За този блог

Стихотворения за сродни души

Публикации в този блог

Vedrin

Достигаш ме

Прегръщай всички мои ветрове,

които ме разнищват като хали.

Бял жерав отсред тях ще те зове

да помниш колко много сме си дали.

Реките ми изпивай с тиха жар,

за да разголиш техните корита

и в извори откриеш зов и дар -

смълчана нежност или обич скрита.

Откъртвай ми скалите в земетръс,

дори като една въздишка кратък.

А после ме събирай - къс по къс...

Да бъда твой, едничък, без остатък!

В небето ми накрая се взриви.

Презоблачен - дъхът да те издига.

И щастието в мен ще промълви:

Достигаш ме!

А все не ми достига...

(От "Сбъднати предчувствия")

Vedrin

Морето ни боли

От спомени любов не се насища.

Трохи не проси с уморена длан.

Не рови в потъмнели пепелища

да стопли неугасналия блян.

Усетиш ли я - погледни морето.

Шума послушай в белите вълни.

Все още блика чувството, което

таи дълбоко болки и вини.

Не би го тласнал вятър надалече

и жарък лъч не би го пресушил.

Защото любовта не става "вече",

когато си била, и аз съм бил.

По пясъка звездите ще рисува.

В ятата ще напомня за стрела.

Потънала - отново ще изплува

в загадките на своята мъгла.

С онази власт на грохота в прибоя.

С планктона край солените скали.

Отново те прошепвам, че си моя,

защото с теб морето ни боли.

(От "Сбъднати предчувствия")

Vedrin

Боянският майстор

Образ тъй жадуван... Десислава!

Ангел ли лицето ти твори?

Стъпвам по разпалена жарава.

Багрите замесвам от искри.

Фреска за любим севастократор.

Блян несбъднат. Тиха светлина.

Вечер ми напомняш хладен вятър.

Сутрин - непристъпна планина.

Нямам за душата ти палитра.

Четката извлича само лик.

Храм ли си за моята молитва

и за мрачината ми светлик...

Трепва от душата плаха птица.

Литва през прозорците с крила.

Нарисувал своята кралица -

нека те загърна във мъгла.

Образ тъй жадуван... Невъзможен.

Светла нимфа. Зов неукротен.

Болка. Като хладното на ножа,

някъде забит дълбоко в мен...

(От "Тленен остатък")

Vedrin

Защо те помня?

Защо те помни моето небе?

На залезите - изгреви дарила.

Червена роза с капчици ли бе,

или душа, сълзите си не скрила?

Защо те помни мраморът у мен?

През грапавия допир - нежно бяла.

Длетото на копнеж несподелен

нима ще те извае за раздяла?

Защо те помни куполът ми свят -

отвъд олтар лика ти да терзая?

Не си ли кръст от обич, непознат,

готов да ме разпъне, щом позная...

Защо те помня - извор пожелан,

ревниво пазен в късните ми стомни?

Красивата любов е сетен блян.

Дори да те забравя - той те помни.

(От "Неиздъхнали спомени")

Vedrin

Ще се видим ли сбъднати в утрото -

нежни клончета с нови листа?

Ще се срещнат ли бързи минутите -

парещ допир в желани уста?

Може би са ни нужни предчувствия -

като вик, като сън, като стон...

На реките в прелелите устия -

син да блесне красив небосклон...

На огнищата в жарките въглени -

духнал вятър да ражда искри.

А във мислите - тъжно обръгнали,

чиста обич мечти да твори.

Ще се срещнем ли сбъднати в залеза -

изгрев нов да ни буди от сън?

Виж - тъгите ни вече заспали са!

И предчувствия шепнат отвън...

(От "Сбъднати предчувствия")

Vedrin

Извлечен от скръбта

Приюти ме в тихата си кротост.

Странник съм. От болка уморен.

Станал е животът ми на фотос -

побелял, размит и вледенен.

От съдбата тъжно съм жигосан -

като роб, предаден на скръбта.

Със сърце, научено да проси

най-непозволените неща.

Дъх ми дай. Да мога да въздъхна.

Взор дари ми. Поглед да блести.

Прегърни ме. Като дреха връхна.

И с целувка в миг ме опрости.

А тогава - от скръбта извлечен,

ще разцъфна. Пролетен в пръстта.

Като стих, написан и изречен

със любов от шепнещи уста.

(От "Точка на замръзване")

Vedrin

Под бели преспи чудото ми спи -

надежда плаха за цветя и птици.

Все някога от лъч ще се стопи

тъгата снежна в моите зеници.

И в пролетно наболата трева

мечтите ми ще бъдат минзухари.

Крила разперил в модра синева -

копнежът-щъркел весело ще шари.

Ще се открия в поглед на дете.

От бистър ручей дъх ще си налея.

А чудото - решило да расте,

ще ме накара дълго да се смея.

Събудена - в разпукнато листо,

душата нежни трепети ще диша.

А без да питам как или защо -

ще бъда стих. И сам ще се напиша.

Под бели преспи чудото ми спи.

И сън във бяло тихо ме загръща.

Все някога снегът ще се стопи...

Надежда в чудо - толкова присъща!

(От "Точка на замръзване")

Vedrin

Диоген

Запалил свещ, се сливам със тълпата.

Дано открия истински човек.

Поглеждат ме кожусите, палтата.

Захапан гладно, смее се геврек.

Презрително загърбват ме верижки

от чисто злато, или от сребро.

Бастун отронва тропащи въздишки

в копнеж по недочакано добро.

Наперено усмихват се в портфейли

банкнотите със едър номинал.

През сламките изцеждат се коктейли,

в претъпкания с баровци локал.

От кофите надничат опаковки,

забравили за блясък и цена.

Наливна бира с пържени картофки

играят си на мъж и на жена.

Запалил свещ, човека не намирам,

а пламъкът трепти усамотен.

Не ми е просто времето. Разбирам.

От друго битие съм. Диоген.

(От "Бакърена паничка")

Vedrin

Езерна импресия

Водното конче на нашата плахост

скри се за миг сред тръстиката.

Сънена патица плавно размаха

своята тайнствена приказност.

Шумно изкрякаха жаби-столетници

вечно зелено присъствие.

Рошави гарги, крилати несретници,

литнаха в синьо безпръстие.

Хванал ръката ти, бързо откъсвам

стръкче едно от папурите.

В обич събудена с мъх те поръсвам.

После ти милвам кичурите.

Цветен и утринен, в лъч от докосване

спира дъхът ни в идилия.

Сякаш със пръчка на воден магьосник

нежно разлиства се лилия.

Водното конче на нашата плахост

с радост танцува над бялото.

Сладки са устните. Сипе се захар.

Още сме само в началото...

(От "Шарена палитра")

Vedrin

За нея

За нея - жената родена от огън!

За нея - красивата дива сърна!

Аз пиша и вярвам, мечтая и мога

да бъда в сърцето й лъч светлина.

Тя бяга със устрем нагоре в скалите.

Невинна се къпе с планински води.

Разплита коси и присяда с орлите,

а нощем в очите й греят звезди.

Тя буря е страшна и полъх от нежност.

Светкавица, скрита във стрък от трева.

Ту близост желана, ту смътна безбрежност.

Ту чаша с вода или кръст в синева.

Тя древна е притча, и приказка жива.

От мрамора диша, в дървото гори.

В очите, подобно сълза се излива.

В сърцето, подобно на рана боли.

Пресъхва перото. Да пиша не мога.

Мастилото моля: Бъди светлина!

За нея - жената родена от огън!

За нея - красивата дива сърна!

(От "Шарена палитра")

Vedrin

Чудотворец

Откъсвам първозрелите ти пориви -

красиви плодове на младостта.

И думите ти - светли, непресторени

допълвам с топъл шепот на уста.

Докосвам слънчелистните ухания

на твоите обичащи ръце,

събрали в шепа моите дихания

с туптенето на мъжкото сърце.

Преливам от мечтани нежностишия,

в които те рисувам с акварел.

Въздъхвам те при всяко мое вдишване.

Изпявам те, докосвайки предел.

Разгръщам те във полета на птиците.

Догонвам те във синьото. Да спреш.

А в нежната премала на зениците

наднича чудотворецът-копнеж.

(От стихосбирката "Неиздъхнали спомени")

Vedrin

Бяла хала шепне черна притча.

Студ сковава минусните дни.

Дрипав скитник в болка се обрича

и стои до градските стени.

Помияр изцъклено трепери,

свит до кофа с празничен боклук.

В ледени висулки начумерен

стихнал е самотният улук.

Скърца его в бързаща обувка.

Погледът изнизва се във бяг.

Сетната надежда за милувка

черно строполясва се във мрак.

Киска се съдбата. Некролозно.

Тъжна хала с див репертоар.

Снежно е. И ледено. И грозно.

Бяла смърт на черен тротоар.

(От "Точка на замръзване")

Vedrin

Бяла памет

Вали снегът във моите коси

и видимо ги прави помъдрели.

Откривам се зад стари полоси.

Намирам се зад свършени предели.

Не зная как и колко съм вървял

във ледената пустош на съдбата.

В последен огън винаги горял -

да стоплям тъмни сенки в белотата.

Сред вой на вълци да творя следи

до моя дом, от студове прегърбен.

Да шепна на огнищните звезди

и топъл чай от спомени да сърбам.

Врата да скръцне. Странник уморен

на прага ми нощувка да помоли.

Да го поканя. И да бъде с мен.

Приятел във житейските неволи.

Така белее моята глава

след всяко ново, истинско начало.

Вали снегът на мисли и слова,

за да остане паметта ми... В бяло.

(От "Точка на замръзване")

Vedrin

Последната игличка

Последната игличка на скръбта

пронизва дълго тъжния ми вопъл.

Копнях непреживяните лета,

в които исках да живея топъл.

Рисувах се със живи цветове

в химери нежни, в приказни огнища.

Насищах се с измамни светове,

макар лъжа сърце да не насища.

И някак си съдбата проумях -

не нея аз, а мене тя тълкува.

Предложих й мечти, любов и смях,

но тя със скръб реши да ме рисува.

Направи ми портрета вледенен.

Достоен дар за северна кралица.

Бях Кай - със стъкълцето поразен,

но все си нямах Герда за сестрица.

Последната игличка на скръбта

кърви във мен... Дано да се извади.

И да открия чудните лета

с лъчи от смях и топли водопади.

(От "Точка на замръзване")

Vedrin

Милостиня

Гълъб стопли със пера земята

и светът превърна се в светиня.

Благо се усмихна светлината.

Просякът получи милостиня...

На любов ухаеха цветята.

Подлез се превърна във градина.

Ангели запяха в синевата.

Просякът получи милостиня...

Град небесен с улици от злато

спусна се от ведрината синя.

Зима бе. А стана топло лято.

Просякът получи милостиня...

Сън ли бе? Мечта ли непозната?

Чудо преди новата година.

Търся, с дар от обич във ръката,

просяк - да получи милостиня...

(От "Точка на замръзване")

Vedrin

Затварям те, годино!

Затварям те годино, като страница,

в която огън смеси се с вода.

Пожарите във мене непрестанни са

и ручей пълни моята следа.

Горях в любов, понякога разнищена,

на дребни щрихи, скъсани конци.

Изливах скръб, в сълзите ми отприщена,

подобно некролог... но за светци.

Намирах върхове и чисти пориви

в копнеж по някой бистър водопад.

Озъртах се в пресечни траектории -

на миг от челен сблъсък с непознат.

И все така обичаха се римите,

подобно млади влюбени в нощта.

Провалите простих си - непростимите,

дори да се заричах, че не ща...

Бях просто колело - нагоре, в стръмното...

До сетния, търкулнат в тебе ден.

И ето, ти сега си тръгваш в тъмното...

Честит и нов - напускам те смутен.

Секундите, без право на завръщане,

разделят ни... Но ти недей тъжи!

Тръгни си тихо, над шума на къщите...

Или във паметта ми продължи...

(От стихосбирката "Неиздъхнали спомени")

Vedrin

През проливите сини

През проливите сини

на душата ти

ще стигна до самото ти сърце.

Ще духа

във платната бели вятърът.

Ще тръпнат думи в моето небце.

Красиви думи,

чисти, неизказани.

Моряците на дръзкия ми вик.

Завързали въжетата

на разума.

Възпяващи небесния светлик.

Изплавали водите

от съмнения.

През Сцила и Харибда - в самота.

И стигнали

до сините копнения.

До нежната Калипсо - Любовта.

През проливите сини

на душата ти

пристига кораб - слънчев и желан.

Ще хвърли котва.

Ще отпрати вятъра.

И в твоя пясък ще намери храм.

(От стихосбирката "Сълзи в мастило")

Vedrin

Отвара от въздишки

"Ако в чая въздъхнат горчиви треви

и потръпне червената риза на клена..."

Калин Донков

Върху топлата плоча на моя живот

къкри чайник с горчива отвара.

Аз събрах й тревите под звездния свод

и омесих ги с мъдрост и вяра.

Първо стъпки оставих. Натисках с пети.

В тези ямички плаках несретен.

По сълзица във всяка - скръб по чисти мечти

и печал за живота безцветен.

От сърцето си семе за билки избрах.

Всяко семе – с копнеж и тревога.

И така семената надълбоко посях

и горещо се молих на Бога.

Мина време. Угаснаха много лета.

Своя цвят си меняха косите.

Като тъжна орисница бе младостта.

С мен поплака. Прибра си мечтите.

И тогава се втурнах по стръмния склон

да намеря следите предишни.

Тези билки, посяти със болка и стон.

Тези тъжни, горчиви въздишки.

Бяха никнали те. Избуяли навред.

Не едничка, но цяла градина.

Има чай за душата на добрия поет,

който някак безславно премина.

Тъй седя си самотен. Протягам ръце

и се топля от спомени живи.

Пия чаша с отвара. И по мойто небце

светят тъжни въздишки горчиви.

(От стихосбирката "Отвара от въздишки")

Vedrin

Сътворяване

От погледа ти сътворих небе,

осеяно на трепета в звездите.

И всичката любов, която бе,

да свети всяка нощ - до бъднините.

От ласките ти сътворих легло.

Да се унасям - кротък в самотата.

И всичко нежно, между нас било,

завивка да е топла за душата.

От думите ти сътворих олтар -

молитва да прошепна - за мечтите.

Макар далечна - да ми бъдеш дар

и слънчице - до залеза на дните.

От себе си - вратата сътворих.

Отворена за теб - да те желая.

И в някой сбъднат миг, от нежност тих,

пристъпила през мен - да си до края...

(От стихосбирката "Неиздъхнали спомени")

Vedrin

Посветено

Само ти танцуваш с грация на лебед.

Път са ти звездите, а небето - хребет.

Слънчева се гмуркаш, лунна се усмихваш.

Изгревно тревожиш, залезно утихваш.

Само ти умееш да плетеш с лъчите.

Кошнички от вечност - с шепот от тревите.

Люлякови клонки - с лист от трепетлика.

Лебедова песен - с дъх на перуника.

Само ти живееш, докато умираш.

В чувствата се лееш - в стихове извираш.

Скрита като притча - с мъдрост утаена.

Явна като пламък - в огъня родена.

(От стихосбирката "Търсач на бисери")

Vedrin

Хербарий

В душата ми хербарий от листа

за теб напомня с шарки разноцветни.

Усмихваш се с дъха на пролетта

и ме прегръщаш с ласките си летни.

Със снопчета от меки светлини

в сърцето ми рисуват се загадки.

Листа се раждат. Спомени от дни -

безкрайно нежни и безумно кратки.

Хербарият - любовно натежал,

един след друг листата си разтваря.

И всеки спомен - като чист скрижал

в очите ми до огън се разгаря.

И как да кажа, че не си до мен,

щом всяка шарка просто те допълва?

Земя да бях - в листата ти пленен,

аз пролет бих направил да покълва...

Небе да бях - бих слязъл със южняк

да бъда лято в тънките ти длани.

И хиляди листа да тръпнат пак

в хербария красив на любовта ми.

Душата ми е пълна със листа.

Сълза блести. Не, няма да заплача...

Щастлив съм, че дори и в старостта

ще те намеря, ако се вторача...

(От стихосбирката "Шарена палитра")

Vedrin

През времето

През времето преминах като стих,

роден от незарасналите рани.

На други хора болки изцелих.

Души докосвах, тъжно разпиляни.

Прехвърлях рубикони, ден след ден.

И граници разтягах невъзможни.

Бях белият мислител на Роден,

загледан в хоризонтите тревожни.

Събирах сам откъснати пера.

Съшивах ги в крила - Дедал навярно.

И птиците успях да разбера

защо летят в небето златозарно.

Ръцете пълнех с миди от брега -

седефената нежност на морето.

Защо, къде, доколко и кога -

намираше си отговор сърцето.

От древните посоки изкусен -

предели търсех във дърво и камък.

И в стара притча виждах се спасен -

като светилник с неугасващ пламък.

Раздадох се - подобно на скала,

превърната на пясък от вълните.

Пера и миди, огън и крила

изпълваха ми смисъла на дните.

През времето преминах като стих.

На колене - пред мъдростта далечна.

Не знам дали на себе си простих,

но прошката от Бога - тя е вечна.

(От стихосбирката "Търсач на бисери")

Vedrin

В такава нощ

В такава нощ не може да се спи.

В сумрака пеят ангелите звездни.

До вятъра ухо да прилепи -

човек ще ги усети, и изчезне...

Ще полети, издиган на крила,

над облаците, чак в мъглявините.

И в тяхната божествена мъгла

ще си разгъне ложе на мечтите.

В такава нощ не може да се спи.

Мечтателят би станал повелител.

Би стигнал до Едем - да потопи

нозете си дълбоко във водите.

И с дъх, подобно четка на Творец,

той своя шепот дълго би рисувал,

та думите му в белия дворец

Самият Бог усмихнат да дочува.

В такава нощ не може да се спи.

Добрата вечност жадно ме привлича.

Звездите се събират на тълпи

и всяка шепне колко ме обича.

В такава нощ, родена от любов,

не се затварят будните клепачи.

Ела до мен! И нека с благослов

да полетим - безплътни и прозрачни!

(От стихосбирката "Отвара от въздишки")

Vedrin

Затопляне

В студените треви на мисълта

задържа дъх отлитащото време.

И радост от отминали лета

опитва пак ума ми да превземе.

В усмивката на някой образ мил,

изваян със длето на красотата.

Или в смеха, звънтящо покорил

най-нежните ми кътчета в душата.

Студено е. Но някъде във мен

дъхът се стопля. Спомен се прокрадва.

Човек е повторяем. Като ден.

А изгревът се връща, за да радва.

(От стихосбирката "Неиздъхнали спомени")

Vedrin

Съзерцание

Съзирам те през лупа от замисленост.

Пейзажно се променя всеки щрих.

Мечтите заброявам - до безчисленост.

А нежните копнения - до стих.

През блясъка на твойте очертания

простирам дъх - да пия светлина.

Горещо лумват мъжките признания -

раздиплени от образ на жена.

И нежно, и вглъбено - до пристрастие

издирвам във очите ти предел.

Познал във тебе слънчевото щастие -

аз бих го дал... И с радост бих го взел...

(От стихосбирката "Шарена палитра")