Черно море. След като заредихме изтребителите, се отправихме към Астрахан. Там на полигона в пустинята ни бяха планирали да свалим четири мишени на малки, средни и стратосферни височини в насрещен курс с бойни ракети. Като казвам стратосферни височини, имам предвид над 12 000 метра. Дотогава такива задачи не бяха изпълнявани от нашата авиация. Справихме се блестящо и руснаците ни поставиха оценка „отличен“

Астрахан е разположен до р. Волга, а летището е на десния бряг на реката. Полигонът пък бе доста далече в пустинята. Руснаците се отнасяха много добре с нас, приятелски, като братя. Не мога да се оплача от битовите условия и от храната, които ни предложиха. С шефа на центъра полк. Меляхов дори летяхме заедно за разузнаване на времето.

По линия на Варшавския договор руснаците често ни пускаха самолет „нарушител“ за проверка на дежурните сили и средства (сега същото го правят и от НАТО - б.а.). Искаха да видят дали навреме ще се вдиг­нат изтребителите и дали ще прехванат „нарушителя“. А ние го прехващахме с учебни пускове. Има си специална фотоапаратура, която фиксира действията на пилота - самия захват и пуска. После данните се снемат, дешифрират и анализират. В командния пункт на полка се изобразява целият полет на „нарушителя“ и на дежурните изтребители. Ако има отклонения от страна на пилотите, се правеше разбор. Посочваше се какви са грешките и какви биха били последствията, ако ситуацията е реална. Руснаците въобще не ги интересуваше какво е времето

- сняг, дъжд, студ или пек. Това нямаше никакво значение. Пускаха „нарушители“ и ние трябваше да се справяме. При бойно дежурство сме излитали при всякакви условия, защото така ще бъде в една реална война. Ако времето не позволяваше обратно кацане в Доброславци, приземявахме се на летищата в Габровница или в Граф Игнатиево. Постоянно имахме два дежурни изтребителя - в Габровница или в Доброславци. Това означава, че София се пазеше денонощно от два бойни самолета (сега са два в Граф Игнатиево за цялата страна - б.а.). Особеното бе, че сутрин дежурните изтребители се сменяха на изгрев-слънце, а тези, които трябваше да застъпят в нощно дежурство, се сменяха 30 минути преди залеза. Това бе необходимо, за да могат да се подготвят за нощта. Отделно дежурни самолети имаше и в Узунджово, Равнец, Балчик, Граф Игнатиево.

Бойните дежурства и ученията бяха изключително важна и отговорна задача. Но от особено значение бе работата с хората. Военната професия е рискова и затова командирът трябва да притежава умения да ръководи колектив. Като началник съм се сблъсквал с какви ли не съдби и случаи. Командният пункт (КП) на полка бе на Ломски форт на околовръстното шосе на София. Една късна есен там се запали спалното помещение на войниците, изгоря целият втори етаж. Добре, че бяха успели навреме да изнесат автоматите.

Един войник палил печката в спалното, но за по-бързо разгаряне исползвал керосин. Разлял неволно от горивото по пода и когато печката лумнала, пламнал и керосинът. Той се уплашил и избягал. Аз отидох, когато пожарната вече бе угасила огъня и един огнеборец пишеше протокола за произшествието. Извиках началника на КП, бе един майор, и го попитах къде е войникът. Той ми отговори, че е в ареста. Наредих му да го доведе. Беше много мило и симпатично войниче и трепереше от страх.

Разказа ми, че е от София, близките му също били от столицата. Никога не е бил на село и не е виждал такава печка. Попитах го дали някой от поделението му е обяснил как се пали такава печка и се оказа, че никой не му е рязяснявал нищо. Наредих отново на майора да върне момчето в ареста и да се яви при мен. Думите ми към него бяха следните: „Ако искаш пиши, ако искаш помни. От този момент броиш 30 денонощия, след което ми докладваш, че всичко е наред, за да дойда да проверя дали спалното е възстановено, както е било. Утре изваждаш боеца от ареста и му разписваш книжката за пет дни награда домашен отпуск от мен. След това отиваш с него до спирката, лично го качваш на автобуса, стоиш, докато рейсът не тръгне, след което си свободен. Трябва да видиш, че той си е заминал за дома.“ Всичко стана, както заповядах. На 30-ия ден спалното на войниците блестеше като образцово. А боецът се върна жив и здрав. Защо го пуснах, след като бе направил такава жестока беля? Макар че момчето трепереше от страх, в ареста бе защитено

Там нищо не можеше да му се случи. Но след като излезе, можеше да посегне на живота си и да се гръмне с автомата, ако проговори съвестта му, защото се чувстваше много виновно. Ето това бе страшното. Предвидих и този вариант и не биваше да допусна да се случи. Затова го наградих с домашна отпуска - да отиде при близките, да се успокои. А на майора наредих лично да го качи на рейса, защото от поделението до спирката също можеше да направи белята, ако реши. А след като вече е в рейса, в случай на фатален край всякаква отговорност отпадаше от нас. Но така или иначе тази драма приключи благополучно. Винаги в подобни ситуации е необходим индивидуален подход. Няма универсална рецепта как трябва да подходи командирът. Той трябва да решава според обстоятелствата.

Soviet Soldier

"ЗДРАВЕЙ, МЛАДИ ВОЙНИКО!

Пиша ти това писмо, за да ти кажа някои неща, които на мен не е имало кой да ми каже. Не приемай написаното като съвети, защото на този свят най-ненужно е да се дават съвети. На умния не му трябват, а глупакът не ги приема.

Нося пагони от 28 септември 1966 година. Изживял съм много хубави неща и съм понесъл много казармени простотии. Имаш правото да възкликнеш: “Леле, тоя колко е задръстен за толкова години служба!” Да това е един от вариантите, а може и по-иначе. Най-напред искам да ти кажа защо все пак трябва да се служи на тая наша България.

Само след Освобождението българското войнство участва за 60 години в пет войни. В тях загиват около 200 хиляди воини и около половин милион са ранени и осакатени. Нима те са искали да убиват и да бъдат убивани? Между тях е и някой от твоите предци!

Прадядо ми по бащина линия загива при Одрин през 1913-та. Дядо ми по майчина линия имаше три рани и три кръста за храброст от трите войни.

Та раняваният и оцелял много ни е разказвал за войните. И когато е воювал, вече е имал жена и четири деца. Нима не са му били мили? Нима е тръгнал ей така на война? На тях, на нашите деди, полуграмотни или неграмотни, са им казвали защо трябва да се обучат и да станат добри войници по един много човешки начин.

“Млади войнико, трябва да стреляш точно, да се окопаваш бързо и добре. Ако не стреляш точно, стрелят по теб. Ти трябва да се биеш и да побеждаваш, а не да загиваш. Твоята смърт води до поражение, а поражението довежда врага в бащиния ти дом, при твоята майка, жена и деца.”

Всъщност ти това го знаещ, но убеден ли си, че е жизнено необходимо? С какви мисли тръгваш за казармата? А може би с какви не искаш да тръгнеш? Знаеш ли, иска ми се да споделя с тебе едно мое схващане за понятието “Отечество”. Струва ми се, че то, Отечеството, няма множествено число, макар че дълги години се готвехме да браним нашето Отечество. Отечеството е нещо много лично, съкровено, свято. Моето Отечество е там, на един баир в Тетевенския балкан. Там, където съм се родил и израсъл. Моето Отечество е къщата ни, дворът, големия орех, на който ми връзваха люлка, кладенчето в букака със студена вода, майка ми, баща ми и по-късно – жена ми и двете ми деца.

Това е моето лично Отечество и аз не го давам на никого. Готов съм да го браня до смърт от външните, пък сега, изглежда, и от вътрешните врагове. Ето защо трябва да съм подготвен за защитата на моето Отечество. Аз ще залегна в окопа на границата на моята България не за вилите в Бояна или за нечии дебели вратове. Ще лежа в буренясалия окоп именно за моето лично Отечество. Откакто свят светува това е първото назначение на мъжа – да защитава близките си и родния си край, Отечеството. То не случайно е наречено “Отечество” – на името на отеца, бащата, създателя и защитника.

Ти, млади войнико, готов ли си да защитиш своето Отечество? Млади момко, това не са лозунги. Това е една тъжна потребност!

И възниква въпросът, що за човек е българинът, що за човек си ти, негов вековен наследник? Всички ли българи с любов отиваха в казармата? Отговорът е твърде изненадващ за тебе, млади войнико. Да, всички искаха да отидат в казармата, но не всички имаха тази възможност. Още със създаването на българската войска след Освобождението българина вижда в нея символа на свободата и сигурността на България. Чест, достойнство и дълг е да се служи във войската българска. И защо всички желаещи не са могли да служат? По икономически причини. Така в Княжество България до Сръбско – Българската война годишният контингент от набора е бил от 28 до 30 хиляди души. Поради недостатъчно средства са приемали около 7 – 8 хиляди новобранци.

Оказва се, че от четирима годни за военна служба само един има честта да служи. Да, чест е било за избрания да служи! Военнонаборните комисии са били много прецизни при подбора на новобранците. Често за незначителен недостатък са връщали момчетата. Но пък избраните!? Те са били най- и по- . Минали на комисия за войници. Това са най-мъжете на селото.

Върнатите са се чувствали като друго качество. Върнатите трудно ще се оженят, щом са дефектни за военна служба. И за да се избегне този неприятен момент, се взема решение: военнонаборните комисии да оценяват обективно всички годни за военна служба и да се тегли жребий кой от тримата или четиримата годни да отиде войник. Та първият стремеж е да си годен за военна служба. Вторият – да се вредиш да служиш в казармата. Народът казва: “Мъж, който не е служил, и жена, която не е раждала, не ми ги хвали.” Подкупи са се давали да служи момчето, а не както сега!

Ти, млади войнико, си потомък на героите от петте войни след Освобождението. На героите от Сръбско – Българската война, извършили маршове, които смаяха Европа. Така 1-ва и 4-та пехотна дружина, след като са прегазили и преплували Марица при гара Саранбей, мокри до кости, за 30 часа изминават 86 км и пристигат на Сливнишката позиция.

Пета пеша артилерийска батарея под командването на капитан Тантилов за две денонощия изминава 146 км и пристига заедно с оръдията на Сливница. Тридесет и четири дружини извършват маршове от 80 до 230 км. За тези маршове Карл Регенбургски пише: “Българската армия извършва маршове, нямащи равни на себе си от Александър Македонски насам.” Ти си потомък на героите от Сливница, Три уши, Мека Црев, Драгоман, Гурголят, Видин, Пирот, Лозенград, Люлебургаз, Чаталджа, Булаир, Одрин, Завоя на Черна, Тутракан, Кочмар, Карапелит, Добрич. Ти си внук на мъже, които пленяват много чужди знамена, но не допускат да бъде пленено българско бойно знаме.

За твоите предци - герои в.”Таймс” пише: “Истински герой на деня е българският войник. Търпелив, издръжлив, весел и засмян, той не изглежда като модел на особени свойства. Но когато щиковете се турнат на пушките и гръмовно “Ура!” процепи въздуха и се стигне до решителния момент, той се явява в един нов и удивителен вид. На него преди всичко се дължи сполуката в победата.”

Те, старите воини, са достойни следовници на своите възпитатели, на офицерите. Спазват се суворовско-румянцевските принципи на обучение и възпитание. Има много следовници на полковник Дрангов. Ще си позволя, млади войнико, да ти цитирам някои от тях. Дрангов пише: “Войникът не е само едни гърди, които трябва да изправиш срещу неприятеля, а преди всичко едно сърце, което трябва да спечелиш. Офицерът трябва да бъде сърцевед. Сърце след сърце върви.” И още: “Никой няма право да вдига ръка върху личността на войника. Българският войник трябва да се бие и да побеждава, а не да бъде бит и мачкан. На България са нужни юнаци, герои, а не мазници и треперковци.” Дрангов винаги е казвал:”След мен, юнаци, две смърти няма, без една не може!” И намира своята смърт на 27 май 1916г. на завоя на р. Черна, водейки полка си в атака.

Да, млади войнико, имало е, има и сега в нашата войска български достойни водачи и следовници. Ти от кои си? Много се оплаквате от извращенията. Защо ги има, кой ги прави? С кого ги правят? Защо от 50 – 60 човека гонят само 3 – 4? Ти, млади войнико, между тях ли си? Гонят тези, които нито преди казармата, нито в казармата са се научили да носят вода. Те просто все още не са разбрали, че на този свят всеки носи някому вода. Във всяка система има степен на подчиненост. И всеки на някого е подчинен и му носи вода.

Това за носенето на водата е и в прекия, и в преносния смисъл. Нима няма да донесеш вода на по-възрастен човек?! Какво ще ти попречи да донесеш вода и на “старото”. Това, “старото”, знае и може повече от тебе или се предполага, че е така. Утре в боя “старото ” ще ти спаси живота. Не се страхувай от лудите и щурите, те вършат подвизи. Страхувай се от безразличните, от безличните. Този, който може да те наругае, може и да те защити.

Научи се да уважаваш, без да се унижаваш. Наполеон има такава мисъл: “Добрият воин знае как да отстъпва, без да мърмори.” Нашият мъдър народ казва: “Който не целува ръка с достойнство, ще целува крака, паднал на колене.” Няма го вече онова общество, в което искахме всички да сме равни. Не се раждаме равни и не можем да бъдем равни. Нито в живота, нито в казармата.

Не ти говоря да бъдеш “преклонена главица”. Не, в никакъв случай! Никой не обича пълзящите гадини. Дори пълзящият не обича себеподобните. Не всичко в казармата е “Тъй вярно”. Има и “Съвсем не”. А като излезеш в “цивилизацията”, няма ли да имаш началници, няма ли да зависиш от някого? И ако не му носиш вода, ще му носиш я уиски, я нещо друго. Не се прави на толкова ербап. Живота ще те научи на още по-сложни неща от казармата.

Пък и ти ще станеш началник. Я в казармата, я после. Ето какво пише за началниците в Правилника за бойната служба от 1935г. (т.1412): “Началникът е длъжен: 1. Да има характер. 2. Да разбира своето дело. 3. Да определя степента на възможност. 4. Да поема отговорност. 5. Да дава личен пример. 6. Да обича подчинените си.” Тези неща са написани с кръв от опита на войните.

И не се оправдавай с немотията. Тя е вече при всички честни хора. Българският войник след Освобождението често е гладувал, дори и по време на война. Така че при теб е само едната злина. Ще ти цитирам нещичко от книгата “Един от първа дивизия”, написана от Г. Георгиев, участник в Първата световна война: “…Вижте сега българския войник. Той може да няма гащи, но победи. Той може да носи скъсани панталони, но победи. Той може да носи смачкан шинел, но победи. Гащите се купуват. Панталоните се закърпват. Шинелите се изглаждат. Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.”

Българските мъже са раснали на стремена. Такова ни е племето! Ще кажеш – “А времето?” Все още е далеч времето, когато няма да има нужда от войници и от войска. Добре, ти не искаш да служиш, друг не иска. Добре, ние старите, искаме, ама вече не можем. Валута внасяме, пшеница внасяме, всичко внасяме. И мъже ли трябва да внасяме? Досега България можеше да се гордее с красивите си и талантливи жени и с гордите си и достойни мъже. Бягат навън? Да бягат, но докога? Човек не може да избяга от себе си. Всяка животинка си има своя дупка и нея търси, дори и за смъртта си. Човек не може две неща да избира – родината и родителите. Бягайте, търсете вашето щастие навсякъде, но не бягайте от дълга си към родината. Звучи високопарно, но ще го разбереш с времето.

При избухването на Първата Балканска война през 1912г. хиляди българи се връщат от Европа, Америка, от целия свят за да воюват за майка България. Народът казва: “Кръвта вода не става.” Те не са били по-глупави от нас. Не бързай да даваш оценки, преди да направиш нещо по-свято от тях.

На родина, на Отечество не може да се изневерява. То е едно – неизбираемо и неподменяемо.

Та така, млади войнико, исках нещо да ти кажа. Дали успях, ти ще прецениш. Може да не съм прав. Не ме укорявай. Правя го с най-добри чувства към теб и към моето Отечество. Това е вечна и безкрайна тема. Ние мъжете, най много обичаме да разказваме за подвизите си в казармата и при жените. Това са приятни теми, защото всеки е длъжен да ни вярва, пък и не може да се провери нито едното, нито другото.

Приеми моите воински и приятелски поздрави, войнико на България!"

Полковник Петко Йотов