Когато луната тез скали посребри
и звездите танцуват във лятна отмала,
запей свойта вълча песен и ти -
че луната вълчица е, приказно бяла,
когато скалите в полунощ посребри.
Тогава замлъкват дървета и вятър.
Пред тебе звездиците танца си спират,
а твоята песен лети над нивята.
Че луната вълчица е мигом разбираш,
когато замлъкват дървета и вятър.
И нека дивото във теб да клокочи,
да трептят посребрените лунно скали.
Вълчицата - миг и при тебе ще скочи
и лунната пепел над вас ще вали,
дивото ли в тебе в нощта заклокочи.
Звездите танцуват във лятна отмала,
запей свойта вълча песен и ти,
че луната-вълчица е приказно бяла,
когато скалите среднощ посребри
и всичко танцува във лятна отмала.
Пред тебе звездиците танца си спират
и твоята песен лети над нивята;
вълчица луната е - ти го разбираш,
когато замлъкват дървета и вятър
и в танца звездите пред тебе се спират.
Трептят посребрените лунно скали,
при тебе вълчицата - миг! - и ще скочи,
и лунната пепел над вас ще вали,
щом дивото в тебе в нощта заклокочи
и спят посребрените лунно скали.
Пропищя небето.
Не пл?сна кротък дъжд,
а над мен товар от камъни изсипа.
И гръм търкулна, и блесна изведнъж,
а без дъжда бездомно скитам
под това небе проклето.
Пищи небето
и камъни се сипят вместо дъжд.
За тебе, все облаците питах.
Сред тях, самичка не веднъж
орбити пресичах, на звездите
в това небе проклето.
Дъждовна сред звездите
все търся друго, огнено небе -
да не сипе камъни върху ми.
В друго време и в други светове,
на Млечен път в огнените друми
безпаметно да скитам.
Ръми дъждец
и хоризонт в очите ми се слива.
А някъде, дъх пилее вятър див
и тъжна песен, облак пак извива.
А аз те чакам в този ъгъл сив
на Вселената, дори без теб красива.
Шепти дъждът
вълшебни приказки за световете,
в които беше нашата любов.
Малко пламъче в сърцето свети
с туптящ във ритъма му зов...
ти не вярваш, че дните ни са слети...
Кълн? дъждът...
В очите ми кълн? от много време.
Защо разпали световете в мен
и остави всеки ден за теб да стене?
И нощите ми върза в тежък денк -
на всяко утро да са пъкленото бреме...
Блести дъждец...
В очите слънчеви блести росица.
Дали Луна в нощта заплака,
та звезден прах по пътя ми посипа...
Във този ъгъл сив те чакам.
Дъжд блести. Досущ... като сълзица....
Настръхнала беше нощта.
Звездите, като в елха набодени свещи.
Настръхнала беше и вълчата Луна,
щом в пътеките си сянката ти среща.
Хиляди пъти настръхваше моето небе,
когато от болка сърцето се цепи.
И вятър сълзите не иска да спре
от очите, без тебе безпомощно слепи...
А днес... то беше ли днес въобще...
Още утрото настръхнало беше,
че тази нощ люлях звездите в ръце,
защото Луната в сърцето ми спеше...
...
А когато ме няма край теб в полунощ
и Луната е настръхнала и бодлива,
извад? от сърцето ми своя сребърен нож,
за да остана в съня ти – самодива...
Източник: За да остана в съня ти
Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.
