• публикации
    80
  • коментари
    137
  • прегледи
    41725

За този блог

Публикации в този блог

mecholari

Здравей,о сива пепел, остатък от сърцето ми

изгрялото Ти слънце, където силно светеше!

Подухай ветре, духни я от ръцете ми,

пилей я в твоя вихър, духни я в лицето.

 

И нека сълзи бликнат пречистващи и нежни

в очите ми лъчисти попиващи безбрежното.

И нека всяка гледка се скрие и изчезне

в отворената бездна Любов със взрив да влезне!

mecholari

Пейвездна царице на нощта!

В песента ти танцуват звездите

а от стъпките ти бликат извори,

поящи жадните за любов цветя

от кадифената скръб на душата Ти.

Почивай в сладка тишина, с дъх на ябълков цвят,

и със всяка въздишка разширявай полъха на вятъра

за да могат смълчаните сърца да дишат,

защото сладка е твоята скръб

и по-медоносна от пчела.

Дано се събуди заспалия человек,

с натежало сърце от любов,

да прелее в обичливите сърца на  градините,

в които царуват  копнежите и надеждите,

скътали сенките на поетическото очакване,

и да се почувства онзи покой, мъдрост, щастие и мир

родени в прегръдките на новия живот.

И като се усмихнеш, радостта ти да се превърне в зора

с розови отблясъци нависоко в облаците,

целуващи свода небесен в сладостно упование

за следващата благодатна среща…

mecholari

Авва , Отче, Адонай,

трепетно политам,знай

в Твойта свобода,

искаш ли така!

 

Хлябът наш благослови,

светло утро ни дари,

Виделина изпроводи

и над нас се ти смили!

 

Нека Твойто име

с трепет, тихо да мълвиме

на Сладчайшият Исус,

да се поклониме.

 

Всичко е възможно,

щом не е безбожно!

За начало и за край,

чистите Си мисли дай.

mecholari

Надежда

Спи най-сладък сън покоя

в медоносна тишина.

Стихват буря и пороя

в слънчевата светлина.

 

И надеждата въздиша

в целеустремен копнеж,

всичко разтопява-

скръб, тъга и скреж.

 

Благост, радост и блаженство

във ума си Ти създай,

във душата свидно девство,

във духа си рай…

mecholari

Спасение

Спаси ме сърце,

разпиляно в простора

на хиляди малки частици.

Тъгата-море, препълва ми взора

с порой от безбройни сълзици.

 

Душата ми лира

нашепва ми песен,

достигаща чак до звездите.

Прегърнал ефира

звука й чудесен

я лее, извира , не спира….

 

Къде си любима?

В прашеца на цвете

се сладостно гмурка пчелица.

Свободна в простора

хвърчи и премята се птица.

 

Но всичко бледнее

пред образа твоя

сладина безконечност,

цветя и треви

покланям на твоята вечност.

 

И няма уста, която зад друго име,

Твоето да не шепне.

И няма сърце, което щом чуе

в копнежа по Теб да не трепне.

mecholari

Лазур

Лазурът небесен

припяваше песен

над зъбер от остра скала.

 

Зарите на слънцето

лееха жар

във огнен небесен пожар.

 

Странник в пустиня ,

препъваше крачки

във пясък горещ и дълбок.

Мълвеше молитви

родени потайно

и тихичко славеше Бог.

 

Къде се запъти,

ти страннико морен,

във този жупел и пек?

Какво те подтиква

да пъплиш уморен

по пътя чутовно нелек?

 

„Във всяка пустиня

оазиси има,

чуден рай насред

пуста земя…

 

В дъха на цветята

за да почина ,

заслужава си аз да вървя..

 

И всеки призван е

да пъпли в пустиня

по пътя чутовно нелек.,

Страдания ,скърби

са силна причина

да станеш най-после човек“.

 

mecholari

Денят и нощта

Иди, но пак ела

за сладостното целование,

прегръдката е най-добра,

зора ,от трепетно желание.

 

В обятия от нежност

шепти: „ще дойда пак“…

Мигът е безметежност,

секундата –спасителния бряг.

 

Мълчи . В благословена тишина

пропуква пъпката на цвете,

поливай го със бисерна сълза,

топли го със ръцете.

 

Звездите капят като дъжд

изчезват в бездната на мрака,

и ангел с огнени криле

с любов те в тъмнината чака.  

 

Къде ли ще те отнесе

във тази бременна Вселена,

заченала от божи Дух

самата в Красота родена…

mecholari

Благобел

Вълнуващо дихание,

копринени очи,

букет очарование

и музика звучи.

 

И тихото , прекрасно е

и ласкаво, и мило,

небесно синьо, красно е,

божествено багрило.

 

Мигът и той е вечност,

и златно съзерцание,

останеш ли във него

намерил упование.

mecholari

Мигът е вечност

Вятърът свива гнили листа

Шушне полека дъжда.

Пада лениво гъста мъгла,

Птица в гората запя.

Сънно девица отвара очи,

Полет във приказен свят.

Пише със устни, когато мълчи

Влюбена в пролетен цвят.

Всяка усмивка е стих и куплет

пратен до таен Любим.

Вечно бленуван копнеж,

пъстър, суетен и фин.

mecholari

Книга 38

Юни 147(2011)

София – Изгрев

КОМЕНТАРИ КЪМ КНИГАТА НА БОРИСЛАВ БОРИСОВ

"ИЗВОРЪТ НА ЛЮБОВТА"

Тези коментари, за които бе отправена молба от автора и той ги помести в края на книгата си, се включват тук хронологично поради възможността в тях също да има намеса на Елма – както много пъти, без яснота къде точно се включва директно.

image217.jpg163 стр. "...а изворът на желанията пресъхнал." – В никой случай не искам да те опровергавам, говоря само за някои сегашни допълнения и коментари от твоя страна, ако решиш. Ако днес мислиш по друг начин за страстта и желанието, за плътта, би мо­гъл да коментираш в книгата критично предишните си разбирания, дошли под влиянието на инволюци­онни школи. Всички мои цитати от беседите по-долу са от една Диалектическа енциклопедия на Словото, която съставяме с приятелите от години. Тя има своя структура, отправките са по строго унифици­рана система от цифри и съкращения, която тук няма да се помества поради големия ù обем. Тя е диалектическа, понеже мислите от Учителя в нея се класифи­цират не само азбучно, но и по тези, антитези и синтези (съответно цифрите 1, 2 и 3 след водещата дума, които дават възможност за авто­матичното им последователно самоподреждане в енциклопедията, когато се даде команда в Word за азбучно сортиране по абзаци). Даже и досегаш­ните само два тома играят значителна роля за поясняване обемността на мисленето на Учителя; за доказателство, че почти за всяко нещо Той е изказал множество тези, антитези, и синтези. Това дава възможност да се опровергават съзнателните или несъзнателни извращения на Учени­ето при едностранчиво преразказване и цитиране на мисли от беседите. Почти никой не е виновен – повечето хора са искрени и вдъхновени и цити­рат Учителя или съставят цели сборници от цитати. Обаче всеки вижда, преписва и помни само това, което е на нивото на неговата собствена еволюция. В науката за редактирането това се нарича "редактиране чрез подбор", но това в много случаи може да измени коренно смисъла на едно Учение, както е станало с Библията и Евангелието и с всички свещени писания на народите досега. В на­шия случай, Учителят говори на много места и крайно положителни неща за страстта, желанието и плътта, напр.:

ЖЕЛАНИЕ, ИСТИНСКО, КАЧЕСТВА Всяко желание трябва да има че­тири качества едновременно: да бъде Божествено, ангелско, човешко и животинско. (22.11.12н нщи ЖИГ-48`-098)

ЖЕЛАНИЕ И МИСЪЛ В ума има толкова мисли, колкото в сърцето чув­ства и желания. На всяка мисъл отговаря едно чувство или едно же­лание, и на всяко желание и чувство отговаря по една мисъл. Всяко желание се реализира в своята мисъл, и всяка мисъл се реализира в своето желание. (22.10.29н сдо ЖИГ48`045-046)

ЖЕЛАНИЕ И СТРАСТ Силните желания внасят разширяване в човека, а силните страсти - движение, интензивност. Значи, всяка мисъл има за основа желание и страст. Желанието внася разширяване на ми­сълта, а страстта – сила, движение. (28.09.05о плв "Планински вър­хове" КНЖ)

СТРАСТ Например, у вас се развива известна страст. Какво означава страстта? – Известна енергия, течение в природата. То не е само до човек - страстта прониква навсякъде и в растенията, и в минера­лите; навсякъде страстта произвежда едно движение. Защото всеки има известна страст: човек, който има известна страст, той вся­кога ще има известно движение. (30.12.05м пиф ПНД)

СТРАСТИ Някои се оплакват и казват: "Да се махнат тези страсти!" Вие не знаете какво говорите. По-добре е човек да прави погрешки и да живее, отколкото да е заледен. (40.01.17о ннр НОД)

СТРАСТИ, ПЛЪТ 3 Змията, като реши да служи на духа, захапва опаш­ката си. Ако не захапе опашката си и не умре, заедно с нея и вие ще умрете. Казваш: "Не ми се живее вече сред тия страсти, които бушу­ват в мене!" – Радвай се - змията се е събудила в тебе! Със събужда­нето ù, животът се е проявил в тебе. Ще служиш на Бога, а с тебе заедно и змията ще служи на Бога. Тя има велико предназначение. Христос – Синът Божи, дойде на Земята заедно със змията – с плътта. (2.01.06о гвж СЪБ)

ПЛЪТ 1 Плътта на хората – това е доброто в света; кръвта на Христа – това е Истината в света. (33.03.19н ввм ЖИХ97`295)

Е, ти си бил наясно с това още тогава, защото малко по-нататък пишеш: "Не казвам, че ученикът трябва да се опитва да унищожи страстите си, защото в страстта се съдържа енергията на живота, и унищожавайки страстта, ти унищожаваш живота!"

168 стр. "Има ли път към покаянието без чувството за вина? - Кате­горично: НЯМА ПОКАЯНИЕ БЕЗ ЧУВСТВО ЗА ВИНА!" Ти описваш прек­расно какво се случва със старозаветния, за да стане новозаветен. Не ми е удобно да се намесвам пак, но със сигурност и ти днес чувстваш, че би могло да се допълни това католическо-православно-евангелистско разби­ране с твърдения на Учителя за покаянието и чувството за вина, които са крайно различни. В антитезите Му може би ще се открие нещо подобно, но то касае новозаветния, а не и ученика. В тезите и синтезите за тия и всички останали понятия няма и следа от езическите, старозаветните и новозаветните определения. Но тия елементи и в тебе са продукт на един процес, през който минаваме всички без изключение: закона за ембри­оналното припомняне – еволюционния преговор. Както плодът в утробата минава през всички фази на еволюцията от клетка до висше животно, преди да стане човек, така и ние в един живот за няколко години или де­сетилетия минаваме през основните минали идеологии, църкви и школи, докато стигнем до сегашното си ниво: в най-добрия случай - до съзнани­ето на Ученика. И наистина, след като описваш виртуозно покаянието на новозаветния и ученика от Първо Посвещение, ти стигаш до едно неве­роятно дълбоко откровение за Смирението – Второто Пентагрално Посвещение. Направо не съм срещал толкова дълбоко и точно описание извън беседите на Учителя! Как се изтрива завинаги чувството за лидер­ство -"отровната змия на измамното самомнение, което ни казва, че сме по-добри, по-висши, духовно по-развити от другите". С тия ти думи те чувствам още по-близък, още по-обичен Приятел в пътя на Най-Смирения и Най-Кроткия – нашия обичен Учител Иисус Христос. Това и се излъчва в най-хубавата от твоите фотографиии и в поведението ти на ученик от Неговата Небесна и всемирна Кошара.

Нямам думи колко се възхищавам от това, което си писал по-ната­тък относно прошката, страданието и т.н. - колко е фундаментално! Просто пее душата, като го чете! Това трябва да го прочете и осъзнае всеки, защото е казано по брилянтен начин, боговдъхновено е, несравнимо, въпреки че на тия теми са писали и говорили хиляди християнски просветители и проповедници. Не знам дали не е добре да се обясни по-детайлно, в духа на беседите, какво представлява един Учител, когато говориш за Вивекананда, Рамакришна и пр. и въобще за преминаването на ученика в Учител. Те наистина са духовни учители в широкия смисъл на думата, наистина с огромни постижения. Но Учителите в тесния смисъл на ду­мата имат своя строго определена френологична, физиогномична и те­лесна структура и именно по това се познават, че са в Центъра на Пен­таграма. Всички останали, които не отговарят на тия параметри - може да са духовни мъченици, писатели и проповедници, гении, светии, пророци, апостоли, мъдреци, мистици и даже бели маги, - са все още обикновени хора от II до V степен (външния кръг на пентаграма) или от I до V Посве­щение окултни ученици. Всеки от тия видове се разпознава по абсолютно строго определена френологична и физиогномична картина. Така, претен­циите на някои видни проповедници и на някои наши познати, че са лично прероденият Христос, Учителят и пр., отпадат автоматично. Трябва да се различават проводниците, които може да леят чисто Слово Божие и да сипят велики мъдрости, но са още външно несъвършени, от тия, които са съвършени физиогномично и френологично и са истински Учители от Центъра на Пентаграма. Имах приятел преди години, известен музикант, който много приличаше на Христос и искаше да го снимаме в съответен филм, но не разбираше, че има сериозни физиогномични, хирологични и черепни разлики от Христос, както и в телосложението. Ако видим та­кива как изглеждат на 60, 70 или 80 години, уверяваме се напълно, че не са въплъщение на Христовия Дух. Може да са били бледи проекции на Хрис­товия образ в младостта си и в определени мигове на живота си и да са повеждали елементи от Словото и Делото – това е обяснено и обяснимо. Христос е казал и Учителят потвърждава в беседите Си, че "в края на века" ще се прояви в множеството, в много Свои проекции - и ние виждаме днес това пред очите си. Обаче Учителите от Центъра на Пентаграма имат френологични и физиогномични белези, отговарящи абсолютно точно на съответните елементи в центъра му и бележещи съответния Учителски Ранг. А Мировият Учител съчетава всичките му елементи. Всички, които твърдят, че са "единствено физическо въплъщение" на Христа, на Учителя, преди Той да се изяви отново в Кавказ след 2026 го­дина, са жертва именно на това възгордяване, което ти описваш така точно.

В частност, същата грешка (не без лична причина!) прави и Вергил в сините си томове, където въведе думата "Всемировият" Учител – и днес мнозина я повтарят. Наставката "-ов" означава, че нещо или някой принадлежи на нещо или на някого или произхожда от него. Но ние знаем, че не Учителят произхожда от всемира, а е обратно. Почти вече не сре­щаме изразът "Всемирният Учител", както го знаем от класиката и от Учителя. Нещо повече: "Всемирен" обединава две значения – мира и света. Значи, Всемирният Учител синтезира всички видове мир и всички мирове, всички светове.

236 стр. Това твое виждане за пророка - че може да изменя събитията - е уникално и несре­щано никъде (поне от мене) и ме накара да се замисля дълбоко. От всичко, което съм прочел в беседите на Учителя и научил от Венно и другите най-опитни хора от Братството, съм останал с впечат­лението, че Пророкът е от Първо Ученическо Посвещение, а Мъдрецът (истинският ясновидец) - от Трето. Ти говориш (или чрез теб се говори) нещо абсолютно ново: че пророкът не само вижда бъдещи събития, но може и да ги моделира, изменя. Не знам дали е въпрос само на дума, тер­мин, но това е по силите чак на Ученика или Посветения от Четвърто и Пето Посвещение: Мистика (Човекът на Саможертвата и Любовта) и Мага (Брата на човечеството от ранга на Синовете Божии). Така е според Пентаграмиката. По смисъл, думата "пророк" е синоним на "про­рицател" – той може само да предсказва събитията, но не може да ги променя както Мистика, Мага и Учителите. Необходими са ми примери от библи­ята и живота, в които да се казва, че и пророкът може да моделира. Но въпросът е в това, че в самата Библия и свещените предания и писания на народите и по-късните примери има много представители на по-горни Посвещения, категоризирани там като "светии" или "пророци", тъй като писателите са нямали други думи. В индийската духовна терминоло­гия разграничаването е много по-точно. Твърдението ти, че пророкът може да изменя събитията, е абсолютно ново за мене и мога да го приема като откровение и повод за нови търсения и размисли. Тъй, както сам Учителят разграничава два вида светии (светецът от V пентаграмна степен на обикновения човек и Светията от Центъра на Пентаграма), по същия начин би могло да има и Пророци от центъра на Пентаграма! Това би трябвало да са Учителите-Пророци – Първият Ранг Учители. Те вече би трябвало не само да предричат, но и да променят настоящето и бъде­щето, даже и миналото. Но това е сложен въпрос, който има да се сондира тепърва. Ако изхождаме от формално-етимологична позиция, коренът на това ново понятие не би трябвало да е вече "ректù" (с ятовата гласна), а някакъв друг, който предполага не само реч, но мощ за изменяне на съ­бития. Не е без логика допускането, че в корена на такъв "пророк" може да е и рус­ката дума "рок "(съдба), което пряко говори за силата да се изменя съдбата. Ето до какви изненадващи варианти и нови размисли води изуча­ването на Словото, дошло чрез брат по "оръжие" (т.е. по перо и лира...)!

237 стр. Кришнамурти е любимец на всички ни не само понеже аргумен­тира и лично доказва вътрешната връзка на ученика с Учителя и потент­циалното присъствие на Учителя в него, но и защото е получил Второ пентагрално Посвещение: разпознал е Учителя и отвън, когато е казал на конгреса в Холандия през 1926г., че Мировият Учител е вече в тяло и е в България. Имал е доблестта и смелостта да го обяви. Теософите са смотали тия му думи и не са ги включили в протоколите от този конгрес – не ги намираме там. Но Джиду е честен - по този начин Той се вписва в ранглистата на Учениците, пробудили Втория лъч на Смирението. В края на живота си го получиха и Николай Райнов и Ванга; получиха го и Папа Йоан XXIII, и равинът Даниел Цион, и Айнщайн и др. Горделивият никога не може да признае превъзходството на външен Учител, дори Той и да е сам Господ (Бог във физическата вселена). Винаги ще възпява само вътреш­ната връзка, тъй като Външният Учител идва и като коректор на гени­ите и посветените. Но докато са още горделиви и тщеславни, искайки вече да са фактори в света и да им се възхищават, признаването на вън­шен Учител не им изнася – трябва да продължат да бъдат ученици на пос­ледния чин... Има твърдение, че сам Буда е избягал от Школата преди да завърши обучението си в Агарта, понеже го е пънело да бъде вече фак­тор... Дали е точно така, има думата Акаша – космическата визуална и документална история. Както и да е, такива недорасли "учители", наре­чени в Словото "зелени", има много по света и днес, но ги издава лицето им и черепът им, видът им на старини.

Ти правиш удивително точен анализ на това "съкрушаване на сър­цето", на необходимото покаяние, за да стане човек кротък и смирен и "последен", като Учителя ни Христос. Естествено, вътрешното е во­дещо, но то е белег на Първо Посвещение – вярата като са­моупование. Второ Посвещение е Смирението, при което разпознаваш Бога на Земята в последното Му идване като Учител, Богочеловек, и тръгваш след Него, изоставяйки мрежите и сечивата си и всичките си приоритети до този момент. За това настоява и Кришна, когато разкрива на Арджуна тай­ната на Второ Посвещение. Които са се покланяли на себе си или на другите авторитети, след смъртта си ще идат при себе си или при тях, но които са разпознали Бога на Земята в последното Му въплъщение, по­вече няма да се прераждат и ще си се върнат завинаги в Него, понеже той е Бог. И Сведенборг настоява, че няма абстрактен и само вътрешен, ин­дивидуален Бог – че Бог редовно идва и постоянно присъства на Земята (в космоса) именно в човешка форма, и тогава се нарича "Господ". Ние знаем, че е идвал и съществува и като Рама, Кришна, ХермесТрисмегист, Зоро­астър, Христос, Боян Мага и пр. На тебе всичко това ти е пределно ясно и затова тъй точно го казваш: "Особено опасно е самоцелното търсене и развитие на такива способности, защото тогава, когато ги по­лучи, ученикът получава заедно с тях и измамно самомнение - почва да се смята за велик, за по-велик от своя Учител, започва да се самоо­божествява и в крайна сметка започва падението". "Прекрасно е да си обикновен човек, защото ти дава възможност да израстваш в ду­ховно отношение безопасно, в смирение." Въпреки че все пак и това е диалектика: руският писател Юлиан Симеонов, напук на пролетарската теория на изкуството и литературата, казва: "Не съществува такова нещо "обикновен човек". Всеки е безкрайно необикновен, дори най-обикно­вената чистачка! - Явно истината е в баланса между Божественото само­усещане на индивидуалността като абсолютно уникална в Битието - и скромното ù поведение навън.

"Един път, много пътища" - също фундаментална тема! Колцина са, които са разбрали и я осветили като тебе? Тук имам само два въпроса: разказвайки за Светослава, ти отговаряш на въпроса ù с известния и ве­рен пример за слона; но не е ли добре да утвърдиш с няколко думи правил­ността на опасението ù, което е изключително вярно? Защото по-на­та­тък ти доказваш именно това, въпреки нашата толерантност към дру­гите пътища. Имам десетки цитати от беседите на Учителя в полза на любовта към повече от една жена или един мъж (ако сме жени), въпреки че е верен и монопринципът в това отношение. Диалектическата енцикло­педия на мисли от Словото по тези, антитези и синтези много помага да излезем от едновалентните твърдения, наследени от предишни школи и идеологии. Именно поради това, не считам тази си вметка за опониране на тезата за моногамията, а само като възможност за отворени очи и уши за Словото, което говори и други неща, едновременно верни с пър­вото. За хората подобно съчетание на противоположности е един абсурд, но даже за Хегел въпросът е ясен: като бог на философията, той въздига до абсолютен Закона за отрицание на отрицанието. Тук ще цитирам само няколко извадки от ДЕС (Диалектическата енциклопедия на Словото). Има още десетки или стотици такива, и ти със сигурност си ги срещал, за­това мисленето и творчеството ти са на такова ниво, понеже те съвпа­дат с вътрешното ти усещане и нивото на еволюцията ти:

ЛЮБОВ 1 И ПРАВИЛА Ние сме изопачили закона на Любовта – турили сме ред правила кого да обичаме. (34.06.24н нжз ПНС98`292)

ЛЮБОВ 1, БОЖИЯ, ЧРЕЗ МЪЖА И ЖЕНАТА В сегашните разбирания на живота, ние препятстваме на един Божи закон. Жената препятства на своя мъж да обича друга жена; и мъжът препятства на жената да обича друг мъж. Туй е човешката страна. Той казва: "Как така, жена ми да обича друг мъж?!" Жена ти не е дошла да бъде жена на тебе! Тя трябва да бъде проявление на един [велик] аспект на Божията любов. Сам Бог се проя­вява чрез твоята жена – ти не препятствяй на Божи­ята Любов да се прояви чрез жена ти! В който ден я ограничиш, ще сгрешиш. (34.06.03н изп ПНС98`248)

ЛЮБОВ 1, ПРИЕМАНЕ Трябва да се обичат всички хора, защото са Бо­жии проводници. Ако се създаде едно общество на любовта, тогава смъртта ще изчезне! /.../ Не само да имаш предмета на любовта, но трябва да си в състояние и да приемеш любовта. (34.07.08н пду ПНС98`304)

ЛЮБОВ, ПРИЕМАНЕ НА ВСИЧКИ 1 В книгата на Любовта няма нито един кодекс, според който тя да може да изпъди някого, който идва при нея. (24.03.16н кдм КДМ50`006)

ЖЕНА 2, ОБСЕБВАЩА Жената иска да има един мъж - като кон да го възсяда, да му тури един гем. Не, не! Подкопаваш ли мъжа, туряш ли му гем и самар, ти си създаваш най-голямото нещастие в живота. (34.09.02н дсм ПНС98`387)

ЖЕНА 3, ЛОША И ДОБРА Онази жена, която обича един мъж и се жени за него, тя не е добра. Тя нека му помогне да се ожени за друга. (34.04.22н твз ПНС98`145)

ЖЕНИ, ЧУЖДИ 1 Казват: "Той прегръща чуждите жени..." – Ти, като прегръщаш хората, те трябва да оживеят, да станат добри! След като я прегърнеш, тази жена да ти каже: "Много ти благодаря!" И мъжът ù да каже: "Много ти благодаря, че откак я прегърна, много е мека, много е добра – вкъщи все шета, всички ни обича!..." (34.05.27н имв ПНС98`237)

ЖЕНИТБА 2, ЗА КРАСИВА МОМА 2 Ако аз бих се женил, никога не бих се оженил за красива мома. Защо? – Защото щеше да стане нещастна, и аз щях да стана нещастен. И тя щеше да изгуби своята свобода, и аз щях да изгубя своята свобода. В ума ми щяха да влязат ред мисли: къде ходи тя, какво прави, какво говори със своите приятели – все за нейните срещи щях да мисля... А така, нека си бъде свободна. Краси­вата мома е царкиня! Казвам: не се женù, за да бъдеш свободна. Ти си красива – нека всички те обичат, да нямаш господар над себе си. (33.03.05н мтд ЖИХ97`266) (Тук не прилагам коментара си, че това е едно от изказванията на Учителя, в които нарочно се прави на обикновен човек, за да е по-близо до нас. Това е една от особеностите на стила Му. В слу­чая застава на позициите на простите мъже, които се озадачават от поведението на жена си, оскърбяват се и ревнуват – един абсурд за Учителя на Неговото ниво.)

МЪЖ 1, ОБИЧ КЪМ ВСИЧКИ ЖЕНИ 1, НЕ САМО КЪМ ЕДНА И мъжът няма отношение само към една жена /.../. Един мъж, който обича всички жени, не може да направи престъпление. Той може да направи прес­тъпление, когато има работа само с една жена. [Та нали] ако са съб­рани всичките жени, те ще имат вдъхновение, а той ще им бъде като един отличен слуга? Той ще живее за тях! (34.04.22н твз ПНС98`146)

МЪЖ И ЖЕНА 1, ДАВАНЕ НА СЪВЪРШЕНА СВОБОДА Мъжът няма защо да възпитава жена си. Да я остави свободна, стига той самият да не внася нещо лошо в нея. Да я остави съвършено свободна да върви по онази вътрешна интуиция на любовта, на знанието и свободата. (34.05.13н спт ПНС98`205)

ЖЕНА, НАПУСКАНЕ НА МЪЖА СИ 1 Казвам: всеки мъж трябва да на­пусне жена си и всяка жена трябва да напусне мъжа си! Ще кажете: "Ето, хванахме го сега. Виж, какви работи говори!" - Пак повтарям: мъжът трябва да напусне жена си, а жената трябва да напусне мъжа си. Ако спра дотук, ще кажете: "Какво учение е това?..." /.../ И тъй, всеки, който е изгубил Божията Любов, е мъртъв, и жена му трябва да го напусне. Всяка жена, която е изгубила Божията Любов, е мър­тва, и мъжът ù трябва да я напусне. В това се заключава спасението на човека! Закон е: всеки мъж, който изгуби Божията Любов, е мър­тъв, и жена му трябва да го напусне. Същото се отнася и до жената. /.../ Само Любовта развързва човека и го освобождава! Единствената сила, която освобождава човека, е Великата Истина. Дето е Исти­ната, там е и Любовта. Вън от Любовта, никакво развързване не става. /.../ Жената казва: "Искам да се освободя от мъжа си!" - Само един начин има за това — да приемеш Божията Любов. Това значи да пожертвуваш всичко за Любовта. И мъжът може само по този начин да се освободи от жена си. При това положение, мъжът може да на­пусне жена си, да излезе от дома си, но да ù даде своето бла­гослове­ние, да ù създаде всички условия за добър живот. Това значи мъж с характер, със силна воля. (22.11.26н лмс ЖИГ48`142-143)

МЪЖ И ЖЕНА, СЪЖИТЕЛСТВО 2 Докато мъжът е на Слънцето, а же­ната на Земята, те ще се разбират. Съберат ли се на едно място, никакво разбирателство не може да има между тях. Сега мъжът казва на жената: "Ти ще дойдеш при мене!" Жената казва на мъжа: "Ти ела при мене". /.../ - Остане ли мъжът да живее при жена си на Земята, работата му не върви добре. Остане ли жената на Слънцето, при мъжа си, и нейната работа остава назад. Жената ще живее на Зе­мята, а мъжът - на Слънцето. (22.10.29н сдо ЖИГ48`50)

239 – "Трудностите на духовния път" - наистина, дал си едно от най-точните изложения на новозаветната ортодоксална представа за V-та степен на обикновения човек - тази на светеца. Но това е само едно от преддверията към пътя на Ученика (към петте вътрешни степени на Ученичеството). Ученикът отдавна не е нито езичник, нито старозаве­тен, нито новозаветен или праведен, но наистина много ученици са пре­минали във Вътрешния Път именно по пътеката на покаянието, скръбта, мълчанието, молитвата и аскетизма. Има и други, които са следвали Христа по пътя на радостта, веселието, служенето, любовта, смесва­нето с грешниците, чувствеността, потъването в тинята на света и пр. Сам Христос е дал лично такъв пример, а висши посветени като Николай Лесков, Анатол Франс и Толстой описват уникални любимци Божии именно по тези причини ("Скоморохът Памфалон", "Дъщерята на Лилит", "От какво живеят хората", "Отец Сергий" и др.). Анатол Франс и Толстой са били отлъчени от църквата именно поради такива разбирания. Силни слу­чаи при Учителя потвърждават това (когато е казал на един виден пури­танин от братството "Осра се!", понеже си е позволил да коригира спон­танността, т.е. Божественото, и е предвидил печалната му съдба по тази причина; или когато е приел в горницата единствено най-"прегре­шилия" бр. Петко Гумнеров. По тази причина Учителят не би дал и при­мера с онази презряна проститутка, която била съпроводена на погребе­нието ù само от едно детенце, което я обичало, и то видяло как от тя­лото ù излиза душата ù - един прекрасен и светъл ангел. Идеята за по­тискането на страстите, за да се върви нагоре, е църковно-новазветна философия и е останала в дълбокото минало на Ученика. Той знае, че с това може да се възлезе в духовния, но не и в Божествения свят, където се иска саможертва и отказване клерикалния морал и подвизавания и даже от спасението на душата си. Но всички тия неща ти ги знаеш по-добре от мнозина и ги изяснаваш на много места в творчеството си, понеже си надрасъл старозаветния и новозаветния и си в Пътя на Ученика. Ако ци­тираш новозаветни светци и праведници от външната сфера на Пентаг­рама, то е само за да заостриш вниманието на тия, на които това те­първа предстои, понеже са още плътски, тщеславни, горделиви хора, нес­тигнали даже до Скиптъра (Петата степен на обикновения човек, описана така интересно от автори и подвижници като Св. Йоан Лествичник).

mecholari

ЖИВИ МОЩИ

автор: Иван Сергеевич Тургенев

...От ранна утрин дъждът не преставаше. Какво, как-

во ли не правехме, за да се спасим от него! И мушамите

намятахме едва ли не на самата глава, и под дървета-

та се спирахме, за да капе по-малко... Непромокаемите

мушами не само че пречеха, но пропускаха водата най-

безсрамно, а под дърветата наистина на първо време

уж не капеше, но после насъбралата се в листата вода

изведнъж се изливаше, всеки клон ни обливаше като

душ, студената струйка се вмъкваше под яката и те-

чеше надолу по гръбнака... А това вече беше най-

гадното, както казваше Ермолай.

- Не, Пьотър Петрович – извика той най-сетне – Та-

ка не може!...

- А какво да правим? – попитах.

- Ами че ето какво. Хайде да идем в Алексеевка. Вие

може да не знаете, че има едно чифличе, което принад-

лежи на майка ви, оттук е на около осем версти. Ще

пренощуваме там, а утре...

- Пак ли тук ще се върнем?

- Не, не тук... Местата зад Алексеевка ми са позна-

ти... много са по-добри от тукашните.!

Нямаше смисъл да разпитвам моя верен спътник за-

що не бе ме завел направо на ония места; но същия ден

стигнахме до майчиното ми чифличе, за съществува-

нето на което, право да си кажа, и не подозирах дотога-

ва. При това чифличе се оказа една пристройка, много

вехта, но празна и затова чиста. Аз прекарах в нея една

доста спокойна нощ. На другия ден се събудих раничко.

Слънцето току-що изгряваше; на небето нямаше нито

едно облаче; всичко наоколо блестеше със силен двоен

блясък; с блясъка на младите утринни лъчи и на вче-

рашния проливен дъжд. Докато ми впрягаха двуколката,

отидох да поскитам из малката, някога овощна, а сега

подивяла градина, която заобикаляше от всички страни

пристройката със своя дъхав, сочен пущинак. Ах, колко

хубаво беше на открито, под ясното небе, дето треп-

тяха чучулиги, откъдето се сипеха сребърните мънис-

та на звънките им гласове! Те навярно бяха отнесли

върху крилете си капки роса и песните им изглеждаха

оросени от роса. Аз дори свалих шапка и дишах радост-

но - с пълни гърди... На склона на малък дол, до самия

плет, се виждаше пчелин; тясна пътечка водеше към

него, като се извиваше като змия между гъсти стени

от бурени и коприва, над които стърчаха, кой знае от-

къде отвеяни островръхи стъбла на тъмнозелени ко-

нопи.

Тръгнах по тази пътека; стигнах до пчелина. До не-

го имаше една плетена колибка, наречена сушина, къде-

то държат кошерите през зимата. Надникнах през по-

луотворената врата: тъмно, сухо; мирише на мента,

на маточина. В ъгъла – миндерче на магаренца и на не-

го, покрита с одеяло, някаква малка фигура... Щях вече

да си тръгна...

- Господарю, ей, господарю! Пьотър Петрович! – чух

глас, слаб, бавен и сипкав като шумолене на блатна ос-

трица.

Спрях се.

- Пьотър Петрович! Елате, моля ви се! – повтори

гласът. Той идеше до мене отвътре, от онова миндер-

че, което бях забелязал.

Приближих се – и се смаях от почуда. Пред мене ле-

жеше живо човешко същество, но на какво приличаше

то!

Кожата съвсем изсушена, едноцветна, бронзова –

същинска старинна икона; носът тънък като острие на

нож; устни почти не се виждат – само зъби и очи беле-

ят и под кърпата се подават на челото редки кичури

жълта коса. До брадичката, по гънката на одеялото, се

движат бавно тънки като клечки пръсти на две мънич-

ки ръце, също с бронзов цвят. Вглеждам се по-внима-

телно: лицето не само не е безобразно, а дори е краси-

во – но страшно, необикновено. И толкова по-страшно

ми изглежда това лице, понеже по него, по металичес-

ките му бузи, виждам – мъчи се... мъчи се и не може да

се разлее усмивка.

- Не ме ли познавате, господарю? – прошепна пак

гласът; той като че се изпаряваше из едва мърдащите

устни.. – Пък и как ще ме познаете! Аз съм Лукерия...

Помните ли, дето водех хорáта у вашата майка в Спас-

ко... помните, бях още и запевачка?

- Лукерия! – извиках. – Ти ли си? Възможно ли е!

- Аз съм, да, господарю, аз съм. Аз съм – Лукерия...

Не знаех какво да кажа и като зашеметен гледах то-

ва тъмно, неподвижно лице с устремени върху мене све-

тли очи. Възможно ли е тази мумия да бъде Лукерия,

първата хубавица сред цялата наша прислуга – висока-

та, пълната, бялата, румената, смехотворката, хоро-

водката, песнопойката! Лукерия, умната Лукерия, коя-

то задиряха всички наши млади момци, по която самият

аз тайно въздишах, аз – шестнадесетгодишното мом-

че!

- Я гледай, Лукерия – заговорих най-сетне, - какво се

е случило с тебе?

- Ами че такава беда ме сполетя! Но вие не се от-

вра-щавайте, господарю, не се гнусете от моето не-

щастие, седнете ето на качето – по-близко, че иначе

няма да ме чувате... вижте само каква гласовита ста-

нах!... Е, колко се радвам, че ви видях! Как попаднахте в

Алексеевка?

Лукерия говореше много тихо и слабо, но без да се

спира.

- Ермолай ловецът ме доведе тук Но я ми разкажи

ти...

- За моята беда ли да разкажа? Добре, господарю.

Случи се това с мене отдавна, преди шест или седем

години. Тогава току-що ме бяха сгодили за Василий По-

ляков – помните ли го, един такъв личен момък, къдро-

кос, бюфетчия беше при вашата майка. Но вие тогава

вече не бяхте в село; в Москва отидохте да учите.

Много се обикнахме ние с Василий; от главата не ми из-

лизаше той; а беше през пролетта. Та една нощ... зора-

та наближава вече.... пък мене не ми се спи: един славей

тъй сладичко пее в градината!... Не се стърпях, станах

и излязох на стълбището да го слушам. Пее той, пее...

и изведнъж ми се стори: вика ми някой с Васиния глас,

тихо вика: „Луша!...” Погледнах настрана, но, види се,

както бях сънена, съм стъпила накриво, та току поле-

тях надолу – и трас на земята! То уж не се ударих сил-

но, щото скоро станах и се прибрах в стаята си. Само

че сякаш се скъса нещо вътре в мене, в утробата... Ча-

кайте да си поема дъх... една минутка... господарю.

Лукерия млъкна, а аз с учудване я гледах. Учудваше

ме всъщност това, че тя разказваше почти весело, без

охкания и въздишки, без никак да се оплаква и без да

търси състрадание.

- От тази случка нататък – продължи Лукерия – то-

ку почнах да съхна, да вехна; зачернях; почнах трудно да

ходя, пък после – съвсем не си владея нозете; не мога

нито да стоя, нито да седя; иде ми все да легна. И ни

ми се иска да пия, ни да ям; все по-зле и по-зле. Майка

ви, нали е добра, и на лекари ме показва, и в болницата

ме праща. Обаче - облекчение никакво. И ни един лекар

не можеше да каже поне каква болест имам. Какво само

не направиха с мене: с нажежено желязо ми гориха гър-

ба, на счукан лед ме слагаха – все това. Най-сетне съв-

сем се вдървих... Та затуй решиха господарите, че няма

защо да ме лекуват вече, а в господарската къща да

държиш сакат човек, никак не иде... и ме пратиха тук –

защото тук имам роднини. И ето нá, живея, както ви-

ждате...

Лукерия млъкна и пак се насили да се усмихне.

- Но твоето положение е ужасно! – извиках... И като

не знаех какво да добавя, попитах: - А какво стана с По-

ляков Василий? – Много глупав беше този въпрос...

Лукерия извърна очи малко настрана.

- Поляков ли? Потъжи, потъжи – па се ожени за дру-

га, за едно момиче от Глиново. Знаете ли го Глиново?

То не е далеч от нас. Аграфена се казваше. Инак много

ме обичаше, ама нали млад човек – няма да остане ерге-

нин я. Пък и не му бях вече прилика! Намери си хубава,

добра жена, и деца си имат. Той живее тук у съседа, пи-

сар е: майка ви го пусна с пашпорт и, слава богу, много

е добре.

- И ти все така лежиш и лежиш? – попитах я пак.

- Тъй си лежа, господарю, седма година вече. През ля-

тото лежа тук, в тази колибка, а щом стане студено –

в съблекалнята на банята ме пренесат. Там лежа.

- Кой ти шета? Кой те наглежда?

- Ами че добри хора има и тук. Не ме оставят. Пък и

шетнята за мене не е голяма. Да ям, кажи-речи, нищо

не ям, а водата – ей къде е в канчето, винаги има в него

чиста, изворна вода. До канчето аз сама мога да стиг-

на: едната ми ръка още може да се движи. Пък и едно

момиченце има тук, сираче; навестява ме от време на

време – сполай му. Ей сега беше тук... Не го ли срещна-

хте? Хубавичко такова, беличко. То ми носи цветя; мно-

го обичам цветята. Градински си нямаме – имахме пре-

ди, ама изсъхнаха. Но и полските цветя са хубави; още

по-хубаво миришат от градинските. Ей момината съл-

за например... какво по-приятно!

- И не ти ли е мъчно, не ти ли е тежко, моя клета

Лукерия?...

- Ех, какво да правиш. Що да лъжа – отначало ми бе-

ше много тежко; а после свикнах, обръгнах – нищо; има,

дето се вика, и по-лошо.

- Как така?

- Ами че някой и подслон няма! А друг е сляп или глух!

Пък аз, слава богу, си виждам от хубаво по-хубаво и вси-

чко чувам, всичко. Кърт под земята като рови – и това

чувам. И всяка миризма мога да чувствам, колкото и да

е слаба! Цъфне ли елдата в полето или липата в гради-

ната – няма нужда да ми казват; аз първа усещам. Само

да подухне ветрец оттам... Не, защо да гневя Бога – на

колко хора им е по-зле от мене! Нá, да речем: някой

здрав човек много лесно може да сгреши; пък от мене

грехът се е махнал. Преди няколко дена отец Алексей,

свещеникът, почна да ме причестява и казва: „Тебе, каз-

ва, няма защо да те изповядвам: нима ти можеш да съг-

решиш в твоето състояние?” Но аз му отговорих: „Ами

мисленият грях, отче?...” – „Е – казва, а пък се смее, -

този грях не е голям...”

- Пък и аз май и с тоз, мисления грях, не съм много

грешна – продължи Лукерия, - щото така съм свикнала:

да не мисля, а още повече – да не си спомням. Времето

по-бързо минава...

Да си призная, смаях се.

- Ти си все самичка, Лукерия; как можеш да попречиш

на мислите да идват в главата ти? Или все спиш?

- О, не, господарю! Аз не винаги мога да спя. Макар и

да нямам големи болки, но ме върти там, вътре, и в

костите също; не ми дава да спя както трябва. Не...

ами си лежа така, лежа си и не мисля; усещам, че съм

жива, дишам – и толкоз. Гледам, слушам. Пчелите на

пчелина жужат и бръмчат; гълъб кацне на покрива и за-

гугука; квачка с пиленца дойде насам и закълве трохи;

кога врабче ще долети, кога пеперуда – туй много ми е

приятно. По-миналата година дори ластовички ей там

в ъгъла гнездо си свиха и мънички излюпиха. Ама каква

забава беше само! Едната ще долети в гнездото, ще

кацне, ще нахрани малките – и фъррр... Гледаш – друга-

та я сменя. Понякога не ще влезе, само ще премине

край отворената врата, а малките веднага ще запис-

кат, ще отворят човчици... Аз ги очаквах и на другата

година, но казват, че един тукашен ловец с пушка ги за-

стрелял. И за какво се е полакомил? Ами че ластовичка-

та е колкото бръмбар... Колко са лоши господа ловци-

те!

- Пък веднъж – продължи Лукерия – какъв смях падна!

Един заек дотича, варно! Кучета ли го гонеха, що ли, но

право през вратата се втурна!... Седна наблизо и дълго

така седя, все мърдаше нос и мустаци свиваше – същи-

нски офицер! И ме гледаше. Разбра, значи, че аз не съм

страшна за него. Най-сетне стана, скок-подскок към

вратата, на прага се огледа – и дим да го няма! Колко

беше смешен!

Лукерия ме погледна... нали, искаше да каже, е заба-

вно? Аз, да й угодя, се засмях. Тя подъвка изсъхнали ус-

тни.

- А зиме, то се знае, ми е зле: щото е тъмно; жал ми

е да запаля свещ, пък и за какво ми е? Аз мога да чета и

винаги на драго сърце бих чела, но какво да чета? Тук

никакви книги няма, пък и да имаше, как ще държа кни-

гата? Отец Алексей, за да ме разсее, ми донесе един

календар; ала видя, че полза няма, и пак си го взе. То ма-

кар да е тъмно, все има какво да се чуе: щурче ще се

обади или мишка ще почне да гризе някъде. Виж, тогаз

ми е добре: не мисля!

- Или пък молитви чета... – продължи Лукерия, като

си почина малко. – Само че малко молитви зная. Пък и

защо да додявам на Господа-Бога? За какво мога да Го

моля? Той по-добре от мене знае какво ми трябва. Прà-

ти ми кръст – значи, обича ме... Така сме научени да

разбираме това. Ще прочета „Отче наш”, „Богородице”,

Актиста „ На вси скърбящи” – и пак си лежа без всякаква

мисъл. И нищо!..

Минаха две минути. Аз не нарушавах мълчанието и

не се помръдвах от тясното каче, което ми служеше за

стол. Жестоката, каменната неподвижност на лежа-

щото пред мене живо нещастно същество се предаде и

на мене: аз също като че се вцепених.

- Слушай, Лукерия – започнах най-сетне. – Слушай

какво предложение ще ти направя. Искаш ли да се раз-

поредя да те пренесат в болница, в добра градска бол-

ница? Не се знае, може и да те излекуват. Във всеки

случай, няма да бъдеш сама...

Лукерия едва-едва мръдна вежди.

- Ох, не, господарю – промълви тя с уплашен шепот,

- не ме занасяйте в болница, не ме закачайте. Там само

ще се измъча повече. Та как ще ме излекуват!... Един

път дойде тук доктор; поиска да ме прегледа. Аз го мо-

ля: „Не ме тревожете, за Бога!” Къде ти! Захвана да ме

обръща, ръцете ми, краката ми сгъва, разгъва; казва:

„Правя го за ученост; затова съм служещ, учен! И ти,

казва, недей ми се противи, понеже за моите трудове

са ми дали орден на шия, и аз за вас, глупци, се старая.”

Поразбута ме, поразбута ме, каза ми болестта – нещо

трудно такова, па си отиде. А после цяла седмица ме

боляха всички кокали. Вие казвате: сама съм, винаги са-

ма. Не, не винаги. Идват при мене. Аз съм кротка – не

преча. Ще дойдат селски момичета на приказка; поклон-

ница ще намине, ще почне за Ерусалим да разказва, за

Киев, за светите градове... Пък и не ми е страшно, ко-

гато съм сама. Дори ми е по-добре, вярно!... Господарю,

не ме закачайте, не ме водете в болница... Благодаря

ви, вие сте добър, само не ме закачайте, гълъбче.

- Е, както искаш, както искаш, Лукерия. Аз за твоя

полза смятах...

- Зная, господарю, че за моя полза. Но, господарю,

мили, кой може да помогне на другия? Кой ще влезе в

душата му? Човек трябва сам на себе си да помага! Вие

не ще повярвате – лежа понякога така сама... и сякаш в

целия свят никого другиго няма освен мене. Само аз

съм жива! И тъй, като че нещо ще ме осени... Обзема

ме едно такова размишление – чак чудно.

- За какво размишляваш тогава, Лукерия?

- Това, господарю, също никак не мога да го кажа: не

се разбира. Пък и после се забравя. Ще дойде, като об-

лак ще се излее, ще стане така свежо, хубаво, а какво е

било – не можеш разбра! Мисля си само: ако имаше око-

ло мене хора – нищо такова нямаше да има и аз нищо не

бих чувствала освен едното си нещастие.

Лукерия въздъхна с усилие. Гърдите й не се под-

чиняваха също така, както и крайниците.

- Като ви гледам така, господарю – започна тя от-

ново. - много ви е жал за мене. Ала вие не ме жалите

много, истина! Аз, например, ето каква ще ви кажа: аз

понякога и сега... Нали помните колко весела бях на вре-

мето? Живо момиче!... И знаете ли какво? Аз и сега си

пея песни.

- Песни?... Ти?

- Да, песни, стари песни, хороводни, трапезни, коле-

дни - всякакви! Много ги знаех и не ги забравих Само

танцови не пея. Те не подхождат на сегашното ми по-

ложение...

- А как ги пееш... на себе си ли?

- И на себе си, и с глас. Високо не мога, но все може

да се разбере. Нали ви казах – едно момиченце úдва при

мене. Сираче, значи, схватливо. Та ето, научих го; че-

тири песни вече научи от мене. Или не вярвате?... По-

чакайте, аз ей сега ще ви...

Лукерия събра сили... Мисълта, че това полумъртво

същество се готви да запее, събуди у мене неволен

трепет. Но преди да мога да кажа дума, в ушите ми за-

трептя провлечен, едва чут, но чист и верен звук...

След него втори, трети... Лукерия пееше „В ливадето”.

Тя пееше, без да измени израза на вкамененото си лице,

дори с втренчени очи. Но толкова трогателно звън-

теше този слаб, настойчив, колебаещ се като струйка

дим гласец, толкова й се искаше да излее душата си... И

аз не чувствах вече изумление: неизказана жалост сти-

сна сърцето ми.

- Ох, не мога! – каза тя изведнъж . – Силиците не ми

стигат... Много ви се зарадвах.

Тя затвори очи.

Аз сложих ръка на нейните мънички, студени пръст-

чета... Тя ме погледна – и тъмните й клепачи със зла-

тисти мигли, като у древните статуи, пак се затво-

риха. След един миг те заблестяха в полутъмнината...

Сълза ги намокри.

Аз не се помръдвах както преди.

- Каква съм! – заговори изведнъж Лукерия с неочаква-

на сила, и като разтвори широко очи, помъчи се да мах-

не от тях сълзата. – Не е ли срамота. Какво правя!

Отдавна не се е случвало това с мене... от оня ден, ко-

гато Поляков Вася беше при мене миналата пролет.

Докато той седеше с мене и разговаряше – е, нищо; а

щом си отиде – поплаках си самичка! Откъде се взе-

маха!... Но нали на жените сълзите са без пари... Госпо-

дарю – добави Лукерия, - вие май имате кърпичка... Не

се гнусете, избършете ми очите.

Аз побързах да изпълня нейното желание... и й ос-

тавих кърпичката. Тя отначало отказваше... защото

ми е, казва, такъв подарък? Кърпичката беше много

проста, но бяла и честа. После тя я хвана със слабите

си пръсти и вече не ги разтвори. Свикнал с тъмнината,

в която се намирахме, аз можех ясно да различавам ней-

ните черти, можех дори да забележа тънката румени-

на, която се появи през бронза на лицето й, можех да

открия в това лице – така поне ми се струваше – сле-

дите на предишната му красота.

- Та вие, господарю, ме питахте – заговори пак Лу-

керия – дали спя? Аз наистина спя рядко, но всеки път

виждам сънища – хубави сънища! Никога не се виждам

болна: винаги съм все здрава и млада насън... Едно е ло-

шото: събудя се, искам хубавичко да се протегна – но

съм цялата като скована. Веднъж ми се присъни чуден

сън! Искате ли да ви го разкажа? Хайде, слушайте. Ви-

ждам, уж стоя на нивата, а наоколо ръж, такава висока,

зряла, като златна!... И уж с мене има някакво рижо ку-

ченце, много зло такова – все иска да ме ухапе... И в ръ-

цете ми уж има сърп, и не прост сърп, ами като самия

месец, когато прилича на сърп. И с този сърп аз трябва

да пожъна всичката таз ръж. Само че много съм отпад-

нала от жегата и месецът ме заслепява, и ме мързи; а

наоколо метличини растат, ама такива големи! И всич-

ки си обърнали главиците към мене. И мисля си: ще на-

бера тези метличини; Вася обеща да дойде – тогаз най-

напред ще си свия венец; а пък за жъненето има време.

Започвам да късам метличини, а те се топят и топят

между пръстите ми! И не мога да си свия венеца. А в

това време чувам – някой иде към мене, близко е вече, и

вика: „Луша! Луша!...” Леле, мисля си – не успях! Ама ни-

що, ще надяна на главата си този месец вместо мет-

личините. Надявам месеца, също като кокошник, и вед-

нага тъй засиях цялата, та полето наоколо осветих.

Гледам – по върховете на класовете иде към мене тъй

лекичко – само че не Вася, а самият Христос! И как раз-

брах, че това е Христос, не мога каза – такъв не го ри-

суват, - а пък е той! Голобрад един, висок, млад, цял в

бяло – само поясът златен – и ръка ми протяга. „Не бой

се, казва, невесто моя накитена, върви подир мене; ти

ще бъдеш хороводка в царството небесно и райски пес-

ни ще пееш.” И аз току се хвърлих към ръката му! Куче-

то веднага ме сграбчи за крака... ама ние пък се издиг-

нахме! Той напред... Крилете му се разпериха по цялото

небе, дълги като на чайка – и аз подир него! Та кучето

трябваше да ме остави. Едва сега разбрах, че кучето е

моята болест и че в царството небесно място за нея

не ще има.

Лукерия млъкна за минута.

- И друг сън видях – започна тя отново, - а може то-

ва и видение да беше – не зная. Стори ми се, уж лежа в

тази колибка и идват при мене покойните ми родители

– тате и мама – и ми се кланят ниско, пък нищо не го-

ворят. И питам ги аз: „Защо, тате и мамо, ми се кланя-

те?” – „Ами че защото, казват, тъй като ти на този

свят много се мъчиш, то не само своята душа облекчи,

но и от нас сне голямо бреме. И на нас на онзи свят не

ни стана много по-добре. Ти вече си изкупи твоите гре-

хове; сега с нашите грехове се бориш.” И като казаха

това, родителите ми пак се поклониха – и престанаха

да се виждат: само стените се виждаха. После много се

чудих какво ми се беше случило. Дори на попа го разпра-

вих на изповедта. Само че него го съмнява да е било ви-

дение, понеже видения имат само духовниците.

- А ето още какъв сън сънувах – продължаваше Луке-

рия. – Виждам, че седя уж на големия път под една раки-

та, държа огладена тояжка, с торба на рамо и главата

ми с кърпа забрадена – същинска странница! И съм тръ-

гнала някъде далеч-далеч на богомолство. И минават

край мене все странници; вървят те тихо, сякаш нео-

хотно, все на една посока; лицата на всички тъжни и

всички много си приличат един на друг. И виждам: мо-

тае се, мярка се между тях една жена, цяла глава по-ви-

сока от другите, и дрехите й едни особени, като да не

са нашенски, не руски. И лицето й едно особено, сухо ли-

це, строго. И като че всички други странят от нея; а

тя изведнъж връц – и право при мене. Спря се и гледа, а

очите й като на сокол, жълти, големи и таквиз светли,

много светли. И питам я аз: „Коя си ти?” А тя ми казва:

„Аз съм твоята смърт.” А аз, вместо да се уплаша, рад-

вам се, радвам се, кръстя се! И казва ми тази жена, мо-

ята смърт: „Жал ми е за тебе, Лукерия, но не мога да

те взема със себе си. Сбогом!” Господи! Колко тъжно ми

стана тогаз!... „Вземи ме, казвам, майчице, гълъбице,

вземи ме!” Пък смъртта ми се обърна към мене, почна

да ми говори... Разбирам, че ми определя часа, но някак

неразбрано, неясно... след Петровден уж... И тогаз се

събудих... Ей такива чудни сънища!

Лукерия дигна очи нагоре... замисли се.

- Само една ми е мъката: случва се цяла седмица ни-

то веднъж да не заспя. Миналата година мина една гос-

пожа, видя ме и ми даде едно шишенце с лекарство

против безсъница; по десет капки каза да вземам. Мно-

го ми помагаше и аз спях; само че отдавна изпих ши-

шенцето... Не знаете ли какво лекарство е било и как

мога да си го набавя?

Госпожата навярно бе дала на Лукерия опиум. Аз обе-

щах да й доставя такова шишенце и пак не се сдържах

да не изразя учудването си от нейното търпение.

- Ех, господарю! – отвърна тя. – Какво говорите. Че

какво търпение е моето! Виж, търпението на Симеон

Стълпник е било наистина търпение велико: трийсет

години на стълба прекарал. А друг угодник казал да го

заровят в земята до гърдите и мравки са яли лицето

му... А ето какво ми разправи един знаещ човек: имало

някаква страна и таз страна я завоювали агаряни, и

мъчели и убивали всички жители; и каквото и да праве-

ли жителите, все не можели да се освободят. И тогаз

се появила между тези жители една свята девствени-

ца; тя зела един голям меч, сложила си тежка ризница,

тръгнала срещу агаряните и всичките прогонила зад

морето. А щом ги прогонила, казва им: „Сега вие ме из-

горете, защото такова беше моето обещание – да ум-

ра от огнена смърт за моя народ.” И агаряните зели и я

изгорили, а народът оттогава завинаги се освободил!

Ей това е подвиг! А аз какво?...

Учудих се: откъде ли и в тоя вид бе дошла леген-

дата за Жана д’Арк до нея? Като помълчах малко, по-

питах Лукерия на колко е години.

- Двайсет и осем... или девет... Трийсет нямам. Па и

защо ми е да ги броя, годините де! Ето какво ще ви ка-

жа още...

Лукерия изведнъж някак глухо се закашля, изохка...

- Ти много говориш – забелязах й, - това може да ти

навреди.

- Истина – прошепна тя едва чуто, - стига толкоз

разговорка; каквото ще да става! Сега, като си отиде-

те, ще се намълча до насита. Но поне ми поолекна на

душата...

Аз почнах да се сбогувам с нея, повторих й моето

обещание да й изпратя лекарството, помолих я още ве-

днъж да си помисли добре и да ми каже дали й е нужно

нещо.

- Нищо не ми е нужно; от всичко съм доволна, слава

богу – с голямо усилие, но умилено промълви тя.. – Бог

да даде здраве на всички! А ето какво, господарю, помо-

лете майка си: тукашните селяни са бедни, поне мъни-

чко да им намали данъка! Земята им не е достатъчна,

имоти нямат... Те ще се молят на Бога за вас... А на

мене нищо не ми е нужно – от всичко съм доволна.

Аз дадох дума на Лукерия да изпълня молбата й и ве-

че бях на вратата... но тя пак ме извика.

- Помните ли, господарю - каза тя и нещо чудно се

мярна в очите и на устните й, - каква плитка имах?

Помните ли – чак до коленете! Колко дълго не се реша-

вах... Такава коса!... Но как да я реша? В моето положе-

ние!... Та я отрязах... Да... Е, простете, господарю! Не

мога повече...

Същия ден, преди да отида на лов, аз говорих с деся-

тския на чифликчето на Лукерия. От него научих, че в

селото я наричали „Живи мощи”, че от нея не са видели

никакво безпокойство и не са я чули нито да роптае, ни-

то да се оплаква. „Нищо не иска, а напротив – за всичко

е благодарна; кротуша си е тя, кротуша, може да се ка-

же. От Бога е наказана – така заключи десятският, -

навярно заради грехове; но ние не се бъркаме в това. А

пък да я осъждаме, например, не - не я осъждаме. Нейна

си работа!...”

След няколко седмици научих, че Лукерия е умряла.

Смъртта все пак дошла за нея... дошла „след Петров-

ден”. Разказваха, че в деня на смъртта тя все чувала

камбанен звън, макар от Алексеевка до църквата да има

повече от пет версти и денят да бил делничен. Впро-

чем, Лукерия казвала, че звънът идел не от църквата, а

„отгоре”. Навярно тя не е посмяла да каже: от небето.

Библиотека „Прекрасни чудаци”

руска серия

Иван Сергеевич Тургенев

mecholari

Пенсионер си карал ладата. Нов Mercedes S class се изпречил, дядото опитал да го заобиколи, но се забил във вратите на Мерцедеса. Слиза огромна мутра, хваща дядката за ревера, вдига го и изревава:

-Некролог, ще те пребия. Имаш ли 10 000лв. да ми платиш ремонта?

-От къде с тази пенсия 150лв.? Нямам!

-Деца имаш ли, някои...да плати !

-Имам син. Той ще оправи нещата.

-Какво работи ?

-Дресьор на делфини.

-Ха-ха-ха, смешник! Обади му се и ми го дай!

Набрал дядото и докато каже "Ало" мутрата взел телефона:

-Алоу, дресьорчето! Имаш 30 мин. да ги донесеш 10 бона иначе ти е спукана работата! Разбра ли?

-Идвам. - отвърнал човека

След 10 мин. спрял микробус, излезли няколко човека с качулки и смазали мутрата от бой.

Един от тях свалил качулката отишъл при стареца и му прошепнал:

- Тате, колко пъти да ти повтарям, че не съм дресьор на делфини, а треньор на тюлени!

mecholari

Камъче

Малко камъче седеше

във градинката на двора.

А снежинките валяха

върху него неуморно.

Затрупаха го с бляскаво сияние,

завиха го със чудно покривало,

заслепиха го със своето желание

да вижда и небето бяло.

Камъчето ослепя....

След туй молитва каза бързо.

Слънчицето я разбра...

Стопи нашествието бързо.

Израснаха отново дъхави цветя

от снежните сълзици....

Камъчето засия...,

че виждаше в небето птици.

Написано на 06.01.2008

mecholari

Детенце

Веднъж едно детенце ме попита,

с гласче звънтящо сладко:

-Прости ми, чичо, че те питам

но аз си търся татко.

И имам още братче и сестрица

и майка пресвята като девица...

Аз виждам ти си тъй самотен,

и имаш преголяма нужда,

на любов да бъдеш ти научен

и майка ми да те прегръща...

-Прости ми ти детенце сладко,

не мога да ти бъда татко...

Сърце от камък азе нося,

и хората ги наранявам,

затуй ...любов не прося.

И нека твойта майка свята

лети кат птица в небесата...

И нека друг да я прегръща,

да наранявам никой нямам нужда...

Природата ми ледено студена

не ще да гледа душата ти ранена...

Щом ви докосна и четримата , аз знам

страдание ще ви донеса, не любов и плам.

Затуй от себе си ви аз избавям,

и грешник пред пресветостта оставам.

Прости ми ти, обвивам се в мълчание,

неща да нося ви страдание.

На Господ ще се моля всеки божи ден,

добър баща да ти намери, а не ...олигофрен.

mecholari

Аз, който горя във факела на камикадзе, съм лечителя на живите въглени. Раздухвам пламъка на нестихващата болка и възпявам страданието, защото Сам закачих Любимия си върху кръста.

Братчето ми…

Дойде времето да пищат неблагодарните, за Моята жертва и Моята любов.

mecholari

Детето улови голяма риба с ръце в реката потекла в двора на вуйчо му. И бързаше да я покаже. Да я покаже набързо, за да не умре. Защото знаеше закона за живота и средата на рибата. Държеше я в ръце, а тя отваряше хриле в жажда за живот. Все по-широко и по-широко, отразявайки болката…

Така се превръщат хрилете в криле…

mecholari

Щом преплуваш морето с голи ръце

и пеша си тръгнеш от Рим,

във любовната лудост отворил ръце

ще прегърнеш своя любим.

И във кървави сълзи на звезно дете,

във въздишка за роза дори,

ти пред слънцето сгънал в екстаз колене

със ветрушка ще литнеш дори.

Щом препуснеш във лудост през руската степ,

във безкрайната пагубна шир,

не се връщай, недей да помисляш за мен

и ще бъда със теб най-подир.

mecholari

Люляк

Ухание на люляк,

копринени криле,

вълнение във ритъм

целувката зове.

Във лунната прегръдка

се вливат три реки,

морето ги милува:

"Отдай ми се и ти...

Избягай по реката,

настигна ли те аз

в солените ми сълзи

ще те изкъпя в страст.

И хвърляй бързо пръски

във бистрата вода,

щом Слънцето ги милва

там ражда се дъга.

И плодните градини

начеват танци с тях,

ти семето вземи им

сади го със размах.."

mecholari

Седеф

Защо са ти седефените дрехи

в поляната от детелини?

Роса по хълмовете свети,

по усните малини...

И мъркане на коте

лежи ти на сърцето.

С вибрации от радост

изстрелва те в небето...

mecholari

Културна дивотия

Да пиеш малки глътки свобода

в Духа и в Студа,

импулсите на Любовта...

Когато в себе си страха

те сгушва в топлина

и в парното му чака те смъртта, и старостта...

Това ,приятелю богат,

е тръпка благодат...

Захвърлил дрехи в думи голи,

душата ти в пръстта се моли

целунала скрежовна плът,

в пустинята открила път...

И в порива на вятъра й всеотдайно

отворил пори вдишваш тайно

с амфибийни хриле.

И спрягаш словото омайно

"В дивото културата зове".

И правиш опит неумел

в сърцето си да бъдеш смел,

усмихвайки се на смъртта.

Опиянено търпелив в порива си да си див

...Умее да те чака тя...

mecholari

Ловецът на бисери

Потънал във пяна

на грохотна вълна

на черната смрад,

със пясък в очите

и тътен в ушите

на никому нужен и драг,

и глътнал прокоба-

човешката злоба

във алчен запой,

се хвърляш безстрашно

към дъното страшно,

намерил покой...

mecholari

Развод ми дай

И ще бродя в нощта,

в тази лунна серенада

на изгубени слънца...

Ромони река,

неуморно се протяга

а въздишка на жена

тихо по полето бяга.

И изгубени души

търсят свойто упование,

а молитвата мълчи

в ледено стенание.

По-добре да замълча

и да сгрявам красотата,

семената да садя

тайно на цветята.

mecholari

Фантасмагорично

Изсмуквам си от пръстите надежда,

фантазия и земен блян

във нежна приказка, копнежна,

да бъдеш и да не бъдеш сам.

В ръката сложил своя жезъл

повдигната над рохката земя,

във облак свеж, мъглив и нежен

рисувам фигури в случайността.

И поглед вперил в простора

зад рижи, чудни планини

в дима и пепела на хора

със мен ще омагьосваш ти.