За този блог

Renaissance;Vampires;Gothic and Ancient History

Публикации в този блог

Lestath

ВАМПИРИЗМЪТ-ИДЕОЛОГИЯ !

633088_orig.jpg

Във фолклора на много народи присъстват легендите за вампири.

А в нашето съвремие едва ли има човек който да не е чувал за тези нощни ловци.Но може да се каже,че образът на вампира такъв какъвто го познаваме ние е създаден във западна Европа където легендите за подобни същества са най-често срещани.

Интересно е,че твърденията за вампиризъм се появяват още в най-древен Вавилон.Там са ги наричали със името Лилу.А във най-ранна Шумерия са говорили за Акхкхару.Това са били красиви жени които скитали през ноща във търсене на поредната си жертва.

Легенда за вампиризма се появява дори във Одисея,където сянката на Одисей преминава през отвъдното е примамена от кръвта на скоро пожертвани овни.

Но митовете за вампири такива каквито ние ги познаваме са от славянската митология.Само,че там те са описани като същеества които пият кръвта на своите жертви или ги душат в съня им.Могат да бъдат убити само със сребърен или дървен кол в сърцето,също ако им бъде даден чесън,а пряката слънчева светлина само ги забавяла.

Със течение на времето легендите се развивали все повече и повече,докато се стигнало до съвременното понятие на вампиризма.Той до някъде е повлиян от романа на Брам Стокър-Дракула.

Там той описва реално съществуващата личност граф Влад Цепеш от древният румънски род на Дракона.Той е известен със своята жестокост към турските си врагове и със мъченията които прилагал.Според ръкописи от онова време той пиел кръвта на своите жертви като вярвал,че това ще му донесе още по голяма сила.Интересно е,че Дракула умира при доста имнтересни обстоятелства,според твърдения гробът му е бил източно от неговият замък,но през 1987г.той е бил изхумиран от гръцки археолог и в последствие става ясно,че той е празен.А легенди за свръхестествени прояви се носят и до днес из съвременна Трансилвания.

В съвремието да говорим за "жив-мъртвец" звучи абсурдно,но въпреки това много хора все още гледат със съмнение към пълната луна.В историята има много случаи на вампиризъм,някои от които дори са неразкрити и до ден днешен.Дали наистина съществува смъртоностната целувка или това е просто поредната борба между науката и религията.

01. Fields of the Nephilim - Laura

632002_orig.jpg

Lestath

Откъси от дневниците на доктор Джордж.В.Лезуърт!!!

Контесата Демон!!!

(Маргарет Елземонт Еленор)

994887_orig.jpg

Разказват,че времето е като часовниковият механизъм!

Там,където спре,дори и за малко,то винаги остaва трайни,но твърде дълбоки рани,които в човешкото съзнание са,като онази,толкова мрачна и твърде дълбока безна,която е много по-страшна и от самият огнен ад,който ако човек в действителност,все някога го е виждал със собствените си очи този,толкова окървавен безумен ад или пък го е изпитвал върху себе си,приживе,като нормален простосмъртен християнин .

То може би тогава ще разбере,че има неща,който са изцяло зависими не от човека или вярата му в Бог,ами от онези толкова дълбоки,тайнствени и мрачни зли сили,който никой от нас по никакъв начин не може да си ги обясни,нито да ги възпре.

Подвластни на мистериите от собствените си видения и страхове,ние сме безсилни пред волята на самото зло!

Всичко,което тогава си спомням се случи през ранната пролет на 1669 година.

Спомням си и за онази толкова ексцентрична,очарователна и твърде красива контеса,каквато в действителност беше Маргарет Елземонт Еленор.

Тя беше от много години вдовица на починалият,но твърде млад за възрастта си граф Шаренбург,който произхождаше от древно,немско благородническо потекло.

И до ден днешен се носят всякакви най-различни,древни истории с недоказани факти от най-разнообразни митове и легенди до съвсем реални истински случаи с напълно реално,автентично съдържание за "контесата-демон" от графство Съсекс.

Някъде недалече в околностите,около на южен Съсекс близо до съседното графство Хампшир контеса Еленор е била чест посетител на един доста стар и отдавна изоставен публичен дом за проститутки.

Но там,тя е проявявала цялата си садистично-сексуална разкрепостеност.

Аз бях пристигнал късно вечерта в графството,където се намираше тази толкова остаряла и вече полурушаща се сграда,която беше тип якобински стил.

Отпред имаше една полугола,облечена с мръсни дрехи жена,но незнаех с точност на колко години в действителеност беше.По-скоро ми изглеждаше момиче на средна възраст,което имаше вид на просяк, отколкото на някакъв страшен престъпник.

Веднага предположих,че това беше или собственичката на този рушаща се вече,огромна къща или една от малкото тук жени,който все още са останали за да предоставят на случайни пътници,собствените си сексулани услуги срещу скромно разбира се заплащане.Още с пристигането си бях предварително разбрал,че тук беше станало поредното кърваво престъпление или може би подобно такова.

Но със сигурност в първият момент не можех да предположа,кой беше извършителя на това,толкова дръзко и коварно престъпление!

Едно от,моите,първоначални и вътрешни пречуствия бяха,че вече усещах тук някъде,наоколо,все още витаещият зловещ дух на самата контеса Еленор,за която ми беше,вече съобщено още по пътя за графство Съсекс.

Смея да твърдя,че доста подробно ми беше разказано за тази толкова странна,мистериозна и плашеща особа !

От дълги години насам и се носеше най-мрачната слава не само в самото графство,но и в най-близката околия и област,откакто се беше прославила, най-вече с нейното второ и много по-зловещо,но твърде страховито име,което повечето хора избягваха да го споменават само при мисълта,че тя не беше,просто най-обикновено човешко същество,ами онази тайнствена,напълно непозната,но възкръснала,сякаш от дълбините на ада,като самото и единствено по родът си кошмарно олицетворене,носещо в себеси образът на един напълно реален,но твърде зловещ,жив демоничен символ.

Тя беше за повечето местни хора в тази част на графството,съвсем реално и напълно истинско олицетворение на това зло,което сега се беше завърнало в светът на живите,много по-силно,много по-зловещо и много по-страшно.

Създание,което повече от всичко друго най-много обожаваше да причинява на тези толкова обикновени,земни,човешки същества единствено и само болка,като най-желаното,но вечно изкушаващо я удоволствие,което и носеше един твърде непрестанен чудовищно съвършен оргазъм.

Но тази тъмна и непозната за обикновеният човек,страст от желания и безумни копнежи в нея беше,като чуство на безкрайно,черна-мемориална скръб.

Търсеща непрестанно отмъщение към всяко човешко,живо същество,

но потънала,завинаги във вихърът от безкрайно дълбоката безчуствена наслада,като изкусително желание към безмилостна мъст,вечно тласкайки я,като непрестанен ураган към така безкрайната жажда за власт и зловеща слава.

И сякаш,като едно съвсем напълно непознато, върховно съвършено зло,тя сякаш пресъздаваше един,невъобразимо нов,много по-различен,но напълно злокобен,кърваво-мрачен,безмилостно жесток свят!

В нея сега повече от всичко друго живееше,онова обезумяло страстно желание,което я караше да убива,измъчва и изпепелява с цялата си спотаена мрачна,зла прокоба.

И сякаш,неодържима,сред своят кърваво-ураганен гняв,тя обичаше да разрушава и убива,всичко до което контеса Еленор винаги,когато пожелаеше,можеше да се докосне.

Както забелязах още от самото начало със собствените си очи,тя беше тази,която така пъклено и жестоко беше погубла,онези,толкова нежни,красиви и все още неукрепнали,млади човешки тела.

Това беше за мен онзи непреодолим момент,в който не можех да подчиня,нито собственото си тяло,нито моето толкова изнемощяло съзнание потопило се в онези безмилостно,твърде дълбоки страхове,който постепено се надигаха в мен,като безкрайни кошмари,който и до ден днешен са сякаш част от, моите непрестанни сънища нощем.

Но онази,дълбоко в нея опиянена наслада беше завинаги потопена сред дълбоките,студени кървави сенки от човешка кръв,отколкото с нежна,човешка топлота,изпълнена с много обич и любов.

И сякаш,като от най-дълбока дрвеност и до днен днешен,тя от много години се беше прочула, сред местното население,най-вече,като "контесата-демон"!

994940_orig.jpg

Контеса Еленор продължаваше да оставя след себе си поредните зловещи,кървави следи от трупове и кърви,но на млади,напълно невинни момичета с мирис на все още прясна плът и стичащи се в пълно изобилие,реки от кръв.

Сега вече разбирах,че тя е изпитвала,онова толкова силно,безумно,като огнена страст,непрестанно сексулано желание,което никога до последно,през целият си живот не е можела вътрешно в себе си да задоволи.

В стаята,където бях въведен от тази полугола,но онемяла от страх жена забелязах само обезобразените и окървавени голи тела на тези толкова млади на възраст момичета,с който навярно самата контеса е пирувала,като поредното,кърваво-сатанинско гощение !

Телата наброяваха околко педесет или поне толкова ми се струваха от самото начало,но една част от тях се намираха в огромни камени сандъци,където почти се вече бяха разложили.

Всичките тела,бяха с раскъсани крайници,а други оковани в огромни черни вериги увиснали на най-различни места в стаята,където вече се намирах.

Повечето окървавени тела,който бяха увиснали над мен на пръв поглед,сега сякаш ми изглеждаха,като някакви театрални напълно обезобразени куклени играчки,които,бяха така наредени,като след някакъв вече отдавна завършил,но повече от ужасяващо-злокобен театрален спектакъл.

На една част от тях забелязвах,че им липсваха,както крайници,така и очи,уши,ръце,крака,а на други,съвсем ясно се забелязваше,че бяха с брутално разкъсани гърди.

Сега разбирах,че тази толкова,безумно-кошмарна,изпепеляваща страст в контеса Еленор навярно,беше повече от всичко на този свят, по-силна и по-безмилостна,но когато с огромен ужас видях,че сърцата на тези толкова млади и невинни жертви,бяха завинаги изтръгнати,вече бях обхванат от онзи неопреодолим кошмар,който и до днес аз не мога да надживея с времето,което,сякаш осакати част,от моето собствено съзнание,което беше и до сега разкъсано на съвсем малки парченца.

Но всеки път,когато аз се опитвах,отново да ги събера тези разпокъсани и напълно разпиляни там,някъде във времето,малки парченца от този зловещ спомен,оставил твърде трайна следа в,моето собствено съзнание,точно сега повече от всичко аз исках и неумолимо желаех да ги погреба там,някъде надълбоко,вътре в мен...завинаги.

Това за мен беше толкова болезнена и изгаряща болка,която сякаш ме пронизваше,като нагорещено желязо,изгарящо мигновено,моята толкова бледа и суха плът,която сякаш се беше сраснала с тази толкова кошмарна история,която и до днес аз не мога да забравя!

На по близката стена до вратата в стаята забелязах огромен дървен кръст,а на него бяха забити,като метални остриета огромни,дълги,впити,доста надълбоко,черни нокти от,които съвсем ясно си личеше,че все още бяха напоени с прясна кръв и малки парчета,останали по тях от човешка плът.

Но това не бяха нокти на птица или друго,каквото и да е било нормално животинско създание,ами по-скоро на някакво странно и навярно твърде свирепо същество,което никога до сега не бях и срещал?

Може би това бяха ноктите на някакво,твърде ужасяващо,дяволско създание,оставило тук собствените си злокобно-кървави,демонични следи.

И да исках не можех да повярвам,че то съществува или,че беше повече от самото реално зло!

Най-странното в случая беше,че нямаше никакви човешки,кървави следи,нито на двора,нито по самата пътека водеща към тази толкова стара постройка от този,толкова свиреп и обезумял убиец.

994964_orig.jpg

Вътре по самият под,сред огроните тъмни и наситени със студен мрак стаи,следите почти се губеха със снежно бял наситен прах.

Само един от високо намиращите се прозорци в стаята,където се намираха жертвите на това зловещо престъпление беше счупен,а по стената нагоре се забелязваха странните,напоени с обилна кръв необикновени стъпки на това толкова жестоко и демонично създание,което така и не можех,никъде да го забележа?!

След семица,когато вече се бях прибрал обратно в Лондон получих по пощата писмо от лорд Дарвигтън,който си беше направил труда да ме осведоми за този случай,като най-подробно ми беше разказал за самата контеса Еленор и за последните години от нейният живот.

Още,преди много години контеса Еленор е била по най-жесток начин линчувана от селяните в Дармънгреийл и изгорена жива на клада.

От тогава и до днес времето там беше сякаш,напълно и завинаги спряло.То не съществуваше на онова, толкова злокобно и страшно място за никого.

Така и не можех да проумея как беше възможно "контесата-демон",отново да се завръща сред живите,там сред онези напълно прокълнати земи,всяка първа пролет,малко след полунощ,там сред сенките от мрака на ноща.

Беше ли днес напълно възможно,тя да бъде повече от реална и жива,след като отдавна вече беше във вечното царство на мъртвите и грешни души,търсещи непрестанна утеха и прошка за сторените си приживе грехове.

Мнозина от местните селяни в южен Съсекс са ми разказвали,че след,като са я виждали как жива е изгоряла на клада в ужасяващи писаци и безумни стенания,тя пак е идвала при тях,облечена във златисто, кърваво-червени одежди и светещо,като фосфор бледо лице,малко след полунощ,но винаги,когато настъпи първата за годината ранна пролет.

След толкова много години,този демонична зла прокоба не е преставала да дразни и плаши местното население,като винаги си избирала по едно младо,красиво момиче с,което преспивала,а на сутринта,отново си заминавала,но до следващата нощ,когато,отново се завръщала за да си избере поредната жертва.Това винаги се повтаряло,отново и отново,но само през ранната пролет на всяка година в тази част на графство Съсекс.

И до днес мнозина са тези,който вярват в тази толкова страшна,злокобна и безмъртна легенда,че по земите на южен Съсекс шества демоничният,свиреп дух на "контесата-демон" Маргарет Елземонт Еленор.

994969_orig.jpg

Винаги,когато настъпи,първа пролет от началото на годината,тя отново се превъплащавала в тялото на човешко същество,като най-обикновен човек,но с огромни,тъмно червени очи и с много дълги коси,но по-черни и от мракът на ноща,но с алено червени усни и с лице по-бледо и от лунната светлина.

И сякаш,като възкръснала сред самотните,мъртви и прохладни сенки,но само нощем,там където са потънали завинаги,всичките и зловещи тайни,като сред надгробна тишина. Тя отново и днес се е появява,като мрачна зла прокоба в светът на живите малко след полунощ.

Там някъде дълбоко сред тъмния прохладен пролетен мрак,където само мъртвите знаят,че времето е вечно и завинаги спряло и само и единствено,те са изцяло подвластни на "контесата-демон".

/21.03.1669/

Lestath

Откъси дневниците на доктор Джордж.В.Лезуърт!!!

Прокълнатият хълм!!!

(стъпките на дявола)

849496_orig.jpg

Доктор Лезуърт беше един от най-добрите медицински специалисти в Англия в графстово Кент по медицина.Но през онази ужасна утрин 1666 година край селището Лорчергрийн край хълма до езерото се намираше манастира за млади девици Норманвеийл,където живееха в пълно уединение и спокойствие,повечето монахини,който се бяха отдали във вечна молитва и вярна служба към Бог.

Живота в самото селище беше толкова скучен и безгрижен,че повечето селяни не осъзнаваха,какво ги беше сполетяло през онази мрачна и зловеща нощ,в която осъмнаха в печален старх и паника,а това сякаш никога до сега не можеше да се случи в Лорчергрийн. Рано сутринта доктор Лезуърт пристина с първият конски впряг в самото селище,а там горе на самият хълм се виждаше съвсем ясно малкият девически манастир,но сякаш точно,там сега тегнеше някава зла прокоба,която беше повече от истинска,реална и зловеща,но сякаш предначертана в мислите на някакъв,зъл безмилостно зловещ ,мрачен демон..Пред полуотворените порти се разнасяше мирис на прясно обгорена и навярно млада плът,която беше на някоя от мъртвите монахини.

Пред врата се показа старото и измъчено лице на една от най-старите служителки на този монашески двор монахиня,която и без това не можеше да говори,а и не виждаше добре.

Тя цялата беше обвита в черно,като след погреб*лен ритуал,но с мраморно,като восък бледо и изпито лице.А очите и бяха по-тъмни и от мрака на ноща,които изразяваха дълбока,неперстанна опечалена скръб.

Доктор Лезуърт до толкова се беше стреснал,че не осъзнаваше,какво щеше да види в следващият момент!

Една от вътрешните стаи на девическият манстир беше цялата в кръв, а две от десетте голи млади тела на мъртвите монахини бяха до толкова обгорели,че не можеше да се разпознаят,дори и тяхната самоличност в първият момент!

Навярно помисли си Лезуърт…?!?

- Тук може би е бил извършен някакъв демоничен или сатаниски ритуал?

-Но по-дяволите,кой и защо за Бога го е направил...?!

Телата на всичките до една млади монахини бяха голи и обилно окървавени,а от вените на ръцете им,както от очите и от усните им се стичаше онази все още прясна ,топла тъмно червена кръв,която беше обхванала целият под на самото помещение.Но от всичко най-ужасяващ беше факта,че всичките тела,бяха по един твърде жесток и брутален начин разрязани от лявата страна на шията. Всяка една от мъртвите девически тела имаше, дълбоки прорезни,но обгорени,като с огън рани,който сякаш бяха рязани с много голям и остър нож.

Но най-покъртителна и кошмарна беше онази безмилосно жестока гледака,която сама по-себе си можеше да отврати всяко,едно нормално,човешко същество,както и самият доктор Лезуърт.

Между краката на всяка една от жертвите се забелязваше обилно и постоянно кървене,което навярно си беше повече от сполучлив опит за брутално изнасилване или вече случило се такова!

Определено в по-голямата си част самите накрайници от мъртвите телата бяха предварително осъкатявани и всички до една с обезобразено,нарязани,кървави гърди изобразяващи някаква дяволска символика на всяка една от тези десет жертви.

Но по в страни се забелязваха кървави стъпки наподобяващи,огромни животиски копита отколкото на обикновен човек или човешки същества дръзнали да осквернят този малък непрекосновен от злото божии храм.

Те водеха към страничната врата водеща право към коридора по стълбите на малкият двор на манастира където се намираше от другата страна езерото.

От тогава и до днес не беше открит извършителят на това толкова брутално,жестоко и кърваво престъпление .

Но и до днес се говори из цяла Англия в най-различни древни притчи,приказки и легенди,че извършителят на това толкова жестоко убийство била най-старата монахиня на манастира,а тоест самият дявол облечен,като монахиня,скрит зад огледалото на човекоподобен женски образ,който блудствал най-брутално с младите монахини веднъж на сто години само,когато след полунощ луната е вече цяла и придобивала кърваво червен проблясък.

От тогава и до ден днешен мястото е прокълнато завинаги,а хората го наричат “прокълнатият хълм”,който е изцяло залесен и превърнат в малка гориста местност,а селището отдава вече не съществува.

12.10.1666

Lestath

The Vampires from New Orleans !

"ВАМПИРИТЕ ОТ НЮ ОРЛИЙНС"!

635322_orig.jpg

635320_orig.jpg

В края на 18 век вампирът Лестат, един от първите безсмъртни прекосявали океан, се устнановява във френската колония Луизиана. Разполагайки практически с неограничена територия и свобода на действията, той е водил начин на живот, имитирайки този на смъртен чак до тогава, когато създава дете-вампир. До колкото ни е известно, в продължение на 70 години Лестат и неговите потомци били единствените представители на своето племе.

Във втората половина на 19 век започнали масови миграции на вампири към Америка, където, не обременени от обичаите на Стария свят, вампирите се заели безпорядъчно да създават себеподобни. Така центъра популацията на вампири се преместила в Америка.

The Vampires from the New World ! :: LESTAT

ВАМПИРИТЕ ОТ НОВИЯ СВЯТ :: ЛЕСТАТ!

635324_orig.jpg

Истинското му име е Лестат де Лионкур. Роден е в 1758г в Окверн. Седмият син на маркиз де Лионкур и неговата жена Габриел де Лионкур. До 12 годишен е живял в замъка Лионкур, след това е изпратен да учи в манастир. След като баща му узнава желанието му да стане свещенник, го връща обратно в замъка. На 16 прави неуспешен опит да започне нов живот, като се опитва да избяга от вкъщи заедно с италиански актьори, последвано от завръщане в замъка и той става ловец. На 20 години се прославя сред жителите на Окверн като ловецът - победител над вълците. Заедно със своя приятел Никола де Ланфан отново избягва от дома и заминава в Париж, където под псевдонима Лестат де Валуа започва работа в театъра на Рено. В зимата на 1779 започва да излиза на сцената на театъра и така добива признание в парижките среди. Похитен в зимата на 1779 година от вампира Магнус. От момента до своето превръщане до май 1780 година живял в Париж. Придобива театърът на Рено със средствата му, оставени от Магнус. След няколко месеца е бил взет в плен заедно с майка си Габриел от парижкото събрание под командването на Арман. Освобожвадайки се, той решава да напусне Париж заедно с Габриел, да предаде театъра на Рено , преименуван от Никола в "Театърът на вампирите", под управлението на Елени и Арман. Он 1780 до 1790 година пътешества из Европа, Мала Азия и Египет. През 1890 година, узнавайки за гибелта на семейството си заради Френската революция изоставя Габриел и отива под зямата (това е един своеобразен начин за всеки вампир да изживее своята смърт, известно време без кръв и след това отново се завръща, това е нужно на вампирите, за да могат да приемат промените във времето, в което живеят). Той е спасен от Мариус, който го намира и отвежда в своето скривалище, където му разказва за тайната на Тези, Които Трябва Да Се Пазят и му показва Акаша и Енкил. Пристига в Ню Орлиънс , където намира своя баща и се запознава с Луи де Пуант дю Лак, когото след известно време превръща във вампир и прави свой спътник. От 1791 до 1794 живее с баща си и Луи в Пуант дю Лак, а после - след смърта на баща си и бягайки от възстаналите роби - бягат в Ню Орлиънс. През 1862 е тежко ранен от Клодия, но уживява и пристига в Париж,където бивайки измамен от Арман, дава показания против Клодия и е изгонен от Арман от града. След две години се връща в Ню Орлиънс, където се заселва в една от своите къщи, опитвайки се да си възвърне силите до 1929, след което за втори път заспива под земята. Следващият път се появява през 1984г.Прочитайки книгата на Луи, заинтригуван от съвременния свят и желаейки да привлече към себе си вниманието на вампирите и Луи създава групата "Вампирът Лестат", която става култува, и пуска своята автобиография, в която се разказва за всички известни нему вампирски тайни. След знаменития концерт на групата в Сан-Франциско на Хелуин, където се събират почти всички вампири, останали живи, след това е похитен от Акаша и става неен спътник. След известно време се връща заедно с Акаша при останалите живи вампири и става свидетел на смъртта й. Половин месец след това, той завършва своята втора книга "Кралицата на прокълнатите", в която той описва цялата история на Акаша, появява се в щаб-квартирата на ордена Таламаска пред Дейвид Талбот и за първи път в историята на Таламаска води разговор със смъртни. Създава Габриел ,Никола ,Луи , Клодия и Дейвид.

The Vampires from the New World ! :: LUI !

ВАМПИРИТЕ ОТ НОВИЯ СВЯТ :: ЛУИ !

635325_orig.jpg

Луи де Пуант дю Лак е роден през 1766 година. Живял в Луизиана заедно с майка си, младите си брат и сестра, след като семейството завладява една от плантациите. След смъртта на баща си става плантатор и се занимава със състоянието на семейство Пуант де Лак. Ставайки свидетел на смъртта на младия си брат Пол, изгубва интерес към живота и се премества в своя дом в Ню Орлиънс. Доброволно се съгласява да стане вампир в ръцете на Лестат де Лионкур през 1791 година. От момента на своето превръщане до 1862 г е спътник на Лестат се Лионкур. През 1794 година изгаря своето имение и заедно с Лестат

заминават за Ню Орлийнс, където прекарва 68 години от своя живот заедно с присъединилата се към тях Клаудия, умираща от неговата ръка и превърната във вампир от Лестат. През 1862 година, след опита за убийство на Лестат, избягва от Ню Орлиънс заедно с Клаудия, заедно с която се отправят на пътешествие, търсещи други вампири в Източна Европа. След безуспешните търсения пристига в Париж, където се среща с Арманд и попада в Театъра на Вампирите. Узнавайки за неговия опит за похищение над Лестат заедно с Клаудия, вампирите начело с Сантиаго решават да го заточат вечно в един ковчег, а за Клаудия - смърт. Освобождавайки се от ковчега с помоща на Арманд, той подпалва "Театъра на Вампирите" заедно с всички вампири в него, и се отправя заедно с Арманд на пътешествие. През 20 г на ХХ век заедно с Арманд се връща в Ню Орлийнс, където се разделя с него, след което заминава за Сан Франциско . През 1972 година дава интервю на журналиста Даниел, в което за първи път в цялата история на вампирите разказва за вампирите и тяхните "обичаи". През 1984 година намира Лестат и отново става негов спътник. Създал е Маделин.

The Vampires from the New World ! :: CLAUDIA !

ВАМПИРИТЕ ОТ НОВИЯ СВЯТ :: KЛАУДИЯ !

635333_orig.jpg

Родена е през 1791 година в Ню Орлийнс. Намерена от Луи на възраст 5 години в Ню Орлиънс, по време на чумната епидемия, заедно с трупа на майка й. Той я ранява смъртоносно и Лестат я превръща във вампир за да я спаси. От момента на своето превръщане е постоянна спътница на Лестат и Луи. През 1862 година замисля да отмъсти на Лестат, разработва и прави реалност своя план за неговото убийство, след което избягва с Луи в Източна Европа да търсят други вампири. Пристигайки в Париж , намира за себе си приемна майка в лицето на Маделин, която Луи по нейна молба прави вампир. Била е осъдена...

заедно с Маделин в "Театъра на вампирите", във връзка с появилата се информация за нейния опит за убийството над Лестат.

635334_orig.jpg

Lestath

ГАРВАНЪТ

ГАРВАНЪТ

(The Raven)

683889_orig.jpg

В късна нощ-преди години-сам над книгите страринни,

безотраден,вниквах жаден в знания незнайни тук;

скърбен,търсех без сполука мир в тайната наука-

но оборен в сънна скука,чух внезапно бавен звук.

,,Някой гост навярно чука-казах,вслушан в тихий звук.-

Някой гост - и никой друг!"

Бе декември - помня още! - Мрак и мраз от всички нощи;

от камина блед отблясък пред прага береше дух.

В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя

с благовест на алилуя името ,,Ленора" тук!

Светлото и рядко име, що не шепне вече тук

на земята - никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни

пълнеха ноща пустинна с ужаси при всеки звук.

Примълнял до изнемога,в зло предчуствие,в тревога,

аз се ободрявах строго: - ,,Някой гост дошъл е тук!

Тук е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;

някой гост - и никой друг!"

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,

като казах: - ,,Извинете! Да! Дочух смъртен звук;

но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,

че когато се почука, аз не се опомних тук..."

И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук?

Вън бе мрак - и никой друг!

И в бездънний мрак загледан, тръпнех вцепенен и бледен

в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.

Но отекна в миг в простора като звук на Бог от хора

глух и тъжен зов ,,Ленора" - от скръбта ми свят отзук.

То бе моят зов ,,Ленора" - и на него чух в отзук

само ек - и никой друг!

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,

чух - и този път по-силно - пак тайнственият звук:

,,В прозореца непрестайно удря някой клон случайно

и във тази нощ патайна ужаси вселява тук.

О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук -

вятърът - и никой друг!"

През завеската пурпурна блъснах прозореца бурно

и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук

гарванът на мойто златно и свещено Безвъзвратно -

и във мойта стая пуста, тъкмо над вратата тук -

върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук

гарванът - и никой друг!

И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

,,Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

,,Как те Сенките наричат черният Плутонов хор?"

Той програка: ,,Nevermore!"

Чух, на своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах;

не намирах - и пак дирех смисъл в този отговор.

Никой смъртен - уверявам! - не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: ,,Nevermore!"

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен отговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

,,Той ще хвръкне безвъзвратно пак във сният простор -

както всичко - безвъзвратно! - пак далек от моя взор!"

Грак отвърна: ,,Nevermore!"

Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,

сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор

е повтарял в скръб и горест, като припев в черна ориз,

орис на беди и горест, на неволи и позор -

с укор спрямо свойта орис на неволи и позор

и той беше: ,,Nevermore!"

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен

впил бе - строг и безпощаден - във душа ми огнен взор.

Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен

има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?

Що предсказва, горд и мрачен, той във своя отговор

с туй зловещо ,,Nevermore"!

И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно

сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.

Ах! - в креслото осветено нявга двама ний блажено

смеехме се оживено тук след весел разговор.

Но креслото осветено няма пак, склонила взор,

тя да седне - ,,Nevermore"!

В миг... по меките килими сякаш стъпки чух незрими -

сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.

,,То в скръбта ти за Ленора Бог на ангелите с хора

миг забрава ти изпраща! - викнах аз с възрадван взор.

Пий и забрави Ленора! - Спри с надеждата в Бога взор!"

Грак отвърна: ,,Nevermore!"

,,О! - извиках, в страх обземен. - Птица, или дух на Демон,

ти предсказваш! - О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,

в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,

дето радостта посърна и погасна моят взор,

в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?"

Той предсказа: ,,Nevermore!"

От надежди изпреварван,викнах аз, готов да вярвам:

,,Предскажи, о древен Гарван - там, зад синия простор,

дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная

взета от Бога в Рая в ангелския светъл хор.

що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?"

Той отвърна: ,,Nevermore!"

,,Не! - извиках, пламнал в огън. - Този грак е твойто

сбогом!

Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!

Не оставяй знак за спомен тук от теб, о вероломен!

Оставиме сам, бездомен! Махай се от моя взор!

Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!"

Той преграка: ,,Nevermore!"

И стои на бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,

сякаш Демон всеподобен впива своя огнен взор.

Бди с тържествена осанка - и над всичко хвърля сянка.

И от тази сянка, скрита и лазури, и простор -

знам - уви! - душата няма - към лазури и простор!-

пак да литне - ,,Nevermore!"

683894_orig.jpg

The Raven

Once upon a midnight dreary, while I pondered, weak and weary

Over many a quaint and curious volume of forgotten lore

While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping,

As of someone gently rapping, rapping at my chamber door.

" 'T is some visitor, " I muttered, "tapping at my chamber door

Only this and nothing more."

Ah, distinctly I remember it was in the bleak December;

And each separate dying ember wrought its ghost upon the floor.

Eagerly I wished the morrow -vainly I had sought to borrow

From my books surcease of sorrow -sorrow for the lost Lenore

For the rare and radiant maiden whom the angels name Lenore

Nameless here for evermore.

And the silken, sad, uncertain rustling of each purple curtain

Thrilled me -filled me with fantastic terrors never felt before:

So that now, to still the beating of my heart, I stood repeating.

"T is some visitor entreating entrance at my chamber door

Some late visitor entreating entrance at my chamber door.

That it is and nothing more."

Presently my soul grew stronger: hesitating then no longer,

"Sir, " said I, "or Madam, truly your forgiveness I implore:

But the fact is I was napping, and so gently you came rapping,

And so faintly you came tapping, tapping at my chamber door,

That I scarce was sure I heard you"-here I opened wide the door.

Darkness there and nothing more.

Deep into the darkness peering, long I stood there wondering fearing.

Doubting, dreaming dreams no mortal ever dared to dream before:

But the silence was unbroken, and the stillness gave no token,

And the only word there spoken was the whispered word, "Lenore?"

This I whispered, and an echo murmured back the word "Lenore!".

Merely this and nothing more.

Back into the chamber turning, all my soul within me burning,

Soon again I heard a tapping somewhat louder than before.

"Surely," said I, "surely that is something at my window lattice;

Let me see, then, what thereat is, and this mystery explore.

Let my heart be still a moment and this mystery explore.

'T is the wind an nothing more!"

Open here i flung the shutter, when, with many a flirt and flutter,

In there stepped a stately Raven of the saintly days of yore;

Not the least obeisance made he; not a minute stopped or stayed he;

But, with mien of lord or lady, perched above my chamber door.

Perched upon a bust of Pallas just a bove my chamber door.

Perched, and sat, and nothing more.

Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling,

By the grave and stern decorum of the countenance it wore,

"Though thy crest be shorn and shaven, thou," I said, "art sure no craven,

Ghastly grim and ancient Raven wandering from the Nightly shore.

Tell me what thy lordly name is on the Night's Plutonian shore!"

Quoth the Raven, "Nevermore."

Much I marveled this ungainly fowl to hear discourse so plainly,

Though its answer little meaning -- little relevancy bore;

For we cannot help agreeing that no living human beeing

Ever yet was blessed with seeing bird above his chamber door.

Bird or beast upon the sculplured bust above his chamber door,

With such name as "Nevermore."

But the Raven sitting lonely on the placid bust, spoke only

That one word, as if his soul in that one word he did outpoor.

Nothing further then he uttered, not a feather then he fluttered.

Till I scarcely more then muttered, "Other friends have flown before.

On the morrow he will leave me, as my Hopes have flown before."

Then the bird said, "Nevermore."

Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken,

"Doubtless," said I, "what it utteres is it only stock and store

Caught from some unhappy master whom unmerciful Disaster

Followed fast and followed faster till his songs one burden bore.

Till the dirges of his Hope the melancholy burden bore

Of 'Never - nevermore.'"

But the Raven still beguiling all my fancy into smiling,

Straight I wheeled a cushioned seat in front of bird and bust and door,

Then upon the velvet sinking, I betook myself to linking

Fancy unto fancy, thinking what this ominous bird of yore.

What this grim, ungainly, ghastly, gaunt, and ominous bird of yore

Meant in croaking, "Nevermore."

This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing

To the fowl, whose fiery eyes now burned into my bosom's core;

This and more I sat divining, with my head at ease reclining

On the cushion's velvet lining that the lamp-light gloated o'er

But whose velvet-violet lining with lamp-light gloating o'er

She shall press, ah, nevermore!

Then methought, the air grew denser, perfumed from an unseen censer

Swung by seraphim whose foot-falls tinkled on the tufted floor.

"Wretch," I cried, "thy God has lent thee-by these angels he hath sent thee

Respite -respite the nephente from thy memories of Lenore!

Quaff, oh, quaff this kind nephente and forget this lost Lenore!"

Quoth the Raven, "Nevermore."

"Prophet!" said I, "thing of evil! -prophet still, if bird of devil!

Whether Tempter sent, or whatever tempest tossed thee ashore,

Desolate yet all undaunted, on this desert land enchanted.

On this home by Horror haunted -tell me truly, I implore.

Is there - is there balm in Gilead? - tell me - tell me, I implore!"

Quoth the Raven, "Nevermore."

"Prophet!" said I, "thing of evil! -prophet still, if bird of devil!

By that Heaven that bends above us - by that God we both adore.

Tell his soul with sorrow laden if, within the distant Aidenn,

It shall clasp a sainted maiden whom the angels name Lenore.

Clasp a rare and radiant maiden whom the angels name Lenore."

Quoth the Raven, "Nevermore."

"Be that word our sign of parting, bird or fiend!" I shrieked, upstarting.

"Get thee back into the tempest and the Night's Plutonian shore!

Leave no black plume as a token of that lie thy soul hath spoken!

Leave my loneliness unbroken! -quit the bust above my door!

Take thy beak from out my heart, and take thy form from off my door!

Quoth the Raven, "Nevermore."

And the Raven, never flitting, still is sitting, still is sitting

On the pallid bust of Pallas just above my chamber door;

And his eyes have all the seeming of a demon that is dreaming,

And the lamp-light o'er him streaming throws his shadow on the floor,

And my soul from out that shadow that lies floating on the floor

Shall be lifted -nevermore!

683898_orig.jpg

EDGAR ALLAN POE

(19.01.1809-7.10.1849)

Lestath

About Lestat !

“Трябва да накараш хората да се влюбят във вампир, да го направиш мрачен и секси, да създадеш симпатия

към него”

***

"Вампирът е метафора на отчуждения, на аутсайдера, който се крие във всеки от нас”, обяснява пък авторката на литературния първообраз на Лестат".

Aн Райс.

***

“Този портрет на вампир в екзистенциална криза потвърждава легендата, че вампирите са майстори на хипнозата. Ако се осмелите да погледнете Лестат, ще усетите как клепачите ви бавно натежават”...!

***

"Ангелите чуствуват любов,а също и гордост.........гордостта на падението......и умразата.Силните завладяващи емоции и воля са,като едно цяло".

Ан Райс

(от романа "Interview with the Vampire")

Lestath

Влад Дракула !

Влад Дракула !!!

676627_orig.jpg

Най-голяма заслуга за ширещите се заблуди за вампирите несъмнено има Брам Стокър с неговия изсмукан от пръстите роман Дракула. Ала истинската история на влашкия войвода Влад III Тепеш с прозвище Набучвача, няма нищо общо с измислиците на Стокър.

Трябва да призная обаче, че още приживе общественото мнение е раздвоено за Влад. Едни го смятат за герой, защото е последният влашки княз, осигурил някаква независимост на поданиците си от Османската империя, а други го броят за еретик, понеже по политически съображения сменя православната си вяра с католицизма. Когато Влад набучва на кол 20 хиляди турци край столицата си Търговище, се появяват съмнения, че е масов убиец, ала щом пълчищата на Мехмед II Завоевателя, покорили в 1453 г. Константинопол, си глътват езика при гледката и се връщат като попарени отвъд Дунава, той е обявен за гениален стратег. Когато Влад набучва на кол и неколцина свои сънародници – лъжливи търговци, народът му се възхищава, но щом злочестата съдба сполетява и една селянка, дето не е изпрала добре кафтана на съпруга си, тутакси тръгва мълвата, че е психопат.

Отявлен патриот, през целия си живот Влад е принуден постоянно да балансира между могъщите си съседи, като преминава ту на страната на турците, ту към унгарците, но все в името на свободата на Влашко – малка страна, появила се като политически субект на картата на Европа в 1322 г., когато Иванко Басараба (1310-1352) успява да обедини няколко дребни феодални воеводства, сгушени между Трансилвания, Молдова и България, в княжество. След смъртта на Иванко обаче по стара балканска традиция Басарабският род се разделя на два враждуващи клана, които яростно си съперничат за престола. Бедата идва от там, че властта във Влашко не се предава на първородния син, а съветът на болярите избира владетеля измежду членовете на княжеското семейство най-често под натиска на могъщите съседи.

Влад III Тепеш се ражда през 1431 г. в Сигишоара. Той е втори син на изгнаника Влад II Дракула* и внук на Мирча Стари (Велики), управлявал Влашко от 1386 до 1418 г. Семейното прозвище Дракула Влад II получава същата година, когато свещеният римски император Сигизмунд му връчва Ордена на Дракона – най-високото войнско отличие на Земята. Всъщност Дракула на румънски език означава Син на Дракона**.

* Това е официалната версия. Истината е, че във фаталната за зачеването му нощ баща ми замества в леглото пияния Влад II Дракула и Влад Тепеш всъщност ми е полубрат. Косвено доказателство е фактът, че между Влад и братята му Мирча и Раду нямаше никаква прилика.

** Драконът пак се фука! Влад II наистина беше носител на Ордена на Дракона – доблестно отличие, което в ония години се даваше на най-изявените врагове на османските поробители заедно с правото да извезват дракони на бойните си знамена. Ала прозвището Дракула на румънски означава Син на Дявола – drac (дявол) и ul (син) – и то не е свързано с генетичния произход на династията, а отразява прийомите, с които си служеха влашките войводи, за да запазят властта си и оттам свободата на Влашко. Коментари на Хък Хогбен.

След като Влад II и първородният му син Мирча са убити в борбата за престола на Влашко, Влад III заема трона в края на 1448 г. с помощта на турците, но само след два месеца е свален от конкурентния клан на братовчедите си, подкрепяни от унгарците. В 1456 г. обаче Влад III Тепеш си връща престола, като на свой ред убива натрапника Владислав II този път с подкрепата на... унгарците. Измамените турци обаче му позволяват да управлява само шест години. В 1462 г. те нахлуват във Влашко и Влад Тепеш е принуден да бяга в Трансилвания. Там Матияш Корвин го пъха за няколко години в зандана, а после го жени за... сестра си!

Из дневника на Хък Хогбен:

14 ноември 1476 г. С моя приятел и полубрат Влад Тепеш за кой ли път пак нахлухме в родината му с малка армия лоялни към него влашки войски. С нас има молдовски отряд, изпратен от братовчед му Стефан Велики, който му е роднина по линия на приемния му баща, и унгарски корпус, начело с трансилванския принц Стефан Батори. Така за трети път качихме Влад на трона. Дано да е за последно. Писна ми от тия турци!

И наистина се оказва, че Влад Дракула за последен път си връща власта във Влашко. След успешната акция Стефан Батори поема обратно към Трансилвания с по-голямата част от армията. В това време турците получават подкрепления и контраатакуват. И в сражението край Букурещ Влад загива, но не от турска, а от предателска ръка – нещо обичайно на Балканите. Отрязаната му глава тутакси е изпратена в Цариград, където със специална султанска заповед е изложена на показ, та всички да видят с очите си и да се убедят, че ужасният враг на турците наистина е мъртъв.

...И тогава се ражда легендата!

По това време вече са отшумели величавите битки при Никопол (1396) и Варна (1444), паднала е и последната крепост на православието Константинопол (1453) и със смъртта на Влад угнетените християни загубват и последната надежда за избавление. И като виждат, че песните, които от сто години пеят за юнака Крали Марко, не им помагат, за ужас на поробителите балкански народи решават, че е крайно време Дракула да вампиряса. Така че Брам Стокър да извинява!

Lestath

Кървавата графиня Батори !!!

632086_orig.jpg

Преди да изтече и век от кончината на Дракула Трансилвания и родът Батори дават на света една на пръв поглед миловидна графиня, която заема доста по-достойно място от Влад в галерията на истинските вампири.

Елизабет (Ержейбет) Батори е родена през 1560 г. в мрачния (дори за северозападна Унгария) семеен замък в подножието на Карпатите. Според някои изследователи от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч по това време синята кръв на великия род Батори изглежда започва да се изражда, защото в него се навъждат твърде много садистки и вампири (самата Елизабет), мазохистки-лесбийки (леля й Карла Батори), отровителки и прелюбодейки-кръвосмесителки (братовчедката й Ана Батори)*.

* Това твърдение ми се струва малко пресилено, тъй като чичото на графинята Стефан (Ищван) Батори не само според мен, но и според мнозина съвременници достойно заемаше полския престол от 1575 до 1586 г. Коментар на Хък Хогбен.

Рано останала без баща, на 11-годишна възраст Елизабет Батори набързо е сгодена за граф Ференц Надашди, потомък на друго известно протестантско семейство. И, за да се отърве от малката палавница, майка й, Ана Батори, тутакси я дава да я възпитават в семейството на годеника. Скуката в чуждия дом обаче бързо тласка достойната предшественичка на Лолита в обятията на селските момци. И след две години, когато шавливата нимфетка в края на краищата забременява от едно селянче, се налага старшата графиня Батори бързо да я прибере под претекст, че е болна. Сетне новороденото е дадено за отглеждане и на 8 май 1575 г. граф Надашди се оженва за Елизабет.

Под нейно влияние графът «избира» за домашно огнище най-мрачния и затънтен семеен замък Чейде в Карпатите. Скоро съпругът тръгва да воюва с турците и Елизабет тутакси се отдава на разгулен живот с местните не по-малко напети момци. И тогава внезапно открива, че й доставя удоволствие да причинява болка на младите си прислужнички, чието основно задължение е активно да участват в оргиите. Когато съпругът й се връща, обръгнал от войната и придобил навика да измъчва до смърт турските пленници, за ужас на прислугата младото семейство заживява в пълна хармония.

Между 1585 и 1595 г. Елизабет все пак успява да роди на граф Надашди четири деца, но в 1604 г. овдовява и загубва вещия си партньор в садистичните игри. Нещастието обаче само я стимулира да измисля нови и по-страшни издевателства над слугините в замъка Чейде. По някое време обаче простолюдието й омръзва и апетитната вдовица основава във Виена училище за благородни девици, защото си е внушила, че единственият начин да се пребори с възрастта е по-често да се къпе в моминска кръв.

Из дневника на Хък Хогбен:

15 февруари 1609 г. Снощи с моя приятел граф Андраши се натаралянкахме като кютюци в чест на Трифон Зарезан. Той не беше и чувал за светията, ала невежеството му изобщо не ни попречи да се напием до козирките в негова чест. Бедите започнаха, щом се свестихме. По неведоми пътища се бяхме озовали голи и здраво завързани в ъгъла на някакъв салон. От тавана висеше макара и на въжето бе завързана зловеща цилиндрична клетка с метални шипове, обърнати навътре. Някакви типове въведоха в салона гола-голеничка невръстна девойка и въпреки отчаяните й протести я натикаха в клетката. И тогава се появи домакинята. Едва познах графиня Батори, защото и тя беше чисто гола, както майка е родила. Дамата изобщо не ни обърна никакво внимание, а жадно впи очи в жертвата. Помощниците й взеха да издигат клетката към тавана, като в същото време ръгаха нещастницата с нажежени остени, а гърчещото се момиче само взе да се нанизва на шиповете. И тогава графинята застана под импровизирания душ и грижливо се изкъпва в обилно стичащата се кръв, като често извиваше назад някога красивата си шия, за да си пийва от кръвта, и молеше дявола да й върне младостта. После дойде и нашият ред!

Щом приключи с кървавия ритуал, графинята ме възседна и същевременно облада графа с уста. Оправи ни за половин час, макар изобщо да не ни беше до секс. Изглежда обаче не остана доволна, защото се захвана с помощниците си и за два часа оправи и петимата. После се остави в ръцете и устата на помощничките си, а най-едрия от слугите й цапардоса първо граф Андраши, а после и мене по главата. Когато се свестихме, вече лежахме развързани в конюшната на графа, и неговият слуга Ищван се опитваше да ни излекува махмурлука. Божичко, каква жена!

Ала всичко това вече не става в затънтения карпатски замък Чейде и слуховете за садистичните оргии на графиня Батори бързо плъзват из европейската столица*. Камарата от обезкървени тела по полето и край стените на нейната виенска резиденция расте и в 1609 г. властите са принудени да се намесят. Съучастниците на графинята са арестувани и мигом си признават за жестоките убийства на поне... 650 девойки. След петдневен мълниеносен процес хората с нисш произход от свитата на графиня Батори са осъдени на смърт и тутакси са екзекутирани. И макар в съдебната зала името Батори да се споменава само веднъж, а съдиите гнусливо да заобикалят сексуалните забежки и най-вече вампирските наклонности на графинята, скандализираните зетьове на Елизабет Батори не се стърпяват и дават под съд височайшата си тъща**.

* Не без помощта на граф Андраши.

** Всъщност повечето от тях също не бяха цвете за мирисане и изобщо не се интересуваха от интимния живот на тъщата си, а се стремяха да добият правата върху имотите й. Коментари на Хък Хогбен.

Делото между титулованите особи се влачи с променлив успех до 1611 г. и накрая кървавата графиня е... въдворена в собствената ґ спалня в една от кулите на карпатския замък Чейде, като зазиждат прозорците и тя прекарва цели три години в пълна тъмнина и въздържание.

Из дневника на Хък Хогбен:

23 август 1614 г. Онзи ден, докато й носил с треперещи ръце мизерната дневна дажба храна в кулата, пазачът на графиня Батори с облекчение открил, че най-кръвожадната вампирка в човешката история е издъхнала. Самият факт, че вестта дойде до Виена само за два дни е изумителен за равнището на пощенските съобщения в империята. Явно обществото още не е забравило това чудовище в женски образ. Изобщо няма да се учудя, ако един ден животът на графинята се превърне в легенда.

Lestath

Вампирът (Въпир, Кръвник, Упир) е зъл възкръснал мъртвец — кръвопиец !!!

683566_orig.jpg

Когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство (черна магия), боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.

Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт.

Древните славяни изпитвали велик страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от труповете, за които вярвали, че са вампирясали — режели главите им и ги слагали мужду краката, за да не могат да си ги открият; режели ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да пакостят с тях; овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни, забивали в сърцето кол от трепетлика или дрян, или нажежен шиш, или гвоздей, или гарванов нокът — зад дясното ухо.

За някои вампири смятали, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии — техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху им. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва: „Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу...“ или: „Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века“.

Някои вампири се връщали при семействата си и се опитвали да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Един такъв вампир се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата й. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета мужду зъбите му. Усъмнила се, тя намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.

Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общоразпространена черта на древнославянските суеверия. Идеята за вампира произхожда от древнославянската вяра в световния зъл дух Упир.

683568_orig.jpg

Lestath

Вампирът в огледалото:Зомби !!!

683694_orig.jpg

От самото начало ще призная, че зад метафората на кривото огледало стои собственото ми изследване, в което се опитвам да разгледам два сходни образа от културата на силно отдалечени в географско отношение народи. От една страна поставям вампира като демонологичен персонаж от традиционната култура на славяните в Източна Европа, а от друга страна поставям зомби като продукт на западноафриканските митологични представи. Това, което ги сближава в рамките на едно изследване, е общата им представа за оживели мъртъвци, която се оказва важна част от религиозното мислене на балканските славяни и на хаитянските африканци.

И така, митологемата за свръхестествени антропоморфни същества, които се представят като завърнали се от смъртта човешки индивиди, лежи в историческата бездна на древността, преминава през дългото време на средновековието, докато внезапно през ХVІІІ в. настъпва същински демонологически ренесанс както за вампирите в Европа, така и за зомби в афроамериканския културен ареал.

Исторически погледнато, представата за вампири първоначално циркулира в ограничената зона между славяните на Източна Европа (особено сред българи и сърби, поляци и чехи, украинци и белоруси) и съседните им народи (предимно унгарци и румънци, гърци и албанци) до времето, когато отслабва османската империя в източната част на стария континент и след 1730 г. се освобождават първите сръбски и австрийски територии. Тогава настъпва осезателно раздвижване на популациите в европейското землище и не без посредничеството на циганските племена започва вълнуващата одисея на вампиризма в цяла Европа и света. Скритите демони от поверията на потиснатите християнски народи в европейския Изток плъзват на Запад, заселвайки незаетите места във фолклорните сказания на гали, келти и готи и оживявайки в романтическата литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампирическата истерия, обхванала Западна Европа през ХVІІІ в., накрая кулминира в бестселъра на Брам Стокър (Bram Stoker) “Дракула” от 1897 г. и в знаменития филм на Тод Браунинг (Tod Browning) “Дракула” от 1931 г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии.

В тази историческа перспектива времето около 1730 г. се оказва показателно и за появата на религията Вуду (Voodoo или Voudou) в Западна Африка и Южна Америка при налагащото се надмощие на дахомейската култура над останалите автохтонни традиции на конго, йоруба, фон, ибо и други народности. През ХVІІІ в. френските колонисти активно забраняват местните религиозни култове, което през ХІХ в. довежда до обявяването на свещена война между африканския вудуизъм и френския католицизъм, прекъсвана от кратки периоди на мирна дифузия между двете религиозни системи. Тревожната ера на конкуренция между европейското християнство и африканските вярвания приключва едва в средата на ХХ в., когато продължителното съжителство между колонизатори и роби довежда до частично застъпване на двете религии в теологията и ритуалите - така напр. африканският дух Дамбала (Damballah) от вудуисткия пантеон се припокрива с католическия патрон Св. Патрик, земната майка Ерзули (Erzulie) от полубоговете във Вуду се покрива с Христовата майка Дева Мария, а тъпанът и музиката на Вуду проникват в църковното богослужение на креолците. В последна сметка католицизмът пуска корени в Африка, а Вуду започва емиграцията си на Запад, където през последните десетилетия на ХІХ в. намира своя нов дом в Ню Орлеанс. И когато в Европа вече се прожектира споменатият филм с Бела Лугоши (Bela Lugosi) “Дракула”, през 1932 г. в Америка излиза филмът на Виктор Халперин (Victor Halperin) “Бяло зомби”, който - удивително! - разказва историята за един вампир, заел мястото на жестокия магьосник от религията на Вуду, който владее тайната на зомбирането и превръща работниците от плантациите в демони...

Поверията за вампири са генеалогически свързани с култа към предците в християнския паганизъм на източноевропейските славяни. Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погреб*лните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените; продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци - всички те онагледяват идеята за социални маргинали и представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си - тенец, който е вампир-сянка; върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества. Европейският фантазъм за всемогъщия човек-вамп представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване. Така до славянската представа за песоглавия кръвпиещ човешки демон, който се провира под заслоните на видимия свят, застава общоевропейската представа за “оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон”1, прелитащ ниско над заспалото човечество. Според класическата дефиниция на Борхес всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая с вампирическия “кентавър” отвеждат към кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.

Асоциацията на човека-вамп с прилепа синонимизира познатата асоциация с вълка, доколкото кръвосмучещият прилеп от семейство Десмодонтидае (Desmodontidae) напомня летящ вълк с едрите си кучешки зъби, душенето на жертвата и лоченето на кръв. За разлика от него обаче, той е идеален животински прототип на човека-демон не само заради ръкокрилата си конструкция, но и заради фината си хищност - при похищение прилепът-вампир “размахва крила и така навява на своята жертва приятна прохлада, а с нея и крепък сън”2, от зъбите си изпуска обезболяващ секрет, а слюнката му има противосъсирващ ефект, който осигурява продължително и облекчаващо кръвотечение. Набезите на прилепа-вампир се оказват опасни за човека не толкова със загубата на кръв, която причиняват, колкото с пренасянето на заразни болести, които след фаталното пробуждане погубват човешкия живот. В тропиците на Южна Америка прилепите-вампири най-често пренасят болестта бяс, чиито клинични признаци според д-р Гомес Алонсо3 поразително напомнят митологичните качества на хората-вампири, демонизирани след кървавата целувка на нощния си гост. Според митичното поверие, във вампири се превръщат не само злодеите, но и невинните жертви на “любените” от вампир, които предават като демонична зараза своето членство към света на мрака.

Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници - прилепът-вампир. Специализацията на този хищник в храненето с животинска и човешка кръв го превръща в подходящ прототип на човека-вамп, чиято демонична злост също се съсредоточава в яростно поглъщане на кръв. Митичните вампири нощем се надигат от приюта на ковчезите си и тръгват към отпадналото в сън човечество, за да изпият кръвта и погубят жизнеността му. В тази сатанинска страст ортодоксалното християнство разчита дяволски замисъл, който цели да разстрои космическия проект на Бога. Вампирите смучат кръвта като земно вместилище на душата, с което трябва да бъде подронена целостта на божествения дух и пълнокръвието на космическия океан. Вместо към виното като към божия кръв, което носи културен и креативен смисъл, вампирите се ориентират към човешката кръв като към вино, която пряко трансцендира същността на Бога. Така тяхното зверско покушение се оказва адресирано не само към човешките същества, но и към божествената субстанция и се проявява не само като морална, но и като религиозна перверзия, разгавряща се с ценността на човешкия живот и със стойностите на християнските символи. Следователно подобна митологема, каквато представлява вампирическото поверие, може да бъде отхранена само в контекста на християнската култура, чийто патримониум се явява европейският континент и по-специално неговата източна периферия на Балканския полуостров.

Ритуалните противодействия срещу вампиризма въплъщават същите христологични представи за смисъла на човешката кръв и за значението на сърцето като генератор на душевна енергия. Унищожаването на вампири се заключава в такива действия, които повреждат механизма на този кървав метаболизъм между хората и демоните, божественото и дяволското. Като главно средство за погубване на вампири се обособява пробождането или прострелването на сърцето, схващано като физиологична турбина на “живота”, който трябва да бъде преустановен. Нарязването на дланите и петите, осакатяванията и дори обезглавяването на вампирите също целят да се прекъсне дейността на тази кървава центрофуга в демоничното тяло, което паразитира върху действителния човешки живот. Обгръщането на ковчега с венец от трънливи рози допълнително асоциира порязване и кръвоизточване, като предлага далечна алюзия с короната от тръни над Христовия лоб, който пролива божествената течност в името на човешкото спасение. Така кръвта като емблема на вампирическата демонология се слива с кръвта като един от символите на християнската вяра. Този тео- и демонологически комплекс отнася представата за оживели мъртъвци-кръвопийци към културния фон на християнския паганизъм в Европа и още по-точно към неговото архетипно положение при славянизираните Балкани.

Вярата в зомби, възникнала в южните и западните части на Африка и по-конкретно в областта на Хаити и Карибите, също прокарва ясна връзка с местния култ към предците. Вуду религията няма политеистичен характер, но притежава развит пантеон от полубожества и разгърната демонологична система, които разкриват генеалогията на два основни религиозни култа - Рада (Rada) култа, който се занимава с упражняване на бяла магия и различни лечебни практики; и Петро (Petro) култа, който е посветен на черната магия и съживяването на мъртъвци. Магьосниците от първата деноминация, наричани “хунган” (houngan), се занимават с приготовления на лекарства, ръководят инициаторните обреди и управляват екзорцистките ритуали по общуване с предците-закрилници, наречени тук “ло” (loa). Магьосниците от втората деноминация, назовавани “бокор” (bokor), са специализирани в приготвянето на различни отрови и чародейни средства, ръководят поръчкови обреди по омагьосване и разомагьосване и което е тяхната представителна професия, извършват ритуали по зомбиране на определени индивиди в общността. Техният подбор често пъти е бил произволен и освен откровени престъпници, заплашващи сигурността на племето, в жертви на бокор са се превръщали много невинни хора, които просто са имали неблагополучието да му бъдат несимпатични. Привикваният от магьосника нещастник е бил подлаган на сакрално умъртвяване, а след това и на повторно съживяване за робски живот в полето или в услуга на магьосника, с което вече се е считал за наказан или отмъстен. За разлика от европейския вампир африканският зомби не е самостоятелен демон на оживял мъртвец и не практикува канибализъм или консумация на кръв, освен ако изрично не бъде подканен от магьосника си към това. На практика той се оказва само един слаб и безволен “демон”, който е в състояние да предизвика ужас не от страх, а от съжаление. Хематофиличната болест на човека-вамп от европейския културен регион оспорва по символически начин християнските етични и битови принципи, докато видиотеността на зомби от Карибските острови и Хаити кореспондира най-вече с робския начин на живот в колониалната система на черна Африка. Според Томаш Беньеи, “ако [ние] все пак случайно срещнем чудовище, можем да бъдем сигурни, че рано или късно ще се натъкнем на хората, които са го измислили”4, а също така и на обстоятелствата, които са го породили…

Ритуалът по зомбиране в религиозните практики на Вуду се е осланял най-вече на ефекта от специална зомби отрова, приготовлявана от бокор - тайнствена микстура с непостоянен състав от вещества на краставица, жаба, паяк, риба, семена и билки, стрити черепни човешки кости и др., съдържаща различни невротоксини, които причиняват частична парализа с хронична ментална травма, продължителна кома или абсолютна смърт. Магическата пудра се е втривала в кожата на жертвата, което не е било безопасна манипулация дори за самия магьосник. В случай на нараняване или дори смърт на бокор по време на ритуала, той автоматично изгубвал властта над своите зомби, които веднага се освобождавали и съюзявали в демонични отряди, вършейки навсякъде пакости и злини. Когато ритуалът обаче завършел благополучно, бокор произвеждал няколко вида зомби - телесно зомби, което представлява тяло на оживял мъртвец без душа; астрално зомби, което представлява душа на оживял мъртвец без тяло; и велико зомби, което е душа и тяло на оживял мъртвец в едно цяло. Магьосникът бил в състояние да привиква своите зомби винаги, когато поиска и колкото от тях прецени според каприза на случая. За целта той извършвал друг ритуал, при който първоначално призовавал някои полубогове и избрани духове на предци, които да му помагат в извикването на зомби - напр. ло на Самеди (Samedi) (духът, персонифициращ дуализма на смъртта и любовта в системата на Вуду) и ло на Метр Карефо (Maitre Carrefour) (духът, персонифициращ магическата сила в пантеона на Вуду). В екзорцистките сеанси на бокор най-напред се появявало астралното зомби, след него идвало телесното зомби, а накрая - и великото зомби. След като се възползвал от техните услуги, бокор ги отпращал обратно в гробовете им чрез насилствена консумация на специална зомби сол. Когато обаче вземал решение да ги погуби окончателно, магьосникът извършвал различни погреб*лни церемонии за всеки отделен вид - телесното зомби било унищожавано бързо и лесно; астралното зомби било отстранявано чрез астрална битка и прогонване или чрез разкопаване на гроба, обръсване на трупа, подрязване на ноктите и повторно погребване на тялото в нов ковчег с подстриганите му коси, гребен, носна кърпа, броеница и 6 карфици или игли; великото зомби се умъртвявало по-трудно - чрез продължителни удари, после преобличане на трупа в черен костюм с обърнати навън, разпорени джобове, и накрая погребване в друг ковчег. Ако демонът наистина бил унищожен, след 24 часа той възвръщал човешкото си съзнание без никакви щети. По принцип митичните зомби в обществото на Хаити се държали като благородни чеда на черната магия, изпълнявайки безпрекословно всички прищявки на магьосника и реализирайки дълбокия фатализъм в космическия проект на Вуду. Ако християнската религиозна парадигма прокарва сдържан фатализъм и то по отношение само на универсалната човешката история, то религията Вуду проявява отявлен фатализъм по отношение на всяка отделна човешка съдба. На този фон вампирите демонстрират персонална съпротива срещу макроисторията на християнския фатализъм, а зомби оказват колективно съдействие в конкретния живот на общността. При всички случаи обаче тези демони заявяват солидарността си с фатума като кошмарен сън на божия промисъл…

Зад тайната на митическите вампири и зомби съвременната наука прозира редица психо- и биопатологични изменения в човешкия организъм. Зад т.нар. кървави вампири напр. учените виждат множество заболявания на кръвта, които стават причина пострадалите да търсят здрави донори, осигуряващи тяхното оцеляване. Болните от порфирия и хепатит в древността са набавяли необходимите си вещества чрез консумиране на прясна човешка кръв, а болните от анемия или каталепсия в миналото са били оприличавани на демони заради жълтеникавия си цвят и смъртните си припадъци. Много пъти точно такива хора, които са изпаднали в каталептичен шок, когато чуват и виждат всичко, но не могат да реагират по никакъв начин, били обявявани за мъртъвци и погребвани приживе. Ако скоро след това те излизали от паралитичната тръпка, още преди да ги споходи действителната смърт в ковчега, болните проявявали свирепо усилие да се освободят от пoгребния затвор и да се завърнат при своите близки. Разбира се, това рядко било възможно и най-често те били доубивани от роднините си по познатия в ритуалите начин чрез пробождане или насичане, разстрелване или изгаряне. Това донякъде предлага логично обяснение защо вампирите посещавали само свои близки, с които били в кръвна или любовна връзка, и защо изпитвали отмъстителен гняв към тях. Когато все пак съживените демони успявали да се домогнат до виновниците за преждевременната си смърт, те безмилостно ги нападали, ранявали ги и отново бягали преди следващия си смъртоносен припадък. Хранели се от възпоменателни трапези и можели да заменят кървавия елексир само с мляко, което е другата животворна човешка течност и затова единственият субститут на кръвта. Красноречив пример по този повод е ужасната сцена от филма на Ан Райс (Anne Rice) “Интервю с вампир” (1994 г.), когато нюорлеанският демон Лестад (Lestat) захапва до кръв изпълнената гръд на проститутката. Демоничната еротика на нощния гост е негова характерологична черта още преди той да се превърне в герой на готическата литература и модерното кино. “Вампирът във фолклора е сексуално създание и неговата сексуалност е обсесивна - подчертава Пол Барбър; - наистина в Югославия, когато той [вампирът] не смуче кръв, е склонен да мори вдовицата си чрез любов, така че после тя да линее като всички негови жертви”5. Съвременните учени присъединяват към класа на кървавите вампири и някои типове сексуални маниаци като напр. кървавите фетишисти, които постигат сексуално удовлетворение от предизвикването на кръвотечение и консумацията на кръв. Всякакви психопати и серийни убийци, окултисти и готик маниаци, заедно с болните от мигрена, фотофобия и различни степени на ноктурализъм съставят другата голяма група на т.нар. психовампири. Много от тях се подхранват от мисълта, че поглъщат душевна енергия от хората, с които общуват - било по време на секс или на масови събрания, на мистични празници или колективни забави в реално и дори виртуално време.

Зад митичните зомби също стои труизмът, че в действителност те никога не са умирали. По време на фаталния за тях спиритуалистичен ритуал, жертвите на бокор са били натравяни чрез зомби прах, който причинявал паралитични симптоми, амнезия и трайни ментални увреждания след преживяна кома. Така зомби са представлявали изкуствено създадени невротици и психопати, които от активна социална заплаха, според магьосника, са се превръщали в пасивно бреме за общността - от опасни престъпници, които застрашават собствената му власт, бокор ги е преобразявал в безвредни идиоти, които вършели черната работа в полето. След всичко това може да се обобщи трайната обвързаност на митичните вампири със заболявания на кръвта и на сексуалния инстинкт, и фундаменталната връзка на митичните зомби с токсични поражения на психиката. Може да се каже още, че тези феномени от чисто биологичен порядък рефлектират върху културните форми на техния демонологичен статут, който поставя човека-вамп като адски прелюбодеец, същински антипод на платоничната християнска обич, и представя човека-зомби като перфектен роб, самото отрицание на колониалната система на управление.

Символическите измерения на демонизма могат да бъдат разпознати и в историческите представители на вампиризма и зомбизма. В топ класацията на историческите вампири първо място безспорно заема румънският нобел от ХV в. Влад Тепес (Vlad Tepes), кръстен от собствения си баща “Дракула” (Dracula), тоест син на дракона или на дявола, който по-късно получава и народното прозвище Влад Побивачът на кол (Vlad the Impaler), защото любимото му занимание било да убива жертвите си върху дървен кол. Биографията на Влад Дракула фактически разкрива трагедията на едно човешко отмъщение, придобило налудни размери. След като още в юношеска възраст бил предаден от баща си като заложник при турците, осигурявайки временния мир между османските завоеватели и местното население, Влад Тепес се завърнал след години като масов убиец и кървав садист. Неговото име става известно в локалната история преди всичко с военните му походи срещу турците, от чиято войска впрочем той набирал бъдещите си жертви. И до ден днешен Румъния помни трансилванския граф не като престъпник, а като народен герой, за когото демоничната слава е само една от ирониите на съдбата. И така, ставайки свидетел на нечувани жестокости в турските затвори, усвоявайки техните форми на изтезание, бъдещият румънски васал се превърнал в демоничен злодей, който пленявал жертвите си, разпъвал ги на кръст и в същото време ги побивал на дървен кол, наслаждавайки се на мъчителната им смърт и бавната им агония. Понякога присядал сред гора от трупове, доумъртвявал ги и пиел кръвта им вместо вино към блюдото си. Според историческите данни тази участ сполетяла около 20 000 турци, които имали лошия късмет да воюват срещу Влад Дракула. Някои учени дори предполагат роднинска връзка между известния румънския принц и унгарската аристократка от края на ХVІ в. Елизабет Батори (Elizebeth Bathory), наричана още Кървавата графиня, защото обичала да се къпе в кървава баня, приготвена от телата на собствените й прислужнички. Тя ги убивала по особено жесток начин, като ги обезобразявала и консумирала плътта и кръвта им още докато били живи. През 1610 г. Елизабет Батори била арестувана след пореден опит да похити девици, този път от благороден произход, при което помощникът й бил своевременно убит, а тя - затворена до края на живота си в спалнята на замъка й в Карпатските планини. Според историческите архиви невинните й жертви наброяват около 650 девойки, прислужвали или посещавали дома на демоничната дама. Сред богатия мартиролог на историческите демони стоят редица забележителни личности като напр. френският писател Маркиз дьо Сад (Marquis de Sade) и кралицата на Вуду от Ню Орлеанс Мери Лавю (Marie Laveau), известна в едни случаи като Ли Гранд Зомби (Li Grand Zombi), а в други случаи като жената-вамп заради клюките на тогавашното нюорлеанско общество и клеветите на гръцкия журналист от началото на ХІХ в. в Америка Лафкадио Херн (Lafcadio Hearn).

Като цяло демоничните проявления на историческите вампири и зомби се свързват с различни сексуални перверзии и социални ексцеси, които затвърждават представата за митическите демони като чудовищни форми на любовни и политически изчадия. От една страна, човекът-вамп се превръща в съвършено отрицание на викторианската етика, защото чрез художествената литература и игралното кино става средство за задоволяване на сексуалните фантазии на обществото, а от друга страна, човекът-зомби израства до абсолютно отрицание на европейския колониализъм, тъй като чрез магическите ритуали и модерния окултизъм става начин за повеждане на биологична война между афроамериканците и западните хора. При това вампирите въплъщават изключителните фантазми на хомоеротичната любов, които често фаворизират образа на бисексуалната жена-вамп, схващана като повторен удар по лицето на викторианската етика и като протофеминистично отмъщение срещу фалоцентризма на патриархалното общество. В магическите практики на Вуду често пъти зомбирането се обръща против интересите на самата общност, посягайки на отстъпили от каузата за освобождение афроамериканци, които по този начин били принуждавани да се държат като роби на собствените си сънародници. От тук навярно произтича притчата за антицивилизационното поведение на човека-вамп, изсмукващ етичните корени на християнската цивилизация, и митът за комуналната социалност на човека-зомби (Homo Vodoun6), превърнал се в абсурден прототип на комунистическия хуманизъм (Homo Sovieticus7). Кръвопиецът и Работникът от ХХ в. се оказват семпли, но коварни превъплъщения на традиционния демонологизъм, зад който стоят тежките откъм гримаса, но откровени откъм съдържание човешки типове “вамп” или “зомби”.

Тридесетте години на отминалия век дават на своята демонична епоха не само филмите “Дракула” от 1931 г. и “Бяло зомби” от 1932 г., но и детективския комикс на Боб Кейн (Bob Kane) “Случаят с химическия синдикат” от 1939 г., в който за пръв път се появява демоническият антигерой Батман - човекът-прилеп, плашилото за всички вампири и зомби по света. Замислен като герой на рационалистична криминална сага, Батман се превръща във фаворит на постмодерния демонологизъм, схващан като пародиен паноптикум на демони и магьосници, богове и зверове, престъпници и светци от всички селения на митологическата фантазия. Идеята на Боб Кейн е инспирирана първо от скицата на Леонардо да Винчи с човека, опитал се да полети с крила на прилеп, после от мистериозния филм на нямото кино “Шепнещият прилеп”, и накрая от маскираните като прилепи герои в екранизацията на “Сянката и Зоро”. В тази първоначална версия на Батман човекът-прилеп израства от един обикновен тийнейджър на име Брус Уейн (Bruce Wayne), който неволно става свидетел на убийството на родителите си и после решава сам да отмъсти за тяхната ужасна гибел. Момчето се записва да следва криминология, започва да спортува бойни изкуства и се заема с изобретяването на високотехнологични оръжия за персонална война. Неочаквано обаче една вечер младият борец е стреснат от нахлул през прозореца прилеп и това го подсеща да се предреши като демоничен прилеп, за да тревожи по този начин страхливите и суеверни сърца на престъпниците преди фаталната схватка. В останалите си комиксови, анимационни и игрални версии Батман побеждава маймуна-вампир, японски зомбификатор, жена-котка и всякакви други злодеи от традиционно-митологичен или модерно-сциентистки тип. Разположен някъде между културните си дубльори Супермен (Superman) и Шерлок Холмс (Sherlock Holmes), Батман (Batman) се оформя като най-комплексния, енигматичен и драматически привлекателен криминален борец от пантеона на идеалните герои. Далечен наследник на готическата фантастика и езическата митология, Batman (човекът-прилеп) се явява инфантилно и благородно превъплъщение на Batman (човекът прилеп) - човека-вамп или човека-зомби от страшните приказки и перверзните игри на възрастните.

633085_orig.jpg

Lestath

Вампирите !

Вампирите !!!

633099_orig.jpg

Българите са особен народ. Три неща се набиха в очите ми, когато Хък Хогбен (принуден от обстоятелствата!) най-после се сети за изоставената си рожба и за първи път посетих родината му. Българите изповядват православието, пишат на някаква странна азбука, наречена кирилица, и мразят да поддържат чистотата извън дома си. Хък твърди, че тези черти са традиционни за почти всички източноевропейци, но аз не му вярвам. Когато се запознах с нравите, обичаите и преданията на този народ, с ужас открих, че българите са кръвожадни и в буквалния, и в преносния смисъл.

Вглъбени в себе си и в злощастната си съдба през комунистическата и посткомунистическата епоха, източноевропейците май изобщо не си дават сметка, че има една на пръв поглед несъществена причина Западът все още да гледа на тях с едно на ум. Шенгенската преграда в края на ХХ век официално бе издигната заради нелегалната емиграция. Ала специалистите по народопсихология са убедени, че дълбоко в някои мрачен ъгъл на модерните западняшки души се таи вледеняващата мисъл, че всички люде, населяващи обширната област от Трансилвания до Гърция и Урал, след смъртта си по стара славянска традиция излизат от гроба и стават вампири.

Справедливи ли са тези опасения? Ето как изглежда според Дж. Гордън Мелтън част от официална хронология на вампирите в европейската история.

1047: Думата вампир (упыр) за първи път се среща в официален документ, отнасящ се до руския принц Упир Лихий от Велики Новгород

1190: В De Nagis Curialium от Уолтър Мап методично са изброени всички вампири в Англия

1196: В Хрониките на Уилям от Нюбъро отново се появява списък на английските вампири

1477: Владетелят на Трансилвания Влад II Тепеш излиза от гроба и става вампир

1560-1614: Унгарската графиня Елизабет (Ержейбет) Батори приживе вампирясва

1672: В Истрия (Хърватско и Словения) пламва вампирска истерия

1710: Истеричната вълна се прехвърля в Източна Прусия

1750: Втора вълна от ужас залива Източна Прусия

1810: Английски вампири масово режат вените на овцете и изпиват кръвта им

1874: Вампири смучат кръвта на ирландски овце

Сигурно веднага ви направи впечатление наглата западняшка пристрастност. Само вампирите от Източна Европа са назовани по име, а западните им колеги тънат в неизвестност зад безличните вълни от масова истерия! Ако желаете да поспорите на тази тема с автора на цитираната хронология, можете да му пишете на адрес: vampires@afn.org. Аз вече му досадих, но Дж. Гордън Мелтън високомерно ми отговори, че моята извадка от писанието му била още по-пристрастна от неговата хронология.

Както и да е! Пряко волята на г-н Мелтън проучванията на Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч все пак успяха да извадят на светло имената на 10-те най-известни западноевропейски вампири (също в хронологичен ред):

1.Жил дьо Ре(1404-1440)

2.Жил Гарние(кр. на XVI в.)

3.Клара Гайслерин (кр. на XVI в.)

4.Антоан Лежер (?-1824)

5.Виктор Бертран – вампирът от Монпарнас(XIX в.)

6.Винченцо Верзини (кр. на XIX в.)

7.Виктор Ардисон – вампирът от Мюй(нач. на XX в.)

8.Фриц Хаарман – вампирът от Хановер(1879-1925)

9.Петер Куртен – вампирът от Дюселдорф(1883-1931)

10.Джон Джордж Хейг – вампирът от Лондон(?-1949)

Макар ясно да се вижда, че вампирясването има отколешни традиции в Англия, Франция и Германия, всички изследователи кой знае защо се надпреварват да изтъкват славянската вампирска традиция от XV-XVI в. При това на източноевропейските вампири се приписва някаква патологична сексуалност и маниакална страст към откритите вратове на привлекателните девойки. Главният виновник за тези изкривени представи несъмнено е Брам Стокър – приятелят на Хък Хогбен, който майсторски увековечи като в криво огледало влашкия войвода Влад III Тепеш в своята книга Дракула, и в днешно време писанията му с лека ръка се приемат на сериозно.

Дълго време интуитивно усещах, че има някаква разлика между вампирите от Източна и Западна Европа, но я отдавах на културните различия. Все пак източната цивилизация е много по-стара от западната! Но един ден най-сетне попаднах на подходящ откъс от дневника на Хък, който обясни всичко.

Из дневника на Хък Хогбен:

23 август 1494 г. Днес по желание на вдовицата направих аутопсия на един трансилвански вампир и открих, че приживе е бил ухапан от бясно куче! Приятната женица твърдеше, че се е любила с мъжа си най-много веднъж на месец, а вампирясалият й съпруг за два дни беше посегнал на трийсет девойки. Симптомите на бяса подозрително напомнят на славянските поверия за вампирите. Тази все още неописана болест предизвиква толкова ужасни мускулни спазми на лицето и шията, че жертвата наистина заприличва на побесняло куче или вълк. Болният получава болезнена ерекция, траеща няколко дни. Той бяга като попарен от шума, светлината, огледалата и водата, но изпитва неудържимо желание да хапе до кръв и да задоволи изгарящото го сексуално желание. Прегледах статистиката и догадката ми се потвърди напълно. Масовата поява на вампири в Източна Европа съвпада с епидемиите от бяс сред дивите животни. Дано да не забравя да публикувам това откритие в някой медицински алманах.

Ала като много от благородните му пориви и този бързо изфирясва от главата на Хък*.

* Този път драконът по изключение е прав! Сетих се едва след 500 години във Виго по време на един научен диспут с моя приятел д-р Хуан Гомес Алонсо, който сам бе стигнал до същия извод. Коментар на Хък Хогбен.

Добре, че народите в Източна Европа скоро сами намират цаката на вампирите. Унгарците и румънците погребват потенциалните вампири със специално острие около врата, здраво захванато за ковчега, така че ако трупът понечи да се надигне от гроба, да се самообезглави. Когато мъртвецът е ерген, румънците се подсигуряват и с друго острие, насочено право в сърцето. Освен това всички славянски народи поръсват около гроба просо, та вампирът да се подлъже и да започне да го събира вместо да ходи да смуче кръв. За всеки случай мнозина източноевропейци окачват на вратите на домовете си тръни по подобие на Исусовия венец. А по-страхливите се закичват с всичкото семейно сребро, включително приборите за хранене, и ходят с протегната ръка, в която стискат кръст.

Вековният опит позволи на славяните да разработят тестове за откриване на гробовете на потенциалните вампири. Те се основават на проверения факт, че едноцветен (бял или черен) кон, язден от девственица, никога няма да стъпи на гроба на вампир.

Сърбите пък са уверени, че всеки пропаднал гроб е вампирски. Така се ражда поверието, че най-много вампири се появяват след дъжд. Такива гробове веднага се отварят, трупът се пробожда с кол, обезглавява се, главата се премества в краката, тленните останките се посипват с тръни, върху трупа се натрупва слама и се запалва, та вампирът безвъзвратно се кремира.

На Запад обаче по отколешна традиция не вярват на източноевропейците и затова там се ширят редица заблуди за вампирите.

Първа заблуда: В Източна Европа слагат храна край гробовете, та когато мъртвите вампирясат, да има какво да хапнат и да не посягат на девическите вратове. Всъщност всяка източна баба знае, че тази храна е за из път на душите, тръгнали към отвъдното.

Втора заблуда: Мъртвите души в Източна Европа жадуват за кръв, защото така ще придобият сила да възвърнат към живот и телата си. Тази заблуда се крепи единствено на факта, че западняците никога не са били под турско робство. Те изобщо не проумяват как може и в гроба човек да гори от желание да си отмъсти на поробителя.

Трета заблуда: Появата на вампири е предвестник на чума. Всъщност, нещата стоят точно обратно. Известно е, че по време на ужасната чумна епидемия (1347-1351), наречена Черната смърт, мнозина заразени са погребвани полуживи и някои късметлии наистина успяват да излязат от гроба. Други нещастници пък напразно се мъчат да сторят този подвиг, вдигайки шум в гробищата. Така при ексхумацията вече мъртвите им тела изглеждат изкорубени, устата - ужасно разкривена в посмъртен вик, а под ноктите им има кръв – съвсем нормално състояние, като се има предвид, че не са умрели от чума, а от задушаване.

Четвърта заблуда: Можеш да убиеш вампир, като забиеш в гърдите му кол. В този случай става дума за най-простодушна аналогия. Тъй като Влад III Тепеш приживе набивал враговете си на кол, някои умници са си навили на пръста, че на всички вампири им се полага същото, за да пукнат.

Пета заблуда: Най-склонни да станат вампири са рижите хора със сини очи и заешка уста, родени на Коледа, отритнати от обществото и влезли в гроба без последно причастие. Всъщност никой от челната десятка на вампирите и на Изток, и на Запад, не отговаря на това описание. Статистически е доказано, че от обявяването на Коледа за християнски празник до началото на ХХ в. са се родили само двама души, дето се вписват в този портрет. Преди около сто години техните тела бяха изровени и учените се убедиха, че те никога не биха могли да вампирясат, защото отдавна са станали на прах.

Шеста заблуда: Върколаците са вампири. Тази грешка прави само онзи, които не познава добре балканския фолклор. Всъщност върколаците са зли духове, които кръвта на убит човек призовава от отвъдното. Те само временно се намъкват в мъртвото му тяло, за да отмъстят на убиеца и после по живо по здраво се прибират у дома. В древността по-хитрите престъпници създали обичая убитият да бъде погребван с монета, а по-късно с восъчен кръст в устата и така се измъквали от възмездието, защото злите духове смятат отворите под кръста в човешкото тяло за нечисти и не обичат да се намъкват в трупове през тях.

Седма заблуда: Вампирите и таласъмите танцуват по налъми. Докато за таласъмите страстта към налъми може да се обясни с римата, то никой не може да даде що-годе сносно обяснение за какво им са на вампирите налъми. При това е доказано, че всички вампири в европейската история са прилично облечени, а някои дори носят войнишка униформа или доброволно сътрудничат на полицията.

Осма заблуда: Който не понася миризмата на чесън, е вампир. Добре известно е, че най-пълноценно чесънът се използва във френската кухня, и би трябвало вампирите да са изключително рядко явление сред този народ, но за съжаление статистиката показва, че Франция е на второ място в света по брой на вампирите на глава от населението след традиционния водач – Трансилвания. Има и едно изключение. Еврейската кухня също много уважава чесъна, но до ден днешен не е регистриран нито един случай чистокръвен евреин да вампиряса.

676675_orig.jpg

Lestath

ВАМПИРИТЕ: МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ ?!

633100_orig.jpg

Оказва се, че легендата за вампирите може да бъде обяснена с болестта БЯС. По-рано слуховете за среднощни същества, пиещи човешка кръв, са били приписвани на хора болни от шизофрения, докато един испански невролог не стигнал до извода, че в крайна сметка вампирите са хора страдащи от бяс. Тази идея се зародила у него докато гледал филм за вампири, а по сериозни доказателства получил след задълбочено изучаване на антропологични данни и старинни медицински ръкописи.

По думите на професора описанията на вампирите и болните от бяс хора си приличат удивително много. Освен това, епидемия предизвикана от това заболяване се е разразила в Унгария приблизително през 1721-1728 год. - именно там и именно по това време се появяват и първите легенди за вампири. Приблизително 25% от страдащите от бяс хапят други хора. Мнозина от тях, също както вампирите, не носят в себе си огледала и силно миришещи вещества. Ако болният подуши силната миризма на чесън (едно от популярните оръжия срещу вампири)или види отражението си в огледало, може да получи силни спазми в гърлото и лицевите мускули. В резултат на това, отбелязва невролога, болният може да започне да издава хрипливи звуци, да оголва зъбите си, а по венците му избиват кървави петна.

Повечето вампири са мъже, а заболяването бяс се среща при тях 7 пъти по често отколкото при жените. Вампирите, както е известно, не издържат на дневна светлина, а страдащите от бяс често бродят нощем. Освен това вампирите имат ненормално привличане към представителите на противоположния пол, а при “бясните”, вследствие на заболяването, се получават увреждания на мозъчните центрове контролиращи емоциите и поведението, в резултат на което сексуалната им активност се повишава.

Легендарната способност на вампирите да се превръщат в животни (например, в прилепи) може да се обясни с това, че хора и животни със сходно яростно и странно поведение, могат да се приемат за едно и също същество, смята професора. В началото на ХVІІІ в., когато върколаците били основна тема по вечерните събирания, умрелите често били изваждани от гробовете си, за да се провери били ли са вампири или не. За такива били смятани мъртви, които излеждали като живи или от устата им капела кръв.

При хората починали от бяс, се наблюдава кръвотечение от устата дълго време след смъртта. Ако тялото бъде заровено във влажни и студени райони като например на Балканите, то може да се запази в добро състояние в продължение на месеци или дори на години.

683636_orig.jpg

По материали на ИТАР-ТАСС

Източник: http://www.secretsbg.com

Lestath

Граф Дракула !

Граф Дракула !!!

633101_orig.jpg

Той е готов да отмъсти на всеки , дори на самия Господ. Притежава вечен живот за своята вечна битка за мъст... Отхвърлил е лицемерното християнство и е приел за своя светлина мрака...

Потомък на стар благороднически род , Влад Дракула III е роден през 1431 г. в Сигишоара, Трансилвания. Баща му, Влад II е приет в ордена на дракона (основан от император Сигизмунд) за заслугите си в борбата срещу неверниците. Орденът на дракона е един от най-известните, заедно с ордените на рицарите хоспиталиери и тевтонския орден. Емблемата на ордена е дракон с разперени криле, над него кръст. ‘Драк’ на румънски означава ‘дракон’, но също и ‘дявол’. Така Влад III е наречен ‘Дракула’, т.е. синът на дракона. Той живее във време на политически хаос – различни аристократи си оспорват територии, османските нападения са ежедневие, а предателствата и интригите – част от бита. Като млад, Влад е изпратен от баща си като заложник в Адрианопол, с цел да стабилизира мира, сключен с османските войски. Влад прекарва четири години във вражеския лагер. През това време е извършен преврат и баща му, по това време владетел на Влашко, е убит. Подкрепян от турците, 17-годишния Влад се завръща в страната си и си връща властта. Впоследствие той укрепя позициите си с помощта на Унгарското кралство и премества столицата на Влашко в Тирговище . Там той започва да прочиства ‘съмнителните’ боляри, много от които са били противници на баща му. Скоро Влад Дракула става известен като ‘Цепеш’ – ‘набиващият на кол’ – прозвището му е дадено от турски летописци. Твърди се, че за сравнително краткото си управление, той е екзекутирал чрез набиване на кол над 5 0 000 души. Скоро не само непокорните васали си навличат гнева на Дракула – ориенталското мъчение, което Влад най-вероятно е видял (и харесал) по време на престоя си в османските земи започва да се прилага повсеместно. Крадци, измамници, прелюбодейци, шарлатани и военнопленници, жени, мъже, деца, настоящи и бъдещи врагове – всички те са ставали жертви на един от най-кръвожадните аристократи в историята. Един от най-добре документираните случаи на подобни наказания е ‘гората от колове’, която султан Мохамед II вижда, когато наближава столицата на Влашко – 20 000 турски военнопленници са набити на кол и телата им са оставени пред портите на града за назидание. Освен набиването на кол, Влад използвал и други, класически методи – ослепяване, изгаряне, скалпиране, рязане на уши, носове и крайници. Колкото и странно да звучи, политиката на Дракула му спечелила репутацията на строг, но справедлив управник със строг морал и национална гордост. И все пак е трудно да се пренебрегне склонността на Влад III към садизъм, която ясно говори за психическа нестабилност.

Падението на Влад Цепеш започва, когато след силна атака на турските войски, той е принуден да избяга в Трансилвания. През това време собственият му брат Раду завзема Влашко и установява про-турски отношения. Подкрепян от Унгария и принца на Трансилвания, Влад Дракула си връща властта. За нещастие обаче, нова масирана атака на османските войски сварва Влад неподготвен. Дракула загива край Букурещ в края на 1476 г. Главата му е изпратена в Константинопол и набита на кол за назидание на раята. Предполага се, че тялото му е погребано в манастира Снагов, недалеч от Букурещ. Но дори и след смъртта на ‘сина на дракона’, мрачната слава на владетеля се запазва...

Граф Дракула и Влад Цепеш – дали те са една и съща личност? За феновете на легендарния кръвопиец, Влад е нещо като потвърждение, че вампирите съществуват. За историците и почитателите на първообраза на Дракула обаче, разликата между двете личности е като от земята до небето или по-точно от земята до дълбините на Ада, защото няма съмнение, че и двамата са отрицателни герои, прочути със своята жестокост.

Най-ярката връзка между Влад Цепеш и вампирът Дракула е романът на Брам Стоукър, публикуван през 1897 г. (Въпреки, че още същата година на театралната сцена се появява пиесата ‘Дракула’, тя се превръща в хит едва през двадесетте години на 20 в., когато е адаптирана от Хамилтън Дийн) Освен класика, това произведение е и център на дискусии – доколко книгата отговаря на фактите? Водещи историци и литературоведи като Елизабет Милър са на мнение, че Стоукър е имал ограничена информация и въпреки, че романът му е вдъхновен от истории за вампири и историческия Влад Цепеш, граф Дракула е рожба на въображението на писателя. Като един от примерите в защита на тази теза, Милър изтъква факта, че в романа на Стоукър не се споменава нищо за набиването на кол, детайл, който несъмнено би бил в полза на героя. Истината е, че въпреки че Стоукър прекарва доста време из лондонските библиотеки в опити да открие подробности за Дракула, всичко, което намира са страховити полу-легендарни истории за ужасен тиранин. Кървавата слава на Цепеш е основно благодарение на западноевропейски летописци, които разпространяват смразяващи кръвта истории за свирепостта на румънския болярин. Интересно е, че централно и източно-европейските източници са далеч по-благосклонни към Дракула.

Румънските ни съседи гледат с уважение към Влад Цепеш и също, подобно на редица западни историци и културолози, се опитват да разделят истинския Дракула от художествения. Факт е, обаче, че за много хора Дракула е най-интересното нещо в Румъния. А да имаш за визитна картичка вампир се оказва много печелившо. Всеки турист иска да посети замъка, където е живял Дракула и прочутите трансилвански гори. А това, че тези места са били обитавани от съвсем друга личност – Влад Цепеш – е, това е просто подробност.

В много отношения влиянието, което оказва романът на Стоукър е по-голямо от това на митовете и историята. Книгата му се сдобива със стотици версии – в киното, театъра, изобразителното изкуство... Един от най-ранните опити е дело на немеца Фридрих Вилхелм Мурнау: през 1922 г. той заснема “ Носферату ” , лентата е сред първите шедьоври на Експресионизма и е опит на Мурнау да пренесе героя на Стоукър на екрана. За съжаление обаче преговорите за авторските права не са успешни и сценарият бива преработен; така граф Дракула става граф Орлок – ролята е поверена на смразяващия актьор Макс Шрек, който по незабравим начин пресъздава аристократичното чудовище. Наскоро бе заснет филма “ Сянката на вампира ” , който разказва за снимките на великолепния хорър на Мурнау... През годините образът на графа претърпява редица промени – от сурово и ужасяващо хищно създание той става коварен прелъстител с неутолима жажда за кръв, по възможност – от девственици... Години по-късно го виждаме като цветнокож, като анимационен герой или образ от компютърна игра; десетки романи го ползват за вдъхновение, той буквално е навсякъде. Виждаме го в хитове, като третата част на “ Блейд ” и модерния “ Ван Хелсинг ” или като фигурка от щанда за играчки. Има го и в редица пародии, които го превръщат в комичен герой...

Граф Дракула прилича на човек и се държи като такъв. Живее в прословутия си замък и има благородно потекло... Истината обаче е, че графът е завърнал се от света на мъртвите звяр: със свитата си от тъмни слуги и вампирски невести той търси изгубената си любов... Често обаче се увлича и по манията за господство над света. Той е могъщ, но все пак уязвим – пази се от чесън, разпятия и слънчева светлина... Не обича особено и дървените колове. През 30-те години на миналия век актьорът Бела Лугоши изпълнява ролята на графа в една от най-добрите адаптации до момента, дело на култовия Тод Браунинг. През 50-те истинският ветеран за жанра, англичанинът Кристофър Лий, поема щафетата с филма “ Ужасът на Дракула ” , в който Питър Къшинг пък е в ролята на безпощадния убиец на вампири Ван Хелсинг, вечен съперник на злото. В началото на 90-те режисьорът Френсис Форд Копола прави нов прочит на романа на Стоукър и за главната роля отново е избран британец – Гари Олдман. Версията на Копола има претенциите да се доближава най-силно до литературната си основа и показва Дракула като зло творение с различна форма – старец, аристократ, вълк, прилеп... или дузини плъхове...

Смъртта на Дракула го дарява с безсмъртие и дори днес вампирското му присъствие не спира да ни преследва.

683677_orig.jpg

Lestath

История на вярванията във вампири !?!

633118_orig.jpg

Вампирите. Откъде произлизат всъщност?

Всеки от нас се е допирал по някакъв начин до вампирската тематика. Дали чрез филм за тях - като “Интервю с вампир”, “Кралицата на Прокълнатите”, “Блейд”, “Вампирите на Джон Карпентър” и др., или благодарение на някой разказ. Или пък книга на Ан Райс, Брам Стокър, Тери Пратчет.

Къде започва за първи път да се говори за вампири? В Източна Европа - сред българи, сърби, чехи, поляци, гърци, албанци, унгарци и румънци. След 1730 година, когато първите гръцки територии се освобождават от османско владичество, започва разпространяването на вярванията във вампири из цяла Европа. Много скоро за вампири започват да пишат Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други западноевропейски писатели. Кулминацията е през 1897 година, когато излиза бестселъра на Брам Стокър “Дракула”. След това е знаменития филм на Тод Браунинг със същото име, излязъл през 1931 година.

Поверията за вампири са свързани с култа към предците на източноевропейските славяни. Митичните вампири са представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демони поради нарушение на етносоциалните норми приживе или грешно направени погреб*лни ритуали. Всякакви грешници и невинни хора, към които е извършен грях, са потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконно родените; продължи се с разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче мъртъвци. Всички те са чуждите на общността индивиди.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални наименования, има няколко главни разновидности, които са според магическата сила и формата на демонизма:

- тенец - това е вампир-сянка;

- върколак - вампир-песоглавец. Обитава изоставени воденици, ханове, плевници и край кръстопътища. Когато някой мине край скривалището му, той го удушава, изпива му кръвта или го изяжда целия. Българите вярвали, че върколаците предизвикват слънчевите и лунните затъмнения, отхапвайки част от небесното светило.

- плътеник - човекоподобен демон, само че без кости. Като изпълнен с кръв мех от човешка плът; преданията за него са в Западна България.

- същински вампир - човекоподобен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ на външен вид живите. Вярвало се, че вампирите денем се превръщат в животни. Освен това според поверията ако вампир бъде обичан от обикновена жена три години той става отново обикновен човек.

Нещо много интересно: според поверието ако жена забременее от вампир, детето приживе нощем се превръща в такъв, може да вижда, разпознава и открива другите вампири, като ги гони и убива. Не знам за вас, но това ужасно ми прилича на Блейд (като изключим частта за вампирясването нощем)...

Европейската представа за всемогъщия човек-вамп представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво-блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване. Така от славянската представа за песоглавия кръвопиещ демон, провиращ се под заслоните на видимия свят, се стига до общоевропейската представа за оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон, прелитащ ниско над заспалото човечество. Според класическата дефиниция на Борхес, всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая на вампира са: кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.

Кръвосмучещият прилеп от семейство Десмодонтидае (Desmodontidae) напомня летящ вълк с едрите си кучешки зъби, душенето на жертвата и лоченето на кръв. За разлика от вълка обаче, прилепът вампир е идеален прототип на човека-демон не само заради ръкокрилата си конструкция, но и заради фината си хищност - при похищение прилепът-вампир “размахва крила и така навява на своята жертва приятна прохлада, а с нея и крепък сън” [цитат], от зъбите си изпуска обезболяващ секрет, а слюнката му има противосъсирващ ефект, който осигурява продължително и облекчаващо кръвотечение.

Набезите на прилепа-вампир са опасни за човека не толкова заради загубата на кръв, колкото с пренасянето на заразни болести, които често са смъртоносни. В тропиците на Южна Америка прилепите-вампири най-често пренасят болестта бяс, чиито клинични признаци според д-р Гомез Алонсо поразително напомнят митологичните качества на хората-вампири, демонизирани след кървавата целувкана нощния си гост. Според поверието, във вампири се превръщат не само злодеите, но и невинните жертви на “любените” от вампир, които предават като демонична зараза членството си в Света на Мрака.

Между другото, приликите между хората-вампири и болните от бяс хора са много. Епидемия от бяс се е разразила в Унгария през 1721-1728 година (както писах по-горе, големият бум на легенди за вампири из цяла Европа е около 1730 година). 25% от болните от бяс хапят други хора. Мнозина от тях, също като вампирите, не носят със себе си огледала и силно мирищещи вещества. Ако болният подуши силна миризма на чесън (едно от популярните оръжия срещу вампири) или види отражението си в огледало, може да получи спазми в гърлото и лицевите мускули. В резултат на това, болният може да започне да издава хрипливи звуци, да оголва зъбите си, а по венците му да избиват кървави петна.

Както е известно, вампирите не издържат на дневна светлина, а болните от бяс често бродят нощем. Освен това вампирите имат неимоверно привличане към противоположния пол, а при “бясните” в следствие на заболяването се получава увреждане на мозъчните центрове, контролиращи емоциите и поведението, в резултат на което сексуалната им активност се повишава.

Освен това: през ХVIII век умрелите често били вадени от гробовете, за да се провери дали не са вампири. За такива били смятани мъртви, които изглеждали като живи, а от устата им капела кръв. При хората, починали от бяс, се наблюдава кръвотечение от устата дълго време след смъртта. Ако тялото бъде заровено във влажни и студени райони като например Балканите, то може да се запази в добро състояние в продължение на месеци или дори на години.

Като главно средство за погубването на набедените за вампири мъртъвци се обособява пробождането или прострелването на сърцето, схващано като двигател на живота, който трябва да бъде преустановен. Нарязването на дланите и петите, осакатяването и дори обезглавяването също се използва за убиване. Обгръщането на ковчега във венец от трънливи рози допълнително асоциира порязване и кръвоизточване. Това е използвано и в книгата на Брам Стокър “Дракула”, където покривайки ковчега на вампира с рози, ти го “заключваш” вътре и той не може да излезе. Розовият венец ни напомня короната от тръни на Христос.

Още нещо: в някои части на България са съществували вярвания, че убитият вампир се превръща в черна съсирена кръв, а не в пепел.

Зад т.нар. кървави вампири учените освен бяс виждат множество заболявания на кръвта, които стават причина заболялите да търсят здрави донори, осигуряващи тяхното оцеляване. Болните от порфирия и хепатит в древността са набавяли нужните си вещества чрез консумиране на прясна човешка кръв, а болните от анемия или каталепсия (припадък, придружени с пълна загуба на волеви движения, става при нервни заболявания, хипноза, летаргия и др.) са били оприличавани на демони заради жълтеникавия цвят и смъртните си припадъци. Много пъти именно хора, изпаднали каталептичен шок, през който чуват и виждат всичко, но не могат да реагират по никакъв начин, били обявявани за мъртъвци и погребвани живи. Ако скоро след това излизали от парализата, още преди да ги споходи действителната смърт в ковчега, болните проявявали свирепо усилие да се освободят и да се върнат при близките си. Разбира се, това рядко било възможно и те най-често били доубивани от роднините си по познатия начин - чрез пробождане или насичане, разстрелване или изгаряне. Това дава логично обяснение защо според поверията вампирите посещавали само свои близки, с които имат кръвна или любовна връзка и защо изпитвали отмъстителен гняв към тях.

Когато все пак “съживените демони” успявали да се домогнат до виновниците за преждевременната си “смърт”, те безмилостно ги нападали, ранявали и избягвали преди следващия си смъртоносен припадък. Според вярванията вампирите можели да се хранят само с кръв, а млякото бил единствения заместител на кръвта, защото е другата животворна човешка течност. Красноречив пример е сцена от филма “Интервю с вампир”(1994) по едноименния роман на Ан Райс, където нюорлеанския вампир Лестат захапва до кръв изпълнената гръд на проститутката. Демоничната еротика на “нощния гост” е негова характерна черта още преди той да се превърне в герой на готическата литература и модерното кино.

Съвременните учени присъединяват към класа на кървавите вампири и някои сексуални маниаци като така наречените кървави фетишисти (фетишист - човек, който прекалено много почита нещо), които постигат сексуално удоволствие от предизвикването на кръвотечение и консумацията на кръв.

Всякакви психопати и серийни убийци, окултисти и готик маниаци, заедно с болните от слънчева мигрена, фотофобия и различни степени на ноктурализъм, съставят друга голяма група на така наречените психовампири. Много от тях са уверени, че поглъщат душевната енергия на хората, скоито общуват - било по време на секс или на масови събирания, на мистични празници или колективни забави и дори виртуално време.

Въпреки всичко изписано дотук, трябва да кажа, че и в днешно време много хора вярват в съществуването на вампири и дори се определят като такива. Само че изключвайки всички митични сили и отвращението от чесън, светлина, сребро и всичко християнско. Дали вампири съществуват наистина, макар и различни от тези във вярванията, никой не може да ви каже със сигурност. Така стоят нещата и със психовампирите, често можем да четем за тях в списание “Кармичен кръг”.

Мит или реалност? Истината е, че никой не знае.

677925_orig.jpg

http://vampirezone.hit.bg

Lestath

Vampire Timeline !

Вампирски Хроники(дати и години)!!!

History for the Vampires !!!

633122_orig.jpg

1047

За първи път се споменава думата “юпир” в документ към руския принц за “Юпир Личи” или порочният вампир.

1196

“Хрониките” на Вилиам от Нюбърг. Те съдържат няколко истории за вампири от Англия.

1428

Влад Дракула или Влад Набивачът на кол е роден.

1477

Влад Дракула е екзекутиран.

1484

“Malleus Maleficarium” известна като библията на ловците на вещици е написана от Хейнрич Кремър и Джейкъб Спренджър. Дискутирана е темата как да се лови и унищожава вампир.

1560

Ражда се Ерцебет (Елизабет) Батори.

1610

Елизабет Батори е осъдена за убиването на няколкостотин момичета. Присъдата й е доживотен затвор.

1614

Елизабет Батори умира.

1679

Написан е немският вампирски текст "De Masticatione Mortuorum" от Филип Рор.

1727-1732

Арнолд Паоло става известен с вампирския си терор над град в Meduegna.

1734

Думата “vampire” става част от английския език. Публикувана е първата модерна вампирска поема “Der Vampir”.

1813

Вампир се повява в “Гяур” на лорд Байрон.

A vampire appears in Lord Byron's The Giaour.

1819

Публикувана е първата вампирска история в Англия – “The Vampyre” на Джон Полидон.

1828

Вампирите излизат на оперната сцена с “Вампирът” от Хенрих Маршнер. Премиерата е в Лайпциг.

1847

Ражда се Брам Стокър.

1872

В Италия Виценто Вирзени is convicted за убиването на двама души и изпиването на кръвта им.

1897

В Англия е публикувана книгата “Дракула” на Брам Стокър.

1924

Фриц Хаарман, “Вампирът от Хановер” е арестуван и осъден за убийството на над 20 души по “вампирски” начин.

1931

Излиза филмът “Дракула” с Бела Лугоши.

1932

Излиза филмът “Vampyr” с режисьор Карл Теодор Дрейър.

1936

Излиза филмът “Дъщерята на Дракула”

1943

“Синът на Дракула” с Лон Чени Младши в ролята на Дракула,

1962

“The Count Dracula Society” е открита в САЩ от Доналд Рийд.

1964

Започват телевизонни шоута с герои с вампирски характеристики - "The Munsters" и "The Addams Family".

1965

Джини Йънгсън създава фенклуб на граф Дракула.

1970

Шон Манчестър открива компания за вампирски проучвания.

Публикуването на “В търсене на Дракула” от Реймънд Т. МакНали и Раду Флоресцу.

Стефан Калпман открива център за вампирски проучвания.

1973

Блейд се появява за първи път в комиксовата поредица “Tomb of Dracula”.

1976

Първата част от “Вампирските хроники” на Ан Райс – “Интервю с вампир” – е публикувана.

1979

Франк Ланджела играе в римейк на “Дракула”.

1980

Ричард Чейс, наричан още Дракула Убиецът от Сакраменто, Калифорния, commits suicide in prison.

1985

Публикувана е “Вампирът Лестат” на Ан Райс и попада в листа на бестселърите.

1988

Публикувана е “Кралицата на Прокълнатите” на Ан Райс.

1991

Vampire: The Masquerade," вампирска ролплей игра е реализирана от White Wolf.

1992

Излиза “Дракула на Брам Стокър” с режисйор Франсис Форд Копола.

Андрей Чикатило в Русия е осъден на смърт след убиването по “вампирски” начин на 55 души.

Публикувана е “Историята на Похитителя на Тела” на Ан Райс.

1994

Излиза филмовата версия на “Интервю с вампир” на Ан Райс с Том Круз в ролята на Вампирът Лестат и Брад Пит в ролята на Луи.

1998

Излиза филмът “Блейд” с режисьор Стивън Норингтън.

Публикувана е “Пандора” на Ан Райс.

Публикувана е “Вампирът Арманд” на Ан Райс.

1999

“Виторио Вампирът” на Ан Райс е публикуван.

2000

Публикувана е книгата “Мемнок” на Ан Райс.

Излиза филмът “Дракула 2000” на Уес Крейвън – ново виждане на мита за Дракула.

2001

Публикувана е “Злато и кръв: Вампирът Мариус” на Ан Райс.

2002

Публикувана е “Фермата Блекууд” на Ан Райс.

“Кралицата на Прокълнатите” излиза на екран.

“Блейд ІІ” излиза на екран.

2003

“Ван Хелсинг” излиза на екран. Първият филм, в който главно действащо лице е най-известният ловец на вампири.

683605_orig.jpg

http://vampirezone.hit.bg

Lestath

Думата "вампир"

Думата "ВАМПИР" !!!

633121_orig.jpg

1. Свръхестествено същество или призрак, все още обитаващо човешко тяло, което според суеверията на Славяните и други народности по долното течение на река Дунав, напуска гроба си през нощта и поддържа своето подобие на живот като смуче топлата кръв на живи мъже и жени, докато те спят. Мъртви магъосници, върколаци, еретици и други подобни се превръщат във вампири, както и извънбрачни деца на незаконни родители и всеки един убит от вампир. При откриването на гроба на вампира, тялото - все още жизнено и алено - трябва да бъде изровено, промушено с бял кол и изгорено.

2. Канибал, садист или кръвопиец.

3. Прилеп-вампир.

През годините съм преровил хиляди речници и други книги, опитвайки се да окрия обобщаваща дефиниция на думата "вампир". За съжаление така и не успях. Наистина намерих множество определения и те всички назовават някакъв вид вампир. Но нито една не дефинира Вампирът.

Причината за това е очевидна. Попитайте хиляда души за определението за вампир и ще получите хиляда различни отговора. И това не е никак изненадващо. До този момент думата "вампир" се е превърнала в зле употребяван етикет за всевъзможни феномени.

В повечето от "нещата", наричани вампири, обикновено откриваме поне един от следните елементи: съживен труп, кръвопийство, кражба на живителна сила, контрол над други хора, паразитизъм. Изглежда такива неща се свързват със същността на вампира.

Първоначално думата "вампир" била използвана изключително за назоваване на традиционния съживен труп. Колкото и странно да изглежда, думата била употребявана за най-разнообразни видове немъртви. Някои вампири пиели кръв. Други убивали по различен начин. Някои можели да бъдет убити с чук и кол, а други били неуязвими за подобни средства. За едни се смятало, че са самият човек, завърнал се след смъртта, а за други, че са трупове обладани от демон. Единственото общо между всички тези "вампири" било това, че са "живи трупове".

В началото на XIX век въображаемият вампир се появил в литературата. Около сто години по-късно темата за вампирите била подхваната в киното. Сега вече са изминали още сто години, а междувременно стотици писатели "изобретяваха" нови и нови вампири.

Да се върнем обратно към реалността. Определени видове прилепи са наречени "вампири" Някои от тях пият кръв, а някои не. Какво още има? Чувал съм истории за вампирски богове и богини, приказки за пришълци-вампири от космоса. Почти всяко място на Земята има своите вярвания за подобни създания. Може да са хора-вампири, живи или мъртви, котки-вампири, змии, жаби, дървета, кристали и каквото ви дойде наум Всички те си имат особености и в повечето случаи се различават като деня и нощта.

И като че не ни е достатъчно това, ами и думата "вампир" се прикачва и към кръвожадни убийци. Несъмнено сте чели истории за "Графиня Дракула" ["Countess Dracula" - Elizabeth Bathory], "Вампирът от Дюселдорф" ["The Vampire of Dusseldorf" - Peter Kurten], "Вампирът от Хановер" ["The Vampire of Hanover" - Fritz Haarmann], или малко по-скорощния "Вампирът от Сацраменто" - Richard Chase]. Има множество престъпници държали се по изключително кръвожаден начин, които са спечелили прозвището "вампири".

За допълнително объркване французите решили да лепнат определението "вампир" и на некрофилите. Което означава, че жестокият осквернител на гробове Виктор Ардисон се появил в историята като "Вампирът от Мои".

Както казах, в началото на по-миналия век вампирите намерили място в литературата. Но сега изглежда вече имаме затворен кръг. Може да прозвучи странно, но въображаемият вампир е намерил път към реалността. Напоследък станахме свидетели на рождението на един нов вид вампир. Вдъхновен от работата на Ан Райс [Anne Rice] и други, група хора започнаха да се самоопределят като вампири до такава степен, че някои от тях дори се държат като такива. Те бяха наречени "псевдо-вампири" и "вампироиди". Това обаче като че не ги притеснява ни най-малко, защото те се смятат за истински вампири. А след като има толкова много неща наречени вампири - защо не?

633149_orig.jpg

http://vampire-valley.hit.bg

Lestath

Вампирите !

Вампирите!!!

633144_orig.jpg

Исторически погледнато, представата за вампири първоначално циркулира в ограничената зона между славяните на Източна Европа (особено сред българи и сърби, поляци и чехи, украинци и белоруси) и съседните им народи (предимно унгарци и румънци, гърци и албанци) до времето, когато отслабва османската империя в източната част на стария континент и след 1730 г. се освобождават първите сръбски и австрийски територии. Тогава настъпва осезателно раздвижване на популациите в европейското землище и не без посредничеството на циганските племена започва вълнуващата одисея на вампиризма в цяла Европа и света. Скритите демони от поверията на потиснатите християнски народи в европейския Изток плъзват на Запад, заселвайки незаетите места във фолклорните сказания на гали, келти и готи и оживявайки в романтическата литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампирическата истерия, обхванала Западна Европа през ХVІІІ в., накрая кулминира в бестселъра на Брам Стокър (Bram Stoker) “Дракула” от 1897 г. и в знаменития филм на Тод Браунинг (Tod Browning) “Дракула” от 1931 г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии.

Поверията за вампири са генеалогически свързани с култа към предците в християнския паганизъм на източноевропейските славяни. Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погреб*лните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените; продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци - всички те онагледяват идеята за социални маргинали и представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си - тенец, който е вампир-сянка; върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества. Европейският фантазъм за всемогъщия човек-вамп представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване. Така до славянската представа за песоглавия кръвпиещ човешки демон, който се провира под заслоните на видимия свят, застава общоевропейската представа за “оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон”1, прелитащ ниско над заспалото човечество. Според класическата дефиниция на Борхес всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая с вампирическия “кентавър” отвеждат към кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.

Асоциацията на човека-вамп с прилепа синонимизира познатата асоциация с вълка, доколкото кръвосмучещият прилеп от семейство Десмодонтидае (Desmodontidae) напомня летящ вълк с едрите си кучешки зъби, душенето на жертвата и лоченето на кръв. За разлика от него обаче, той е идеален животински прототип на човека-демон не само заради ръкокрилата си конструкция, но и заради фината си хищност - при похищение прилепът-вампир “размахва крила и така навява на своята жертва приятна прохлада, а с нея и крепък сън”2, от зъбите си изпуска обезболяващ секрет, а слюнката му има противосъсирващ ефект, който осигурява продължително и облекчаващо кръвотечение. Набезите на прилепа-вампир се оказват опасни за човека не толкова със загубата на кръв, която причиняват, колкото с пренасянето на заразни болести, които след фаталното пробуждане погубват човешкия живот. В тропиците на Южна Америка прилепите-вампири най-често пренасят болестта бяс, чиито клинични признаци според д-р Гомес Алонсо3 поразително напомнят митологичните качества на хората-вампири, демонизирани след кървавата целувка на нощния си гост. Според митичното поверие, във вампири се превръщат не само злодеите, но и невинните жертви на “любените” от вампир, които предават като демонична зараза своето членство към света на мрака.

Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници - прилепът-вампир. Специализацията на този хищник в храненето с животинска и човешка кръв го превръща в подходящ прототип на човека-вамп, чиято демонична злост също се съсредоточава в яростно поглъщане на кръв. Митичните вампири нощем се надигат от приюта на ковчезите си и тръгват към отпадналото в сън човечество, за да изпият кръвта и погубят жизнеността му. В тази сатанинска страст ортодоксалното християнство разчита дяволски замисъл, който цели да разстрои космическия проект на Бога. Вампирите смучат кръвта като земно вместилище на душата, с което трябва да бъде подронена целостта на божествения дух и пълнокръвието на космическия океан. Вместо към виното като към божия кръв, което носи културен и креативен смисъл, вампирите се ориентират към човешката кръв като към вино, която пряко трансцендира същността на Бога. Така тяхното зверско покушение се оказва адресирано не само към човешките същества, но и към божествената субстанция и се проявява не само като морална, но и като религиозна перверзия, разгавряща се с ценността на човешкия живот и със стойностите на християнските символи. Следователно подобна митологема, каквато представлява вампирическото поверие, може да бъде отхранена само в контекста на християнската култура, чийто патримониум се явява европейският континент и по-специално неговата източна периферия на Балканския полуостров.

Ритуалните противодействия срещу вампиризма въплъщават същите христологични представи за смисъла на човешката кръв и за значението на сърцето като генератор на душевна енергия. Унищожаването на вампири се заключава в такива действия, които повреждат механизма на този кървав метаболизъм между хората и демоните, божественото и дяволското. Като главно средство за погубване на вампири се обособява пробождането или прострелването на сърцето, схващано като физиологична турбина на “живота”, който трябва да бъде преустановен. Нарязването на дланите и петите, осакатяванията и дори обезглавяването на вампирите също целят да се прекъсне дейността на тази кървава центрофуга в демоничното тяло, което паразитира върху действителния човешки живот. Обгръщането на ковчега с венец от трънливи рози допълнително асоциира порязване и кръвоизточване, като предлага далечна алюзия с короната от тръни над Христовия лоб, който пролива божествената течност в името на човешкото спасение. Така кръвта като емблема на вампирическата демонология се слива с кръвта като един от символите на християнската вяра. Този тео- и демонологически комплекс отнася представата за оживели мъртъвци-кръвопийци към културния фон на християнския паганизъм в Европа и още по-точно към неговото архетипно положение при славянизираните Балкани.

Зад т.нар. кървави вампири напр. учените виждат множество заболявания на кръвта, които стават причина пострадалите да търсят здрави донори, осигуряващи тяхното оцеляване. Болните от порфирия и хепатит в древността са набавяли необходимите си вещества чрез консумиране на прясна човешка кръв, а болните от анемия или каталепсия в миналото са били оприличавани на демони заради жълтеникавия си цвят и смъртните си припадъци. Много пъти точно такива хора, които са изпаднали в каталептичен шок, когато чуват и виждат всичко, но не могат да реагират по никакъв начин, били обявявани за мъртъвци и погребвани приживе. Ако скоро след това те излизали от паралитичната тръпка, още преди да ги споходи действителната смърт в ковчега, болните проявявали свирепо усилие да се освободят от пòгребния затвор и да се завърнат при своите близки. Разбира се, това рядко било възможно и най-често те били доубивани от роднините си по познатия в ритуалите начин чрез пробождане или насичане, разстрелване или изгаряне. Това донякъде предлага логично обяснение защо вампирите посещавали само свои близки, с които били в кръвна или любовна връзка, и защо изпитвали отмъстителен гняв към тях. Когато все пак съживените демони успявали да се домогнат до виновниците за преждевременната си смърт, те безмилостно ги нападали, ранявали ги и отново бягали преди следващия си смъртоносен припадък. Хранели се от възпоменателни трапези и можели да заменят кървавия елексир само с мляко, което е другата животворна човешка течност и затова единственият субститут на кръвта. Красноречив пример по този повод е ужасната сцена от филма на Ан Райс (Anne Rice) “Интервю с вампир” (1994 г.), когато нюорлеанският демон Лестад (Lestat) захапва до кръв изпълнената гръд на проститутката. Демоничната еротика на нощния гост е негова характерологична черта още преди той да се превърне в герой на готическата литература и модерното кино. “Вампирът във фолклора е сексуално създание и неговата сексуалност е обсесивна - подчертава Пол Барбър; - наистина в Югославия, когато той [вампирът] не смуче кръв, е склонен да мори вдовицата си чрез любов, така че после тя да линее като всички негови жертви”5. Съвременните учени присъединяват към класа на кървавите вампири и някои типове сексуални маниаци като напр. кървавите фетишисти, които постигат сексуално удовлетворение от предизвикването на кръвотечение и консумацията на кръв. Всякакви психопати и серийни убийци, окултисти и готик маниаци, заедно с болните от мигрена, фотофобия и различни степени на ноктурализъм съставят другата голяма група на т.нар. психовампири. Много от тях се подхранват от мисълта, че поглъщат душевна енергия от хората, с които общуват - било по време на секс или на масови събрания, на мистични празници или колективни забави в реално и дори виртуално време.

683619_orig.jpg

http://vampire-valley.hit.bg