• публикации
    26
  • коментари
    23
  • прегледи
    11880

За този блог

Няма сила без болка

Публикации в този блог

raurava

Тя продаваше услуги за кауза, която бе „недостойна”, той бе политик. Тя водеше война с обществото, той също. Манталитета й би бил осъден от църквата – заради „алената буква”, него никой не го осъждаше, заради корупцията? Коя бе по – недостойна кауза от двете? Тази в която продаваш тялото си…. Или тази в която продаваш душата си? И когато продаваш тялото си – продаваш ли душата си? Явната проституция и тайната корупция ли се осъждаше или тайната проституция и явната корупция?

Това, което не се купува с пари се купува с много пари.

Тя не започна живота си с баща който я изнасилваше и майка която проституираше. Не бе преживяла стрес или страх – никой никога не я принуди за нещо което не желаеше, не беше имала нещастна любов или подобни унижения.

Когато реши да го направи за първи път, не беше влюбена или нещо такова и не изпитваше неудобство да откаже. Просто си каза – защо пък не.

Квартирата му бе една тясна дупка воняща на изсъхнало сирене и на загоряло мляко, всъщност по вече приличаше на килер. Нямаше прозорци, което бе добре защото винаги се бе притеснявала от голотата. И от своята и от чуждата. Сърцето й тупаше толкова силно, сякаш се биеше в стените на стаята и отекваше в тишината, като ударите на стенен часовник при кръгъл час. Погледна го и завъртя очи „Започвай!”, което явно го смути и тя се почувства доста по – спокойна. Той прилежно сгъваше дрехите си все едно никога няма повече да ги облече, напомни й за някой, който стои на брега на реката и се кани да се удави. Тялото му бе бяло и хилаво стоеше някак отвратително прегърбен. Тя се съблече бързо, пускаше дрехите си на земята, треперейки. Той поглъщаше тялото й „голия му охлюв” започна да приема форма, толкова отвратително нещо не бе виждала никога. Не помисли и за миг обаче да спре, да се откаже, не чувстваше възбуда, нито страх само някакво желание да го унижи. Легна по гръб и разтвори краката си. Очите й говореха вместо нея „Хайде!”, нямаше нужда от думи. Той легна върху нея и започна да се движи. Досада. Само това изпита.

Действията му бяха монотонни като пневматичен чук – туп, туп, туп. И всичко свърши,

почувства облекчение. Повдигаше й се от него, искаше да го нарани, да го обиди и…„Плаща се.” Това го изуми – отвори широко очи – изненада, объркване „Колко?”, за пръв път чу гласа му. „Двайсет” – гледаше го с присвити очи и ехидна усмивка, като ги извади ще ги върне. „Ами имам само – един и деветдесет” и изсипа в отворената й ръка монетите. Стисна ги в юмрук и тихо излезе, докато слизаше по стълбите отвори широко ръка, метален звън се разнесе в тишината на нощта.

Минаха години, но звука от монетите, които се търкаляха по стълбите, още отекваше в главата й. Мина много километри, много мъже, които идваха при нея. Не помнеше имената им, не помнеше техните лица, мъже, които я обичаха и такива, които я удряха, нямаше страх, болка, не изпитваше и срам. Никога не изпита някакво чувство.

Той натискаше цифрите, последователно и бързо, свободен сигнал и след това тишина. „Ела!” отговори на отсрещното мълчание. Затвори. Пресуши течността в чашата още преди да бе започнал да се топи леда. Разхлаби възела на вратовръзката, извади ризата от панталона, откопча колана. Чакаше. Тя беше проститутка. Дори да бе от най – елитните, независимо от красотата или интелекта, тя просто се продаваше използвайки – антична професия, за целта. Той също го правеше, но не като използва тялото си, а като използваше властта. Бе изоставил всякакви претенции за почтеност. Всички божии закони бе престъпил. Страстно спазваше собствените си.

Наричаше ги – оцеляване. Бе клептократ.

Вратата се отвори. Порочно ухание и силует на красива жена.

Тя грациозно плъзна дрехите си на земята и бавно премина разстоянието, без да сваля поглед от него. Изваяно тяло, красива коса, перфектна кожа. Пое чашата от ръката му без изобщо да се смущава от голотата си, само звъненето на разпилени монети по стълбите, тъмнееше в съзнанието й.

Марионетки, кукли на конци и олигарси, някой бе изпуснал нишката на съвестта. Къде? В плановата корупция, владееща действителната власт или в проституцията? Кое е по – страшния грях? Проституцията или страха от загубата на властта който създава клептократите? Той ли използваше властта? Или властта изцеждаше него, като маша в ръцете й бяха всички, които се редуваха в нея, обединени от общия интерес да преразпределят помежду си благата, които народа създава.

Всеки който продава услуги за кауза която е недостойна, може да се каже, че проституира.

raurava

Намери ме...

„...и тя разбра, че човек е изгубена прашинка светлина, мъничка капка мълчание, снежинка - мечта, която докато падне се стопява, топлата сълза на самотата, изплашеното ехо на вечността, понасящо своята тъга на безсмъртното съществуване, безкрайна пътека от трепети...

...и затваряше очи, защото иначе нямаше да може да направи крачка към бездънната себе си, която не познаваше, и сякаш се боеше да опознае, не обичаше много, но безумно й се искаше да обича, на която й беше нужна радостта на чувствата, макар да срещаше само болката й...

вървеше...по брега на отчаяната си същност... ”

И в плачещото утро на новия ми ден с една запалена цигара и кафе...

Откраднатите й моменти в живота станаха твърде много за да продължаваше с преглъщането им. Не отричаше че обича много повече от „Обичам те”, но в крайна сметка си оставаше сама, защото даваше повече, от колкото получаваше. Ех ако се бе родила малко по-егоист или да не беше се раждала докато не се събереше повече егоистичен материал за оформянето й като личност.

...докато се стичаха сълзите на дъжда по стъклата-параван между моя вътрешен и външен свят...

Момента в който горещия душ отмиваше нишката й с преди, полагаше основите на една нова личност – сега. Отчаяно се нуждаеше от прегръдката на някой непознат, който ще я раздели с рутината и машиналността в живота й. Някой друг – не по красив или по забавен просто някой чужд.

Кафяво в няколко нюанса, това ще бъде неин цвят за изневяра. Взе решението доста трудно и не заради някаква измислена съпружеска вярност, просто се плашеше от точно този вид подробности, които за нея бяха нещо ново. Но истината е, че човек е способен на какво ли не, дори на това на което е неспособен.

...който беше стенещ и невъзможен за понасяне...

Тъмно, тъмно, тъмно...време е. Кръстовище и фаровете на колата като очи на дива котка я принудиха да спре. Бавно с тихо ръмжене се приближи – отворена врата към другата нея която не познаваше но й се искаше да опознае.

...и се сливаха със собствените ми сълзи, които са...

Все едно кожата й имаше очи и желания и бе нещо отделно от нея самата, а неговите докосвания я предизвикваха да мисли и реагира. Остави се в ръцете му без протест и без контрол, само на усещания и импулси. Харесваше начина, по който плъзгаше ръцете си по тялото й, и този негов аромат на кафе и пури направо я побъркваше. Можеше да му се остави завинаги, чувстваше че това е единственото, което искаше. Съзнанието й рисуваше картини в които бяха само те – той и тя. Остави мечтите си да се вихрят свободно и решително в минутите и секундите на живота й – сега.

...за теб – ти си моят ад и рай ти си моята призма – моя мисъл и копнеж – това което не успях да преживея като реалност – това което просто измечтах.

Светлината на утрото обля тръпнещото й тяло, тя отвори очите си, като отърси паяжината на съня и се усмихна, долавяйки аромат на пури и кафе. Как беше живяла до сега без чувството, което озари събуждането й, колко бе загубила. Сега се чувстваше щастлива и изпълнена с желание за всичко, някаква такава лека и нехайна. Просто беше влюбена и нищо друго не бе в мислите й освен – кога ще го види пак.

Колко сиво е наоколо, и пусто и жестоко колко тиха и подтискаща е тишината, мразя себе си и всички други...спомените ме болят и викат, давят се в тъгата ми и пак изплуват...

Имаше нужда да мисли за него всеки час, всяка минута – не й бяха достатъчни само съобщенията и кратките телефонни разговори. Стана параноична, дори в банята влизаше с телефона. Ставаше с очакването за познатия звън на съобщението и заспиваше с тази мисъл. „Обичай ме” й светеше в съзнанието „Само това искам – Обичай ме”.

...искам да потъна в забрава и да мина прехода, да бъда пак отново аз, искам него да го няма никак, все едно е сън – кратък и елементарен...

Ден на жажда – един такъв отчаян все едно роден от мрака, препрочиташе отново и отново съобщенията в телефона си, чакаше и отново и отново.

Следващо очакване, надежда. Кога щеше да свърши това? Нямаше сили нямаше нерви нито желания...имаше само безсъние.

...и това ще мине и това ще мине...но кога...чакам.

Събуди се и вдиша нещо ново – прохладно утро и усмивка. . .

Толкова ли е трудно да се повярва, че каквито са мислите ни, такива ставаме и ние. Мислите ни са нашия живот. Светът около нас е само това, което вярваме че е. И границите в мисленето ни, чертаят ограничеността на възможностите ни. Променим ли мислите си в положителна насока ще ни се случват много по-добри неща. Толкова ли е трудно да повярваме че ние владеем живота си – мислейки. Мисълта е енергия – възползвай се!

raurava

Без думи

- Добре, защо мълчиш, по дяволите?

Той свиваше пръстите си в юмруци, докато побелееха кокалчетата му и пак ги отпускаше в такт. Незнайно защо е адски дразнещо, когато една жена мълчи. Може би лутането в теории и предположения относно повода не даваше покой. Или защото винаги имаше причина за всяко нещо на земята.

- Няма какво да кажа.

Тя се усмихна по непознат до днес начин. Очите й изразяваха някаква тъга. Загуба. Безвъзвратност. Често пълнеше чашата си с водка а доста по рядко с тоник.

Замисляйки се върху относителността на вероятностите – изглежда пиеше от няколко часа. Представи си я как отключва вратата, хвърля чантата си върху тоалетката в коридора и без да си прави труда да изхлузи красивите си обувки, се насочва към хладилника вадейки от там може би пълно шише с водка.

Кичур коса с плавно движение се изхлузи от хватката на шнолата, като направи сянка върху овала на млечнобялата й шия. При всяко вдигане на чашата, отекваше звъна на гривните й в тишината, което я правеше още по тежка.

- Не сме говорили от дни, защо мълчиш?

Обърна се към него, огледа се в маслинените й очи. Изглеждаше, като купчина дрехи. Тя как ли виждаше себе си в неговите?

- Не сме говорили от година, защо точно сега го забеляза?

Знаеш ли, щъркелите са моногамни, ако мъжкия намери чуждо яйце в гнездото, се събират цяло ято и убиват женската.

- Защо ми казваш това?

- Не знаеш ли? Защо не ме попита никога, къде съм била, когато се връщах посред нощ? Нито веднъж не ме попита кой ме търси през нощта. И защо са тези чести, дълги командировки.

Представи си усмивката й насочена към другия. Ръцете му, които бавно се спускаха от раменете надолу…..събличайки я. Представи си настойчивите му устни, които докосват врата й. Нежните думи, които шепне в ухото й. Пръстите на другия рисувайки по татуираното слънце на гърба й. Слънцето, което той създаде с неговите ръце и с нейната болка и нейната кръв, която се сливаше с контурите и сенките.

- Винаги съм искал да се чувстваш свободна, а не да си в оковите на обясненията, които чакам да ми дадеш.

Сърцето му бясно препускаше, очакваше го. Знаеше какво ще последва. Чакаше от толкова дълго време, тя да го погледне като преди. Да говорят за ежедневните неща вечер пред телевизора. Да се излежават през почивните дни почти до обяд и да хвърлят чоп, кой ще отиде до магазина. Чакаше – душата й да се върне отново при него. Без обяснения, без извинения, все едно никога, нищо не е било.

- Защо никога не ме попита – дали те обичам? Само четири думи: имам нужда от теб. Защо ме оставяше да те лъжа?

- Оставих те на свобода, ти не ми принадлежиш. Ти си свободна, ако искаш да си с мен ще бъдеш ако ли не – какъв е смисъла от думите.

- Аз отчаяно се нуждаех от ревността ти и от негодуванието ти, и от желанието ти да бъда само твоя.

Очите му се напълниха със сълзи обърна глава към вратата където чакаха два сака. Безполезно е, тя го е решила за какво са разсъжденията. Отиваше си, така както бе дошла – без думи.

raurava

Пеликан Бей

- Мислил ли си някога за смъртта?

- Еми, не. Какво да я мисля. Тя си идва в уречения ден, в часа, който е определила съдбата. За там място и ред няма, всеки идва и си отива от този свят. Раждаме се мокри, голи и объркани…след това е още по – трудно. Ти защо я мислиш?

- Защо…знам ли. Може би защото това е единственото сигурно нещо, което ще ни се случи. Ако често мисля за това ще го приема и ще свикна с тази мисъл.

- Никога няма да свикнеш. И когато дойде ще те изненада.

- Зависи кога ще ме вземе, ако е сега ще ме изненада но след трийсет години ще започна да я очаквам.

- Ти и сега мислиш и я очакваш, но съзнанието ти е затворено за тази вероятност, и … повярвай ми никога не би се отворило напълно, като мрежа ще пропуска дребните възможности а ще задържа едрите, а всяко нещо на земята идва от дребнавостта.

- Да живота е хубав за широко скроения, за дребнавия и алчния е много по – различен. Единия би казал - какво толкова ще загубя, а другия - не бих понесъл загубата, и с това се измерва и живота и смъртта и радостта – всичко на света се измерва с тези няколко думи.

- Виждаш ли – вече мислим еднакво. Все едно сме живели цял живот заедно.

- Заради нашето Ниво IV, всички сме еднакви, от години мислим еднакво не мислиш ли?

- Разкажи ми нещо за жена си – какво те очарова и какво те плаши, какво те отвращава…?

- Дойде ли времето в което да говорим за това? Добре – тя е – понякога само материя, понякога само душа. Но нищо от това не е мое, тя е в моя дом – родила моите деца – но все едно е никой. Не искам да си мислиш, че за мен е никой – по скоро аз се сливам с времето, с дома ни… аз съм даденост – но не и страст за нея, нито трепет, нито чувство. Тя за мен е – една мечта, нещо което винаги съм искал, но никога не съм имал. Когато ми позволи да имам тялото й – душата й е празна. Когато ме остави да докосна душата й – дори само като шепот, или като слаба топлина – тялото й се отделя от нея и става тяло без душа. Никога не съм имал и двете едновременно.

Какво ме очарова – всичко, същевременно и нищо.

Всичко – защото е красива, когато докосва косата си има едно такова движение, все едно я милва и това й доставя удоволствие, погледа й пълен със страст, когато се движи, когато спи, когато се храни, когато обича децата ни. Представяш ли си я – добре, е а аз да съм някъде около нея в твоята представа – не нали? Точно затова е нищото в очарованието й – защото нито погледа й, нито усмивката, нито топлината са отправени към мен. Мен там ме няма – в нея, и никога не съм бил. И това ме отвращава – нали ме питаше.

Какво ме плаши – независимостта й, упоритостта и контрола – това е наистина ужасяващо. Но най - много се страхувам, че ако само ден не помисли за мен – ще ме забрави.

- Обичаш я нали?

- Толкова силно, че чак ме боли. А твоята жена – разкажи ми за нея.

- О, тя е различна. Винаги ме чака и независимо от часа – слага масата, не се храни докато не се прибера. Харесва ми през лятото – боса на двора, облечена само с домашна роба. А през зимата – седнала пред печката да ми кърпи чорапите, винаги усмихната и топла. Тя също е красива с големите си меки и топли гърди, с едрите си бедра и яки прасци, жена която може да обича и го прави с щедростта на майката земя. Обичам да я гледам докато дои козата, твоята може ли това?

- Не. Тя е дама. Тя обича бързите коли и новите технологии, използва чуждите мъже – те също като мен я обичат до лудост. И най – много обича себе си, и всичко останало което обича го прави от егоизъм защото така се чувства най – щастлива. Да задоволи всяка своя нужда и прищявка е смисъла на живота й. Ревността ми към нея ме убива, уби и нея. А твоята? Какво те отвращава в нея, какво те плаши?

- Това, което ме отвращава, ме и плаши. Не може да отказва, може всеки да стопли с гърдите си, родена е да прави мъжете щастливи. Не ги дели, изобщо. Търпи всички и всичко което могат да й причинят. Омразата да я деля с някой друг ме убива, и нея уби.

- Време ли е?

- Време е. Затвори очите си ще стане бързо. Смъртта идва веднага, докато си помислиш и си мъртъв. Ще отидем там при тях – при жените си, те ни чакат. Съжаляваш ли, че уби твоята?

- Не.

- Аз също…

raurava

EXTRAORDINARY

До разделянето на живота ми на преди и след - мислех, че нищо не може да ме изненада вече.Бях антисоциален от години и не ми пукаше за нищо, само вегетирах. Спях до обяд, къпех се и излизах да пия с подобен социопат като мен, друсах се и чуках разни малки мърли.

Живот като в Клиши, в началото на миналия век.

Тя – влезе в сърцето ми – ненадейно и болезнено. Влезе в леглото ми като вик за помощ, влезе в мислите ми латерално и лениво, така все едно – това което прави не е нищо особено, с онази отегченост, която много други играеха, но фалшиво. Тя беше нещо като първично празно пространство, което в определено време се изпълва с материя, а от друга страна е нещо само по себе си живо и пораждащо живот.

Абсолютен консуматор, манипулатор и егоцентрик. Но най – ужасното беше, че тя афишираше с всички отрицателни качества, които имаше, а те не бяха малко. А всичко положително оставяше дълбоко в себе си – все едно единствената цел в живота й е да покаже, колко е лоша.

Познавахме се от години, бе по – голяма, гледаше на мен като на някакво сополиво хлапе, което я изпиваше с очи всеки път, когато я видеше. След около десет години на безумия от моя страна, и като последица - краен срив на отношенията с родителите ми, аз я срещнах отново, бе още по – хаотична, още по – ексцентрична да не казвам луда. Винаги съм харесвал нестандартни хора – завладя ме отново.

До лудост, до бяс, до страх, до възхита – диаболично.

И живота ми от безцелен, безразличен и безчувствен – полудя внезапно, като водопад, който тръгва да тече назад. Бях с нея.

Рисувах я в съзнанието си, мечтаех, бях в един постоянен делириум тременс. Чаках, чаках и пак чаках да ми се обади и това бе единственото по важност събитие в настоящето ми. След като си тръгвах от дома й, още с първите крачки – чаках, чаках следващия път, който щеше да бъде кога – never or ever. Никога не знаех, къде е и до кога ще бъде там, кога ще я видя. Водеше странни разговори по мобилния в най – добрия случай, получаваше съобщения на арабски и английски. До каква степен бях в живота й не знаех, не бих си позволил и да питам – знаех само, че един единствен въпрос ще унищожи всичко единствено – а това което исках бе - да бъда с нея. Айсберг. Ледени късчета – създадени от замръзнали сълзи.

Преди – бях щастлив, независимо безхарактерността на дните ми, но бяха моите дни, сега моите дни станаха нейни. Тялото ми стана нейна употреба, мечтите ми бяха нейна режисура, същността ми стана нейна същност. Регистриран произвол.

След това – оставих следи в пепел от угаснали мечти. Изпразнен съвсем, а тя е на мястото на сърцето ми и вместо душата ми. Нямам приятели – не ме задоволява никой – нито с присъствие нито с мисъл. Искам само да съм с нея. Не искам да мисля за това че няма да ми се обади или, че всичко ще свърши. Защото когато тя си тръгне от живота ми – живота ми ще тръгне с нея. И ще ми остане едно нищо – което всеки по различен начин разбира, какво е. Всеки вижда различно едни и същи неща. Единственото, което знам е, че тя отряза един голям къс от сърцето ми, а когато си тръгне ще вземе и останалото парче. Безкомпромисно и умело.

raurava

Кожата й бе, толкова бяла, колкото чаршафите върху леглото, на които лежеше, ако присвиеш очи трудно би разбрал, къде свършват те и къде започват контурите на тялото й. Един белег, една фигура само можеше да те насочи – едно келтско слънце. Светлина, като движение или символ – начало и край – осем лъча – мисъл, само това можеш да видиш, единственото, което можеш да докоснеш. Поставяш ръката си върху него и го закриваш, но е топло и знаеш, че е там – следвай топлината със затворени очи – бавно с усет – само чувствай, не гледай, мълчи, остави мислите си свободни – без контрол, без насока само с обич. Остави сърцето да решава – отключи веригата на разума и остави да мисли вместо теб единствено страстта. Виждаш ли?

..... път, мараня, аромат на окосена трева, люлеещи се жита с цвят на старо злато – следи от каруци, лек ветрец, звуците на дивото. Всичко това е създадено за теб, всичко е живот, без трайност като вечност. Времето е спряло, само ти и тя. Никой. Само топлите тръпки, които преминават през тялото ми. Знам че само аз разбирам това защото пуснах съзнанието си на свобода и съм само чувства – без материя. Вдигам главата си нагоре само ръката ми е още там – върху пулсиращи лъчи на келтско слънце. Виждам облаци като дълбочина и като близост както аз и тя – нищо друго няма, само синева – оставям се в движението им – височина. Нещата изглеждат ясно, погледнати от тук – една съдба с една камара изходи и в дъното на всеки – тя.

До слуха ми достига тиктакането на часовник, време. Времето е мое овладях го, мога да го контролирам и сега му казвам – остани – в този миг на вечност, остани в момент на близост, а аз ще остана завинаги твой роб. Остани в безвремието на топлината чийто източник е келтско слънце. Точно сега – когато я обичам, и сега когато само тя е в мен. Решавам да изживея живота си точно тук до спящото й тяло докоснал татуираното слънце на гърба й, нищо друго няма давност.

Празни понятия. Вечни копнежи. Цирков спектакъл.

Дъжд – чувствам капчиците му по тялото си, прохладни и нежни, докосват чувствата ми като струни на китара. Отварям устните си и поемам влагата. Солени капки дъжд, като сълза. Толкова е безтегловно и нехайно. Къде отиде реалността, която съществува толкова едновременно, че става същността на вечност,ето слънцето свети, сърцето й бие, птичките пеят, децата играят, дробовете й дишат, кучетата лаят, вятъра духа, щурците свирят, очите виждат, ушите чуват. И всичко е едновременно толкова естествено и толкова изумително.

Чувам стон и вик – това е тя. Дъжда са нейните сълзи.....

…къде съм аз – останал само дух. Виждам тялото й, надвесена е върху мен по точно върху него – моята материя. Викам й но нямам звук, виждам ръката си върху келтското слънце – неподвижна. Какво се случи с мечтите ми, къде отиде съня ми или съм още в него. Аз съм само вятър, мога да се изкача до върховете и да сляза до низините. Слязох до тялото си върху леглото, погледнах в очите си и я видях – там останала завинаги в безумието на мечтите ми. Очите ми – те бяха празни – а аз съм само спомен . . . . .

raurava

- Аз съм река – стара съм като света, всичко вече съм виждала. Минала съм през години, през векове, епохи – галила съм нежни девствени нозе, сливала съм се с горещи сълзи. Във водите ми се сблъскаха толкова различни чувства. Познавам страст, уплаха, ярост. За мен вчера, днес и утре няма – за мене времето не съществува. Аз нямам ограничения.

- Ограничения…?! Всичко в този живот има граници в противен случай щеше да е хаос, ако моята душа не бе затворена в тялото ми щеше да се слее с твоята, а ако ти не беше обградена с брегове щеше да се влееш в моите води.

- Водата ми е съдържание но не и форма. А съдържанието винаги е безгранично. С какво ограничаваш душата си – и какво ти пречи да я пуснеш да се слее с моята? Съзнанието ти я ограничава но не и тялото, колкото е по – ограничено съзнанието, толкова е по – окована душата.

- Така мислиш защото не си ограничена от обществото. Ние хората сме духовно опустошени от него и в нас няма вече абсолютно нищо. Бъркаме като търсим оправдание на постъпките си а не осъзнаваме че единственото оправдание е страхът ни от сблъсъка с действителността.

- Ти си малка страхлива душица, не си ли чувал, че точно буйните води влачат едрите камъни а не тихите спокойни поточета. Само борбата може да те накара да оцелееш – иначе би се слял с материята и би изчезнал. Остави ме да ти покажа създаването, ела и ще те оставя във вечността. Освободи съзнанието си и направи душата си всеобхватна. Ще видиш, че нищо няма граници, а силата е точно в хаоса. За първи път ще бъдеш себе си, без срам, прикритост, страх.

- Моето съзнание е ограничено, вярно и аз не го отричам, но искам да е така, искам да живея с това общество защото в него са всичките ми близки, защото живея за тях а не за вечността, и не за силата – живея за простите земни радости, живея със страха, но най – вече живея с любовта.

raurava

Защо да мечтаем ако имаме прости мечти…

Толкова много неща изживях с мечти, че загубих стимул да ги изживея реално. Със спомени и чувства. Действителност, само това го няма, но какво е всъщност действителността?

Това е – живей сега. Да аз живея днес – с абсолютно плувнало събуждане защото нямам климатик – но си представям, че потта всъщност е пролетен дъжд. И докосвайки меката пухкава ръчичка на спящия ми син знам че съм щастлива и без мечти. „Търтея” на нашия семеен кошер отново е източил топлата вода и докато огласям първия допир със студената си представям, че съм глухарче, което се сближава с утринна роса. Работата ми е да комуникирам с митничари, които са пълни с едно такова фалшиво самочувствие, но всъщност са – ограничени от всякъде заради интелекта, който нямат, но ние така и така си живеем в свят на комплексари, които го владеят и определят правилата. Но сериозно представям си ги в тоалетната мъчейки се върху стомашно – чревно и потейки се докато си мислят колко са нещастни. Поне ми е забавно. Добре, че имам въображение – основа на мечти. Маршрута ми е един и същи, всеки ден минавам покрай щъркелово гнездо, денят в който кръжат наоколо ми е щастлив, днес кръжаха. Позволих си да мечтая - митничаря ще е печен и няма да ми се налага да го пращам мисловно – фантазирайки в най – близкия „кенеф”.

Да ако само се случи така, че прибирайки се в къщи утрепана и потна след борбата с болен от „диария” (напразно си мечтах това за щъркелите) индивид – се окажи, че хладилника ми е отново празен от поредния „гост” на нашето домашно щастие – ще си помечтая, че ще вечеряме „любов” и така няма да ми се наложи да дам поредните 20 лева в супера купувайки една зелка.

Е не е петък – вечер и няма да живее водката, но мога просто да измечтая оставащите дни на седмицата преминавайки през глобалното затопляне – суха.

Сега да си представя вечерта, нашия пуснал корени в дивана татко е решил да стане „гост” на чуждо домашно щастие, и терена е свободен - за нашия купон, който ще се състои от тъпкане със сладолед и семки, гледайки отново и отново „Костенурките Нинджа”. Не е зле, дори когато всички „зверове” са по леглата ще си измечтая че съм нейде другаде с коктейл в ръка под палма понасяйки с наслада жегата и с карибски масажист, който ми е увиснал на гърба.

Защо да живее водката, като е къде къде по-важно – Да Живее Мечтата...

raurava

Спаси ме!

Ако вярваш в нещо помоли се за мен, помоли се да не извърша нещо зловещо.

Петък вечер – да живее водката!!!

Двете си стояхме пред камината – огъня се отразяваше в очите ни а всички маси бяха заети – в семейната ни „кръчма”. Всъщност бе много приятно място – посещавано от едни и същи хора – все едно бяхме едно семейство. Естествено аз и сестра ми трябваше да се трудим всяка петък и събота вечер там, но няма как едни родители имаме и това бе една незначителна помощ.

И така – тази петък вечер, се потяхме над една бутилка водка – гледахме пукането на дървата в огъня и си припомняхме стари любовни истории - е и се включвахме от време на време в сервирането на „семейството – клиенти” и...изведнъж – вибрацията на телефона ми в един SMS - „ Спаси ме!”, подател 92 – последни цифри – без име.

Поглеждам сестра си – подавам апарата – тя чете и търси цифрите в телефона си – дано да са познати – КОЙ? Нищо.

Да вярно, че преди три дни една моя приятелка се опита да умре – насилствено от собствената си жестока същност – изпивайки бутилка водка плюс кутийка лексотан – но тя не живееше в България – а подателя бе с М-Телска регистрация – а мисля, че при нея се размина. „Някой се шегува” – констатацията на сестра ми. „Да, права си” – съгласих се и продължихме да пием и да се хилим. Движение по масата повторно – вибрацията на следващия SMS – „Спаси ме!”. Това вече е сериозно – пиша – отговарям – пращам – чакам. Чакам. Нищо.

Явно е шега. Пием, хилим се, танцуваме. И пак – познатата вибрация:

„Ако вярваш в нещо помоли се за мен, помоли се да не извърша нещо зловещо.” Мина ми желанието за веселене и пиене. Пиша – пращам – чакам. Чакам. Тръгвам си и чакам. В къщи - баня, спалня, тъмнината – чакам, легнала съм зяпам синия екран – но не виждам нищо – чакам. Пак пиша. Отново чакам – нищо.

Сутрин е. Ужасно главоболие, тъга – знам кой е – но не мога да помогна. Сам е – от далечен град – живее в чужди хора – родителите на жена му. А жена му е една отдалечена, чужда все едно е друга. Наскоро загуби и добър приятел – твърде млада и красива бе за да умре – но Господ прибира само добрите.

Най – ужасния период на годината е в този месец.

Написах му в - ……blog.bg – Помниш ли? .....това което не ни убива ни прави по-силни, .......не надниквай в бездната, защото направиш ли го – тя също надниква в теб. Оцелей. Да трудно е но няма шанс – човек трябва да се бори – иначе е пътник... . Просто – ОЦЕЛЕЙ!!!

raurava

The time to come

„Това може би не съм аз и не е моя живот. Сигурна съм че ще се събудя и нещата ще са различни. Няма да съм вчерашната бременна котка с патриархални корени, които се борят и свистят – Ще се омъжиш,...ще се омъжиш. Ще съм онази същата дивачка, която не страда от излишни скрупули, и безсмислени компромиси. Само да заспя... .”

Събуди се в ноемврийски дъжд. Ранно утро. Сватбен ден. Нейните неанализирани окови. Последица от еднократна нощ. Нищо не е случайно. Неслучайност, която я напи почти до смърт в една красива септемврийска вечер и на сутринта с ужас се събуди до някакъв тип, който въпреки, че бе нещо много култивирано дори за нейните представи, я принуди да се изниже мълчаливо и да го забрави.

Но не. Грешеше. След седмица стоеше пред витрината на бара в който работеше, поглъщаше я с очи, без никакви движения. Не влезе, не й помаха, просто си стоеше там. Както се бе появил, така и изчезна. Следващия ден отново, тихо с вперен поглед стоеше там и лазеше по тялото й. Мина седмица, месец – почти свикна с него, едно малко или много гъделичкащо присъствие. Редовно. Ежедневно, ежеседмично, насади се в мислите й, влезе и в мечтите й.

Започна да го търси зад витрината. Чакаше го. Мълчаливо, като неговото поведение. Съдба.

Разбра, веднага след като повърна сутрешното си кафе. В началото на мисълта й сняг, денят бе зима – и слънчевата утрин бе студена, като стъкленото й сърце. Но след шока пак бе октомври и стана толкова спокойна – като окъпана с дъжда от момини сълзи.

Чакаше го на прозореца, закъсняваше, чувстваше го някак близък, не дойде. Витрината останала сираче лишена от силуета му, ден, два, седмица. Сряда. Направо влезе, седна до нея, взираше я с тъмен поглед, пълен с мълчание. Минута, две и .....

- Знаеш ли, че има една тихоокеанска мида, която е най – невероятното нещо виждано някога в света. Защото кара човека, който я притежава да осъзнае важността и красотата, да види ясно целта на живота си. За мен ти си тази мида.

Изненада. Незнаеше какво да прави, да се смее или да плаче, какво си мислеше това недорасло момче. Ужас, очите му говореха – ти носиш моето дете.

- Страхуваш се нали, страхуваш се от миналото си – за бъдещето също. Кажи ми само – да. И ти обещавам, че никога неще си позволя отново да вляза в мислите ти.

....................

Така, днес беше неин сватбен ден, да избяга, да се скрие, да се слее ли с росата, да изплаче неразумието и неяснотата.

Нещо се променяше в живота й а тя стоеше настрани като очевидец, наблюдавайки събитията, без да участва в тях. Направи крачка, две и стана лесно – това бе нещо единично и никога не би се повторило отново.

Половин бутилка водка ще измие неочакваното от което се боеше. Какъв е начина, чрез който можеш да приемеш, неприемливото – когато гледаш на нещата през стъкленото шише на празната бутилка, някак доста лесно се оказва всичко – вече беше себе си.

Той дойде с няколко приятеля – изглеждаше красив – но адско раздразнение се надигна в гърлото й, ще го повърне – както всяко сутрешно кафе.

Май реши да спре до тук. Ще му каже: отказвам се. Не помниш ли – забърсах те в случаен бар. Ще го разочарова, но поне ще взема само тя решения или......спомни си за мидата и прозря единствения изход от това - и той бе... ще разочарова себе си.

Усмихна се и тръгна към бъдещето си...неясно, но решено вече от съдбата.

raurava

Когато загубиш някой – в началото си чуждо неуместно в безтегловност, и някак се размиват фактите. Знаеш че ще оцелееш макар и с камък в гърдите. Дишаш, дишаш и това е – деня минава, идва вечерта – самотна, сляпа. Изпиваш хапчето за безразличие и продължаваш – минаваш през ноща – дори заспиваш. Събуждаш се окъпана от светлина, и в първия момент се чувстваш почти щастлива докато се сетиш – че нещо в живота ти е променено, че си сама. Не ти се плаче – дори не ти се мисли, гледаш през прозореца и впиваш поглед в листата на череша, най – важното за сутринта. Минават минути, часове, толкова дълго си се взирала в черешовите листа, че сама си станала череша. Ето имаш вече аромат, дори листа са ти избили. Колко е лесно да бъдеш дърво. Имаш друг стимул за живот, различни желания, друг вид копнежи. Ти си череша с капки роса по плодовете, и с малко гнездо на славей в клоните. Животът ти е променен – живееш за дъжда и за песента на славея, живееш за слънцето и за вятъра. Щастлива си. Нямаш спомени нямаш цели, ставаш вечност и борба. Няма време и очакване – няма самота. Посрещаш първите лъчи на изгрева, изпращаш кървавите отражения на залеза. Само днес си.

Мина деня в който бе череша, сега си отново старата самотница. Изпиваш няколко за безразличие, потъваш. Съня ти е красиво-люляков, вървиш през лилава гора с нежно ухание, чупят се малки клончета под краката ти и си толкова спокойна. Пътят ти е единствения тласък, през шарените сенки. Звуците са странно омайни и кристално чисти. Слънчевите лъчи се процеждат през дърветата и правят палави зайчета по шията ти, ако някой те погледни сега – ще бъде очарован от лицето ти. В очите ти текат поточета а устните са горско цвете. Лежиш върху прохладна вечност – косите ти се сливат с тревата, ръцете се превръщат в корени на филодендрон – и си почва и живот, трева си и любов. Малка купчинка природа, чудни еделвайси, люлякови храсти.

Но се събуждаш – пак сама – шепа безразличие... Сълза... .

Сън завинаги и свобода... .

raurava

Неясно

Бе първичен и естествен до болка. Защо не се подвизаваше зад облицовката, като мнозинството? Много по – лесно можеш да напуснеш някой, който се прави на друг. А при него яростта, страстта и радостта не можеха да бъдат прикрити, не умееше да ги контролира. Имаше инстинктите на животно, дори се хранеше така – с настървение. С единствена по себе си отдаденост към живота, която не подозираше и не анализираше, нямаше нужда да коментира самото чувство, достатъчно бе само да го изпита. Имаше жестоки спомени, заради което не правеше компромиси дори със себе си. Мразеше миналото си, никога не си позволи да мине ден след ден назад във времето за да разчисти пътя си към утре. Но...оставиш ли горчилката вътре в теб, след време тя се превръща в отрова. Той бе деспотичен, твърд и толкова горд. Болезнен и труден за преглъщане.

Но ако мъжът е мъж а гордостта - гордост и ако те са оваляни в кал, любовта се превръща в помия. Нейната също.

Вървеше и знаеше, че това е края, вървеше в гадния шибан дъжд, който се стичаше по косите й и се вливаше в гърдите й превръщайки се в кръв...

.......а това в сърцето – ама така й тежеше. Влезе в попътния супер, вървеше между рафтовете и пускаше в кошницата. Бе наизуст, мислите й, времето, пространството между нея и Решението – всичко бе на автопилот.

Прибра се изсипа чантата – цигари, бутилка водка и.......бисквити с бял шоколад, спагети, бяло вино – това което беше негово предпочитание. И толкова месеци беше в дома й.

Дори когато не управляваше мислите си – той го правеше, бе обсебил мнението й – наложил собствено, бе внесъл себе си в характера й. Събра му вещите. Извади сака, напълни го, дръпна ципа – така..., това бе лесно. Остави го в коридора. Ебаси изрода който се прояви – но сигурното бе че нямаше друг начин. Няма начин за зарязване на някой – всеки го прави както умее. Тя го правеше без думи.

А сега – да се убие с водка и трева. За да стане абстрактна и безсмислена. За да стане чужда. Заключи, остави ключа в ключалката, напълни ваната, усили музиката, изключи телефоните. Съблече се и влезе в топло езеро с една бутилка жива вода в едната ръка и лулата на предела в другата. Само че това бе лулата на нищото – ето вече мислеше като попаднала в безупречната безтегловност. Какво толкова го мислеше – как щяла да изчисти душата си от него, колко го обичала. Стана й забавно – ама каква патка е била.

Нищо не чуваше, просто усещаше вибрациите от ударите по вратата.

Смееше се – сега вратата е онази частична преходност между рая и ада. Път. А на пътя – шаман. Който пуши свитък с вечния завет на света – онази арамейска глупост:

„Повдигнете камъка и ще ме откриете, прегърнете дървото и аз ще ви напътствам. Аз съм първия и аз съм последния и без мен няма Бог”. Вече бе насред океан от сълзи и единствената сила бе във водката и в папура – това което държеше. Но сълзите бяха толкова солени, че тя дори не можеше да потъне и нищо не се движеше – нищо и никой. Този океан от толкова солени сълзи беше вечността. И точно в средата М. М. си решеше косата и гласът му бе фалцет:

Sometimes I feel I’ve got to run away

I’ve got to get away from the pain that

You drive into the heart of me

The love we share seems to go nowhere

And I’ve lost my light for

I toss and turn I can’t sleep at the night….

Бе толкова приказно красиво небето над нея – напръскано със звезди, една огромна луна в сиво-сини пламъци.....всъщност това не бе небе – бе вода – океана от солени сълзи, в който никой никога не може да потъне.................

raurava

Сабах ел нур

- Какво работиш?

- Сервитьорка съм.

- Сервитьорка? Това временно ли е?

- Не.

Странно рядко е да срещнеш някой, който не докосва „памукови облаци” – розови на цвят.

- Никога ли не си искала да бъдеш нещо друго?

- Искала съм разбира се – все пак съм човек. Но съм благодарна, че Господ не ми даде всичко което поисках.

- Защо „даде” – живота ти не е свършил – предполага се, че човек докато е жив има желания – и иска.

- Да, като цяло човешкия вид е рутинен. Почти всички сме богати на сложни замисли и на жалки провали. Много по – малко са различните и много повече еднаквите хора. Но аз нищо не искам. Само чакам, като преминавам през всичко, което ми е нагласила съдбата, и което със сигурност никога не бих могла да променя. Точно за това не се опитвам, просто живея – без да пропилявам енергията си.

- Обвързана ли си?

- Да.

- Той какво работи?

- Писател е.

- Какво е написал?

- „ Сабах ел нур”

- За какво се разказва?

- За мен.

- Не е ли трудно възприемливо някой да ти открадне живота, като го опише в книга? Странно име, какво значи?

- „Утро на светлината”

- Той арабска кръв ли има или просто знае езика?

- Българин е. Не знае езика. Аз използвам арабски, затова.

Интересно момиче. Сервитьорка, която говори арабски. И която няма цели, и мечти, която не е рутинна и завинаги ще си остане сервитьорка.

- Защо да ми е откраднал живота, аз съм му го дала назаем.

- И какво точно разказва в романа, за теб?

- За определена част от мен е.

- Така ли? И какво не е включил?

- Истината.

Розови цветчета, шум на бадеми, вятър, който идваше чрез усърдието на реката, спускаща се надолу по склона, това излъчваше присъствието й. Някаква светлинка имаше в очите й, не по скоро пламъче, мъничка сълза. В която се огледа и се видя в розови облаци.

- Какво те натъжава толкова много?

- Живота.

- Мислиш ли че си заслужава?

- Отчаянието напомня радостта. Времето износва планини мислиш ли че няма да се справи и с мъката ми? Просто ще изчакам да я преживея. „И това ще мине” – казваше баба ми.

- Мъдра жена. Жива ли е?

- Напускал ли си някога, някой когото обичаш все още?

- Не. Винаги съм изцеждал любовта и съм оставял само обвивката й.

- Това е толкова обичайно. Вземал си всичко от живота, и не си оставял дори красив спомен.

- Така се прави, ние сме егоисти.

- Не, не е жива. Погребахме я там от където е дошла.

- Къде?

- В Ливан.

- И каква е истината?

- Няма истина, има само преход.

- Прехода между раждането и смъртта ли?

- Не. Прехода между реалността и мечтата. Понякога не знам коя съм – това което искам да бъда или това което съм.

- Сега коя си?

- Спомен.

- Какъв спомен?

- Твоя спомен. Аз съм спомена който ще остане в теб. Ще съм твоя порив и мечта. Ще съм това което никога няма да имаш. Фантазия. Защото ако съм твоя, все някога ще стана ежедневна и ще дойде досадата и отегчението, а ти никога няма да ме оставиш защото изтискваш любовта. Точно затова ние ще сме живите мъртви. Ще сме само присъствие но не и страст. Сега се събуди и започвай да ме търсиш, само това ще те спаси от мъртвия живот – Желанието.

Вятъра развя косата му и той отвори очите си. Бе заспал тук, до розовия храст, край реката, под стария бадем. Стана и се огледа – беше сам. Къде бе тя? Онази сервитьорка.

Аха ето я. Тръгна подир нея – „Чакай!” Учудена жената се обърна. „Прощавайте. Имам грешка.” Върна се назад и тогава я видя. Ето я! „ Госпожице!” Объркване – не беше тя.

Изплаши се и се почувства като загубено дете – о, не. Ами сега!?

„Ще съм твоя порив и мечта!”

„Ще съм твоята фантазия!”

„Ще съм това, което никога няма да имаш!” .................. Мечта......

raurava

Грешница

- Искам да се запознаеш с майка ми. Искам да я прецениш, да я осъзнаеш, и след това ако искаш може да я забравиш.

- Удобно ли ще е сега?

- О, да, тя работи през ноща.

- Нощен пазач ли е някъде – усмивка.

- Не, проститутка е.

Тя се изненада – тежко бреме за един син. Как овладява чувството на обич и омраза. Границата е много тясна – лесно се прескача. Образа който внезапно изникна в съзнанието й бе на изрусена, повяхнала жена, натежала от самота, загубила доверие в живота, облечена в розово и лилаво, обеци, гердани, силен грим. С цигара в уста – силна демонстрация на любов към сина. Представи си я как силно го прегръща и говори лигаво и чувството на тъга и отвръщение, което щеше да се засади в сърцето й. Погледна го с намерението да измисли извинение, но се отказа. Той точно това чакаше – да прояви слабост, егоизъм. Да се измъкне – читава.

На прага на старата къща, която не изглеждаше като къща в която нощем се продаваше любов, излезе едра жена с престилка около кръста и домашна роба. Целия й вид беше - old-fashioned – и нямаше нищо общо със стандарта. Кой пожелаваше тази жена?

Тя се усмихна, като бършеше ръцете си в престилката.

- Напрайла съм бухти.

Говореше, като Андрешко на Елин Пелин.

Седяха около тежка кухненска маса, печка на дърва, на отсрещната стена разпятие. Проститутките вярваха ли в бог? Или само грешниците....

Той взе три бухти и излезе. Изпита неприязън от това натрапено присъствие, от тази среща, която подтискаше егото й, като я връщаше назад.

- Изслушай ма мила. Аз го накарах да та повика. Не съм човек койт ша му са меси. Неща да му знам работите, казвам ти че е добро момче щото е такова. Той и баща му беше много луд. Дяволи имаше у него, ама не беше лош човек. Крадваше това онова ама само от държавното. Рано си отиде, не го помни. Трудно стана след туй, от нужда тръгнах.

- Но, аз бих искала.... – изпита неудобство и някаква тревога, жената я прекъсна.

- Ти пък как ми говориш, кът на госпожа, не са притеснявам мила, ей тъй да знайш.

То кът момиче и аз са отвращавах кът са сетя че ша ма мачка някъв мъж. Ама след туй си викам – то може и да го харесам, пък и да го заобичам наште кът ма оженят за него.

От Родопите сми ний, бащата решава за туй. След туй кът си отиде моя, додох тука у града зарад децата млада бях, то сяка има нужда от мъж, после имаш мъж ама не са жениш за него. Той чуждия не гледа твойте деца, нъл и той има. По – добре сама, ама е толкоз трудно и викаш – па кво ша стане да го правиш с някой дет не го обичаш. Някой лев за децата да остай, я дръвца да докара някой, друг керемидите да опрай. Се файдъ. Тъй става лесно да го разбереш, после го понасяш де ша идеш, и накрай секи ден. Някой път кът са сетя – кви съм ги мислела кът млада, ми става смешно ква глупава съм била. Ама ти го заобичай, мойто момче, то е толкоз добро, от малък са фана на работа, братята си да отгледа. Те сички мъже са луди, имат отрови за фърляне. Тряба да ги остайми да са набеснеят. Ако им покажем, че сми благодарни, па в леглото или за живота койт са ни напрайли, те ша ни благодарят за благодарноста. Настъпим ли гордоста им ша освободим бесовете им. Няма кво толкоз да му са мисли. Много са ровите у себе си вий младите, кво търсите, кво – само лошото мож да изкарате. Мъжете са добри, колкот могат, ако един мъж е лош и чужд, то той е лош мъж, ама кът е лош и твой то тогаз е твой мъж.

Излезе. Тръгна надолу по улицата и й беше толкова тъжно колкото на времето, което износваше планини. Колко просто и ясно се изрази тази селска жена, която е имала гордост, а дори не знаеше, че я е загубила, не се самосъжаляваше и не обвиняваше никой. Животът всичко съсипваше. Кога прескачаш летвата деляща грешките от греховете?

Тя бе решила да го напусне – той бе усетил това и я бе довел тук. Това щеше да забави нейното решение но не и да го отмени. С него се превръщаше в онова същество, което тези които се страхуваха от действителността наричаха циник.

Странен сблъсък между две царици на ноща – проститутка и грешница.

Тя беше грешница – не можеше да остане дълго с един и същи мъж. Трудно е да признаеш собствения си грях, лесно е да го забележеш в другите – но в нас той сякаш се обяснява с необходимост или добри намерения.

В жените няма доброта има любов – но тя е субективна. Жените могат да живеят само със страст – какъвто и да е нейния източник. Чувстват се живи само когато, искрата на страстта опожарява душевния покой.

Страстта тя намери в следващия............ . Да, тя беше грешница.

raurava

Al – Abad

Петък – вечер за пиянство и изневери. Така е казано. Не е задължително да е в този ред или в този тандем. Поредното женско събиране.

Отдаване почитта към водката!

Влязоха шумно и поразително, порядъчно сръбнали. Намериха си тиха маса и буквално се изляха на нея, в плен на алкохола и леките наркотици. Предизвикателни и диви.

Танцуваха на масата и покрай нея, сякаш дансинга се бе пренесъл там.

Литри водка се разливаха по чашите и извън тях. Бяха обичайно освободени.

Той проследи влизането им. Не си откъсваше очите от нея. Дойде и седна близо, гледаше я втренчено, без думи.

- Питала си за мен.

Тя се обърна, като напрегна сили да си го спомни.

- О да, не те познах, направих те на брат ти.

- Не си приличаме – присви очи.

- Не може да бъде, мислех, че сте еднакви - лигавеше се с него но изобщо не й дремеше. Той наклони леко главата си и бавно смъкна блузата й, като прокара пръсти по татуировката, към средата на гърба, без каквото и да е било обяснение, почти я съблече.

- И, какъв е проблема?

- Искам да й направиш сенки. - тя дори не го погледна

Той продължаваше да шари с пръстите си по млечно – бялата й кожа, все едно търси мястото на начало или край. Арабски символ.

- Сега ли ще я почваш? – усмихна се с един такъв поглед, все едно той я забавляваше, а като прехапа устни, го накара да настръхне.

- Защо не дойде, аз да ти я направя?

- Еми ти беше в странство – тя вече се смееше със звънливия си смях - знам че ти си най-добрия, но така се случи.

Той я гледаше с очи черни като тъмното, без да мига.

- Ако си готов може да тръгваме – прибра си цигарите и стана, не се обърна, никой не я повика.

- Странно как заряза пиенето и компанията – вървяха един до друг почти опрели раменете си, еднакви.

- Ти ще си завършека на пиенето и компанията.

Мълчаха и вървяха. Не попита къде живее, нито има ли приятелка. Просто вървеше до него и мълчеше, той също.

Стигнаха. Неугледна къща с порутена ограда, липса на всякаква поддръжка. Стаята му беше разхвърлена, но чиста. Стените....”Cannibal Corpse”, “Ministry”, “Gwar”, “Dead Kennedy’s”, “System Of A Down”. Обичайно, не си и представяше да слуша – Азис или Борис Машалов.

Хвърли си якето на леглото и си съблече блузата. Седна, запали цигара. Беше готина, доста по – голяма от него. Излъчваше някакво абсолютно безразличие,стоманено присъствие, беше доста странна. Чудеше се дали първо ще я татуира или първо ще се чукат. Чувстваше някакво неудобство, притесняваше го, беше като ученик, все едно му бе за първи път.

- Първо ще пием, остави чукането, може да дръпнем и по една…пътека – пак влезе в мислите му, как го правеше.

Извади найлоново пликче – доста странна опаковка.

- Недей, не ползвам тази дрога, нека само пием и да свършим с работата.

Тя го върна в чантата, извади гребен, среса се. Извади огледало, после го прибра. Върза си косата.

Той пусна музика. Музика – нелепо определение за това, което свиреше, но й хареса:

Are you thinking of me like I'm thinking of you?

Are you all alone? If not, with who?

If you still had legs would you

be walking out on me?

If I unlocked the chains would you stay?

My love is like your stench,

it grows stronger everyday.

Will they ever stop talking about you and me?

Работеше без думи, само пиеше и дупчеше и дупчеше и дупчеше. Тя нищо не усещаше, никаква болка, не бе изненадана, от години не можеше да почувства физическата степен на болката. Странно спокойствие я обхвана, една топлина, толкова отпускаща и мека.

Малкия си го биваше, беше доста необичаен, един такъв самотен и с толкова тъжни очи.

Лежеше по корем и все едно не беше тук върху леглото му, в дома му. Когато затвориш очите си, виждаш че истинската същност на нещата е зрелищността им. Необичайност. Вчера и утре няма. Минало и бъдеще – неосъзната илюзия. Бъди сега.

Толкова гладка кожа, на места лунички, и един странен белег като сърп може би от изгорено. Искаше да я докосва, да покрие тялото й със собствен аромат. Искаше да я има, желаеше го истински, до страх с нерешителност. Не искаше да я има сега, не точно в този момент, по точно искаше, но се страхуваше, че ще е само това, че след това ще бъде само спомен, а той искаше да има не тялото й, искаше да има мислите й, погледа, искаше тя да прехапва устни за него, да го харесва, искаше тя да го обича. Нищо друго не би могло да го задоволи.

- Не го мисли, аз никога не бих могла да бъда твоя. Увредена съм, не мога да се влюбвам. Знам как да те изчукам, но не знам как да те обичам. От много години не мога да обичам така все едно не съм била наранявана. Не мога да прощавам. А в любовта това е основата.

- Опитай, нищо не губиш, губя само аз. Четеш ми мислите, побъркваш ме. За първи път те видях преди четири години, едва ли ме помниш. Но остана в мен, завинаги.

- Al-abad. Знаеш ли идвам от нация, която се връща към светлината след години на мрак, която е изпълнена с противоречия на духа, и с нещо много по – важно от интимност и любов.

- Какво означава тази татуировка, преведи ми я – арабски или…

- Фарси.

- Това персийски ли е?

- Не се превежда – има силата на съдбата. Ако ти я преведа ще е безсмислена.

Тя лежеше по корем там на леглото му, с леко притворени бадемови очи, отсъстваща, останала единствено материя. С толкова светла кожа почти прозрачна с потънала в сенки персийска дума.

- Ще те чакам, когато освободиш сърцето си и душата, и когато си позволиш да обичаш, аз ще бъда там за теб.

Той говореше толкова тихо като шепот а можеше и само с мисъл, и без друго тя знаеше какво мисли – поемаше кървавите сълзи с които раната плачеше с устни…

- Аз съм спомен, малкия. Не разбираш ли? Завинаги… . Al-abad.

raurava

Ние сме големи безумци, робуваме на спомени и трепети без които ще сме истински щастливи.

Влезе бавно през вратата, седна на леглото и започна да минава наоколо наличността по стъпки – очни.

Очните стъпки са интересно нещо наистина, но зависи какво разбира се търсиш – всяка очна стъпка може да обхваща един квадратен метър или един квадратен сантиметър.

Запали цигара – след две дръпвания я изгаси в една красива чаша за коняк. Той влезе и се съблече, остана само по боксерки. Тя бе с якето и шала все още.

Какво означава влиянието от разтояние един на друг. Любов ли?

Каква смешна дума – защо някакъв си животински инстинкт се облича в тази смешна дума? Магия ли? Какво е магия? ...Вярата, че две независими тела без физически контакт могат да си влияят едно на друго. Това наистина ли съществува?

Ще те чакам както те чакат обувките ти... .Моля се да бъдеш моя, само така бих могъл да те забравя.

А ти сигурен ли си че тогава ще ме забравиш... ?

Ще достигна до твоята врата с пепеливи устни, аз ще спусна ръцете си към теб и ще ти кажа всичките добри думи които са в главата ми.

Какво изобщо значат думите – говори ми с очите си – говори ми със сърцето си. Искам да влезем в оня свят, в който няма думи – изграден е само с образи.

Изгаси светлината и седна до нея на леглото. Тя запали цигара – тъмнина, а когато минаваше по улицата кола – осветяваше стените, които бяха облепени с какво ли не, изрезки от вестници, снимки. Очни стъпки в неговия живот. Ред Хот Чили Пепърс – интервю – да, те са му любимите, залепени статии от списание - една цветна и една черно-бяла. Отново тъмнина. Тишина, все едно бе сред вода и тъмнината е единственото, което съществува – след малко изгрев на луна, отваря устните си и докосва отражението й във водата. Светлини от фаровете на кола плъзгат се по стените – той – на 6 – 7 години – чернобяла снимка с „Розовата пантера – Пинко” може би почивка на море. Докосна й ръката. Усети устните му върху пръстите си. Следващия стенен спомен окъпан в светлина – снимка на майка му и баща му – прегърнати, направили усмивките за пред фотоапарата – чернобели.

Неговия допир по лицето й, по шията, по раменете. Нищо не чувстваше. Следващите очни стъпки по стената – майка му на черно-бяла снимка. След това на още една.

Нормално ли е да имаш толкова много снимки на майка си в собствената си стая?

Една никога не избеляваща картина в съзнанието й превключи на зелена светлина: Съпруга й пред гола коленичала жена, която бе с гръб към нея – спомни си задоволството което излъчваше лицето му – и тогава жената се обърна..... . Поредни фарове на кола осветиха снимка – отново майка му – и също така онази коленичала жена.

И когато се изгубиш аз ще те повикам

и ще забравиш себе си във мен.

И когато се изгубиш аз ще те намеря

както себе си намирам в теб.

Ще те удавя във любов

и след това ще те затрия

както тя направи с мен.

Ще станеш призрак,

и само с моя допир ще живееш.

Без минало

Без настояще

И без бъдеще – когато си без мен.

raurava

Пробуждане

Видях сърцето ти и то е мое…

докато се шляех из мечтите си.

Но връщайки се в моята реалност…

аз бях отново ничия…

Видях сълзите ти …в солено езеро със собствен цвят,

със собствен вкус – единствени,

опитах ги…видях страха ти

A в него……мен ме няма никъде

Видях сърцето си и то е твое… . Но не в мечтите ти… .

Видях страха си през сълзите си…

Отворих длани и видях съдбата си…

raurava

Сбъркан

В онези сънища ний газим във призрачни реки

В онези кървави причини

На галещо високомерие

но ний сме там в бездушна тайнственост

на нашата изцяло неразбрана „изтирикльонкана кабрибулия”

в която виждаме една антиортодоксална импресия на несъответстващата логика скатана в останалия свят

ужасно по различни сме до истерична сигурност

на глухи възприятия, зелени истини и стъклени лъжи

а кухи форми на изперкала общественост се стелят в мравешки пътеки

на генериращи мутанти, поели цветния авторитет в макетната последователност на времето в пари.

Една стена от разтояние в татулов цвят на ужас сляп

Е между нас, света и него...

и точно колко сбъркани сме в боядисани копнежи изтъркани желания и трудно поносими тухли от войнстваща посредственост, която ни залива с помията на онова погълнато насила самочувствие.

Шаблони, налагани на всеки токущо пръкнал се човек

Притиснат, бъдещ консуматор на идеите

във сигурна несигурна обвивка на нечия утаечна машина

в кое да е матрично общество.

raurava

Виждали ли сте врата в стената, и в процепите светлина? Зад нея сянка само има и образа на някой непознат. Тя без претенции е, просто себе си, но минеш ли през нея се връщаш ничия земя...

Свършва лятото, на ред е най – депресивния сезон, а най – отвратителния месец в него е октомври. Навестяваше я едно такова спокойствие и една носталгична тъга. Пиеше водка с тоник и през гъстите ресни на дъжда се взираше в очертанията на две патици в езерото – за тях това беше може би голям купон – обградени от вода. Всъщност меланхолията и носталгията са хубави чувства но само ако ги изпитваш от време на време.

Нищо не бе променено – сега седеше на същата маса на която седеше последния път, като ученичка – пак беше дъждовно, и патиците по същия начин си правеха баня. Пак бе сама навън на маса за двама защото всички се бяха изсипали вътре, все едно този ранен есенен дъжд ще направи дупки в телата им. Тя не се страхуваше от дупка в тялото и без друго си имаше вече една - в душата. Дори не беше точно дупка, бе центъра на вселената на едно голямо нищо.

Слушаше Placebo – Twenty Years, само една и съща песен – точно толкова бяха минали от последния път когато стоеше тук - сама в дъжда, гледайки патиците в езерото – времето бе спряло за това място, можеше ли за миг да си представи че е пак на 14 – полудяла от любов, пак пиеща водка с тоник но от поза, не и от необходимост, като сега. Тогава това да бъдеш лош бе нещо наистина вълнуващо, най-интересното нещо – да бъдеш бунтар и извън правилата. С цялото си поведение крещиш – Аз съм дивачка! А вие?

И сега бе полудяла но не и от любов, дори не знаеше дали бе полудяла, но съвсем бе игнорирала нормите, прекалено бе освободила действията и мислите си. Дали действително свободата е мигновено чувство създадено от въображението на мозъка? Ако е така значи нейния мозък бе съставен само от въображение. Чакаше един човек пак като тогава, но...нещата сега бяха различни – защото вече не можеше да обича никой друг толкова силно колкото себе си. А беше толкова красиво тогава – колко бе очарователна любовта и колко истинска ...Love is…kisses in a bean bag chair the two of us with no one there. The moment that I climb the stairs and hold you in my arms until we make love. Waiting up to see your face or kissing in the morning rain. The only thing that keeps me sane is at the end of the day I’ve got you. You are my secret place, where I can be my self. You make me laugh like nobody else. Even though our circumstances changed our love still remains keep me on the ground still you help me fly. You taught me to be patient, I taught you to rely, so no matter what tomorrow brings we got the simple things…’Cause…Love is…Едно писмо – оръфано и пожълтяло от годините, готино но смачкано, притрито и съвсем изконсумирано от времето. Напомняше й за едно изплашено момиче, съвсем различно от нея сега – момиче, което сякаш никога не бе било – или е било един сън, безвъзвратно загубено, завинаги.

Тя излезе през Вратата в Стената и никога не се върна повече, или се върна друга. Защото човекът, който се връща през Вратата в Стената никога не може да бъде същия, като онзи, който е излязъл през нея.

Толкова много години отминаха и все пак – какво стана там от другата страна на възприятието й. Това бе свят – жалък наистина, но затова пък неин – който очакваше да види преобразен в нещо съвсем различно. Този свят не беше нито хубав, нито лош, беше – прост.

Бе – Инисвитрин или Гласберг.

Зададе се – още от далечината я видя, помаха й – усмихна се. Наближи, спря се до нея и докосна с върховете на пръстите си скулата й – плъзна ги надолу – бавно, мина по бузата й спря се на брадичката, докосна еднократно устните й. Като ритуал – винаги по един и същи начин.

- Не съм идвал тук. – каза като седна - Изглежда някак в застой. Все едно всички са замръзнали. Какво пиеш – водка ли? И коя ти е – май си взела голям напредък, как ще те стигам. Хе, хе, гледай онези патки там – май се забавляват. Абе тук има ли жива душа, отивам да си взема бира докато дойде някой сервитьор ще почина.

Последна глътка водка, леда не беше се стопил, добре се движеше из дебрите на фенството си на алкохолната индустрия. Искаше й се да стане катаклизъм, нещо да се случи. Не бива всичко да е толкова еднакво. Стана и тръгна към езерото – трябваше й глътка крайност, вид нестандартност иначе просто щеше да загине, да се размие в образите и рутината на всички останали. Когато стигна бе вече мокра, изхлузи чехлите си от краката и влезе във водата. Навътре, още навътре почти стигна до патиците, за които нейното присъствие нямаше особено значение, само малко се преместиха, да й направят място. Водата бе толкова приятна. Видя го как излиза от заведението и се оглежда, търсейки я. Видя я „езерна кралица” сред патици и лилии. Втурна се към нея.

- Ти си луда. Полудя ли? – бягаше надоло и крещеше.

Какво толкова бе станало, малко ексцентричност нищо друго. И все пак всичко неестествено бе лудост, значи беше полудяла. Май само при богатите е ексцентричност, при бедните си беше чиста лудост.

- Ела тук ще те измъкна - изглеждаше наистина объркан. Ела – той беше също във водата, протегна ръката си и хвана нейната. Не му дремеше изобщо дали се мокри или не. Прегърна я.

- Какво става? Откачи ли?

- Искам да се разделим.

- Глупости, ти ме обичаш.

- Не, не те обичам. Аз не обичам никой. Никой.

- Какво ти става? Защо винаги наскърбяваш тези, които те обичат?

- Защото мъжете обичат и обиждат едновременно, винаги съм внимавала с тях.

- Никога не съм те обиждал, само съм те обичал…само съм те обичал.

- Но аз съм в стъкления свят, на стъклената планина – ще се счупи всичко около мен и ще се срина, ще се срина.

Всичко около мен е Инисвитрин, всичко наоколо е Гласберг. Аз останах там зад Вратата В Стената...Не мога да понеса обичта ти.

Той я притисна още по-плътно до себе си, целуна я. А дъждът се сипеше и сипеше и бяха в стъкленото царство на съдбата, която ги събра – два острова в една страна в Инисвитрин…в Гласберг.

raurava

Кипарис

Събуждам се напразно и осъзнавам, че нищо не е такова каквото изглежда, а от теб остана сянка която носи тайно обещание. Човек би понесъл само една любов в живота си, всичко останало е бегла имитация. Всички други минават през нас единствено като заместители, бледи копия. Едва понасям тези копия, лъжа се, че ми е нужна някаква топлина но независимо топлината от допира, отвътре оставам студен като луна.

Колко дълго мога да живея само със спомен за теб?

Колко нощи още ще изживявам страст – през ресниците на очите си за да избегна действителността?

До кога ще ходя на същите места където съм бил с теб, но сега вече сиви?

Живота ми е черно-бяла фотография – мечтите ми са бездна, толкова тясно свързани с миналото, че са минали мечти. Вече не помня, кога бях най-жив и до кога ще бъда сянка от материя. Искам да затворя очите си и да те докосна, но се моля, само веднъж още, като ги отворя да си още там.

Само веднъж.

Събуждам се празно и веднага след това заспивам пак за да продължа да те сънувам.

Кой може да направи така че да сънувам действителността а да живея съня? Всичко бих дал за да живея в нереалност стига тази илюзия да ме приближава до теб.

Докато дни наред те изтръгвах от сърцето си – не знаех, че има вероятност да изтръгна с теб сърцето си. Не знаех, че е станало общо.

Но така или иначе нищо не можем да променим, защото всички са еднакви толкова еднакви – и никоя като теб.

Обичай ме понеже от вътре аз бавно умирам. Дори не мога да мечтая за любов, защото времето се изтича бавно през пръстите ми. Понякога е трудно да се държа, толкова трудно за мечтите си. Мога да понеса вината ти, мога да вкуся от нея, да пия от кръвта й, но се чудя колко време би могла да я понасяш ти. Защото аз единствен зная най-лошото за теб и го приемам.

Какво бях аз – безцелно увлечение за теб, което просто искаше да удовлетвориш или...?

Връщам се отново и отново към онази сутрин в която се събудих и почувствах истината върху която се градеше живота ми – точно в тази мартенска сутрин: „Не искам нищо повече. Ти даде смисъл на живота ми какъвто не смеех да очаквам.”

В живота трябва да направиш избор. Кое колко си заслужава, не може да имаш всичко. Но ако минеш през него без да си се влюбил до полуда значи си живял напразно.

Обсебен съм от печал, която не мога да назова – това съм аз. Кипарис.

Ако ти не съществуваше, кажи ми за какво бих съществувал аз?

За да се влача в един свят без теб, без надежди и съжаления.

И ако ти не съществуваше аз бих измислил любовта, като художника,

който вижда как под пръстите му се раждат цветовете на деня...но не разбира как става това...

И ако ти не съществуваше, кажи ми за кого бих съществувал аз?

За минаващите, заспиващи в прегръдките ми, които не бих могъл да обичам никога?

И ако ти не съществуваше, аз не бих бил нищо повече от една точка.

В този свят, който идва и си отива, аз бих се чувствал изгубен.

Бих имал нужда от теб...

И ако ти не съществуваше, кажи ми как бих съществувал аз?

Бих могъл да се преструвам, че съм аз, но нямаше да бъда истински...

И ако ти не съществуваше, аз вярвам, че бих я намерил, бих открил тайната на живота само за да те създам и за да те гледам.

И ако ти не съществуваше, кажи ми за какво бих съществувал аз...

raurava

Стареца

Бе толкова отдавна на земята. От някоя слънчева утрин или мрачна нощ, с добри очаквания или с празни обещания, независимо от времето, или от деня, без никакво значение за причината или търпението.

Всеки идва с болка на света. Не е страшно да умреш, страшното е да останеш жив, когато всички твои близки са вече в земята. Най - болезненото нещо в този живот е да се събуждаш цяла вечност.

Той нямаше вече онова усещане за глад, никакъв страх не чувстваше, не се радваше, не му бе тъжно, изчезна даже и студа. Единственото осезание будно все още в него бе допира на слънцето и дъжда. Мина през толкова много слънца и толкова много луни и звезди, колкото няколко вселени. Лицето му бе станало като жадуваща земя, ръцете му, като корени на секвоя. Звуците, които изпълваха пространството му бяха тези от листата и барабаненето на дъжда.

Имаше спомени от миналото - тропота на диви коне, нежния допир до топло женско тяло, уханието на прясно окосена трева, допира до стария дъб в градината.

Спомен за желание, онова парещо слабините чувство на страстта.

Отдавна бе опитомил живота веднъж в една малка, прозрачна, капчица сълза - сол и топлина – утринна роса, няма нищо което би заместило усещането на влагата която пиеш от очите на жена, която си разплакал заради това, че я обичаш. Бе обичал само едно единствено момиче, което го бе научило да познава страха и плахостта и същността на сътворението – наречено живот. Едно момиче което бе създал с устни и с докосване, с болка и със страх – което имаше от… и цяла вечност, една жена която бе единствена от всички жени в света – когато опитомиш някого ти може да го познаеш само по тихите стъпки сутринта, по уханието на тялото, можеш да разбереш това дори, когато се оглеждаш във водата сам – тогава виждаш себе си до нея.

Помнеше бездънни очи, малки тихи островчета, развълнувано море, езеро, в което плуват лилии, устни с цвят на цъфнала кайсия, пясъчни коси и царевица, слънчогледи.

Бе толкова отдавна на земята, помнеше вятъра и пясъка, помнеше скалите.

Минаха толкова много войни, реки от сълзи. Черни птици до черни огради, черни воали.

Нищо не искаше да знае, но знаеше много и го бе научил от живота. Знаеше, че душата боли, но болката минава, като зъбобол и причина за това бе забравата. Това което не можеш да имаш само с желание, го постигаш с търпение. И да простиш наистина не значи да забравиш, но значи много повече – да обичаш. Научи, че материалността не се измерва с кон, каруца и нива – а с хляб и егоизъм – защото човек се ражда благодарение на паразитния си организъм. А инстинкта за живот е много по – силен от смисъла му.

Толкова много луни бе посрещнал и толкова много спомени беше запазил, знаеше, че спомените са нужни на човек докато е жив, когато преминеш другата страна, те вече не ти трябват защото се връщаш при тях, връщаш се там където си бил най – щастлив.

Той вече само чакаше, да стигне до стария дъб, до напечената от слънцето земя до онези малки острови в очите й. Задържа уханието на любовта в сърцето си до края, когато ще излезе от пленничеството на живота. Когато ще бъде свободен. Той нищо не искаше и нищо не знаеше – само това на което го беше научил живота.

Очакваше настъпването на последната луна.

Толкова отдавна беше на земята…..…. .

raurava

Жените са като маймунките, никога не пускат клона преди да са хванали следващия.

Затова че – послушай ме ако виждаш че освобождава едната си ръка – може би трябва да алармираш себе си – тя вече прави планове.

Погледни я – неустоима е, така сияе и ти грабва погледа като магнит сигурен белег че е хвърлила стръвта на следващия, той със сигурност е по-богат и много по-различен но въпроса е: А ако не клъвне?

Да – и там идваш – Ти – нейната утеха. Всеки има право на утешителна награда и на любов макар и временна – до следващата жертва.

Послушай ме! Игнорирай я – излизай сам или с приятели, не давай обяснения, закъснявай – намери си нов приятел в чата – от женски пол.

Защото...усети ли разсеяността ти, или нейното изолиране от твоя свят – тя ще спре с гоненето на дивото за да не изпусне питомното и тогава идва най-интересното – ТЯ вече няма да е толкова незаменима – защото ще ти покаже че има нужда от теб. И колкото и да не вярваш – ще разбереш – че можеш да живееш и без нея.

Запомни това:

Ние сме увредени пътници, които минават пътуването си от раждането до смъртта с една единствена мисъл: АЗ СЪМ........ .

Защото съвсем съзнателно проваляме живота си в дребно театралничене, като играем на нашата си сцена с нашите фантазии и мечти както и с нашето копиране от някой който ни е направил силно впечатление. Толкова ли сме слепи за да видим, че опитвайки се да нараним някой с цел да ни стане по добре, нараняваме единствено себе си. И се страхуваме, страхуваме се от интригите, които най -съзнателно въртим.

И в тъмнината на ноща под завивките с хлипове се връщаме в реалността на нашата посредственост и самота. Ние – сами по себе си сме малки прозрачни кристалчета кварцов пясък – една единствена пясъчинка – която отделена от другите е нищо. Нямаме индивидуалност – имаме това което сме видяли или чули от някой друг – нещо вече измислено. Нещо чуждо.

А най-лошото в човешкото ни несъвършенство е – че искаме нещо което ние самите не можем да дадем – претенциите ни са много повече от клетките ни на сътворение. И всичко наоколо е фарс – истински сме само тогава когато се страхуваме.

Ти си много скъп мой приятел – но твоя живот стремеглаво се движи по вече написан сценарий – а аз не мога да ти дам надежда – не мога да ти дам съвет – защото ако го направя – това вече няма да е твоя живот.................., но никога недей забравя: Жените са като маймунките....

raurava

Ако стане тъмнина ще оценим слънцето отново, но ще е вече късно!

- Какво правиш когато не можеш да заспиш?

- Стоя буден. Държи ме зает.

- Тъжен си. Ще ти помогна. Искаш ли?

- Не ми помагай, заради теб мога да забравя, а някои неща не трябва да бъдат забравени независимо, колко са болезнени.

- Ще спреш да тъгуваш, ако разделиш с мен мъката си.

- Остави ми я защото си е само моя и искам да я изживея. Моята мъка е картина в съзнанието ми не можеш да избягаш напред, нито да я оставиш назад, защото за да направиш това трябва да си готов да я изоставиш. Но за да продължиш напред трябва да минеш през нея. Ако има начин, чрез който да минаваме през болките без да ни нараняват – кои ще сме? Нима ще сме ние?

- Не – няма да сме ние – тогава ще сме сами.

- Ние винаги сме сами. Самотата е състояние на духа и никой не може да изпълни пространството й!

- Знаеш ли в какво вярвам, че човек трябва в живота си да изживее една голяма любов и една голяма война.

- Да ако може да ги различи. Понякога човек бърка любовта с война – тогава ослепява от мълчание и оглушава от сълзи. Но за да ги различиш трябва поне малко да виждаш в бъдещето.

- Вярваш ли в това? Защото има нещо странно в бъдещето – всеки път когато го видиш то се променя..... защото си го видял. Животът трябва да е изненада в противен случай се губи смисъла му.

- Поради някаква причина те видях в съня си, видях те в бъдещето си много по-надалеч отколкото съм си и помислял някога че ще видя.

- И коя бях аз?

- Ти беше моя. Видях събуждането ти сутрин – първо се усмихваш и тогава отваряш очите си, а когато ги отвориш се усмихваш още повече. След това отместваш палав кичур от косата си който се търкаля закачливо, хоризонтално върху челото ти – от единия край до другия. Поглеждаш ме и аз се вливам в тъмните ти очи които стават сини като моите и ние ставаме река. Това че те имам до себе си е най-великото усещане в живота ми до сега. Мога само да те гледам и минутите се превръщат в часове а аз не мога да отместя очите си от теб за да не те загубя. Мога да целувам извивките ти – докато науча всяка твоя бемка, всеки белег, толкова добре, по-добре от моите. Мога да ти прощавам за всяка твоя грешка – само остани моя. Само моя.

Искам да минавам през сезоните с теб, искам да сме в зимна приказка, или върху златен пясък – искам да събирам мидите които изхвърля морето и да ти направя огърлица – и всяка мида ще е мое заклинание. Искам да покривам косите ти с есенни листа – искам да се целуваме в дъжда. Искам да откъсна първия цвят на пролетта и да погаля с него лицето ти.

Но...... . Ти си само мой сън, и никога не би била действителност. Ти си само моя мъка – която ще изживея сам. Остави ми я.

- Какво правиш, когато не можеш да заспиш?

- Стоя в тъмното.

Мечтая, той да ми говори като теб. Но всичко е мъгла. Стоя в тъмното и дори най-простото действие ми носи болка. Ние сме скитници. Душите ни са прашни блудници, изтощени от пътуване и вечно търсещи...покоя.

Чакам.

Чакам и всяка секунда е минута а всяка минута час, гледам през прозореца и пуша. Луната е обляна в синя светлина, движи се а облаците се търкалят по лицето й – една сълза...

Чакам но е вече късно...оставам в тъмнина.

raurava

Миг любов

„Пий вино, то е вечността на живота, то е всичко, което ще ти даде младостта. Сега е сезонът за вино, рози и пийнали приятели. Бъди щастлива само за този миг. Този миг е твоят живот.”

- Очите ти са изумителни, знаеш ли? Никога не ги затваряй, даже нощем. Спи с отворени очи.

- Ще работя по въпроса.

- Обещаваш ли?

- Мисля че правя грешка.

- Няма такова понятие като грешка – просто или го правиш или не го правиш

- Хайде да спрем до тук, без да има наранени.

- Мисля, че ако спрем до тук аз ще бъда наранен.

- Значи при всички положения ще има наранени.

- Може би не. Може би ще се уморим един от друг.

- Господи, надявам се да се уморя от теб. Ти си в ума ми. Ти си единственото в ума ми, когато се будя…всяка сутрин. Ти си ми в мозъка още преди да съм отворила очи.

- И за какво си мислиш?

- Зависи, ако е през деня и не знам, кога ще те видя – нямам търпение.

- А в дните, в които знаеш, че ще се видим?

- В тези дни съм…спокойна и се мразя… .

Вятъра бе полудял, все едно единствената му цел бе да премахне всичко по пътя си. Навсякъде летяха парашути от вестници и торбички.

Едва се движеше, а цветята за рожден ден – бяха останали само стебла. Бяха единствени на тази улица тя и срещу нея един хлапак с найлонова торба която все едно се бранеше за глътка свобода. Полетяха едновременно - нейната опаковка и неговата торба, той остана с някаква картина в ръцете си а тя само със стебла.

Започна толкова естествено, на едри капки – топъл, интензивен и очакван. Вятъра утихна. Влезе в първия вход с който се сблъска, почти мокра до кости,и......внезапно се оказа очи в очи с момчето и картината.

Потъна в очите му, които бяха топли и спокойни, усмихнати и канещи, зрели и наивни. Не бе момчето толкова момче, както и хлапака не бе истински хлапак, но имаше това излъчване на безгрижна младост окъпана в дъжда.

Дъждът биеше прозорците на входа и ги правеше тъжни като ангели, мълчанието бе неловко, чувстваше се неудобно и се молеше да спре, по-бързо, по-бързо. Той смъкна якето си и покри с него голите й рамене, погледна го не каза нищо, не каза дори – благодаря. Той също мълчеше но я гледаше, следеше движенията й, в този полумрак на входа всичко сякаш беше спряло – времето беше спряло.

И минаваха секунди като часове, минути като месеци....

Дъждът спря и вятъра стихна. Излезе през входната врата и се затича по павираната улица. След това се спря и се обърна гледайки към входа – видя очертанията му на вратата, леко й помаха и се усмихна по момчешки.

За миг изпита някаква празнота – сякаш нещо е свършило завинаги и никога няма да се върне – никога повече. След това забрави.

Когато се прибра и съблече....неговото яке – разбра, че ще го види пак.

- И какво значи ангажирана?

- Имам семейство.

- Какво като имаш? Аз няма да ти го взема, само ми кажи можеш ли да направиш малко място в сърцето и ума си – за мен? Ако можеш това ще ми е достатъчно. Приеми го както искаш ако искаш, за да се чувстваш доминираща го приеми само като секс, ако искаш го приеми с трепет, ако искаш се влюби, но да знаеш, че винаги боли, когато всичко свърши.

- То вече ме боли, имам цветове само когато ще се видим иначе всичко ми е жълто. Не мога да понеса ласките на съпруга си, нито пък разговорите с него – мога да понасям единствено мълчанието му. Не искам да се прибирам – предпочитам прегръдката на улицата. Предпочитам тъмнината, искам да си лягам рано за да заспя след много часове, преповтаряща до безсъзнание последната ни среща. Мислите ми се плъзгат по лицето ти и се вмъкват в очите ти, докосват мекотата на устните ти и пропадат в усмивката ти. Държа съзнанието си заето, само да не мисля за това че ще те видя чак след ден, няколко или седмица. Ежедневието ми минава, като пиша, пиша – само за любов и страст, което е абсурдно за личността ми. Мисля, че ще полудея ако никога повече не почувствам твоя допир, понякога не мога да си поема въздух защото някакъв страх е прещипал съзнанието ми изпълващ го само с песимизъм. Искам да се върна там във времето – преди да те срещна. Но не знам струва ли си да преминеш през диаболичността на живота без да си изживял това. Разума ми осъзнава преходността на събитията но сърцето ми мисли друго. А аз се оставям във владенията му защото ми харесва.

Но ме боли. Не искам дори за миг да се замислям върху вероятността за моята изолация от сърцето ти. Защото ще умра. Кажи ми кога ще свърши това?

- А искаш ли да свърши?

- Искам и не искам едновременно. Моята същност бавно ми изневерява за да ми върне за емоционалния шантаж на който я подлагам – ежедневно. Искам да заспя безпаметно докато всичко свърши – страх ме е. Страх ме е от раните които бавно правят кървави резки в сърцето ми. Страх ме е от мълчанието, което ще дойде когато всичко свърши?

- Ти не си годна за изневяра, ти си годна само за любов и то за постоянна. Страха те прави уязвима. Единственото което можеш да направиш е да контролираш страха си или да се откажеш. Моите закони за съществуване са коренно различни от твоите. И мога да те обичам само невъзможно, толкова невъзможно колкото е невъзможно ежедневието ми.

- Накара ме да видя различното в живота си. А ако знаеш какво се случи с подредения ми свят. Срива се, срива се бавно но сигурно и всичко остава хаос.

- Не плачи! Не трябва да плачеш. Всичко през което минаваме е мост от единия до другия бряг. В началото, когато тръгнем по него сме едни, пътуването ни променя до толкова, че когато стигнем на другия бряг сме съвсем различни. А когато се обърнем, моста е изчезнал – все едно никога не е бил. Но е бил, знаем защото имаме спомена за него. Ние може да се върнем но това вече ще е друг мост, който няма нищо общо с предишния. А и ние вече сме различни – нищо общо с това което сме били. Няма връщане – това е.

Нещо сме загубили, но и нещо е останало. Нещо ново, нещо друго – понякога болезнено друг път не, но е истинско различно от подредения ни стъклен свят.

„Събуди се, събуди се в тъмното и погледни звездите, помисли за хилядолетията умножени по ери – това е вечността.”

Какво е твоя миг любов пред нея?

raurava

Стара къща, стара ограда, стара стая и стар гардероб в гардероба...

...в оръфан куфар дремят спомените на моя живот.

Казват, че спомените не трябва да са близо до теб, в противен случай живееш в минало, а който живее в минало няма шанс за бъдеще...но само го казват... . Аз изолирах спомените си далеч от моя живот, но продължавам да живея с тях и те определят дните ми.

В цикличността на вчера, днес и утре спирам сред тяхната долина, пред старата ни селска къща с олющена мазилка. Сега е само бурени в градината, но спомена за преди е изцяло в мен. Още в ушите ми кънти пискливия глас на баба ми: ади бабо, да изметеш цимента отпред а сестра ти да оплеви пътеката към тоалетната.

Странно действа мястото върху човек, като затворя очите си всичко се променя за миг, виждам бабините мушката в най различни цветове, старата круша, въжената люлка на която се люлее сестра ми, усещам слънцето върху кожата си и до мен достигат стари аромати...на тогава.

В тъмнината на стаята чиято нафталинова миризма ми е толкова приятна, пред отворените врати на стария дъбов гардероб седнала сред шестях кутии от стария куфар. Избирам кутия от кукла - кафяво кожено парче от колата, която татко купи есента на 84. Кожа от първия ми хамстер, който с братовчед ми одрахме за да ни остане за спомен след като умря, светло кафяв с бели петънца. Дървена свирка, първото ми джобно ножче, прашка. Косата на куклата на сестра ми, която в беса си остригах защото бяха започнали да ме титуловат, като голяма и за подарък получавах книжки. Плакат на ЦСКА с новото име ЦФКА „Средец”, през времето в което бе на върха няколко поредни сезона.

Цветна снимка, като гордо пионерче с две плитки и награда книга „Синът на полка” за отличен успех. До тук бяха спомените на щастливото ми детство. Годините ми на бунтарство и диващина започнаха от следващата кутия - парче тухла от земетресението през 86 и част от стъкло което се бе счупило във формата на гълъб. Билет за влак и две листчета с формулите за квадратни уравнения. Кутия от цигари „БТ”, и датата на пропушването ми написана на тях 19.08.1988. Копче от ризата на първия мъж в живота ми. Еделвайс в стъклена рамчица и на гърба с разкривения ми почерк:слабите духом се стремят към порядък, силните владеят хаоса.

Кутия от маратонки и в нея – свита марихуана, LSD, капачка от резервоара на една Ямаха от първата ми катастрофа, туба от вазелина, с който мажех татуировката си, мида и пясък с морска вода в бурканче от пюре. Тетрадка и на първа страница:Къде бях тази нощ, в чии ръце, помня устните само по мойто лице. Помня дланите тръпнещи нежни и зли помня.....да, всичко да те боли, помня как по гърба ми се стичаше дъжд (не беше нещо друго, не плачеше мъж) помня дълго сбогуване, помня краткия път и заспах като котка самотна до смърт М.Башева. Следващите страници бяха празни и на последната с червено:как може вселената да функционира безпогрешно, а ние да оставаме безкрайно заключени в себе си. Изживявайки отново и отново причината за затвора си. Снимка на любовта на живота ми с шлем в ръка подпрян на мотор. Усмихнат. Салфетка и с изгоряла кибритена клечкана на нея нарисувано сърце. Черна лентичка от погребение с неговото име. Бръснарско ножче. Бинт с почерняла от времето кръв.

Кутия от бисквити „Свищов” – студентска книжка. Стих от Омар Хаям на арабски, първото ми съчинение на този език. Изречение написано с кърваво червено върху парче плат: ana uhibbuha

Предпоследната кутия – писма – 168, снимки от една дългогодишна връзка преди да стане женитба. Църковно свидетелство за брак.

Последната кутия – снимка на сина ми като бебе. Къдрици. Друга снимка, като две годишен на площадката в детската градина. Епикриза – детето е прието със сив цвят на лицето без дишане, клинична смърт седем минути. Кома – седем дни. Опаковка от лекарството което изпи. Снимка, усмихнат с розови бузки, а на гърба:нищо няма значение, нищо и никой само не си отивай и не ми причинявай това никога повече. Без теб съм мъртва. Тетрадка с лулички и чертички, цифри. Роза от първия му учебен ден между страниците на тетрадката. Снимка аз, той и неговото братче в мен.

Некролог на дядо ми и с двегодишна дата напред още един на баба ми. Върху лист от тетрадка – вече нищо няма да е същото. В сърцето ми остана дупка, която ничие присъствие не може да запълни.... .

Прибавих в куфара нова кутия на дъното на която – моя развод.