За този блог

Кого заблуждавам ?!?

Публикации в този блог

RefreshMe

След 3 месеца

Минаха почти 3 месеца от "последната" ни среща, среща в, която всичко се изясни. Тя сигурно вече е спокойна и си мисли, че всичко е приключило. Да си призная в началото и аз така си мислех, но явно в стремежа си да не я занимавам и да я насилвам с желанието ми да съм с нея съм се залъгвал насила. Въпреки, че си мислех, че вече ми е безразлична, искаше ми се да е така, когато я видех пак пулсът ми се ускоряваше и се разтапях като сладолед насред пустиня, ставах като 8-годишен хлапак. Необвързващата авантюра с една колежка имаше за цел да ми отвлече вниманието, но уви, тя ме върна там където бях. И така... сега аз отново мисля за нея, вече съм по-далеч от когато и да съм бил преди. В същото време тя отново се държи приятелски и споделя проблемите си с мен, а аз с интерес я слушам и въпреки, че осъзнавам, че пак съм в ролята на най-добрата приятелка се радвам. Какъв глупак съм само...

RefreshMe

И така тази друга седмица, стана няколко седмици...

Днес най-после я зърнах... дойде на срещата с характерната бавна походка с леко поклащане, говорейки, по телефона. Аз, разбира се, едва се сдържах да не се разплача от радост. Поговорихме си за нещата от живота, всеки сподели какви ги върши... Тя спомена, че се е разделила с Иван. Също така, каза, че иска да бъде сама. Аз се правех, че вече нищо ми няма, въпреки че на няколко пъти бях на ръба да се просълзя. Исках (и още искам) много работи да й кажа, но може би не намерих смелост да й разваля хубавото настроение. Беше весела - умело се правеше, че и на нея не й пука или наистина не й пукаше. Тя говореше, а аз я гледах захласнат. После каза, че й се ходи на море - иска ми се да ида с нея, ще зарежа работата и ще ида с нея... може би, но в някой сън. После тя трябваше да иде до някаква туристическа агенция да види кога има рейсове за морето и евентуално да вземе билети. Аз я изпратих дотам. Отидохме и след като излезе от агенцията, каза че трябва да си ходи. Казах й, че искам пак да се видим в най-скоро време, тя каза, че задължително ще го направим и се усмихна. Пресече улицата и вече ми стана гадно и се просълзих.

И така отново не казах това, което исках от страх да не я обсебя и да прехвърля част от раздвоението ми на нея. Поне й дадох снимката.

RefreshMe

В тези празни и скучни дни единственото, което ме спасява са мислите за Нея и музиката.

Миналата нощ пак я сънувах, но този път беше различна. Този път беше такава каквато е в реалния живот. Сънят не беше идеален - такъв какъвто искам. Не я виждах такава каквато исках да бъде. Беше самата тя - мрънкаше, оплакваше се. Въпреки всичко този сън най-много ми хареса. Аз отново й казвах, че я обичам и че искам да бъдем заедно, а тя изтъкваше фалшиви причини. Не се сдържах и се разплаках, а тя ме целуна утешително. Това беше най-прекрасният миг! После се събудих и продължавах да плача, но с усмивка на уста - сякаш наистина съм изживял съня си и съм усетил устните й. После станах радостен и започнах да си върша това, което си бях наумил да свърша през деня.

Вечерта след вечеря осъзнах, че искам да остана насаме със себе си, но все някой щеше да ми попречи, затова отидох в планината. Качих се по балкана и отидох на хълма при Кръста, там където се виждаше целият град и равнината дълга километри. Гледах на там към тепетата, защото знаех, че тя е там. Гледах на там и заплаках, после погледнах снимката й и се усмихнах. Не знаех защо плача, защото не е до мен ли, защото живота ме срещна с нея ли, защото тя не ме възприемаше така както исках ли, не знам, плаках, но бях щастлив, гледайки снимката й.

После докато слизах й се обадих. Първо ми отказа повикването, помислих си - "Знае защо й звъня и сега не иска говори с мен." След 2-3 минути опитах пак - този път ми вдигна. Каза, че е на работа и не може да говори, попитах я кога почива, тя каза:

- Другата седмица.

Казах й, че искам да се видим. Разговорът завърши с обещанието, че когато е свободна ще се обади.

После се прибрах вкъщи с мисълта:

"Ще чакам другата седмица"

RefreshMe

Нямам някакъв план или предварително намислено какво да напиша. Просто пиша, мислейки.

Раздвоен съм, искам да я видя, да усетя неповторимостта й. Умението й да живее и да се справя с някои "проблеми" изключително много ме радва. До толкова я обичам, че дори ми харесва когато се оплаква или намира кусури на нещо или някого. Преди когато се виждахме всеки ден постоянно бях свидетел на тези работи, но сега те ми липсват, липсва ми и тя. Иска ми се да я видя - отключвам клавиатурата на мобилния, превъртам телефонния указател до името й и спирам...

Не мога да й звънна... Страхувам се, че като й звънна тя няма да иска да се видим, но същевременно не съм й звъннал и не съм сигурен, че няма да иска. Тя ще се усети за какво я търся... може би ще излезем, ще си говорим кой какво е правил през времето, което не сме се виждали, общо взето разговорът ще държи един фалшив официален, така да се каже, тон. Странно е, че искам да я видя, жадувам го тъй силно, че само при мисълта за среща с нея тялото ми приятно изтръпва. Сега може би е ангажирана единствено с работата, не може да се оправдае, че учи. Може би, ще е уморена и няма да й се излиза. Тогава мога да отида на работата й, но няма да може да ми обърне внимание и срещата ще стане безсмислена. Въпреки всичко тези дни ще й звънна. Дори и да не иска да се видим поне ще чуя гласа й. После, когато пак мисля за нея, замечтан ще преслушвам записания разговор. Преди 2 дена Тео ми прати снимки от рождения й ден, на снимката бяха рожденичката и Тя. Беше се усмихнала тъй странно, за пръв път я виждах така усмихната. Сякаш е непозната и до сега не съм я виждал. Много е красива!

Но как да се излекувам от нея?!? И имам ли нужда да се излекувам? Мечтая за времето когато ще сме заедно, не просто когато ще сме заедно - когато няма да има пречки за това и когато и тя ще го иска. Готов съм да чакам това време цял живот, ако трябва ще изживея моментите до това време в самота, но само да знам, че този ден ще настъпи някога. Единствено в сънищата ми тя е такава каквато искам да бъде. Може би някъде в себе си и тя иска това, което и аз, може би някъде там има обич за мен, но просто още не я е открила. Този ден ще дойде и аз го чакам с отворени обятия. Мисълта, че този ден може да е утре, след 3 седмици или след година ме кара да се радвам, като малко дете, чиято майка му е купила сладолед.

Невероятно е, че можеш да бъдеш толкова близо до един човек, а всъщност да се чувстваш толкова далеч от него.

RefreshMe

Днес разговарях с една приятелка и тя ми разказа нещо, което ме накара да се замисля.

Тя била влюбена, не знам подробности, била е щастливо влюбена. Един ден момчето просто й казало, че вече не чувсва нищо към нея. Въпреки любовта си към него, тя престанала да го обича - дали като защитна реакция, за да не страда по него или просто, защото им е "дошло времето", не знам. Та тя казва, че всичко е в главата, не е в сърцето както го чувстват всички. Според нея всичко е втълпяване и е въпрос на това колко ти е силен характера. Излиза, че ако това е вярно ние постоянно се самозалъгваме. Може би е така - тялото ни пожелава нещо и с някакъв психоимпулс диктува на съзнанието и така създава лъжливото усещане за обич и любов, а всъщност всичко е просто привличане и моментна прищявка. Може би. Не твърдя, че е така, но определено ме накара да се замисля в истинноста на моята любов към Нея. Не съм я виждал от около 3 седмици, въпреки това всеки ден изпитвам нуждата да я видя, всеки ден стоя и гледам снимката й, просто я гледам без да мисля нищо. Понякога вечерта преди да заспя пак я гледам, пускам си музиката, която ми напомня за нея и плача. За пръв път толкова дълбоко приемам всичко. Преди всичко беше нормално, а вече като я видя трепвам, пулсът ми се учестява. Въпреки, че не се радвам на любовта й аз съм радостен, радвам се, че я познавам, че живота ме срещна с нея. Много ме натъжава факта, че не можем да сме заедно, но въпреки всичко се радвам.

Всички си мислят, че съм го превъзмогнал и, че е преминало, но всъщност аз добре си играя ролята и прикривам, както много други работи, просто остава вътре в мен и само аз знам за него. Преди време й казах, че може би времето ще го погуби, но вече не мисля така. Живо е, и само при нейния образ веднага ще се събуди и ще отприщи у мен вълната от емоции. Колкото и да съм силен, това няма да мога да прикрия. Все пак значи, Тя ми причини нещо - хубаво нещо. Но какво е това тогава, което ме кара да плача, гледайки снимката й, какво е това, което ми казва, че трябва да я видя, че не мога без нея, че страдам заедно с нея? Нима е втълпяване? Не, не мога да го приема. Просто е жестоко - да изживееш нещо толкова красиво и истинско и накрая да се окаже просто прищявка залъгала ме до неузнаваемост. Въобще възможно ли е да съществува това втълпяване? Дали след години пак ще се чувствам така при вида на снимката й? Може би всичко ще отмине, но не ми се иска да вярвам, че е било втълпяване. Но защо говоря в Минало-свършено? Аз все още се надявам, че някъде, някога аз ще бъда с нея, затова нейната мечта става и моя. Там където тя ще бъде щастлива ще бъда и аз, там дори и на 40 години аз пак ще я обичам. Нима искате да ме убедите, че това е втълпяване? Не мога да повярвам, че човек е в състояние така да се самозалъже. Какво ни кара да правим това. Аз не смятам, че си втълпявам, но все пак какво ме кара да подложа любовта ми под съмнение? Достатъчно уверен и сигурен съм в чувствата си към Нея. Доколкото се познавам, никога преди не бих се разплакал само от една снимка на момиче. Но ето, че сега става. Тя ме промени, има външно влияние у мен, не ми се иска да вярвам, че си втълпявам, след като тя ми е дала причина да чувствам нещо и аз го чувствам значи то е истинско. Тогава няма място за самозалъгване. Няма втълпяване, или поне не искам да има, защото нещо толкова хубаво и приятно ще се окаже просто прекрасен сън, който си отива и единственото реално нещо след него е просто споменът. Не мога да приема това, аз я обичам и не мога както М. на другия ден да не чувствам нищо. Не мога. Ще се престоря и ще го направя, но в мен още ще тлее това. Дори Тя да ме отблъсне, дори да се промени коренно аз пак ще бъда същия, пак ще бъда готов да я обсипя с вниманието си, пак ще бъда готов да се жервам за нея. И това не го казвам, просто така. Преди време в диалог със себе си, осъзнах, че мога да умра за нея. Няма да съжалявам. Ако знам, че някога тя ще бъде моя с радост ще напусна този живот.

**********

Дори сега, Тя ме кара да плача за нея. Не мога да приема, че това, което ми се случва е измислица, нереалност, сън пожелан от съзнанието ми или от тялото ми. Ако всичко това е неистинско защо тогава аз мога да се откажа от всичко, което обичам в нейно име. Само заради едно момиче. Не може всичко това да е лъжа. Някак си съм убеден, че мога да се откажа от всичко сякаш съм го правил. Това ме кара да вярвам, че любовта ми е истинска. И знам, че ако се откажа, няма да се чувствам беден, загубен, празен. Знам го, а от къде го знам това не мога да кажа, може би Тя ми дава силата да го знам. И така скъпа ми М. това не втълпяване, поне не при мен, не ми се иска да е така и може би за това смятам, че не е. Може би заради това, че не смятах, че съществуват такива чувства и не могат да ме връхлетят, може би затова сега ме подреди така - Ти, Моята любов, за която с лека ръка бих напуснал реалния свят. Всичко това е толкова хубаво и отказвам да приема и да подложа това на съмнения. Грешка е било да мисля, че времето ще заличи това, което чувствам към Теб. Напротив усилва го. Всеки път когато мисля за Теб, всяка сълза, която проронвам за теб ми дава силата да те обичам безкрайно във времето и да живея с мисълта, че някога ще освободя тази любов и ще те обсипя с нея там зад океана съграждайки вече нашата мечта.

Обичам те!

RefreshMe

Ето мее!

Завръщам се след няколко месечна пауза. Yeah!

Обикновено след определени периоди от време се прави равносметка за това и аз ще си направя една.

Като, че ли се чувствам поумня (е, па разбира се).

Променен - разбира се, Тя е виновна, да почувствах любовта... онази горчивата, ученическата. Направо не мога да повярвам, случи се на мен. Все пак има някаква романтика у мен. Мдаа.

Малко по-уравновесен като характер, има какво да се желае, но вървим в правилната посока.

Малко по-богат - най-после взех парите от застраховката. Много е яко да пилееш пари за глупости!! Скоро смятам да си купя, нещо което наистина ще ми послужи.