smirena - дневник

Очите на една жена са огледало на душата и.Те се променят, всяка радост ги прави неузнаваеми, блясък искри на щастие,от тъгата потъмняват,черни облаци надвисват, понякога замислена те са замъглени и дълбоки като кладенец. Най красиви са влюбените очи,цвета им прелива като вълните на морето,като изгрева,като мистерията на луната. Когато тя открие  любовта, някой открива и тази красота.  Тя може да бъде видяна само от очите на влюбения в нея,а той я вижда със сърцето си.Тогава истинската обич, го кара да разбере,че в една жена са събрани всички жени,че очите и променят цвета си само и единствено за него.

Понякога, вървейки по шумните улици,забързани, заети със себе си и с проблемите си,забравяме хората около нас, опитваме ли се поне за миг да усетим,радостта или тъгата в очите на хората покрай, които преминаваме.Една усмивка, един топъл поглед често може да спаси човек и да му даде надежда, че има доброта в този свят.                                     Понякога най- важните неща от живота ни, ги научаваме по трудния начин.Замисляме ли се, че седим един до друг, а не се чуваме,имаме очи, а не се виждаме,защото сме вглъбени в себе си и се оказва, че сме по бедни от хората,които имат малко, но го ценят, че за много от нас красотата е в чистотата на помислите.Да бъдем по добри и верни на най - съкровенното в себе си, душата,нежността и обичта към всичко,което ни заобикаля.

Когато тъгата те обземе
ще си спомниш ли за мен,
когато радост в тебе блика
ще се сетиш ли ,че мен ме има.

Когато слънцето те гали,
когато спомен то пробуди,
ще бъда ли в сърцето още
или ще остана само спомен.

Дъждът ще отмие красотата
на нежността струяла в мрака,
буен вятър ще разпръсне,  
мислите за мен като листа.

А колко бурни бяха дните
и нощите и смеха извиращ,  
и любовта като жарава,
  която сърцето изпепелява.

И някой ден самотен ,бледен,
ще си спомниш за трепета в сърцето
с ръка ще махнеш,ще отминеш,
че то от друга вече е заето.

 
Вървейки в хладната утрин ,замислена ,вглъбена или просто меланхолията на есента се бе вселила в мен си мислех за сезоните.Отмина топлото ,жарко лято ,с море ,слънце и светлина.Дойде есента една палитра от цветове,слънцето се пробуждаше бавно и огряваше хора и дървета,рисуваше багри върху листата ,а те като волни пеперуди се откъсваха и падаха в краката ни ,а ние стъпвахме по тях и отнасяхме със себе си аромата на на есенен полъх на вятър понякога тих,а често пронизващ.
Днес слънцето изгря и всичко се съживи ,улиците се напълниха с хора ,деца играеха а листата птици изрисувани в най -топлите багри се стелеха като цветен килим.
Разхождах се ,а в душата ми още бе лято,но есента ми се усмихна и в мен зазвуча Вивалди,реки се спускаха ,дъждове валяха,ветрове се гонеха,красота едно вълшебство на природата. Есенна музика,на меланхолията ,красотата и надеждата ,че всичко пак ще се повтори,И какво ,че вятър клоните ще брули и ще прогони птиците,листата ще опадат ,дърветата ще оголеят, вървим по килим от най -красиви цветова ,а в душата ни е музика...
Есенна жена с обич в душата-Здравей, Есен!Здравейте хора ,мрачни,весели,забързани,спрете за миг и се порадвайте на красотата,подарете си миг тишина ,почистете душата си от сивотата ,порадвайте се на есенната красота.  
 
 

 
Не тръгвай след мен любов,
аз съм вятър ,разпилявам толкова обич,
всяко цвете ,всеки поглед удавен във скръб,
поглеждам в душата му ,поемам болката му
обичам всички -нежното цвете и грубия храст,
който майката земя е родила с толкова любов.
Защо ми е съвършенство ,та то е във мен,
то е във вас огледайте ,се дори в сивото
има толкова ефирност и чувства,
дори в  тъгата и болката пак има любов.

Ела след мен любов, не съм непостоянна ,
аз съм човек ,влюбен в живота,обичащ
и мразещ,искрен и топъл,жарък и хладен.
Искам да летя на птиците с крилете,
дори с мисълта си поря въздуха
достигам до кътчета недостижими,
докосвам души недокоснати,
вяра вдъхвам на всеки унил,
плача със този ,който скърби,
смях в мен изригва ,
когато радост от сърцата блика.

Ела с мен любов ,остани в сърцето ми, 
на малки частици ще те раздам,
за да не виждам тъжни очи,
тогава с усмивка ще поема ръката,
дълго чакаща ме ,на моя любим...

И в скритото на самотата
и в нежното на синевата
в усмивката загадъчна,
в ударите на сърцето.
Ще търся своята си обич,
и нежността  покрита с мрак.
Ще се открия в стих отронен, 
с нежната музика ще се слея
в картината ще се намеря
а времето там е вечност.   

Обичта е прошепване, не са нужни много думи ,които се разпиляват.Като пъзел ,който едва ли би  събрал.Станал си специален за някого  и само за него .Поемаш болката му ,изтриваш сълзата и тъгата му ,докато на лицето му засияе усмивка-усмивката на щастието.Нишката между вас е невидима ,защото не афиширате ,а просто обичате,лекото докосване на ръката ,плахата целувка на улицата,а очите те издават помислите ,чувствата ни.Те никога не лъжат.Обичта е отдаване ,без очакване.Обичта е отразена в очите ви ,в споделената тишина между вас. 
 

В кой момент усещаш липса,отсъствие дори да са до теб. Близките, любимия - просто бродещи сенки, търсещи и ненамиращи себе си, откъснати  Понякога изчезвам като облак понесен от вятъра и блуждая търсейки се, това ли са мечтите ми,чувствата ми или просто съм предала себе си, в името на нещо свято за мен,но с времето изгубило своя смисъл. Усещам, че играя роля написана от жесток драматург, който ме кара да играя с много тъга и болка. А как обичам да се смея,понякога през сълзи,да вдишвам аромата на цветя,багри които се запечатват в съзнанието ми а в ушите ми звучи лунната соната. Искам  живота си,искам мечтите си, искам свободата да  кажа, не това което очакват,а което мисля. Не искам роли и даденост, а живия живот пълен с музика,нежност и надежди. Искам вятърът този игрив самотник да се рови в косите ми, а слънцето с изгрева да ме докосва-аз пак съм тук, истинска, търсеща нови усещания, достигайки до дълбините на духа си.

Аз съм път ,а ти си светлината ми в мрака,
аз сълза съм ,а ти си ръката отнела тъгата. 
Искаш с теб да вървим по път труден и неясен,  
 

ти любов ли си ,за да гори сърцето ми 
тъга ли си .която прогонва съня ми, 
ти бездна ли си на толкова чувства 
искаш да се хвърля без страх ,да ти вярвам... 
Аз съм жена многолика, дори 
 когато сърцето е свито  
усмивка по устните плъзва, 
поела съм съм по незнайни пътеки, 
прогонила съм безброй страхове 
и ако толкова искаш и любиш 
в края на пътя очаквай ме  
с цвете в ръце! 
 
 

Нощ , тъмни облаци се гонят и закриват звездите. Нежен полъх се провира в косите ми кара ме да погледна нагоре към звездите,носещи надежда и красота.  В ръката си държа чаша вино, буйно - отлежало, долавям нотки на сочни плодове и аромат на любов. Другата ми ръка е вплетена в твоята, свързани не само от чувства, но и мълчаливо разбиране. Дори без думи улавям тъгата ти, ръката ми ти дава увереност, а споделянето ни сближава. Ние носим в себе си бурни чувства, човешка топлина и приятелска близост. Копринения халат се свлича от раменете ми,с нежност ме обръщаш, чувствам се жива, нежност блика от думите ти. Единствена в света,  две думи, които ме карат да се чувствам обичана.  Нощта преваля,седим сгушени, две души слели се в една, споделящи щастие и тревоги. Една  красива нощ над града, която тихо ни прегръща...

Не мога да ти дам път, мога само да те подкрепям, не мога да ти дам  мечти, а споделеност.  Никога не вярвай, че щастието е  в усмивката. Усмивката трябва да прогони тъгата. Когато отвориш очите си, не очаквай безоблачно небе и в бурите  се ражда щастие. Любов сред разделите,живота е низ от нежност и мечти.  След тъгата идва радостта. След бурята изгрява слънцето, след  тъгата  изригва смях, живей днес и сега...

Искам да те нарисувам,
цялата любов,в картина.
Ще преливат цветовете,
както пълно е сърцето.

За любов прегради няма,
нито време,разстояния.
Ще се срещнем там където,
земята целува се с небето.

Думите ти са като стон на вятър,
който в клоните свири мелодията
сърцето ми пленила,
лентата на живота ми
бавно се движи ,
виждам теб ,нашите спомени
усмивки ,погледи ,болка

и толкова много пропуснати мигове.

не спират тези твои нежни слова да се реят,
около мен света се върти,
но в него си само ти,
знаеше ли или случайността ни събра,
познавала ли съм те не знам ,
но гласът ти е бил в мен ,
чакала съм те ,жадувала съм да го чуя.

Но чувайки го сълзи в мен напират,
гласът ти е музика,докосваща сърцето ми
не искам този миг да се слее с тишината,
сълзите са от красотата в душата ми ,
под звуците омайни ще разцъфти,
розата красива на любовта...

 
С какво започваме с вдъхновение и  
топлота.Вдъхновение от мечтата ни да се случи ,да преживеем нещо незабравимо ,неповторимо и само наше.Много думи можем да напишем ,но само истинските владеят сърцата в надеждата за една усмивка ,моята ,твоята-нашата.Познаваме нашето очакване ,нашата отдаденост и чувства ,за тези неща не са нужни думи.Необходима е само топлина ,а тя идва от сърцето ,плъзва по ръцете ни ,заискрява в очите ни.Споделяме ,чувства ,усмивки ,надежди ,споделянето е оставане,оставането е нашият живот... 
 

 
Измисли ме в пролетно ухание,
опасно и упойващо различно,
сутрин се будя с аромат на утро
и цветен е всеки мой ден.

Поиска като роза да разцъфна
да бъда утрото на твоя ден,
да бъда слънчевия лъч погалил ,
страните ти ,да бъда нежен полъх

да бъда -нощ и ден... .
А знаеш ли колко съм различна,
нежно цвете,капчица роса
вятър,дъжд и буря мощна.

Аз съм жена,когато обичам е истинско,
съмнявам ли се ,ставам безпощадна,
презра ли те- не съществуваш,
намразя ли-със поглед заличавам.

Изненадах ли те със това,
живеят три жени във мене,
едната е тиха и добра,
втората не пада на колене,
а третата е огнена жена ...

Измисли ме във есенни нюанси,
преливах от багри и мечти,
не исках зима в любовта ни ,
а пролетна любов да разцъфти..

Не виждаше ли как обичам
когато те видя-летя ,а не тичам
в душата си вплитах мечти,
закичих косите с надежда...

Ти си моята чакана пролет,
ти си моята нежност и сила,
ти дочакан пролетен дъжд,
светлина и истина по пътя ми.

А преминах през зимния студ,
ледени бяха ръцете ми ,
но мечтата и жаждата за теб
запалиха огън в сърцето ми.

Вятър в клоните виеше
пътека си проправях сама ,
да достигна мечтаната пролет
мое слънце и утринна роса.

Ти си всичко ,което мога да искам
ти си път ,светлина и копнеж
мил полъх,щастлива сълза,
ти си всичко, просто мечта... 

В тази нощ допират се толкова много съдби.
Бавно ,изплашено ,истинско -хор от души.
 Търсещи ,искащи ,молещи -вплитат се като кълбо,
запраща ги вятъра далече,малка планета живот.
Колко откриват,колко се губят ,колко скърбят.
Миг и отново се връщат,космически водопад.
Вече не търсят ,знаят -част са от нещо голямо ,
толкова  реално ,толкова живо,човешко, 
божествено- истинско,почти нереално...

Ще ме откриеш някой ден,
в усмивката на нежни устни,
в полъха на вятъра,
който страните ти ще гали.
Ще ме откриеш в спомена,
ще ме откриеш във съня си
или в предчувствие за нещо
очаквано,но непознато.
Ще ме срещнеш в погледа,
на две очи ,в които чезнеш,
дали ще поемеш ръцете,
протегнати към теб с надежда.
Ще ме срещнеш някой ден,
в отминалите спомени,
в мечтите ти ще бъда аз,
в невъзможното очакване.
В бледите сенки среднощни,
в утринните ярки цветове
и в аромата на цветя откъснати,
които нежно във ръка държиш.
Ще ме откриеш някой ден,
дали не беше в онзи ден,
когато като лотос ме разлистваше.
Ще ме откриеш някой ден!

Рисуваш ме със полутонове,
откривам те сред полуистини ,
очите ти не са отворени широко,
клепачите наполовина спуснати...
И как ме виждаш в този полусвят,
аз съм есенен лист цял,обагрен,
аз съм онази звезда,
в която се взираш до болка.
Аз съм малката лодка ,
която от пристана отвърза,
сама сред вълните останах,
морето бе бурно,борих се сама
и твоят полусвят не ми бе нужен,
вятър ме брулеше дъжд заваля,
чувствах се силна дори в беда,
атом любов в мен пулсира...
С полуистини няма любов,
за нея широко очите отварям...

 
В тишината на мислите те търся
в безвремието на мечтата
в стъпките по пясъка те следвам
и синьото на морето ме обгръща.

Да те имам, да те искам
а ти си толкова далеч
студеното сияние се впива
в лудия ни вик с копнеж.

Като залез ,като нежност
вървя по твоите следи ,
потапям се в безметежност
на чувства като нежен цвят.

Ще се разтворя като мида
в която бисер е любовта
невъзможно ще те искам,
възможно ще я подаря.

 
Нарисувай ми художнико душата,
вгледай се в очите ми без страх
потъвай в моите надежди,
политай с моите мечти.

А после бавно ме рисувай ,
очите ми блестят с мъничко тъга,
ръцете ми са крила на птица
рисувай,  като  че летя.

Целувам със сърцето си небето
и чакам падаща звезда.
През мен преминават урагани
в душата ми се вихрят бури.

С усмивка срещам злоба,присмех
пулсира сърцето ми от обич,
дарявам я,кодирам истините свои
пренасям любовта си през света.

Улови ли художнико нюанса,
цвета на моята душа,  
докосна ли се до дълбините,
почувства ли нежността?

Нарисувай ме такава -истинска,
каквато ме виждаш сега,
не стигам звездите-повярвай,
устремена към щастие жена...

Под дланите ти аленее лице,
цялото от любов сътворено,
тъмни блестящи очи ,
като звездите блещукат.

Докосваш копринени ,нежни коси,
от вятъра галени мълком,
с пръсти рисуваш любовта,
по нейната лебедова шия.

Изтръпнал от пламък и зов,
очите си в нейните впиваш,
и в твоите силни ръце,
оставя се мила ,свенлива. 
 
Гореща целувка,шепот нежен,
а устни коралови бавно шептят,
обичам те, моя любов,
обичам те -прошепваш ти ,
в миг вселената дъх притаява.

Искам да изчезна,  да се стопя в тъмнината и само целувката ти да грее като звезда в небето. Искам вятърът този игрив самотник да роши косите ми на брега на морето,  а в очите ми да плува онзи призрачен кораб от сънищата ми. Вятър да ме брули   ,  да се стопя ,дъжд като сълзи да се стича в мен под звуците на морските вълни.Какво остана от мен една изстрадала душа , която крещи без глас. Останаха две очи ненаситно взирайки се в далечината, търсейки своя последен пристан.Дъждът и вятърът в тих полъх от нежност ми показаха  пътя , не към призрачния кораб, а с нежния полъх и дъжд от сълзи ме накараха да открия себе си и да се боря,  защото живота е борба - между доброто и злото., между красотата и гротеската. Закриляна от природата и вярата в себе си,се унасям на скалата  , а вълните неспирно бушуват , но за мен това е музика- на сърцето и волната ми душа...

Ти ли си мечтаната пролет,                       тихият листопад, рисуващ багри.            Ти ли си снежната буря, която.                ме  обгръща с ледени висулки,               за да остана  завинаги твоя...                                                                               

Не ме оставяй на вятъра,                      

       да ме носи над пропасти.                       

Не ме оставяй на зората,                           

да пие бавно от мен и да звучи                

музика неземна, с която искам да     

изчезна и да се стопя като 

сянка в далечината....                                               

  От теб останаха в мен звуците              

   на китара и гласът ти, 

който разкъсва сърцето 

ми - да изчезнем ръка в ръка    

   дали е възможно не зная...