• публикации
    23
  • коментари
    28
  • прегледи
    10858

За този блог

bez opisanie

Публикации в този блог

jyji

Има легенда за птичката,

която пее само веднъж в живота си-

забила гръд в трънлив храст

пее най-красивата песен,

заплатена с живота.

Никой не знае защо го прави,

но ние- хората, знаем,

разбираме и все пак го правим -

отиваме в трънака ... !

Защо!?

jyji

Всяка една модерна жена, така нареченото "момиче на новия век", който всъщност вече не е чак толкова нов, се бори сама в ужасяващия свят от общество, пълно с нахакани, нахални и амбициозни личности.В подкрепа зад гърба й винаги стоят по един комплексиран от същото това общество гей, една луда, бомбандирана непрекъснато от панически атаки приятелка и куп ту присъстващи, ту липсващи, поради своите "Мъже на живота", верни и не чак толкова приятелки.Но...въпреки всички тези налични хора, никой и нищо не са способни да спасят тази жена от крещящата, влудяваща живота й треска,обозначавана със словосъчетанието "липса на любов".И, ако аз бях на ваше място и особено, ако бях мъж ( бележка на редактора: мъж- живо същество, с мъжки полови белези и мъртво сърце, неразбиращо нищо от думички като душа, чувства и обич.) бих запитала: "Какво аджеба правиш ти по въпроса, модерна жено!?".И с този си въпрос печелите от лотарията, защото аз съм тук точно заради това- за да ви обясня!

Много е просто: по въпроса тя не прави нищо!!!А всъщност може и да прави доста, зависи от гледната точка.Но както и да наречете правенето или не правенето на това нещо/нищо тя се старае да го прави максимално добре.Трябва да ви призная, че е изключително трудно, тъй като вродения в същността на същата тази жена оптимизъм пречи адски много на бездействието й.Винаги положително настроена и готова за нова борба, независимо от всяко следващо поражение, на нея й е едва възможно да не се бори за любовта си.Дори не можете да си представите какви къртовси усилия полага тя ежедневно, за да възпре този си свой порив да скочи в битката.

Опитвайки се да пренебрегва тези импулсивни, абсолютно неволеви дейстивия тя напълно се е отдала на своята професионална реализация.Съответно не приема никакво поражение в кариерата си и ако не дай си Боже я връхлети нещо такова е способна да рискува всичко и със зъби и нокти да си възвърне първоначалните позиции.

И трябва да призная, че за всичко това си виновен ти.Да, ти!- "Мъжът на нейния живот"!И сега аз искам да ти кажа нещо, Мъжо!Ако ти си наистина преди всичко мъж, но не в смисъла, в който изтъкнах по-горе, а в онзи, в който Би трябвало да си и в този, в който искаш да си, постъпи като такъв.Отиди, награби тази жена и я направи истински щастлива или се сбогувай с нея и никога повече не се появявай в живота й, защото Ти не си и не трябва да бъдеш център в живота й, просто, защото не го заслужаваш.

jyji

"Ballade Villon"

Пред извор свеж - умирам аз от жад,

от студ премръзнал - пламнал като жар;

чужд в своя роден кът и непознат;

гол като черв - облечен като цар.

През плач се смея, чакам - без надежда;

за мене радост ми скръбта изглежда;

всемощен съм - и клетник окаян,

честит съм аз - а вред ме горест среща:

Аз, най-любим - от всекиго презрян .

Франсоа Вийон (1431-починал неизвестно кога)

"Едничък глупец сред мъдреците и мъдрец сред глупците..."

jyji

Понякога се чудя каква е тайната в откриването на перфектната половинка.В това да си стоиш ала монахиня и да чакаш принца на бялото ауди да се появи от завоя или да излизаш с всяка попаднала ти под ръка шемет,надявайки се да изкочи нещо стойностно.А колко просто щеше да е, ако в живота нещата бяха само бели или черни, добри или лоши.Тогава щеше да знаеш-да или не.Е, да ама не.Защо трябва да е лесно,когато може да е трудно.За Никола Георгиев Славейков е открил сложната простота, но за мен Господ я е създал.Колко щеше да е хубаво , ако всичко в живота беше точно и ясно.Но какво ли разбирам точно аз от математика?Може би, ако я бях учила повече едно време сега нямаше да съм на този хал.Но кой да ти каже, че не е нужно да знаеш само таблицата.Искат се и формули...

jyji

Налегнала ме е носталгия по миналите времена или по-точно времето, когато бях просто ученичка.И не толкова спомени за хората и преживяванията, а по-скоро за това, което учехме в час по литература.Разрових се малко из домашната библиотека и открих това, което търсех-Йовков.

Кошута

Не го повика, както се вика,

ами поблея, като кошута…

Народна песен

Ето там, гдето се спущат белите сипеи откъм Крайница, в дола — беше воденицата на дяда Цона. Стоят върбите, стои вадата, но воденицата я няма. Останали са само едни срутени дувари, обрасли с къпина, и две-три греди, посивели и сплескани като гъба. Защото всичко това беше отколе и днес нито хората, нито местата са такива, каквито бяха едно време.

Двама души дохаждаха в тая воденица: сам дядо Цоно и син му Стефан. Дядо Цоно беше стар човек. Всички стари хора са приведени и докато младите гледат нагоре, старите отправят погледите си надолу и гледат земята, която скоро ще ги прибере. Но дядо Цоно не беше само приведен, а от някаква болест беше просто прегънат надве и не можеше да ходи инак, освен като препречи тоягата си отзад на кръста и се залови с ръце за двата й края. Тъй той запазваше равновесие и вървеше бавно, загледан в земята, като че търсеше нещо. Когато отиваше на воденицата, той не се отбиваше нито наляво, нито надясно, обикаляше и криволеше тъй, както криволи и самата пътека.

Друг беше Стефан. За него нямаше път. Доде го видиш, че излиза из село, току виж, озовал се над воденицата, щръкнал на баира, висок и едър, какъвто си беше, и децата, които често влизаха в градината да берат сливи, щом го видеха, не слизаха, а просто нападваха и бягаха, колкото им крака държат. Ще речеш, сокол се спуснал на врабчета.

Но Стефан не винаги избираше прекия път за воденицата. Понякога той слизаше надолу от могилата, там, дето накрай селото беше къщата на Муца Стоеничина. Тая Муца беше врачка, разбираше от билки, знаеше всичко за юди и за самодиви. За самодивите тя казваше, че си отишли отколе, защото хората станали лоши, но все пак като че една от тях, най-хубавата, беше останала в къщата й. Муца имаше хубава мома. За нея Стефан минаваше оттука, когато отиваше на воденицата. Те приказваха в някой затулен кът на градината, между сливите и слънчогледите. Той — застанал отвън плета, тя отвътре. Тя — руса, синеока, срамежливо навела очи, той — мургав, с широки плещи, с малка черна брада, която обкръжва лицето, но не го закрива. Тънките му устни се усмихват, но очите му си остават остри, тъмни, с по едно пламъче вътре в зениците, в което гори сякаш лоша мисъл.

Оттука Стефан вземеше ли, или не цвете от Дойна, на раменете му сякаш израстваха крила, прескачаше долове, мяташе се от баир на баир и за една минута беше при воденицата. Той отпушваше водата и кречеталото затракваше. А каква беше дядо Цоновата воденица? Нищо и никаква къщурка, ниска, схлупена, сякаш ластовиче гнездо, залепено на баира като под някоя стряха. Но голям беше корубестият олук, зеленясал, измокрен, надут, водата го пълнеше, устремяваше се надолу из него и биеше в перките на пепележката. От другата страна, като из тъмния зев на пещера, водата излизаше разпенена, плискаше се в дуварите, плискаше се в една мокра и лъскава каменна плоча, поставена насреща, шумеше, пръскаше се на хиляди капчици, които като ситна роса пълнеха въздуха. На това място винаги, когато имаше слънце, се явяваше една малка дъга. И сякаш всичката светлина на слънцето се събираше в тая дъга и всичко, що бе весело, пееше песента на кречеталото. Защото наоколо нямаше нищо друго, освен мълчаливи долове и тъмни гори.

Един ден Стефан, дядо Цоновият син, излезе от воденицата с мотика на рамо и тръгна да поправя вадата. Той стигна там, гдето водата излизаше от гората, разширява се на едно място и правеше тоя хладен и бистър вир, в който жените от Жеруна перяха губери и белеха платна. Сега нямаше никой, през водата се виждаха всички камъчета на дъното на вира, а наоколо пясъкът беше чист и изгладен като на панакида. Тук-таме по тоя пясък имаше стъпки. Стефан се спря, приклекна и започна да ги разглежда. Не бяха на коза, макар че козите на Калистрата пасяха и пладнуваха наблизо; не бяха и на крава, макар че селската черда минаваше оттука. Стефан гледаше стъпките, навеждаше се повече. Най-после той се изправи, лицето му светна, очите му заблещяха: тия стъпки бяха стъпки на кошута. Същата тая, която беше се появила в планината и за която приказваха вечер жените, когато гледаха пожарите в гората или слушаха да шумят кориите над село. Друг път всичко това им навяваше страх, но сега те гледаха планината с доверие и се радваха, защото там ходеше кошутата. Овчарите разказваха как бягала като вятър, циганите дървари, които слизаха от планината, накичени над ухо с китки здравец, и иглика, разказваха, че я видели отблизо и очите й били също като очите на човек.

Стефан, дядо Цоновият син, беше слушал всичко това. Но женският ум и женските приказки за него бяха глупости. Той беше як, беше ловец и мисълта за кошутата запалваше същинска вълча стръв в гърдите му. Той се върна във воденицата, взе пушката си, нарами вулията и закачи на пояса си кратунката с барута. После отби водата, кречеталото замлъкна и дъгата пред воденицата изгасна. Стана тихо и тъмно и Стефан забърза по козите пътеки нагоре из планината.

Той ходи цял ден. Слизаше в дълбоки долове, вървеше под клоните на стари буки и стари дъбове, като под покрива на черква, и в нападалата шума виждаше или черните зърна на отровното биле, или червените шапки на чудновати гъби. На едно място видя вълк, на друго — ясно отпечатаната стъпка на мечка, а на трето — ситни съчки се порониха над него и когато погледна нагоре, видя кръглите и свирепи очи на дива котка. Стефан нито веднъж не сне пушката от рамото си. Той се изкачваше по високото било на планината, където вятърът къдреше тревата на поляните, а наоколо беше синьо небе и бели облаци. Оттук Стефан виждаше надалеч и търсеше кошутата. Но кошутата я нямаше.

Той не се отчайваше и тръгваше отново. Намери овчарчетата и ги попита за кошутата, а те, като гледаха пушката на рамото му и сключените му вежди, мълчаха и вдигаха рамене. Кучетата се спущаха върху него, но никой не отиваше да го отбрани. Стефан срещна и циганите дървари, весели, лъснати от слънцето, накичени с цвете. „Къде е кошутата?" Те го гледат, като че ли гледат мечка, измерват с очи високата му снага, измерват дългата му пушка. И мълчат. А като отминат, той ги чува да вдигат страшна врява на своя език.

За ловеца винаги остава някоя надежда и някое непрегледано място. Стефан ходи до мръкване и когато вече не виждаше нищо друго пред себе си, освен черен мрак, върна се във воденицата. На другия ден той пак преброди планината и пак се върна, без да беше видял нещо. На третия ден — същото. И когато уморен, и ядосан, слизаше измежду камънаците, чу, че някой го вика. Отсреща на една скала стоеше Калистрат козарят и сучеше върви от Козина.

— Стефанеее! — викаше той дебело. — Да не гониш кошутата брей! Грехота е! Остави гадината и си гледай момите, мо-ми-те…

И той се засмя тъй, че долът заехтя.

Което знаеше Калистрат козарят, знаеше го и цяло село. Вечер жените се събираха на приказка. В планината гореше пожар. Нямаше дим, нямаше пламъци — само една начупена огнена линия, сякаш безценна огърлица върху гърдите на царска дъщеря. Кориите шумяха, прилепи прелитаха безшумно под стрехите. Сред кръг от жени и момичета, Муца Стоеничина приказваше:

— Мари! Онзи непрокопсаник, Цоновия син, тръгнал да гони кошутата. Ще я убива. Господ да го убие! Не се посяга на такваз гадина, нито боде, нито хапе, нито зло струва… И къде ходи, къде се явява, я ми кажете? — Все около Мънастирището. Едно време там имало мънастир на света Богородица, задали се турци и калугерите рекли да скрият честния кръст. Скрият го на едно място, на другия ден им се струва, че ще го намерят, и вземат, че го преместят другаде. А вред, дето е стоял честния кръст, изниквало здравец… Затуй има толкоз много здравец там!…

Настъпи мълчание. Муца си почиваше, или пък искаше да изпита силата на думите си. После пак продължи:

— Туй място е свято. Леля Гана, бог да я прости, е казала — колко пъти! — че като отишли веднъж за здравец, видели там една жена с дете в ръце…

Муца сниши гласа си и пришепна нещо, жените ахнаха от учудване.

— Ами, ами! — завърши Тя. — Света Богородица е. И някому се привижда като жена, а някому като кошута…

Повея вятър. Шумът на корните се приближи и разля като гръм на водопади. Жените станаха и се разгълчаха на отиване. В мрака под стрехите се плъзна сянка на човек, който бе подслушвал и бързаше да го не видят. Той беше Стефан.

На другия ден той беше пак в планината. Смя се, като си спомни думите на Муца Стоеничина. Той пак търсеше кошутата, но беше станал по-търпелив и за да не му дотяга времето, мислеше си и за друго. Мислеше за Дойна, с която не искаше да се среща, докато не улови кошутата. Но мислеше и за Димана, мургавата и черноока като циганка Димана. Тя не приличаше на Дойна, мълчеше, гледаше изпод вежди, но каква силна и гъвкава снага имаше! „Не бива, дума съм дал" — казваше си Стефан, като си спомняше пак за Дойна. Но мисълта му отново се раздвояваше и той мислеше ту за едната, ту за другата. Това го развеселяваше, вместо да го загрижва, и той като на подбив се питаше:

„Дойна или Димана? Русата или чернооката?"

Веднъж той беше седнал да си почине при едни скали до Мънастирището. Изведнъж като че нещо му каза да се обърне: наблизо до една поляна, отпред тъмната стена на гората, стоеше кошутата! Стефан трепна, разтрепери се, сърцето му заби. Но той се съвладя и насочи пушката. И се замери в левия хълбок, в сърцето… Изведнъж, като че бяла мъгла се спусна пред очите му, после се изгуби и в здрача й и сиянието на залеза той пак видя кошутата, но под нея стоеше жена и я доеше! Какво да прави? Да стреля, ще убие жената. Той отпусна пушката — жената се изгуби. Насочи пак пушката — тя пак се яви. Потрети — същото. Изплашен, смаян, той скочи: кошутата беше се изгубила. Тогава, без да се бави, без да се обърне повече, той бързо заслиза надолу.

На другия ден той не излезе от воденицата. „Уморен бях — мислеше си, — никаква жена не е имало, трябваше да стрелям." И той се развеселяваше, замисляше се за Димана, усещаше се силен да събори планина. И като знаеше, че в село ще му се смеят, обземаше го омраза против хората и макар че беше вече взел хак от торбите с жито, оставено за мелене, вземаше още по толкоз. Воденицата се повреждаше нещо и той с часове работеше, за да я поправи.

Друг път той мислеше за Дойна, разкайваше се. Не мислеше вече да ходи в планината и да гони кошутата. Сърцето му се изпълваше с доброта и той връщаше обратно в торбите житото, което беше откраднал. Работата му спореше, поправяше повреденото и воденицата тръгваше. Дъгата над вадата светваше.

Един ден той чу гласа на Калистрат козаря и излезе.

— Стефане — викаше той, — къде ти са очите, сляп ли си… Кошутата мина пред воденицата… току пред воденицата… Ей я е де е!

Стефан проследи протегнатата ръка на козаря и видя кошутата, която в последните Скокове на бързия си бяг се изгуби в гората. Долът ехтеше от смеха на Калистрата.

Тогава той изнесе пушката и я подпря вън, за да бъде готова. После я внесе и пак я изнесе. Мислеше ту за Дойна, ту за Димана, ту крадеше от житото, ту го връщаше назад. Воденицата ту спираше, ту тръгваше и пред нея дъгата или се изгубваше, или се явяваше отново.

Дойдоха Петрови заговезни. Мръкна се и над черната тъмнина над селото, като дъжд от падащи звезди, светеха запалените стрели, които децата хвърляха. Изгря месецът и кориите зашумяха тържествено, тежко, като стара песен, която се лее на трапеза. Дойна излезе на двора, погледна месеца, послуша кориите, после мина в градината и спря на онова място, гдето се срещаха със Стефана. Не се чуват стъпки, не иде никой. Тогава тя излезе навън. Целият Боцур се белее, като че е постлан с бели платна. Планината се отпуснала, почива. Само долу горите са тъмни, тъмно е и в дола, където е воденицата на Стефана. Едно прозорче свети там, едно око гледа, окото на Стефана. Очите й се премрежват от сълзи и това око започва да мига, започва да я вика. И тя върви, без да знае какво прави, без да може да се възпре. Какво има, ако отиде да посрещне Стефана? Сега е Заговезни. Сега хората се прощават, прегръщат се и се целуват… Прегръщат се и се целуват.

И тя върви напред, не върви, а лети. Спуща се в дола и възлиза нагоре. Прозорчето свети, но воденицата е спряла. „Стефан гони кошутата — мисли си тя, — чакай да го излъжа." И като се сниши зад шубраките, поблея като кошута.

Сянката на голям човек се мярна пред воденицата. Това е Стефан. Той гледа разклатените клони и ясно вижда кошутата. Тя е голяма и черна. Стефан насочва пушката. Нови вълни от бяла светлина падат от месеца и заливат гората. И ето, под кошутата се явява жена, месецът огрява лицето и, косата и…

Стефан трепва, тегли се назад, търси нещо да се опре. Цяла огряна от месеца, жената е пред него. Дойна.

— Дойне! — вика той. — Дойне, ти ли си? Тя се смее.

— Ти ли си? — повтаря той. — Защо дойде?

— Ех, защо дойдох. Дойдох…

Тя се радваше, защото го виждаше, и без да го беше мислила, каза:

— Дойдох да ти пристана. Ей на, приставам ти! Искаш ли ме?

Стефан не каза нищо, улови я за ръката и я поведе към воденицата. Щом прекрачиха прага, и двамата се сепнаха: чу се шум, нещо запука, разплиска се вода, кречеталото затрака. Воденицата тръгна сама.

Йордан Йовков

jyji

Път

Не е вярно,че с годините любовта изчезва.Любовта не изчезва.Понякога затихва,друг път се засилва,но тя остава,ако е истинска.Отношенията,обаче се променят.Ако в началото на връзката си правил компромиси, после е друго.Някак настояваш на своето.Не, защото вече не обичаш човека до себе си, просто искаш винаги да бъдеш разбран правилно.След като вече знаеш, че той е до теб, важен е и начинът, по който те разбира.Изпадаш в едни абсурдни обяснения, които са едновременно така ненужни и така жизнено необходими,за да бъде връзката перфектна.И в това се състои цялата тази болка.От тези неща, които искаш да изречеш, за да бъдеш правилно разбран.Но най-лошото е мълчанието.Той не може да разбере, че говоря не защото го критикувам, а защото го обичам.Как да му го обясня?Как да му го покажа, след като не иска?Спира разговорите ни, защото мисли, че се караме и...така ме наранява още повече.Защо всичко трябва да остава недоизказано и да се натрупва, вместо да бъде обсъдено и забравено...жените за от Венера,мъжете от Марс.А защо тогава Земята ги събира???

jyji

Може ли нещо, което те кара да се чувстваш по този начин да е хубаво?

Правя си извода, че любовта е малко, гадно, егоистично създанийце, което те манипулира и използва за собствените си цели.Проблема е, че още не мога да разбера какви са те.Даже се чудя дали има изобщо такива.Както и да е.Писна ми да се мъча върху вселенските загадки.Ако му е писано само ще си излезе.Ха!Прави ли ви впечатление, че всички известни личности, мъчещи се да разберат повече, отколкото ни е дадено, са умирали трагично?Няма значение.Пак се отплеснах.

Най-големият ми проблем е, че съм вечно влюбена.От зодията ли е,от характера ли...един дявол знае само.Изпаднала съм в някакъв хаотичен ред (няма да слагам нищо в кавички или да коментирам употребите на оксиморони в глупостите,които пиша!).Логично.Иначе нямаше да пиша тук.И все пак да обясня, като виден разбирател на собствените си чувства.Хаотичен ред е състояние, в което изпадаш, когато всичко ти е ясно, обаче е разбъркано.Иначе казано-ред,защото всичко е изяснено;хаос,защото не знаеш как да постъпиш.По този начин редовете образуват хаос.Абе някой разбра ли ме или само аз си знам какво пиша?

Пример:Имаш проблем.Решения-точно три на брой.Ясни и точни.И все пак си остава въпроса кое от тях е най-правилното.Незнанието поражда голям хаос.

И след всичките тези глупости,които написах се чудя дали не е време вече да приключвам с този блог.Изписах страшни глупости, прочетох недостатъчно коментари и започнах да приличам на доста проблемен човек.Така е като пиша само, когато изпадам в странни състояния.Дали..?

jyji

Amor Passato

Нещо,което прочетох днес и страшно ми хареса.Реших да го споделя с редовните читатели на блога или просто със случайно минаващите от тук :rolleyes: Надявам се да ви хареса :)

Amor Passato

През тихите вечери есенни,

далеч от шума на града,

решавахме в мисли унесени

загадките на любовта.

Луната в сребро ни обвиваше

от синия девствен покров,

самотната нощ ни упиваше

с нектара на знойна любов.

Но тихите вечери минаха,

алеите сняг посребри,

отдавна безмълвно изпитаха

последни далечни зари.

Днес вместо очите бръшлянени

упива ме знойният спирт

и сгряват ме с ласки неканени

децата на празния спирт.

Христо Смирненски

jyji

Хората сме несъвършенни.За жалост или за радост това е самата истина.Все пак си мисля,че всичките ни недостатъци са породени от една единствена причина-субективното мислене или по-скоро субективният поглед върху нещата.

А тези „неща" щяха да бъдат други, ако можехме някак отстрани да се погледнем.Винаги съм го искала .Но ако имах тази възможност,ако всички имахме тази възможност...е,тогава може би никой нямаше да има отрицателни страни на характера и щяхме с право да се наречем „добър човек".Щяхме да реагираме по правилния начин в различните ситуации, създавани от живота,щяхме да се държим по-добре към заобикалящите ни хора,щяхме да взимаме правилните решения.

Не знам как е при вас,но аз определено имам проблем с лошите черти на характера си.Не мога да ги определя.А имам!Всички имаме.Искаше ми се докато споря с някого да мога да излезна само за миг от случилото се и да погледна отстрани.Звучи много просто.Тогава съпоставяш субективното и обективното мнение и взимаш най-правилното решение.Колко хубаво щеше да бъде.Никой не казва, че трябва да сме безгрешни, но кой казва, че не трябва да се опитваме да постъпваме правилно?Звучи банално,но не е ли истина това, че баналните неща са станали банални именно, защото са основните и екзистенциалните неща в живота?

jyji

Извечните неща

Искам да го видя!И ме е толкова страх.В мен бушуват хиляда стихии.Само страх.Страх да го видя,страх да ме види.Страх от това да бъда разочарована,страх от това да не разочаровам.Ами,ако не се получи?Имам ли сили да го преодолея?Ако имах нямаше ли вече да съм се втурнала към него.И това,че настоява толкова много….Ужасно нетипично за него,по дяволите!

Но лесно ли се изпълняват мечтите?Когато чакаш прекалено дълго нещо да се случи,когато се молиш толкова много за това нещо,когато правиш всичко възможно да направиш от мечтата реалност,защо точно в момента , в който живота ти поднася своя подарък,ти бягаш?

Трябват ми сили.Сили да се настроя да бъда отритната,сили да се подготвя да бъда наранена…Боже,цял живот се пазя именно от тази болка.А колко прозаично е:наранявам се сама,за да не бъда наранена от другиго.За това ли самоубийците посягат на живота си?Предпочитат те да сложат края.По-добре ужасен край,отколкото ужас без край,така ли беше?Всъщност загадката винаги има отговор.А винаги съм смятала,че дори нямам смелостта да убия.И то себе си.Че не го ли правя?Непрекъснато,при това.

Той е различен.Просто не му е времето!Той е за след десет години,той е за целия живот,за съпруг,за баща на децата ми,за самотните старини.Той не е за месец-два,не е и за година.Не искам след време да кажа:"Бяхме твърде млади!"Израснах с него като личност,сега искам да се изградя с него като личност.Но по начина,по който беше сега-на разстояние един от друг.Не може да е с мен и да не го имам.Не може да не е с мен и да не съм сигурна,че ще го имам.

На тези години се трупа опит.Вече не става дума за еднодневки.Става дума за житейски опит.Колко пъти трябва да сбъркаш,да изтриеш и да пробваш пак за да се получи.Не искам да трия.Не искам да ГО трия.Той е за "получаване",не за триене.

Обаче живота обича смелите.Живота поощрява смелите.Да!Ще се хвърля.!!Ако се окаже грешка…,ако падна…може и да не се изправя,обаче (пак това обаче) любимия ми въпрос:Да ГО срещнеш и да не ГО имаш или цял живот да си мислиш,че е химера.Не, трябва да Го видя,да знам,че ГО има,дори и да ГО загубя!

Ще помисля.Или по-скоро ще се "настроя".После ще се хвърля в боя.Няма цял живот да съжалявам,че са ми предложили тортата и аз съм я отказала!НЕ!Стискайте ми палци и се молете за мен…

jyji

Необработено

Може би...мъжката част, която чете блога ще си помисли, че това е някаква феминистка публикация на тема "Мъжете ме влудяват!".Амии, ще ви разочаровам :P .Не за друго, а просто защото имам мнението, че феминистките идиотщини разказаха играта както на мъжете,така и на жените.Всъщност най-добре да спра до тук.Първо защото не ми се иска да си навличам гнева на амбицираните жени и второ, защото темата е тоолкова обширна, че не ми се и захваща с нея.

И понеже съм много сериозно момиче (това определено си е вярно) и никога не се разсейвам (е, не може всички да сме идеални :) ) искам да си продължа по начално замислената тема.До колко е тема не знам,но скоро ще стане...(мале,от къде тая смелост?)Имам запитване,а татйо ми е казал:"Като не знаеш-питай!",или така ще ми каже някога.А може, все пак на Галена татйото да го е казал cool.gif .Както и да е.Мъжете някаква избирателна функция на мозъка ли имат?Под избирателна функция имам предвит моментите,в които решават да ти обръщат внимание или не,да те слушат или не,да са мили или груби и изобщо всякакви такива неща?

jyji

За нощите самотни...

Поредната вечер, в която се опитах да си легна като обикновените хора в нормално време.Поредната вечер,в която не успях.Защо ли?Е,и аз не знам.Ако знаете как само ме боли главата и усещам тежестта на цялото си тяло.Знам, че имам нужда от сън, но просто не мога да заспя.А днес, днес беше един странен ден.

След 1 час въртене в леглото започнах да се питам какво ми става и от къде се поражда липсата ми на сън.Най-тъпото беше,че цял ден в главата ми се върти една и съща песен:Sugababes - "Too Lost In You".И тогава ме осени мисълта, истинската причина за цялата тази бъркотия около режима ми.Една песен ме доведе до отговора.Колко смешно звучи!

Baby, I'm too lost in you

Caught in you

Lost in everything about you

So deep, I can't sleep

I can't think

I just think about the things that you do (you do)

I'm too lost in you

(Too lost in you)

Просто..."I can't sleep"...Странно е.Дори не мога да го обясня.Искам да го забравя, но не се получава.Не се виждате, не се чувате-никакъв контакт!Не мислиш за него, искаш да го забравиш.И смяташ, че с времето всичко отминава.Народа го е казал-очи,които не се виждат се забравят.Защо ли имам усещането, че някой наивник го е изтрескал за успокоение на душевното си състояние и после се е разпространило, като топъл хляб в 6 часа сутринта.И най-накрая се разплаках.

Какъв идиот!За себе си ли плаках или за него?Та аз не плача никога.Ама под никога имам предвид НИКОГА!Аз съм човека, който приема нещата и продължава, никога не се предавам и никога не плача.Това ми е заложено в гена.И всичко заради една песен и едно момче...Започвам да се държа като лигавите момичета,които се умиляват от вида на кученца и плачат на "Титаник".Трябва да поработя наистина сериозно върху психическото си състояние!

jyji

Сигурно знаеш какво е да сънуваш хубав,истински сън.Е да, ама винаги се намира някой, който да звънне по телефона или на звънеца и да те измъкне от последните най-сладки мигове.Истинска случайност!Какво да се прави-случва се.Хората като мен,тоест оптимистите, се връщат в леглото и се опитват да продължат недовършеното.Кога успешно,кога не...За останалите не знам,не ме и интересува.

В реалния живот нещата стоят по същия начин.Всичко в този свят функционира по едни и същи правила.Общо взето принципите не се променят.Хах знаете ли,че рекорда за най-дълъг сън е 18 дни? :P Това не знам защо го казвам,за това бъдете добри и не ме питайте.Напоследък трудно мисля.Сигурна съм,че недоспиването има пръст в цялата тази бъркотия от мисли и идеи,които не могат да намерят подходящото си място.Може би затова попадат в този блог :computer8: .Та за съня ми е думата..Приема се,че прекарваме една трета от живота си в сън.Колко е вярно-не мога да потвърдя,но съм склонна да го приема за истина.Удивителен е факта обаче какво влияние има тази третина върху останалите две.Времетраенето и качеството на съня, който имаме се отразява на нашето внимание, енергия, телесно тегло, възприятие, памет, мисловни процеси, време за реакция, производителност, резултатност, комуникационни умения, изобретателност, безопасност и добро здраве.Като избегнем сухите факти най-голямата сила на съня идва от там, че той отключва скритите желания и мисли.Да си го кажем напрово,ако в будно състояние можем да замазваме истината в чуждите и най-вече в собствените си очи,то в заспало няма начин да избягаме от съвестта си.От тук и не е странно защо възрастните се въртят приблизително 50 пъти в съня си :nono: .

Защо го написах цялото това нещо?Цялата идея на тази публикация беше съвсем друга!Просто исках да кажа,че така,както се намира кой да ни измъкне от хубавите сънища, винаги се намира и кой да ни измъкне от илюзиите и мечтите, промъкващи се в ежедневието ни.Просто един хував сън!Кой ти обича кошмарите, по дяволите(Простете!Неволни грешки на копчетата на клавиатурата.), кой обича жестоката действителност?(Ееее ама и вие!Сега не говорим за мазохистите.Това-друг път!)

jyji

все едно ми е

Обичам те!Дори не знам защо го пиша.Знам,че никога няма да го прочетеш или чуеш,но не знам,просто имах нужда най-накрая да премахна това нещо от мен.То е сякаш някакъв товар,който ми тежи ужасно много.Като буца,която е заседнала на гърлото ми и не може да се махне.Тя просто ме задушава,кара ме да се чувствам ужасно.Знам,че това е нещо,което няма да прочетеш.Може би именно поради тази причина ми е толкова лесно да го напиша.Поне за тези 3 години, мисля че си заслужих поне това.Да мога да ти кажа "Обичам те!".Опитвам се да те забравя.Не знам дали ми се получава.Ако на това да мислиш през 75% от времето си за някого е опит за забравяне,е то тогава се справям добре.Поне за сега.

Знаеш ли искам да ти кажа и още нещо.Ненавиждам когато ме оставяш сама,когато не ми пишеш,когато не се сбогуваш с мен,ненавиждам когато ме пренебрегваш и забражяш за мен,ненавиждам това,че ме пренебрегваш.И все пак те обичам.Просто си най-добрия.Въпреки всичко това няма мъж,който да може да покрие дори и 25% от теб,дори и частица от качествата ти.Дори това,което мразя в теб.

Почнах да пиша това съвсем случайно и знаеш ли...не помага.Буцата си стои на същото място и нищо не се променя.А аз като пълна глупачка не мога да се разплача,просто не мога.Защо?Толкова ли съм безчувствена?Хората плачат за щяло и за не щяло.Превърнах ли се б камък?Кога ще ме връхлети лавината и ще се срина съвсем?Защо не се получава?Случиха ми се толкова гадости,а аз седя изправена,като някакъв кол и продължавам да подкрепям всички.Кога ще мога да си позволя аз да бъда утешаваната?

По дяволите, Обичам те!Това е.Просто не знам какво друго да кажа.Дали да не взема лист и химикалка и да не спирам да го изписвам,докато не си го избия от главата...Обичам те,обичам те,обичам те...това няма да има край...

jyji

"I am a person"-Laura Grimes

I am the person you bullied at shool

I am the person who didn’t know how to be cool

I am the person that you alienated

I am the person you ridiculed and hated

I am the person you scared everyday

I am the person who had nothing to say

I am the person with hurt in his eyes

I am the person you never saw cry

I am the person living alone with his fears

I am the person destroyed by her peers

I am the person who drowned in your scorn

I am the person who wished she hadn’t been born

I am the person you destroyed for ‘fun’

I am the person, but not the only one

I am the person whose name you don’t know

I am the person who just can’t let go

You think bullying makes you cool

But I am a person too, just like you

jyji

както и да е

Нещо ме човърка отвътре sad.gif .Все едно имам малко червейче в сърцето,което си дълбае тунелчета.

Липсва ми.Някак е странно без него.Все едно не мога да завърша деня ако не се чуем.Малко ми е странно да свикна без него.Дори изобщо не нам дали се налага!

Наскоро намерих повод да му пиша.Той отговори.Минаха няколко дни от тогава.Да му отговоря ли?Или да изчакам до следващия повод...

Изчезна съвсем ненадейно, както се и появи.Но беше хубаво.Всъщност Е хубаво :hush::cupid:

jyji

Не съжалявам за нищо, което съм извършила или казала!Може би,защото преценявам действията си и обмислям думите си.Звучи малко глупаво, но всъщност е точно така.

Разбира се на всеки му се случва да си изпусне нервите и да бъде импулсивен.За това и ми хрумна да напиша тази тема.Но всичко се забравя.Нищо не е оставило толкова голяма следа в мен, че да го помня.Иначе, разбира се, че от дистанцията на времето си мисля, че в даден момент е могло да постъпя по много по-различен начин или да не казвам дадено нещо.Но не,пак не съжалявам за нищо.Може да звучи странно и грубо, но е така.

А ако можех да променя нещо?Незнам.Отношението си към първия ми приятел.Май прекалено рязко го отрязах.Можеше да го направя по леко и за двама ни.Обаче и за тези си действия не съжалявам, защото бяха провокирани.А и после нещата се усложниха твърде много, с което той доказа, че съм постъпила правилно и съм сложила край в правилния момент.И все пак си мисля, че всичко можеше да свърши по-добре.Фактът, че не си говорим и се разминаваме като двама непознати говори нещо, нали?

Но така е трябвало-така е станало.Той беше човека, който се правеше, че не ме познава, а след това започна да ми изпраща смс-и.Ама детска любов, останала в миналото като практически урок.

Та в крайна сметка за нищо не съжалявам, каквото и да е станало... така е трябвало.Истинската провокация на темата, беше породена от факта, че... и аз не знам как да го кажа.Не съм излъгала, не съм постъпила лошо спрямо никого.По-скоро беше нещо като самоизтъкване.Казах на човек, на който държа нещо за себе си.Нещо, за което по принцип не би могъл да разбере от никой друг.Само че, проблема не е там.Направих го по начин, по който да не разбере, че съм аз.

Знаете как става номера.Глобалната мрежа, ала бала...

И лошото е, че това ме гложди отвътре, чувствам се като измамница(силно казано).Макар че, дълго го обмислях и прецених, че това е начина.Лошото е, че исках да избегна самоизтъкването, а направх точно това.Само, че никой не разбра.Както и да е.Не съжалявам.Или щеше да ме човърка, че не съм го направила, или за това, че съм.Аз прецених, че в дадения случай е по-удачен втория вариант.И сега мисля по същшя начин.Друг е въпросът, че втори път няма да постъпя по този начин :hush:

Та някой да съжалява за нещо?

jyji

Gospodi-evala

Trqbva da my se priznae na Gospod.Znae si rabotata.Napravo evala my pravq.Takuv serial i nai-dobliq scenarist na sapynki ne moje da suzdade.

Znaete li q tazi istoriika za kamuka prevurnal se v diamant?Imalo edin kamuk,ama golqm kamuk.Eii mnogo golqm bil toq kamuk.Ama se oturkal v jivota i stanal edno takova kamu4e,abe malko kamu4e.Ma toi jivota ne te ostavq samo taka.Byta te,rita te,podhvurlq te.I ti se turka6 v drygite kamuni,turka6.Ne te ostavq...oturkalo se to kamu4eto,ama hybavo se oturkalo.I stavalo vse po-malko i po-malko.I kakvo stanalo nakraq li?E to ne e trydno da se dosetite.Taka se 6lifovalo,4e se prevurnalo v diamant.6te re4ete bravo,mn hybavo.Priklju4ila my se e mukata na tova kamu4e.No hybavo li e da si diamant sred kamunite?

Cql jivot gledam horata kak se stremqt da budat razli4ni,neobiknovenni.No v Bulgariq razli4en e sinonim na stranen,dori nenormalen.E ne mojah da gi razbera tiq hora.Kakvo tolkova ima v tova,4e da iskat da budat razli4ni.Az cql jivot se bytam i se mu4a da sum kato drygite.Ama ei na.Ne stava i ne stava!Ma to trqbva da porasne6 i da razbere6,4e ti si si ti.I tova si e to.

Ta da se vurnem na kamu4eto.Taka de izvinete-diamanta.Daje mojem da kajem "Diamanta".A?Taka po-dobre zvy4i mai.Eto ot tova me e nai-strah.Da ne se prevurna v diamanta.Za6to li?Ami to hybavo stanalo kamu4eto diamant.Ama hybavo li e da si bez4yvstven?Trugne nqkoi ne6to da ti kajei i hop...pluzne se po tebe i ti i ne razbira6 daje kakvo e stanalo.Hem ni6to ne razbira6,hem te doiz6laifat,ako sly4aino nqkude si se po odraskal po 4ykarite.S edna dyma ne si e mqstoto na diamanta po 4ykarite.

Ama na rodili sme se v toq vek.Nqma kakvo da se pravi.6e si jiveem v nego i tyi to:)

Ne jelaq da sum diamant.Ei za tova ti se molq Gospodi.Tiq ne6ta deto mi gi pra6ta6 moje i da me pravqt po-silna,no me e strah,4e me pravqt i po-koravosurde4na.4estno ti kazvam-ne jelaq da buda takava...

jyji

Rekviem za edna mrusnica

teksta na edna moq ljubima pesni4ka:)

Vali v o4ite mi vali

ne si priznavam ne ne sa sulzi

kak iskam da te razbera

kak iskam da vurna denq.

Ne mislq ve4e za tova

az tursq samo svoqta vina,

4e te pazih i te iskah

samo za men.

Jivqh po tvoite pravila

krasivo be6e vsi4ko do sega

vidq li,4e navun vali

otivam si trugvai i ti.

Ne vijdam smisul i neznam,

za6to te tursq i za6to sum sam

i ne moga i ne iskam da razbera

Vremato sprq i dujd ne vali

vijdam se pak prez tvoite o4i,

vremeto sprq i spomen si ti

iskam sama da si.

Vali v o4ite mi vali

ne si priznavam ne ne sa sulzi

kaji mi kak da produlja

kaji mi ,za6to zavalq.

Ne vijdam smisul i neznam,

za6to te tursq i za6to sum sam

i ne moga i ne iskam da razbera.

Vremato sprq i dujd ne vali

vijdam se pak prez tvoite o4i

vremeto sprq i spomen si ti

iskam sama da si.

(''Rekviem za edna mrusnitza"-Slavi Trifonov)

Ne znam za vas ama az mnogo si q haresvam taq pesni4ka i obojavam da q sly6am kogato vali :):)

jyji

Dnes e edno takova gadno,daje dosta "symra4no" vreme.Cqla no6t vale6e.Obojavam da vali dokato spq.Mai nqma ni6to po-priqtno ot tova da si spi6 i da 4yva6 kak navun dyha yjasen vqtur,a puk ti si sgy6en v mekoto i toplo legulce :) .Kakto i da e ,no na sytrinta vinagi se o4ertava stavane s d-to nagore.Po prostata pri4ina ,4e se nalaga da stane6 ,za da otide6 na rabota ili na y4ili6te.A puk na vun e edno takova "yjastno".Kakvo da si obleka,da si vzema li 4adur...da ne zabravqme i yjasnite kal4i6ta...ooo, i nqma kak nqkoi 6ofjor da propysne "ymelo" da te izkupe s mrusnata voda.Ei taka,ako sly4aino si zabravil da si vzeme6 dy6 sytrinta.

E da ama ne ;) na pyk na vsi4ko dnes se o4ertava edin strahoten,neveroqten den :) Sytrinta o6te si spqh kogato telefonut zvunna.Da vikaja v prosunica dosta se o4ydih,za6toto naro4no ne si bqh vklju4ila alarmata na GSM-a za da se naspq kato horata(petuk e vse pak, i nii sme hora).Be6e edin mn blizuk za men 4ovek.Neveroqtno e nqkoi ljubim za teb 4ovek da te subyjda sytrin.Prosto ei taka!Dobro ytro!I tova e .Eeeeh...kolko malko my e nyjno na 4ovek da za da se ysmihne..hah..posle vsi4ko ti trugva po voda.Pyska6 televizora, kakvo da vidi6-figyrno parzalqne.Ostavi drygoto ama i 6ampioni stanahme.Bravo na Albena i Maksim! :)

I za nakraq...abe horica..to se okaza,4e ima ei svestni 6ogjori.ami da ei taka tukno se 4ydeh kak da q preseka taq glavna ylica.Prestavete si samo scenkata(nqma da vi e nikak trydo)hvur4a6ti koli,po ylicata ne samo ,4e se sti4a yjasno mn voda ama si be6e istindki Dynav.I izvednuj edno simpati4no mom4e osen,4e namali za da ne me napruska,osen 4e mi dade put da mina,a puk i mi se ysmihna syper 4arovno.

Sled edna takava sytrin kakvoto i da mi se sly4i dnes 6te mi e vse taq.I ako sega mi kajete,4e jivota ne e hybav.Pojelavam ti i na teb takiva sytrini.