Премини към съдържанието
  • публикации
    4
  • коментар
    1
  • прегледи
    830

Публикации в този блог

NNNNIKKKK

ПРИКАЗКА ЗА ПЕРЛИТЕ

(Италиански Барок)

История за раждането на едно нелепо и изпълнено с позьорство и театралност и едновременно с това велико и поразително направление в изкуството и архитектурата.

 

Трета част

           Да се върнем на творбата на Андрея дел Поцо. В центъра, удобно приседнал върху облак е изобразен свети Игнаций. Той се е отправил към Рая, където го очаква сам Исус. Виждаш ли светлината която струи от тялото на Исус към св. Игнации-това е божественото откровение, с което благосклонният Син Божий дарява светеца. 

 

 31941462141_391bc68573_b.jpg

 

                                                                                     Отразената от св. Игнации светлина се разпростира към четирите посоки на света:

 

 

 

                                                             31941461541_6225d42881_b.jpg

                                                                                                                                         Европа

 

                                                              32059385635_6d808b3e17_b.jpg

                                                                      Америка - представена от екзотична индианка с копие в ръка - същинска Амазонка 

 

                                                             31941461841_76704e978f_b.jpg

                                                                                                          Африка с кръвожадния крокодил

 

                                                             31941462061_6838d8cae4_b.jpg

                                                                                                    Азия - символично представена от камила  

          По всички тези места Йезуитите имали свои мисии. Вероятно ще кажеш, че това е евтина йезуитска пропаганда. Да, възможно е.  Но не това е важното. Погледни творбата, като се абстрахираш от йезуитските внушения. Тя е поразителна. Като че ли куполът на малката църква се е разтворил и е открил пътя към небесното царство пред блажения Игнации.

          Каква невероятна оптична илюзия, какво движение, какво безкрайно изобилие от багри и светлина. Като че ли нищо не си е на мястото, непрекъснато се променя, движи се, без принципи, без правила, липсва и най-малкия намек за някаква закономерност, подреденост, рационалност. Бушуваща, необоздана емоция, вълнение, страст и екстаз. В същото време усещане за една съвършена, завладяваща, успокояваща хармония.  Изключителна творба. Една и съща и същевременно различна всеки път. Не можеш да останеш равнодушен пред нея. Колкото и да се съпротивляваш, не си в състояние да и устоиш. Тя те  връхлита неочаквано, залива те, потапя те в себе си, обгръща те целия. Това всъщност е една от най-характерните, отличителни черти на Барока. Творенията на предишните течения в изкуството (Романика, Готика, Ренесанс) в повечето случаи са  застинали гордо на своите пиедестали и някъде там далеч и високо, високомерно и  равнодушно очакват вниманието и възхитата ти. Барокът напротив, подобно на малко, неспокойно и капризно дете, на което трудно можеш да угодиш, не ти позволява да подминеш, не допуска да остане незабелязан. Той не те оставя на спокойствие, крещи, жестикулира, провокира, активно се бори за вниманието ти, „скача“ от пиедестала, нахвърля се върху теб, увисва се на врата ти, натрапва се, изисква, моли, нарежда. С една дума никога, ама наистина никога не те оставя равнодушен. Спомни си за събора в Тренто и идеите на Контрареформацията. Ето тук, в тази завладяваща творба, те са намерили своето най-пълно превъплащение.

          И така, в Световната столица Рим, на практика е поставено началото  на „революцията“, наречена Барок. Именно тук Барокът се родил, набрал сила и получил до голяма степен, своя завършен вид.

АРХИТЕКТУРАТА НА БАРОКА

           Както вече споменах Барокът атакува и завладява всички изкуства едновременно. Какво се случва с архитектурата? Тук най-яркото, най-характерното проявление на Барока може да се опише само с една дума и тя е: КРИВОЛИЦИ. Извивки, овали, заоблени силуети, дъги и елипси заменят геометричните, математически точни симетрии на фасадите и вътрешните пространства.

          Римските протагонисти на „архитектурния“ театър, наречен италиански Барок са двама. Като че ли барокова е и самата история на живота и  творчеството на тези едновременно и приятели и  творчески "врагове", живели по едно и също време, творили в една и съща област – архитектура, а  с коренно различна житейска съдба. Това не ти ли звучи бароково - единство и борба на противоположности?

          Франческо Боромини (1599–1667) и Джовани Лоренцо Бернини (1598–1680). Две поразителни дарования, два истински гения. Сътвореното от тях в архитектурата е огромно като обем и времето, да не говорим за виното, изобщо няма да ни стигне, дори само за маркирането на архитектурните им шедьоври. Затова ще трябва да се задоволиш с  кратка разходка по малката римска уличка „Виа дел Куиринале“ (Via del Quirinale). На нея, само на няколко десетки метра един от друг са разположени два архитектурни шедьовъра на големите майстори на италианската барокова архитектура. Църквата Сан Карло але Куатро Фонтане (San Carlo alle Quattro Fontane) на Боромини и Сан Андрея ал Куиринале (Sant'Andrea al Quirinale) на Бернини.

          Нека те върна за малко при личностите, а след това ще се спрем на творбите на двамата.

                                                                                                                                    31941464371_714bb88403.jpg

                                                                                                                                              Франческо Боромини (1599–1667) 

Франческо Боромини се родил в италианска Швейцария, в близост до езерото Логано, в бедно семейство на каменоделец. Той от дете усвоил  тайните на каменоделството и умението да превръща твърдия материал в красиви произведения на изкуството. Но сеньор Боромини определено не бил светска личност. Дали по собствено решение или поради липса на достатъчно средства, той не се мяркал често по светските прояви, организирани постоянно от влиятелните епископи и богатите сеньори на Рим. Май недолюбвал много и духовните бащи. Нямал навика да се "мотае в краката" и да се умилква около кардиналите, поради което слабата му, прегърбена фигура, трудно можела да се забележи в приемните на разкошните им дворци. По характер маестро Боромини бил изключително затворен, вглъбен в себе си творец. Не го вълнувала славата и светската суета. С една дума, живеел в изолация и самота, вглъбен в собствените си мисли и творчески терзания. Казват, че това е една от причините, да не възложат на него, а на Бернини, проекта и строежа на площада пред базиликата св.Петър. Но този самотен гений бил надарен с едно рядко качество, той притежавал изклютелно новаторски ум и мащабно мислене, които рушели с лекота съществуващите канони и създавали една нова поразителна и в същото време направо еретична за времето си архитектурна реалност.

          Новите идеи на Контрареформацията намерили в негово лице едно от най-мощните си оръжия. За архитектурата на Барока Боромини се превърнал в това, което Караваджо бил за живописта.

 

                                                                                   31941464311_8aa8703985_b.jpg

                                                                                       Църквата Сан Карло але Куатро Фонтане (San Carlo alle Quattro Fontane)

           Фасадата и интериора на това малко бароково бижу с четирите фонтана в ъглите, забутано в тесните улички зад Палацо Барберини, разкриват по неповторим начин мощният новаторски подход, който притежавал самотният гений.  Вертикалната планировка на конструкцията е  изчислена с математическа точност до милиметър. Представлява издължен осмоъгълник в центъра на византийски кръст с леко заоблени лъчи. Вътре в осмоъгълника е разположен овал, получен чрез преплитането на равностранни триъгълници и окръжности. До тук нищо ново. Чиста математика. Та нали така се създавали всички шедьоври на архитектурата още от времето на пирамидите.

                                       31941463741_89206faea0_b.jpg

                                                                                                                      Pianta san carlo alle quattro fontane

Колко типично за шлифованата перла на Ренесанса, нали? Всичко е по правилата, Канонът е спазен. Но както вече стана ясно, сеньор Боромини не бил „фен“ на канона, а точно обратното. Затова той, без много, много да му  мисли, с един мощен, гениален замах, пратил по дяволите целия математически съвършен и канонически верен проект на сградата и създал в крайна сметка безсмъртен Бароков шедьовър, който и днес поразява ума с грандиозността на вплетените в него идеи и новаторския си облик. Това е като да отидеш на моден коафьор, който да ти направи съвършена прическа, загладена и симетрична, с една дума Ренесансова, придаваща ти помпозен и официален вид и с която нямаш никакъв шанс да те забележат на официалната вечеря, на която си се запътил, просто защото всички изглеждат като теб.  След което, на излизане от фризьорския салон, с няколко бързи и резки движения разрошваш косата си, като й придаваш объркан и стърчащ на всички страни, но много по- естествен, жизнерадостен и закачлив вид, което определено ще те накара да изглеждаш „по-фънки“ и различно и което е по-важно, ще те направи по-забележим и със сигурност, ще те отличи от тълпата. Звучи кощунствено нали? Да отделиш толкова средства и време за нещо, което с един замах „пращаш по-дяловите“. Колко хора изобщо биха си го помислили, нежели да го направят.

          -  За гениите е лесно, но те именно за това са такива, различни от нас простосмъртните.

          - Погледни фасадата. Виждаш ли в нея някаква математическа балансираност и съразмерност или геометрическа образност (имам на ум геометрични фигури-квадрати, правоъгълници, триъгълници или каквито се сетиш …ъгълници). Аз не виждам. Стройната ренесансова тектоника е захвърлена на бунището. Ако се върнем на примера с фризюрите – строгата прическа на сеньор Ренесанс е отстъпила пред рошавата, безразборно стърчаща „четина“ на тинейджъра Барок. Липсва всякаква логика в архитектурната форма. Само изпъкналости (конвексни форми), вдлъбнатости (конкавни форми) и всякакви криволици, които преминават една в друга и доминират визията на фасадата с единствената цел да поразяват и впечатляват. Всъщност тази фасада изглежда много ПО-ЖИВОПИСНА, много ПО-ИЗОБРАЗИТЕЛНА, отколкото архитектурна. Именно тук се крие дълбоката, същностна разлика между Ренесанса, който до голяма степен повтаря класическата архитектура от античността, в друго време и с други средства разбира се и Барока. Строгата, синхронизирана, съзвучна, математически акуратна архитектура на Ренесанса въздейства върху наблюдателя с това което всъщност е на практика, със своята телесна автентичност, с формите на своето материално, действително, битийно съществуване. Бароковата архитектура обаче е нещо съвсем различно, нейното въздействие идва не от това, КОЕТО Е, а от чувството и  впечатлението което СЪЗДАВА за себе си, впечатление на непрекъснато движение на масите и обемите, на постоянна игра на светлината и сянката, на една сякаш ежесекундна изменчивост, неспокойност, на една ту растяща, ту затихваща страст. С една дума бароковата архитектура ти въздейства чрез ИЛЮЗИЯТА - нейното най-силно оръжие. Спомни си за брат Поцо и неговата дарба да те накара да повярваш в нещо, което в действителност не съществува, а именно да превърне плоския таван в обемна сфера, разтваряща се към небосвода.

          Ето това е същността на Барока-МАГИЯТА, ИЛЮЗИЯТА, а не действителността!

          Но да се върнем при Сан Карло але Куатро Фонтане. Интериора е дори още по-драматичен от фасадата. Нищо подобно до тогава не било създавано. Потона е доминиран от формата на овалите. Те са навсъкъде по него. Аз лично не съм посещавал църквата, но казват, че още от входа, погледът ти веднага е привлечен като магнит от изкрящо бялото на купола, който сякаш свети със собствена светлина в сумрака. Между впрочем драматичната светлина е един от основните похвати на въздействие, използвани от Барока. Спомни си Караваджо и негоната игра със светлината и сянката. Белия купол е украсен с осмоъгълници, шестоъгълници и кръстове, чийто размери намаляват във възходяща посока, като по този начин създават илюзия за по-голяма височина. Всичко в интериора цели да ви накара да забравите за реалните размери и да създаде усещане за грандиозност и мащабност. И тук, както във фреските на Андрея дел Поцо, водещото е оптичната илюзия, заблудата. Целта е да бъдете поразени, впечатлени, шокирани от нещо, което в действителност НЕ СЪЩЕСТВУВА.

31941464811_fb99bbc5c2_b.jpg                                                                                            Църквата Сан Карло але Куатро Фонтане (San Carlo alle Quattro Fontane) - интериор 

 

                       32059390955_3bae89c50a_b.jpg

                                                   Малкия манастир към Църквата Сан Карло але Куатро Фонтане 

          Вътрешния двор на малката монашеска обител в непосредствена близост до църквата, във формата на продълговат осмоъгълник също е изпълнен изцяло в бяло. Той сам по себе си представлява отделно архитектурно чудо. Забележи фигурите на парапета. Виж как съвършено нелогично едни от тях са удебелени в горната си част, а други точно обратното в долната. Такъв флирт с архитектурната форма Ренесансът никога не би си позволил. Може ли да си представиш съвършения овал на шлифованата перла нарушен от някаква грапавина, несъразмерност, нелогичност. Това би било трагедия за Ренесанса, ужасен кошмар, тотален крах. За „нешлифованата перла“ на Барока обаче, то е иманентна същност. Тук симетрията  на формата, логиката на материята нямат никакво значение. Изправени сме пред един своеобразен архитектурен Макиевилизъм на използване на средствата за постигане на резултата. Единствената цел е драма, драма и пак драма, независимо от начините за постигането й.

          Вероятно си мислиш:  да архитектурата на Барока е интересна, дори понякога впечатляваща, но тя няма силата на внушението на живопистта.  Твърдият материал не може и няма как да постигне онова въздействие, онази сила на илюзията, както фреските на Андрея дел Поцо например или картините на Караваджо. Нищо подобно! Архитектурата на Барока си служи с други средства на въздействие, използва различни творчески похвати, но ако мислиш, че не е в състояние да те омагьоса, да те заблуди, да те очарова или порази по начина, по който го прави живописта, със сигурност грешиш!

          Погледни следващата структура. 

                                                31941464621_740c9ff3f3_b.jpg

                                                                                                         Колонадата в двора на палацо Спада (1653) 

          Може ли да познаеш колко е дължината на колонадата. Ще ти кажа - само 9 метра. Не, не липсва нулата, нито пък е печатна грешка. Наистина е девет метра. А ако ти кажа, че реалният размер на статуята в дъното е само 90 см.

          - Невероятно!

          - Е? Как мислиш, дали архитектурата не е способна да постигне илюзията на Поцо?  Този шедьовър е създаден през 1653 год. по поръчение на кардинал Бернадино Спада. „Переспективата“ се намира в двора на  Двореца Спада (Palazzo Spada) в близост до площад Кампо дей Фиори в Рим. Днес сградата на двореца приютява Върховния административен съд на Италия.  Знаеш ли кой е авторът на тази поразителна творба. Разбира се, че е Франческо Боромини. Както вече нееднократно споменах, той бил могъщ гений и неговият талант не познавал граници. Маестрото постига ефекта на илюзорната дължина, чрез равномерно свиване на хоризонталните и вертикалните плоскости към една централна точка в дъното. Никой не знае, дали Боромини и Поцо са се познавали.  Факт е обаче, че Колонада е не по-малко магична и притежава същата, ако не и по –голяма сила на внушението от фреската в църквата св. Игнации. И това не е никак чудно, та нали и давамата са живели и творили във времето на една и съща магическа, илюзорна реалност, наречена Барок. Някой изследователи, не без основание, наричт Барока „виртуалната реалност“ на ХVІІ в.

          Но да се върнем при сеньор Боромини. Както често се случва с големите дарования и Боромини остава недооценен от съвременниците си. Ужасният му характер и затвореният му живот на самотник, вероятно също имат принос в това. Драматичният житейски път на маестрото, завършва също драматично - след като заболява тежко, той се самоубива през 1667г. на 68 годишна възраст.

          Другият бард на Италианския Барок, другият безсмъртен гений, свързал завинаги името и живота си с това направление в искуството е Джовани Лоренцо Бернини (1598–1680). Съвременник и връстник на Боромини, Бернини бил всичко онова, което Боромини не е.  Истински красавец,  весел и общителен. Надарен с безбройни творчески дарования, той притежавал и едно светско - умеел ловко да печели доверието на "силните на деня". Лесно се превръщал в любимец на кардинали, папи и монарси. Славата го спохожда твърде млад. Едва стъпил на папския престол, Урбан VIII Барберини (1623-1644)  бърза да възнагради и издигне своя любимец, който покровителства още като кардинал. Именно своенравието на този амбициозен и темпераментен исторически персонаж, съчетани с  таланта, амбицията и страстта на гения Джовани Лоренцо Бернини, превръщат Рим в „град на чудесата“ в „столица на света“. Твърде млад Бернини получава поръчките за изработването на Балдахина  и Олтара на св.Петър във Ватиканската базилика, както и оформянето на площада пред нея. Едва на 24 годишна възраст той е посветен от Урбан VIII в рицарско звание и става кавалер на „Ордена на Христа“. Кавалер Бернини преживява до дълбока старост и умира на изумителната за онези времена възраст от 82 години. През целия живот на Маестрото почитта и богатство са неизменна част от битието му.

          Не случайно Джовани Бернини е наричан „господаря на света“ и най-големия режисьор на Италианския Барок“. Той може би най-пълно се вписва в понятието универсален гений. Сигурно ще се изненадаш, но е факт, че освен талантлив архитект, гениален скултор и даровит художник, Бернини бил и драматург, автор на една дузина комедии, които пишел сам, режисирал и поставял на малка сцена в дома си пред отбраното висше общество на Рим. Освен това, Бернини е считан от мнозина и за баща на карикатурата.  С една дума, дарбите му били безбройни.

          За съжаление Бернини често и напълно погрешно, най-вече поради представата, че Барок и Ренесанс са едно и също явление, е наричан ренесансов творец. Нищо подобно. Именно Бернини е творецът, очертал за първи път най-пълно рамките и изпълнил със съдържание явлението наречено Барок. Докато още не си прекалил с виното, ще се опитам да ти обясня защо, като ти посоча и няколко примера от творчеството му.

         Да се върнем за малко на събора в Тренто и началото на Контрареформацията. За да се противопостави на заплахата от разрастването на протестанството, Католическата църква поставя началото на един силен стремеж към създаване на нова, особено чувствителна възприемчивост към визуалния ефект, към външната изява на зрелището, което най-общо и твърде условно, можем да наречем църковен ритуал. Това изобщо не е случайно. В  стремежа си да отклони вниманието от действителните проблеми, които, макар и грубичко, доста точно и вярно са синтезирани от Мартин Лутър във фразата: „Кликата на римската содомия“, Контрареформацията се опира на въздействието на външните символи, на външната изява, на зрелищността на религиозните тайства при общуването с бога. (спомни си тезисите на Събора за външната изява на религиозността чрез почитане на образа). В този смисъл особено значение в изкуството започва да се отдава на сугестивната мощ на илюзията и символиката, постигнати, чрез съчетаването на различните материални  форми със светлината и сянката. Това съчетаване ясно се проявява в творчеството именно на  архитектите от епохата на Барока.  Макар това да проличава при редица творци на Ренесанса преди Бернини,  включително Микеланджело Буонароти и най-вече в сочения като класически за начало на бароковата архитектура, пример с  църквата Ил Джезу на Джакомо дела Порта (1533-1602), като начало на напълно завършената форма на Барока се смята именно творчеството на Бернини.     

                                                                                    31249266023_eab3b58670_z.jpg

                                                                                                       Джовани Лоренцо Бернини (1598–1680)

          Подчертаната пристрастеност на този творец към използване на експресивните възможности, както на формата, така и на светлината и сянката, кара редица автори да сочат именно него за основоположник на истинския, автентичния Барок в архитектурата. Бернини издига в култ визуалния ефект, впечатлението, внушението чрез силата на илюзията. При него провокирането на вниманието, поразяващото визуално въздействие върху наблюдателя, се превръщат в главно основание и цел, и в преследването им той се възползва от всички средства, включително дръзкото имплементиране в архитектурната форма на различни живописни и скулптурни елементи, както и използването на театрални, бих казал направо кинематографични похвати. Освен еклектиката на формите и похватите, Бернини по един поразително дързък, революционен за съществуващата архитектурна традиция начин, смесва и използваните материали. Мрамор, гранит, гипс, бронз, стъкло, благородни метали се забъркват в безброй неописуемо очарователни и поразително въздействащи, направо хипнотезиращи форми и образи. Безспорен пионер на Барока, първопроходец и пример за архитектите през целия ХVІІ и първата половина на ХVІІІ в. сеньор Бернини превръща както фасадата, така и интериора в един огромен, поразителен театър на форми, пространства, светлини и сенки. Творчеството му е неоспорим еталон и оказва огромно влияние върху развитието на изкуството въобще през целия ХVІІв. и ХVІІІв.

             Да се предвижим няколко десетки метра напред по Виа дел Куиринале (Via del Quirinale), където в шедьовъра на Бернини, църквата Сан Андрея ал Куиринале (Sant'Andrea al Quirinale), ще видиш на практика, това което се опитахда ти обясня с думи.

                                                          32059386185_115c3d1b52_b.jpg

                                                                               Сант  Андрея ал Куиринале (Sant Andrea al Quirinale) 

 Бернини проектира и построява църквата когато е на върха на славата си. Строителството й продължава 13 години и завършва през 1671г. - девет години преди смъртта на Маестрото. По това време сеньор Бернини отдавна се е погрижил да обезсмърти името си за историята, а  творческият му гений е разпръснал шедьоврите си из всички кътчета на меката на католицизма, превръщайки Вечния град в световна столица на изкуствата.

          Ако се вярва на мълвата, Маестрото се е гордеел изключително много с творбата си, като е подчертавал, че е изцяло негово творение от началото до края. Подсмихвайки се иронично, най-вероятно е премълчавал факта, че по време на строителството, често го е спохождала мисълта „да натрие носа на онзи нескопосен особняк Боромини, изтепосал творението си малко по-надолу по улицата. Този гърбушко, като че ли нарочно се изпречва на пътя му навсякъде в Рим. Той обаче добре го подреди с фонтана на четирите реки на площад Навона.

                                                                            31941464261_52e64e8702_z.jpg

                                                                     Рим. Площад Навона. Фонтанът четирите реки (Navona, Cuatrorios) 

          В града още се шушука, че покрилата  очите си и протегнала в жест на отрицание лява ръка фигура от композицията на фонтана е всъщност отвратена от гледката на стърчащата отсреща с „изпружените“ си  камбанарии църква "Сейнт Агнес ин Агона“ (L'agonia di San Agnes), чийто автор е проклетият самотник“.

           32059388275_d536f077cf_b.jpg

                                                                           Рим. Площад Навона. Църквата Агонията (срама) на св.Агнес

 - Ааа не! Май трябва да ти сприрам виното. Фантазии не ми се слушат. Тия свободни съчинения за това какво си е мислел Бернини при създаването на фонтана „Четирите реки“ на пиаца Навона, ги пробутвай на някой друг.

          - Добре де, добре. Малко се поувлякох. Между другото историята на света Агнес и нейната агония е доста интересна, но ще ти я разкажа, някой друг път.  Дали го е ръководела или не идеята да „натрие носа“ на Боромини не знам, но безспорен е факта, че църквата Сан Андрея ал Куиринале (Sant'Andrea al Quirinale), сякаш е замислена и изпълнена като антипод на творението на Боромини. Всъщност тя е построена по поръчка и със средствата на кардинал Камило Памфили, племенник на папа Инокентий Х (кардинал Джовани Батиста Памфили). Над входа е поставен гербът на фамилия Памфили-два кръстосани ключа под купол от балдахин.

                                           31249265833_d8a06c0c01_b.jpg

- Ама разбира се , за какво мислиш, че е дал парите човека! Покрай гения да се шмугне и той в пантеона на историята, преди да хлопнат вратата под носа му.

- Не знам. Възможно е да си прав за мотивите на Кардинала! Както и да е. Отвън фасадата изглежда доста по семпла от тази на църквата на  Боромини. Интериорът  обаче е нещо различно. Той е пълно олицетворение на всичко онова, което преставлява италианския Барок.  Движение и живописност на формата, игра на светлини и сенки, богата и изящна декорация.

                  31941464301_ba390888b8_b.jpg

                                                                   Сан Андрея ал Куиринале (Sant Andrea al Quirinale) - купол

Куполът на малката църква, силно напомня на яйце на Фаберже, само че обърнато обратно. В противовес на семплия, изкрящ в снежнобяло фигурален купол на Сан Карло але Куатро Фонтане (San Carlo alle Quattro Fontane), Бернини създава богато украсен с фигури и поразяващо красив цветен купол, излъчващ в почти всички нюанси на спектъра. В олтара е окачена картина на художника Жак Куртуа Бургиньон (1668 год.) изобразяваща разпънатия на  кръст св.Андрей. Олтарът е богато украсен с розов мрамор и сложно декориран с множество фигури. В горната част на олтарната ниша е разположен овален отвор през който от скрит прозорец струи светлина. На върха е статуята на св. Андрей възнасящ се към Рая след мъките, възседнал облак и придружен от ангели. Изящните малки ангели са навсякъде. Овалът в центъра на купола грее в жълто като пълноценна луна. Бернини слага жълти стъкла на прозорците и слъчевата светлина прониква в храма прекрасно обагрена в наситено жълто, като златно сияние от рая, като спасителен фар в сумрака на безбрежен океан. Синьото обрамчване символизира Светия дух. Истински театър. Абсолютна драма.  Всичко е направено с цел да ви впечатли, порази, омае, провокира. С една дума, сто процентов Барок.

                                                                31941462691_84f78abc96_z.jpg

                                                                              Сан Андрея ал Куиринале (Sant Andrea al Quirinale) - олтар 

 

                                  31249265583_00153fa91c_b.jpg

                                                                     Сан Андрея ал Куиринале (Sant Andrea al Quirinale) - олтар 

          Малко встрани от целите на изложението, но интересен факт е, че в църквата е гробът на Станислав Костка, един от светците, покровители на Полша. През ХVІІв. Малкият Станислав неистово копнеел да стане йезуит. Преодолявайки съпротивата на влиятелното си и богато семейство, и въпреки житейските несгоди по пътя си, на 17 години, той най-накрая пристига в Рим и се записва в училището за послушници на йезуитите, част от комплекса на  което е всъщност църквата. Скоро след това Станислав умира, но заради младостта, усърдието и предаността си към католическата вяра е канонизиран за светец.

          - Звучи ми малко като онази фреска на тавана с йезуита, от който струи светлина. Като реклама.

          - Вероятно имаш впредвид фреската на Андрея дел Поцо в св.Игнации. Не е много здравословно да се подиграваш със светиите, че може да си изпатиш. Както и да е. Ако ходиш в Рим, непременно да посетиш църквата. Поради незнание, тя често е пропускана от туристите, но със сигурност си заслужава да се види. Там в синтезиран вид можеш да усетиш, на къкво е бил способен геният на Бернини. За съжаление, когато в края на 2008г. бях в Рим и аз я пропуснах от незнание. Следващият път обаче, със сигурност ще я посетя.

Театърът е бил в кръвта на Джовани Бернини. Страстен почитател на това изкуство, самият той автор на пиеси, творецът използва сценографията и  при създавнето на скулптурната композиция “ Екстазът на св.Тереза“. Тя се намира в църквата „Санта Мария де ла Витория“  (Santa Maria della Vittoria). Мнозина считат композицията за най-големият шедьовър на Бернини и най-великото творение на Барока. Нещо като Манчестър Юнайтед за феновете на английския футбол или Реал Мадрид за испанците, или може би Ювентус за италианците.

          - Дрън, дрън…или Локомотив Пд за пловдивчани! Ти нали не се интересуваше от футбол?

          - И продължава да е така, но ми харесва страстта и предаността на запалянковците към тази игра и любимия отбор.

Църквата Santa Maria della Vittoria е въздигната в периода 1608-1626г. Завършена е благодарение финансовата подкрепа на кардинал Шипеоне Боргезе. Първоначално е носела друго име, но през 1622г. в  чест на победата на католическите сили над протестантите в битката при „Била хора“ (провела се в края на 1620г. на хълмисто възвишение край Прага), е преименувана на св.Мария Победоносна или Победителка. Всъщност много от историците са на мнение, че такава битка изобщо не е имало. Протестанските войски просто са побягнали при появата на един разузнавателен отряд на католиците, мислейки, че ги нападат основните католически сили. За да предадат сакралност на победата си католиците твърдели, че в боя ги водила самата Божия Майка. Както и да е.   Основната забележителност на храма е именно композицията “ Екстазът на св.Тереза“. Изработена е по поръчка на кардинал Федерико Корнаро. Бернини създава творбата в периода 1645-1652год. Тя украсява капела Корнаро в лявата част на напречния неф. Възправяйки се пред капелата, неочаквано се озоваваш пред нещо подобно но  църковен театър със сцена и ложи в които удобно са се разположили членовете на фамилия Корнаро.  В центъра, в малка ниша е разположена „сцената“ с основните действащи лица, полегналата  св.Тереза Арийска и ангелът със стрелата. Мраморът изглежда толкова реалистично, че си убеден че чуваш изтръгващия се от полуотворените устни на светицата стон на върховен екстаз. Композицията представя испанската светица Тереза Арийска в момента на обладаването й от божието видение. Историята е следната: От небесата към нея се спуснал ангел, и я пронизал със златна стрела. „Болката беше толкова реална, че от мен се изтръгнаха няколко силни стона, но едновременно с това изпитах такава наслада, че пожелах никога да не се избавя от тази болка. Когато ангелът изтръгна стрелата, в мен остана една огромна, дива любов към господа!“ - споделя самата Тереза.

                                  31941464691_b61295cd78_b.jpg

                            Скулптурната композиция “ Екстазът на св.Тереза“ в църквата „Санта Мария де ла Витория“  (Santa Maria della Vittoria) 

Бернини прави опит  чрез скултурната форма да изрази религиозния екстаз преживян от светицата. Постижението му е забележително. Притворените очи, полуотворените устни и чертите на лицето предават чрез мрамора по изключително убедителен начин  това, което св.Тереза описва с думи. Само силата на гений като Бернини, може да постигне такова внушение чрез камъка. Изключителен виртуоз в обработката и полирането на мрамора, маестрото постига почти натуралистични ефекти в имитацията на блясъка, кадефеността на кожата и текстурата на тъканите. Творбата съчетава по изключителен начин най-характерното за религиозното изкуство от епохата на Барока – повишена емоционалност, театралност, активната борба и единство на пространство и материя, обединяване на религиозния екстаз с една ясно изразена чувствителност. Всичко това умело имплементирано в постоянната игра на светлините и сенките, предизвиква у наблюдателя почти физическо усещане за някакво скрито безпокойство, за една ненатрапчива, но постоянна нервност.

          За съжаление свободните нрави на времето, в което живеем днес, карат често хората с  болни мозъци, търсещи форма на изява, да тълкуват и описват превратно или по-скоро перверзно изражението на светицата и историята около нения екстаз, правейки  директни, груби порнографски намеци. Приемайки простотията за форма на ориналност, такива хора смятат, че единствено тях ги е осенило „гениалното“ прозрение да сравняват това изключително постижение на творческия  гений на Бернини със сексуален оргазъм и хилейки се на собственото си тъпоумие, изобщо не подозират, че правят лоша услуга единствено на себе си.

          - Е…е…е! Стига, стига! Нали смяташ да публикуваш разговора ни. Бъди по толерантен и не натрапвай на другите собственото си разбиране за нещата. Въздържай се от грубости. Просто излагай фактите и разсъждавай върху тях.Това е напълно достатъчно. Хайде да приключваме. Интересно е, но стана късно, а и виното свърши!

          - Просто се дразня от такова отношение. Представящ ли си колко трудно е да се предаде чрез скулптура преживяването на св.Тереза и колко много е постигнал Бернини! В ръцете на този гений мраморът сякаш оживява и започва да разказва по най - убедителен начин конкретната история. И не само мраморът.

          Да вземем Балдахина в базиликата св.Петър. Много хора си задават въпроса това скулптора ли е или архитектура или и двете заедно? Типично за Барока нали. Невъзможно е да го анализираш, да го вкараш в рационални рамки, да го определиш, да го характеризираш, да го обясниш. Просто се изправяш пред този поразителен в своето великолепие и с невероятна тектоника тридесет метров шедьовър и се оставяш да те покори. Нищо подобно,  нищо дори минимално близко по своята визия и тържествена внушителност не е създавано до Бернини, а и след това. Когато се изправих пред него „омагьосан, трогнат, очарован“ имах чувството, че бронзовата драперия всеки момент че се раздвижи под порива на въздушните течения в храма. Толкова силно беше внушението.  А Маестрото го е създал съвсем млад, когато е бил едва на 24 години.

 

                                                                                         31941463761_7e17bb22e0_z.jpg

 

Джовани Бернини напуска този свят на 82 години, през 1680г.  Говори се, че когато затваря за последен път очи по небосклона над Рим преминала комета. Сякаш бог изпратил светлина да озари пътя на гения към безсмъртието.

         Италианския Барок загубва най-ценният си съюник, най-верният си поддръжник, най-надерения си творец.

         Влиянието му върху изкуството обаче е сякаш безгранично. През следващите два века, огромен период, дори за историята, неговата  стилистика оказва въздейства върху десетки, стотици творци по целия свят. Барокът, като първото универсално течение в изкуството, възникнало след епохата на великите географски открития, се разпростира във всички посоки и прониква на всички континенти. По стъпките на Караваджо и Бернини тръгват такива могъщи творци на живописта като фламандците Питер Паул Рубенс (1577—1640) и Ван Дайк (1599—1641), холандците Франс Халс (1580/85-1666), Рембранд ван Рейн (1606—1669) и Вермеер (1632—1675), Диего Веласкес (1599—1660) в Испания и Никола Пусен (1593—1665) във Франция.

          В архитектурата на Барока, свой отпечатък оставят Карло Фонтана (1638—1714), Гуарино Гуарини (1624-1683) Балтазар Лонгин (1598-1682), сър Кристофър Рен (1632-1723)-авторът на архитектурното чудо, катедралата Св. Павел в Лондон и много други. Във всяка страна стилът придобива специфика породена от конкретните национални традиции и географски особености. Широко разпространение Барокът получава в Испания ( т.нар. „чурригереско“), където емблематична за стила е Катедралата „Св. Яков“ в галисийския град Сантяго де Компостела (Свети Яков под звездите), в Германия (дворецът Сан-Суси), в Белгия (тогава известна като Фландрия), в Холандия, в Русия (Сава Чевакинский и Франческо Растрели), в Англия (катедралата Св.Павел на сър Кристофър Рен) и дори в Жеч Посполита (Полша).

          Единствено във Франция се смята, че стилът не е достигнал значително развитие. В началото на 18 век обаче, французите създават свой стил – т.нар. Рококо, който всъщност е разновидност на Барока и се проявява главно в интериорното оформление на сградите, а също и при създаването на книги, дрехи, мебели, живопис.

          Където и да проникват могъщите пориви на Барока, каквато и специфика да придобива той с оглед на географските и национални особености на отделните държави, навсякъде запазва главното-неуморимото движение, непрестанната трансформация на формите, светлините и сенките, неугасващата сила да провокира, да вълнува, да покорява, създавайки една, макар и илюзорна, неустоимо очарователна реалност.

 

КРАЙ

 

 - За целите на изложението са използвани фотографии от интернет.

 - Текстът е авторски. Всяко копиране, преписване, цитиране или споделяне на целият текст или на части от него е под условията на Creative Commons (СС) license - Non-commercial (NC)

 

 

 

Автор: Н.Атанасов.

Гр.Пловдив, 1  декември 2016г.

NNNNIKKKK

ПРИКАЗКА ЗА ПЕРЛИТЕ

(Италиански Барок)

История за раждането на едно нелепо и изпълнено с позьорство и театралност и едновременно велико и поразително направление в изкуството и архитектурата.

ВТОРА ЧАСТ

РЕНЕСАНС и БАРОК

     - Но какво е всъщност Барока. Не е ли Ренесанс?  Ренесанс и Барок не е ли едно и също. Ако има разлика между тях, в какво се състои тя? За неизкушените от историята и теорията на изкуството, отговорът на тези въпроси е труден. От писанията в Интернет съм се убедил, че за масата от хора разлика между двете няма. Разбира се никой не е длъжен да знае разликата или изобщо да се интересува от този проблем. А и в Мрежата се изявяват всякакви всезнайковци, по всякакви теми, с всякакви каузи или без каузи. Някой притежават известни познания по темите, други са тотални профани, трети направо илитерати. Когато обаче публикуваш в Интернет с претенции за експертност в областта на историята и теорията на изкуството и наричаш Бернини „ренесансов творец“ е някак си комично и едновременно с това тъжно.

     - Еее, хайде сега! Че  Интернет нали е за това, хората да си пишат каквото си искат. В днешният екзистенциален  свят, всеки има нужда от изява. Едни си пействат селфитата във Фейсбук, други пишат по разни форуми и блогове, трети, като теб, правят и двете. Ти да не мислиш, че като си копирал маниера на древните, си много оригинален с „диалогичната“ форма на това изложение! Да знаеш, че половината публика ще те помисли за шизофреник, който си говори сам. Така че не се взимай много на сериозно, ами давай нататък с Барока, че ми стана интересно. И какво казваш, португалско име а? Интересно, до сега не съм чувал за това!

     - Да португалско е. Или поне половината изследователи смятат, че името идва от португалския, а не от италианския език. На пръв поглед, странно име за едно всеобхватно направление в изкуството. Не мислиш ли? Б-а-р-о-к! Хм! Интересно име. Но ако познаваш етимологията на думата и смисловото й съдържание, вероятно ще се съгласиш с мен.  Преди това, обаче в името на обективността, трябва да направя още идно уточнение: такава дума съществува и в италианския език.

     - Значи бях прав!?

     - В известна смисъл да! Знаеш ли, че произходът на думата BAROCCO е предизвикал повeче спорове, между изследователите, отколкото названията на всички други стилове в изкуството взети заедно. Освен вече споменатите теории за португалския и италианския произход, съществуват и такива свързани с латинските думи: bis-roca ( усукан, изкривен камък) или verruca (израстък, стръмно, високо място, дефект в скъпоценен камък). Дори съществуват теории, свързващи етимологията й с думи от турско-селджукски произход. Най-популярни и споделяни от най-много изследователи са тези за италианския или португалския произход на думата.

      В италианския „barocco” се употребява в смисъл на грандомания, преувеличение, на нещо напълно безсмислено, на някаква злоупотреба с материята, на някакво нелепо излишество и в този смисъл притежава оттенък на  насмешливост и подигравателност. Всъщност през ХVІв. и ХVІІв. терминът не се свързва с направлението в изкуството, наречено Барок. Стилът получава името си от изследователите и историците на изкуството по–късно, през ХІХв. Нещо повече, по време на най-бурното си развитие, а именно ХVІІ в. и първата половина на ХVІІІв., Барокът изобщо не бил отграничаван и определян като отделен стил, като самостоятелно направление. В тази връзка е интересно да се отбележи, че Барокът за разлика от Ренесанса не бил „подплатен“ с никаква теоретична обосновка. Той сякаш идвал от нищото, възникнал и се развил без образци и модели. Като че ли неговите творци изобщо не осъзнавали, че търсят и създават нещо ново, невиждано дотогава. Разбира се днес в историята и теорията на изкуството, думата Барок е загубила подигравателния си оттенък, но в разговорния италиански все още се употребява в този смисъл. По-интересното е обаче, че дума „барокко“ съществува и в португалския език. Да ти призная, аз предпочитам да вярвам, че именно от този език е дошла, а и това е „по-удобно“ за целите на изложението и за примера, който ще дам. „Барокко“ на португалски означава – ПЕРЛА С НЕПРАВИЛНА ФОРМА (НЕОБРАБОТЕНА). Странно нали!   Ако обаче, както вече казах, беше вникнал в дълбочина и разбрал смисъла на това направление в изкуството, родено от Контрареформацията, щеше да се учудиш колко уместно и точно пасва названието. Думата буквално приляга на явлението, като скъпа дреха, шита по поръчка.

     За да ти покажа, какво отличава Барока от Ренесанса, ще използвам пример именно с перли. Той ми се струва изключително подходящ и мисля, че с негова помощ, веднага ще схванеш същността и разликата. Разбира се това сравнение не е мое откритие. Видях го в един филм и ми се струва много удачно за случая.

         

                                                                                                               РЕНЕСАНС:                                                                                  

                       31679870640_00d6e835f7_c.jpg

 

 

БАРОК:

31244821913_10d1458f37_c.jpg

 

     РЕНЕСАНС: Образът на шлифованата, съвършена форма, говори сам за себе си. Тук като че ли всичко е ясно. Думата има френски произход и означава възраждане. Възраждане на Цивилизацията. Виж формата. Правилна до съвършенство, съразмерна, пропорционална, няма и не може да има изненади. Всичко е по правилата. Математически точно, предвидимо и без скрит смисъл.

     БАРОК:  Това е нещо друго. Нищо от качествата или характеристиките на Ренесанса  не приляга на Барока. Португалските мореплаватели от „епохата на великите географски огкрития“ обикаляли световния океан и пренасяли обратно в родината си  скъпоценностите, събрани от всички краища на света, включително и необработени перли с всякакми размери и форми. Тези перли се наричали „БАРОККО“.

     На пръв поглед несъвършенни, с неправилна форма, с разни изпъкналости, деформирани, трудно им се намира приложение. Но едновременно с това възхитително красиви в своето естествено несъвършенство. Непредвидими и разнообразни. Криещи безкрайни възможности и изненади.Това именно е същността и на истинския, автентичния Барок.

     Една от характерните, отличителни черти на Барока е неговата размитост, неопределеност, вариативност, разнообразие, липсата на дефинитивност. Той не търпи ограниченията нито на времето, нито на пространството, още по-малко на логиката. Не може да бъде поставен в рамка, „озаптен“. За него няма правила и граници. Накратко аберация, огромна, разтърсваща, уникална аберация в развитието на изкуството във всичките му форми. Трудно е словестното обяснение на явлението Барок. Нека се обърнем към творенията.  Шедьоврите родени от това направление в изкуството са много, но аз ще ти покажа само някой от най - емблематичните.

Първо нека видим нещо, което често се сочи от изследователите, като образец и най-съвършен пример за Барок. И наистина, ако искаш да вникнеш в същността и смисъла, да осъзнаеш и разбереш правилно Барока, непременно трябва да видиш това творение. Казват, че на живо усещането е неописуемо, разтърсващо!

Воаля:

32055976035_d9c2faac99_b.jpg

Потонът на църквата Св. Игнации в Рим 

 

    31681230110_266004b7de_b.jpg

                                                                                                                Андрея дел Поцо (1642-1709)

            Автор на тази изумителна творба е Андрея дел Поцо. Тя се намира в храма Св.Игнации в Рим. Малка, еднокорабна църква, построена в чест на канонизацията на Игнацио Лойола, светецът основател и първи ръководител на Ордена на Йезуитите, превърнал се в най-големия кошмар за всеки протестан и радетел за Реформацията. Йезуитите не обичали излишните харчове, както и да възлагат собствените си дела на външни хора, пък били те и гениални творци. Така те от една страна пестели средства, а от друга избягвали риска с парите на Ордена да се създаде нещо, което противоречи на строгите принципи на Йезуитизма. С една дума, обичали да държат нещата под контрол. За изографисването на църквата св.Игнации, те издирили най-подходящия човек-послушникът йезуит от Тренто, брат Поцо. Падре Поцо притежавал една много важна дарба, бил истински магьосник, средновековен мистър Сенко на живописта, ненадминат майстор на илюзията. Падрето умеел по неподражаем начин да превърне едно малко помещение в огромно пространство. От друга страна, брат Поцо не бил егоист, а широко скроена душа. Той щедро и безкористно споделял и посвещавал в тайните на своите умения всеки който проявява интерес. Дори написал трактат по темата, в който подробно обяснил принципите на „графичната“ магия и оптичната илюзия. През следващите векове, този малък труд се превърнал в настолна книга за много велики творци – художници, скулпури, архитекти. Говори се, че ръкописът на Поцо бил от  любимите четива на „Великия пуританин“, американския режисьор Сесил Демил (1881-1959), създал едни от най-вълнуващите и емблематични филми на религиозна тематика. И това има своето логично обяснение - просто Падрето бил гениален кинорежисьор, родил се няколко века преждевременно.

          - Ще останеш изненадан, направо потресен и вероятно няма да ми повярваш. Таванът, върху който Поцо създава гениалното си творение е ПЛОСЪК!!!

          - Шегуваш се!? Невъзможно!!!

- Не, не е шега, самата истина е! Плосък е независимо от това дали вярваш или не. Да. Знам. Трудно е за проумяване, но в момента, в който осъзнаеш истината, разбираш каква огромна дарба, какъв гениален талант е притежавал Андрея дел Поцо.  

 

·          - За целите на изложението са използвани фотографии от интернет.

·          - Текстът е авторски. Всяко копиране, преписване, цитиране или споделяне на целият текст или на части от него е под условията на Creative Commons (СС) license - Non-commercial (NC)

 

 

 

Автор: Н.Атанасов.

Гр.Пловдив, 1  декември 2016г.

 

Следва продължение...

 

NNNNIKKKK

ПРИКАЗКА ЗА ПЕРЛИТЕ

(Италиански Барок)

История за раждането на едно нелепо и изпълнено с позьорство и театралност и едновременно с  това велико и поразително направление в изкуството и архитектурата.

Първа част

         - Добро ли е виното, което пиеш в тази юлска жега?

         - Супер е! Ледено.Сядай!

        - Виждам че е студено, но дали е добро?

- Най-доброто! Совиньон блан. Чувал ли си за него?

- Франция или Австралия?

- Брей! Почти позна! Ти си бил направо експерт! Май освен от изкуство отбираш и от вина.

- Всъщност съм пълен профан. Един приятел веднъж ми говори за това вино и съм го запомнил.

- От Нова Зеландия е, от северния район на острова, областта Марлбъро. Произведено е от най-добрите майстори – „Шато Бабич“. Само  в този район, зърната на плода притежават дъхавия аромат на пролетни треви и наситения, плътен вкус на тропически плод. Знаеш ли , че гроздовете се берат само нощем, когато жизнените сокове на растението са в покой и ароматите са съхранени най-пълно. Нежният вкус на този „еликсир“ гали небцето, сякаш морски бриз пазвата на млада девица. Веднага забравяш с колко е олекнал портфейла ти за една бутилка. Удоволствието е гарантирано, екстазът върховен. Само чиста емоция! Сто процентова еуфория…

- Аха!  Разбрах. Нещо като Италианския Барок!

- Какво?... Барок ли?

- Да Барок! Онова „криволичещо“ и „рошаво“ нещо по фасадите на дворците и катедралите в Рим. Нали си ходил в Рим. Трябва да си го виждал.

- За изкуство ли ще си говорим? Нямам против…май върви с виното!

- Замислял ли си се какво всъщност представлява Барока? Каква е думата и какво се крие зад нея? Къде е родината му? Поради какви причини се е появил и защо е толкова вълнуващ? Кои са протагонистите му? Това Ренесанс ли е или не? И ако не, каква е разликата?

- Ами Барок, като Барок! Думата май беше италианска…? Красиво е. Да, ходил съм в Италия…а и в Англия. Виждал съм го, мрачни багри, многопластова, чувствена живопис, в архитектурата завъртулки, живописни, заоблени фасади…всички го харесват. Нещо като Ренесанс, но не съм сигурен дали е същото?

- Дрън, дрън! Приличаш ми на онези туристически сайтове, които се чудят къде из Интернет да изровят нещо, което им „звучи оригинално“, за да го лепнат до шарените картинки, рекламиращи екскурзиите им. „О Италия…Бокачо…Леонардо…Микеланджело…Ренесанс…Un bellissimo sogno! Като им прочетеш рекламите, разбираш, че всички са преписвали от едно и също място. Папагали!  Комично е и малко тъжно. Как го каза…„Нещо като Ренесанс, ама май не е същото“. Абе, чакай да те питам: ти и Ренесанс ли  не знаеш какво е!?

- А…? Ренесанс ли…? Ъъъ? О да! Е да! Ооо… да бе, Ренесанс! Разбира се! Естествено, че знам! Не ме гледай така! От френски нали?! Възраждане? Разбира се…разбира се!Не, не съм казал преяждане, а Възраждане…Въз-раж-да-не! Да, точно така! Нещо което е било, после е забравено и накрая отново се връща, но обновено, на друго ниво. Как на какво възраждане!? Ами на класиката… Гърция…Рим… математика…естествознание…натура…съвършени пропорции…строги правила, осъзната, рационална  красота.  Виждаш ли, че ми е ясно, че знам! Просто е и ясно!

- „Просто“!? Не използвай тази дума когато говориш за изкуство. А Барок? Знаеш ли нещо за Барока?

- Барок, та Барок! Какво си се запънал за тоя Барок! На кой му пука! Днес хората нямат много време да го мислят и анализират. Вземат отпуска, плащат екскурзията, отиват, щракат селфита с фотоапаратите и телефоните, после шерват снимки пред красиви сгради във Фейсбук, Туитър, ах… ох… и продължават. Прибират се тук, събират приятели, колеги, разказват, показват снимки… пак ах, ох… и хайде чао, че утре сме на работа.Това е живият живот. На кой му пука за твоя Барок.

- Вероятно си прав. И все пак… знаеш ли поне каква е думата.

- Абе ти какво си ме заразпитвал като на изпит. Знаеш ли, та знаеш ли. Знам разбира се, нали вече ти казах, италианска е.

-Да бе… да! Италианска! Ти май си прекалил с Уикипедия-та? Италианска ама „дрънци“! Ясно му било! Знаел! Било просто! Просто е, но не е за прости хора, както казваше баба ми, лека и пръст! Хайде, като толкова ти разбира кратуната, обясни какво е Барок! Ааа…сложно! Сложно е! То ако беше просто, всички щяха да го знаят.

-Добре де, добре! И какво, какво,  дявол да го вземе, е това Барок??? Каква е тази изкривена дума и щом не е италианска, от кой човешки език идва?

-Португалска е! Разбра ли!

- Потугалска…? Наистина ли? Пор-ту-гал-ска? Неее, не може да бъде. От къде на къде португалска!? Това някаква шега ли е?

-Не, не е шега! Стига си дрънкал, а млъкни и слушай. За да разбереш Барока, трябва да вникнеш в смисъла и духа му, не само да зяпаш формата и да гледаш умно, като те питат що е то Барок. Може да си ходил в Италия и Англия, Холандия и Испания, дори и във Франция. Може да си влизал във ватиканската базилика Св. Петър или в лондонската Св.Павел, да си стоял с часове пред картините на Караваджо или скулпторите на Бернини, да си усещал вълнението от допира и пак да не разбираш какво е това Барок. Виждаш материята, но ти убягва духът. Оставаш си там отвън, при формата, а съдържанието ти е чуждо. Затова, ако искаш да „влезеш през портата“, млъкни и слушай! Ако внимаваш, ще разбереш защо е толкова трудно да се обясни нещо, което на пръв поглед така леко и лесно манипулира човешките емоции, нещо, пред което трудно се остава равнодушен и в същото време е невъзможно или най-малкото, достатъчно сложно да бъде разбрано и обяснено правилно. Не ме прекъсвай и внимавай. И гледай да не заспиш от виното, че ми отиде лекцията на вятъра! И сипи малко и на мен, наистина е добра пущината…

НАЧАЛОТО

Вселенския събор в гр.Тренто.

Гр.Тренто, Северна Италия. Малко, провинциално градче в италианските Доломити. Някога именно от тук започва великата битка между направленията в изкуството. Годината е 1545. Градът по онова време е австрийско владение. Събира се Великият Трентски Вселенски събор. Минали са по малко от 30 години от деня (1517г.) в който Мартин Лутер заковава на портите на храма във Витенберг знаменитите си тезиси, наричайки църковните отци в Рим „КЛИКАТА НА РИМСКАТА СОДОМИЯ“.

Барокът всъщност е „ответния удар“, великият, безсмъртен отговор на една смъртно ранена и унизена от протестантите (реформаторите), но същевременно и разярена, яростно съпротивляваща се и встъпваща най-сетне в боя Църква. И началото на този ответен удар, родил Барока е именно тук в гр.Тренто, Вселенския църковен събор. Близо 30 години Лутер и неговите последователи, поругават и осмиват свещения образ на божиите наместници на земята, „плюят и замерят с камъни“ непорочната осанка на свещената католическа Църква. От студения мрак на готическите катедрали на Севера, вдъхновявани от тезите  sola fide (единствено вярата) и sola scriptura (само светите писания), проповядвани от  един, никому неизвестен дотогава,  витенбергски професор по теология, лютераните атакуват право в сърцето Римокатолическата църква, опитвайки се да разрушат самата основа, на която се гради могъществото и безграничната й власт, а именно ролята й на религиозен водач и посредник между  бога и миряните. Бунтът им е насочен не само срещу римските епископи и ръководената от тях църква, но и срещу цяла Италия и даже срещу цялото южно Средиземноморие, което тя олицетворява, с неговите ярки цветове, изобилие и горещи страсти.

„Дивите прасета изпотъпкаха лозето!“- жалва се папа  Лъв Х, търсейки помощ от могъщия властелин на Свещената Римска империя (Карл V). Съборът заседава близо 20 години и основната му цел е да бъдат заловени и умъртвени „прасетата“. В градската катедрала, католическите отци две десетилетия планират стратегията на ответния удар. Още от самото начало изкуството е въвлечено в борбата.

Една от съдбовните „грешки“ на Реформаторите е, че те изначално са против изкуството във всички негови форми. В него те виждат само източник на  „недостойно щестлавие“, което води до отклонение от „правата“ вяра и „преклонение пред лъжливи идоли“. Предизвиканата от това разбиране ужасяваща вълна на иконоборство помита Северна Европа. Предадени на огъня са десетки хиляди ръкописи, икони, картини, религиозна утвар и всякакви други произведения на изкуството. В стотици храмове варварски са унищожени, чрез заливане с боя или изстъргване, уникални творби на приложните изкуства - прекрасни стенописи, мозайки и фрески, унищожени са стотици статуи, дърворезбовани иконостаси и олтари, каменни, мраморни и гипсови барелефи, орнаменти и фризове.

Противно на лютераните, католическата църква винаги се е осланяла и е вярвала в силата на религиозното изкуство. Дълбоко вкоренено в нея е убеждението и то не без основание, че хората обичат образите, обичат да виждат как изглежда това, на което се покланят.  „Всички образи на светци са носители на величайша полза“ – прокламира Трентския събор. „Почитайки светия образ и прекланяйки се пред него, ние почитаме Христа“ - утвърждават тезисите на събора. Това разбиране на Църквата, формулирано и подкрепено ясно в гр.Тренто е ключов момент със съдбовно значение за изкуството, за неговото бъдещо развитие. Едва ли днес можем да си представим в пълнота значението на утвърдените тогава тези. Но те наистина са първопричина и основание за последвалите промени и родените безсмъртни шедьоври в епохата на Барока. От този момент нататък Църквата натоварва изкуството с огромна „власт“. Хитрите отци възлагат на творците с всички средства да привличат вниманието, да завладяват умовете и да вълнуват сърцата на вярващите. На властващите в студения север на Реформацията, строги и безчувствени, лишени от човечност и чужди на всяка емоция, застинали в  сковани форми и  високомерно отчуждение образи, римските отци противопоставят живия живот, неизчерпаемото многообразие на природните багри, горещите южни страсти и силата на неподправените човешки емоции - любов, вяра, надежда, скръб, щастие, радост, копнеж по красивото. Битката на Барока е вече в ход. И именно в малкия северен град в италианските Доломити е поставено нейното начало.

Да, гр. Тренто е началото, гр. Тренто е символът! Този град завинаги свързва името си с раждането на едно велико и универсално течение в изкуството, разпространило се в света и властващо през следващите 200 години. Контраатаката започва в Тренто, но за родина на Барока се смята Рим. Във Вечния град се раждат едни от най-значимите и емблематични за Барока изобщо и за италианския Барок в частност, шедьоври.

 

CAPUT  MUNDI

Барокът атакува и завладява всички изкуства едновременно. Той е първото универсално направление в изкуството. И докато архитектурата и скулптурата излагат прекрасните барокови форми под яркото италианско слънце, едно друго изкуство, имащо изключително голямо влияние и въздействащо най-силно, а именно живописта, поема по коренно противоположен път. Трентският събор „повелява“ на художниците да привличат вниманието на човеците, да покоряват и вълнуват умовете и сърцата им, като по този начин ги предпазват от скверното влияние на онзи „северен Сатана“ Мартин Лутер и неговата „ужасяваща ерес“, наречена Реформация.

Лесно било да се каже, но трудно да се направи. Намиране на правилното решение, как точно изкуството да привлича в лоното на католицизма и да служи на светата Църква, било изключително трудна, направо непосилна задача.

В крайна сметка, откритието е направено, правилният път е намерен, благодарение на творческия гении на един художник, чието име се е превърнало в емблема на италианската бароковата живопис. Този гениален творец открива и превръща в свой творчески подход с изключително силно и поразяващо въздействие, една на пръв поглед „елементарна“ форма на съществуване и проявление на битието, а именно - ТЪМНИНАТА!  Сигурно се питаш, как се е сетил? Ами много просто, видял е това, което е пред очите на всички, но никой не е забелязал. Видял го е благодарение на едно друго, на пръв поглед нямащо нищо общо с живописта изкуство -  Театърът.

         - Театърът ли?

         -Да театърът. Интересно, нали? Замислял ли си се, колко често театралната сцена използва подход на въздействие върху зрителя, чрез тъмнина.  Именно тъмнината създава фона върху който се проектира избирателно, чрез локално осветяване само определен образ или група образи, като по този начин се акцентира неговото (тяхното) значение в контекста на театралната сцена и се увеличава драматизмът и силата на внушението.

         -Представи си следния експеримент: В осветена стая заставам на един метър срещу теб, лице в лице и правя някаква мимика, изплезвам език, опулвам се или нещо подобно. А след това си представи същата сцена, но в напълно затъмнена стая, като изведнъж аз щраквам клечка кибрит и поднасяйки я пред лицето си правя същата мимика, но сега пламъкът от клечката осветява само лицето ми на фона на непрогледната тъмнина.

31679870050_3dcc1a8632_b.jpg

Мъченичеството на Св. Урсула (1610) 

       Ще се съгласиш, че тъмната сцена е много по-въздействаща от ярко осветената. Именно този театрален ефект е пренесен в живописта на Барока. Именно тази „печеливша стратегия“ избира великият революционер и пионер на Барока, гениалният художник Микеланджело Меризи да Караваджо. Наричат го „Господарят на сенките, владетелят на нощта“. И не без основание, защото точно този творец на тъмната, мрачна, напрегната живопис,  майсторски превръща религиозните идеи на Контрареформацията в  сила, която те преследва неотлъчно и постоянно вълнува съзнанието ти.

        Караваджо направил всичко точно така, както Религиозният Събор в гр.Тренто изисквал от художниците. Той създал ново, ярко, вълнуващо религиозно изкуство, което обикновените люде възприемали и разбирали без усилие. Неговите творби докосвали сърцата на хората и ги променяли. До появата на този велик творец, обектите на религиозното изкуство (богове, светци, апостоли, евангелисти) били отделени, отдалечени, студени, чужди. Караваджо, върнал тези образи при хората. Гениалният художник те кара да вярваш, че всички сюжети се случват около теб, сега, в „този момент“, чувстваш героите му близки, истински, свои, сякаш самият ти участваш в действието. Персонажите в картините му също са нови и различни. Лица на хора от таверните и пазарите - реални, живи, изразителни, заменят предишните - студени, лишени от емоции, неправдоподобни, далечни и чужди образи на светци. Лицата от неговите картини те срещат на улицата, те са като теб, техните истории те вълнуват и те карат да им съчувстваш. Караваджо буквално се заема да изобрети наново религиозната живопис. В творбите му няма нищо от старите традиции на иконописа, те са тотално, коренно различни. Изведнъж се ражда нещо ново, невиждано дотогава.

31679997950_77fcb6b13f_b.jpg

Вечеря в Емаус (1601г. и 1606г.) 

        Благодарение на Караваджо в живописта настават времената на Барока. Художникът използва редица новоизобретени от него приоми за да привлече и задържи вниманието. Ако застанеш пред платното „Вечеря в Емаус“ (картината е рисувана от Караваджо два пъти – 1601 и 1606) ще се почувстваш, сякаш самия ти  участваш в сцената. Погледни Крушата. Тя така е застанала на ръба на панера, като че ли всеки момент ще се изтърколи на земята. Иска ти се да протегнеш ръка и да я преместиш навътре. Разперената лява длан на апостола е като жива, сякаш се движи към теб, навира се в лицето ти. Реално, осезаемо, правдоподобно, истинско…

        Днес римските църкви от времето на Барока, са като безплатни музеи за произведенията на Караваджо. Просто влизаш и се преструваш, че се молиш или пък наистина го правиш, без значение. Важното е, че се наслаждаваш на творбите на този бароков гений.

 32015723606_d98f386c2c_b.jpg

                                           Богородица с младенеца и Св. Ана (1605г.- 1606г.)  

     Живописта на Караваджо била толкова жива, осезаема и експресивна, че част от римското духовенство, свикнало с безличните и скучни образи на старата религиозна живопис, смятало произведенията му за прекалено провокативни. При вида на някой  от най-великите му платна, стъписаните възложители, които били главно духовници или богати сеньори, се отказвали от поръчките си. КартинатаБогородица с младенеца и св. Анна (1605-1606)“ например първоначално била предназначена за базиликата св.Петър. В нея Мария и младия Исус тъпчат змия – символ на грехопадението. Светите отци видели твърде много еротика и човечност в платното и го отказали.

31679871660_879ed447bb_o.jpg

                             Смъртта на Дева Мария (1604г. - 1606г.) 

          Тази творба пък (Смъртта на Дева Мария 1604г.-1606г.) е рисувана за църквата Santa Maria della Scala. Монасите, категорично я отказали, като заявили, че Мария била облечена прекалено „простовато“ и приличала на „дрипава просякиня“, на „нещастна удавница“, сякаш току що извадена от мътните води на р. Тибър. В картината, обаче проличава цялата сила на могъщия, неудържим гений на художника. Тя показва, че на Караваджо са напълно чужди конвенционалните похвати на иконографията прилагани дотогава в религиозната живопис. Визията на Мария и апостолите е сурова и реалистична. С изключение на едва забележимия ореол над главата на Мадоната, нищо не подсказва, че пред вас се разиграва религиозна сцена и че участниците в нея са светци. Играта на светлините и сенките, в която Караваджо е абсолютен виртуоз, бруталността на сцената и реалистичната визия на образите предават плътност и изключителна сила на внушението за огромна тъга, отчаяние и неутешима скръб. Известно е , че картината е  провокирала нечувано дотогава въздействие върху съвременниците му. Вълнувала ги е по един  непознат преди Караваджо начин.

          За разлика от духовенството, публиката напълно разбрала и възприела творбите на гениалния художник. Уроците на Караваджо, неговата тъмнина, трагичността на сюжетите, живите, реалистични образи бързо се разпространили по всички краища на континента. Където и да се оказвали те, в Испания или в Холандия или пък във Фландрия, променяли, трансформирали местното изкуство.

 

За целите на изложението са използвани фотографии от интернет.

Текстът е авторски. Всяко копиране, преписване, цитиране или споделяне на целият текст или на части от него е под условията на Creative Commons (СС) license - Non-commercial (NC)

 

 

Автор: Н.Атанасов.

Гр.Пловдив, 1  декември 2016г.

 

Следва продължение.

 

NNNNIKKKK

READY FOR GERMANY

31249678682_b2b612d635_b.jpgIMG_20161201_191041_1 by Никола Атанасов, on Flickr

"3а три дни в Рим" или "Класическа Италия за осем дни", или пък „Съкровищата на древна Елада за 5 дни“, или нещо по „шикарно“ от рода на „ Три дни по Френската Ривиера“- че то най-икономичния вариант на това понятие (Френска Ривиера или Лазурен бряг) е 300 километра (от гр.Мантон до гр.Тулон). Да препускаш със скоростта на светлината, пак няма да ти стигнат и за една десета от това което си струва да се види. Ами ако искаме да  продължим до красивите лагуни в близост до Порт-Вандр на испанската граница. Ами френски Прованс, който е на „една ръка“ разстояние, ами Авиньон – че то може ли „да отидеш до Рим и да не видиш папата?“

Отдавна съм осъзнал безсмислието на подобни рекламни „капани“, макар че самият аз често съм попадал в тях. Времето е не само главен фактор при туристическите пътувания с цел история и култура, но и основен „дразнител“. Притиска те, кара те да правиш „фатални“ грешки, изпускаш най-същественото. После дълго съжаляваш за пропуснатите възможности. Понякога такива пътувания изискват доста средства и не е възможно да се върнеш отново в рамките на един живот. Това в известна степен помрачава удовлетворението от осъществената мечта и слага петно върху красивия спомен от преживяното. Пропуснал си най-същественото, но се самонавиваш, че не е фатално, че все пак си постигнал нещо, което малко хора могат да си позволят, че ще имаш и други възможности, но те така и не идват до края. Въпреки пропилените усилия и средства да се приближиш до определената цел и да я почувстваш „на живо“, си оставаш само с прочетеното и видяното на картинки.

Този път обаче, ще елиминирам фактора време. През последните няколко месеца разполагах с доста от него и успях  да се запозная подробно с немската история, с културата и изкуството на  тази нация. Разполагах с достатъчно часове спокойно да избирам и анализирам какво и как искам да посетя. Каня се за това пътуване от няколко години. Сега в известен смисъл съм „принуден“ да го направя. Но това е без значение, важното е, че не бързам за никъде и разполагам с толкова време, колкото е необходимо. Трябва да реша и някой медицински проблеми. Надявам се да ми стигне времето за всичко. Подготвен съм както теоретически (изчетох де що има за историята, архитектурата и изкуството на Германия, а и колата ще е пълна с книги и туристически пътеводители по темата, част от които ще "помъкна" от България), така и технически (разполагам с добри ГПС, няколко карти, фотоапарат и видеокамера и всички възможни „джунджории“ към тях). Фотографията ми доставя огромно удоволствие. Ще ме придружава и любовта на живота ми, така че на теория щастието би трябвало да е пълно.

Ще видим…!?

×

Информация

Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.