Тъй ми е тази нощ на мене,

защото все на мен се пада онази участ,

да нося жени на гърба си, жени за мен тежко бреме.

Тези бели птици бели, спомени ги довели

да запеят от плач песен, до радост и мъка.

Защо тъй ми е на мене,

да нося аз жени луди на гърба си,

страдащи до болка в своя сън дори.

Тези бели птици аз ще прокудя,

да взимат спомените ми със себе си,

защото аз не искам ни радост, ни грехове.

Тъй ми е тази вечер на мене,

защото ще се случи на хубаво време,

от късче лъч сразяващ клоните на дърво, падащи листа,

а птиците бели изпели са я. Плакали и плакали до края в песента.

Тази страшната любов се вълнува

в милион цветове, разни умове събира.

А моята любов лилава, странна,

безнадежна и такава. Сладка, 

но ожулена като от коприва,

ранява и страшно ще боли.

Но болката не я ли чувстваш, 

несподелената е била тя, тогава.

Любовта лилава объркана, глупава 

и такава. Грижлива, но на фалшиви сълзи

тя е неподатлива. Тази любов лилава,

иска да запази себе си цяла и такава.

Трудно обичаща и никому злото не ще прощава.

За къде си се запътила, момиче

тъй красиво. Остави тази роза

кървава и назъбено бодлива.

кажи ми, на къде си се запътила 

в това време ветровито, лудо и мразовито.

Седни на ей онзи камък

и помечтай с птици  безобразни.

Седни тук, отпусни се

поеми минута дъх.

Този камък, момиче

тъй студен и твърд,

плесенясал, сбъдва чудеса.

Онази роза винено червена, 

натъжаваше твоя свят.

Пожелай си сега живот 

и миг обвит в шарени дъги,

да не бъдат като денят ти пропилят.

Искам когато отпивам вино,

Мила, да те усещам аз наблизо,

да разнасяш своята канелена миризма.

Мирисът ти на канела, мила,

разтваря се в мозъка ми, 

навлизаш дълбоко в съзнанието.

Носиш това тежко обаяние със себе си

защото от сега нататък, мила,

твоя мирис на сладко-тъжна канела,

ще бъде моят последен дъх любим.

Ухаеш приятно на канелен дим,

тъй прекрасна, примамливо опасна,

носиш със себе си отново този мирис,

на жена с обаяние тъжна канела, но и сладострастна.

В тези последни дни

с теб да съгреша,

аз няма как да си простя.

Последните ти дни

обречени и ти, на друг

душата ми ще изгорят,

не бих могъл ти простя.

Защото погледнеш ли назад

в онези дни, прокълнати

на Сатана продаде себе си.

Но кълна се, аз 

със теб ще продължа,

за да откупя от Дявола

теб и твоята вина чиста. 

Трябваше ли да се събличаш 

гола в техните очи,

да показваш онова,

което от мен ти скри.

И сега както във всеки край,

във всяка сцена последна

ти умираше и опита със себе си

мен да завлечеш.

И какво сега като кървя

кървави куршуми да вадя аз, 

защото мислеше, че теб ще нараня.

Последна кървава в ужас сцена,

ще пълзя аз в пропаст и ще крещя,

да не бе се случвало това.

Недей, не ти се моля, 

защото в тази сцена последна,

сърцето ми с твоето спря.

нямам време за теб, Любов

нямам време за нас

Аз проклет да бъда,

а теб дявол да те вземе

защото настъпи време.

Но нямам време

няма да ти дам своето време

нима искаш да откраднеш

и последния миг, онзи

който дори на себе си не подарих.

Защото ти сега, Любов

за нас не помисли, 

как ще плачем със сълзи напористи

злото искаш да ни опропасти.

Няма време за нас, Любов

изхвърлям ключа в океана

недей да скачаш,

защото няма да те хвана.