как се създават летни спомени 2022 година  .......е, има и тур по бански и без , но той  е в други летописи. За да не разстройваме всичките мисис и миски Кралимаркови....

22.2.2022-пожелайте си нещо !!

Следващата такава дата е  след 100 години! Не чакайте !!!

again

https://causedstories.blogspot.com/2022/01/blog-post.html

Мери Попинз е заета в детската стая.

Бени вълшебства в кухнята, не знам след разкошния обяд,каква по-голяма кулинарна оргия може да сътвори за вечеря.

Любимия пуши  на верандата и пие класен коняк.

На мен ми трябва един лост и опорна точка за да се преместя от единия на другия диван в обширния хол,който ми служи като наблюдателница към помещенията на първия етаж на къщата ни. Искам всички да се чувстват добре и най-вече аз.

Пия чай от мента направен по марокански образец със свежи листа ,медът и захарта съм заместила със сладък сироп от фурми. Спомням си за летните коктейли с имена на богове,които пихме през изминалото вече лято на 2021 година. От един час търся да мобилизирам собствената си сила за  да погледна графика си за 2022 и не намирам....защото още почти в края на 2021 знаех ,колко въздушни мили ме очакват...сигурно резултата от Великия план на Твореца,замислен персонално за мен. Удря ме фронтално още от средата на предишната  година и досега няма машиях, който да  ме спаси ... но какво да се прави,така е от доста време ,извън времето в което наистина си почиваме и се забавляваме.

Имам свидни спомени от 2021 година ,  коктейл с нови  приятели под   една палма в залива на шейховете, от една вечеря на петзвезден  круиз из Нил,   от терасата на хотел Ритц в Париж,  и  от разходката с лодка в залива на Котор ,обичам лукса,много ми подхожда и мога да си го позволя, но няма да  споделям  подробности ,защото   селския авангард на тази социална седянка  е много чувствителен.

На всички ,пожелавам една Нова година ,която да прилича на този следобед.

На мен си пожелавам едно Negroni  по-късно тази вечер....очертава се да е питието на годината в сърцето ми.

t][

]

][

][/

][

]

един много интересен документ , или по скоро упътване, как инквизиторите да изтезават жертвите си без те да кървят. Много пъти бях чела за претенциите за "хуманност" на инквизиторите, и ето получих  възможност да видя основанието им за тях.

]

оригинал на Караваджо и единствената картина , която е подписал ... „Обезглавяването на Свети Йоан Кръстител“ , намираща се в катедралата носеща името на Кръстителя , във Валета

][

Снимките са обект на авторско право.

За твоя ден, който в момента и заради шабат  настъпва по различно за нас двамата часово време.

I met you without looking for you,

You gave me your heart before I gave you mine,

I asked from you the impossible - you did it,

I loved you and I understood that only then I became a truly rich woman,

I thank you for your love, for the tenderness, for the warmth of your hands, which are my true home...and which make me always return to them.

For this new year of your life and many more long years ahead, which I would like that we live together!

Интересното в клипа, който видяхме , беше безучастното поведение на минувачите. Нещо като мълчаливо съучастие във вандалския акт. Защото едва ли не са виждали и осъзнавали , какво се случва освен, ако не са сметнали изпочупването на прозорците на храма  за ритуал на поредния неудачник. Нападателя си тръгва необезпокояван, като преди това нагло поглежда в камерата и въобще не крие лицето си. Предполагам палетата ще се възмутят , ако се изпочупят прозорците на православния храм.

На евреите обаче никой няма да прости... понеже те са това, което палетата никога няма да бъдат.

 шалом България.

Няма прошка за проклинащия и думите му се връщат като бумеранг към самия него. Нито пък Бог се вслушва в такива скверни пожелания. Няма вярващ човек, който да се превърне в палач на самия себе си.

Но за другото  и другите ,Той има свой стандарт  и то е ясно написано:

Псалми:

 9" В тяхната уста няма думи, на които може да се вярва,+

отвътре те са пълни със злини,+

гърлото им е отворен гроб,"

Кадиш .... за Йосиф

В голямото европейско общежитие, явно дълго време още ще дреме една продължителна и голяма борба между човешката себичност и взаимната толерантност. В годините, когато излязох от розовите мигове на добре обгрижвано детство започнах да разбирам че на света има хора които мразят други хора само затова например, че са евреи. Пак с годините свикнах и даже си четях като приказки за приспиване легенди за Ционски мъдреци или злодеи, ортодоксални вярващи,  които искат да превземат света и през Средновековието майсторели мезета от християнски деца гарнирани с пюре от нахут, а кръвта им миксирана с канела ставала на превъзходен сок употребяван предимно на Песах. Ако някои от тия човешки продукти нагарчал го сиропирали. А си решил да изненадаш гостите си с някое агнешко с боровинков сос и това започва да звучи толкова неестествено и започват да те мислят че си друг човек. Подбрани откъси от такива бетселъри има не само в писмен вариант но и в устен, но аз съм твърде зает човек, за да мога да цитирам всичките глупости на които съм се наслушала и начела през годините. Човек някак си свиква с този примитивен антисемитизъм, върха в българската литература на който са писаниците небивалици на журналиста определил се като писател Георги Ифандиев. Започналият кариерата си като футболен коментатор в няколко български вестника, журналист, се отегчава в един момент от своята световна неизвестност и подхваща темата, която най се котира сред средите на тежките случаи на психично засегнатите на тема еврейски конспирации.

Няма да цитирам „произведението му”, което нито е исторически издържано откъм факти, нито има стойност на научен труд, защото нямам намерение да правя реклама на поредния умопобъркан индивид, който заработва стотинки от тема, която иначе превръща спасението на евреите от българския народ в лейбъл, важен толкова колкото киселото мляко и розовото масло. Щом като е нямало Холокост и е нямало лагери на смъртта, от кого всъщност са спасявани тогава българските евреи е въпрос с неповишена трудност, който може да зададем на пишман автора на пасквила в два тома и да превърнем тогава гордостта на българите в поредната красива историческа легенда.

Ако някой иска да види как на едно място могат да съжителстват хора от различни етноси и вероизповедания, то синята перла на Мароко Шефшауен, е това място. Евреи, араби, амазики, испанци - годините и вековете са прибавяли народи и цивилизации и се оказва, че Мароко е място където хората са живеели нелошо в интересна етническа симбиоза. В този процес любовта е била едно свързващо звено и главна причина да има толкова генно интересен народ по тези земи.

Малкото градче боядисано изцяло в различни нюанси на синьото се е сгушило между два планински върха, които местните оприличават на кози рога. От там идва и неговото име. Шефшауен го наричат арабите, амазиките му казват Шауен.

][

Градчето е скритата перла на туризма в Мароко. Синият цвят му е зададен от еврейските бежанци от Испания. Прогонени от испанската Инквизиция, евреите намират тук прием и относително спокойствие в неспокоен и несигурен свят. Преди време една дама от един форум с претенции да има широка култура не знаеше, че съществува понятието криптоиудаизъм и че е имало две Инквизиции. Едната Папската Инквизиция Inquisiciуn Pontifica в Рим създадена да се бори с албигойския еретизъм и другата в Испания, чието начало е положено от кралица Изабел Кастилска. Целта на тази инквизиция е била да се бори срещу евреите, приели фиктивно християнската вяра наречени фалшиви конверси /нови християни/ или худаизанти.

В онези векове омразата срещу евреите е била заради техния просперитет в науката, икономиката, занаятите, финансите, заради високите длъжности, които заемали в кралския двор и обществото. Това в никакъв случай не се харесвало на тъй наречените заварени или стари християни. Църквата започнала упорита и подмолна борба срещу евреите и скоро успели да въвлекат в нея и кралското семейство. Проповедници обикаляли градовете и настройвали населението срещу евреите. Главният коз в борбата им срещу тях било предателството и убийството на Исус, в което обвинявали евреите. Този Исус, който Павел произвел от машиях в християнски бог и така положил началото на християнството.

Най-големият радетел и инициатор за създаването на Испанската инквизиция бил Приора на ордена на доминиканците в Севиля, Алонсо Охеда. За незнаещите буквалния превод на думата домини канес /domini canes/ е божиите кучета. Таен орден в християнската църква. Религиозна общност от най-безскрупулните фундаменталисти сред християните. Това е религиозен орден, който винаги е водил битки в сенките. Оръдие в ръцете на върлия фанатик Охеда става кралица Изабел. Надъханата и без това фанатична католичка, няма дълго да бъде убеждавана да създаде кървава Инквизиция и в Испания, въобразявайки си че се бори да спаси Христовата вяра и припознавайки като неин най-голям враг евреите. За първи път в Испания се назначава Главен Инквизитор, която длъжност заимстват по късно и от Папската инквизиция в Рим. Започнали убийства, гонения и отнемане на имуществото. Тези, които се съгласили да се откупят освен пари трябвало да сменят и вярата си. Останалите предпочели бягството. Едни поели към Европа и Османската империя, други през Гибралтар поели към Африка. Мароко била първата спирка по пътя на тези страдалци. До ден днешен на площадите в медините на мароканските градове, можете да срещнете и чуете разказвачи на приказки и истории. В медината на Шауен ще чуете историята за възникването на града и историята за боядисването на къщите и сградите му в синьо. Синият цвят е свещен за евреите и те боядисват с него къщите си - традиция, която прихващат и местните заварени обитатели и която става характерен белег на градчето. Синият цвят на евреите е това, което е запазила колективната памет на различните етноси, които днес населяват града. Къщите в медината са от преди няколко века и много от тях са населени и до днес.

Мисля, че вече никой не може да си представи къщите в този град да са боядисани в друг цвят. Тук спокойно човек може да забрави, че е турист. Хващаш някоя уличка и започваш обиколката на градчето. Където и да вървиш или ще се изкачиш към двата върха и крепостта или ще слезеш към новата част на града. При всички случаи обаче неизбежно минаваш през медината на Шауен. С тази най-често употребявана дума в Мароко се нарича старата част на градовете. Пристигнахме в Шауен, когато вече наближаваше обяд и не можахме да се насладим на спокойствието на утринните часове, когато градът още спи. Тогава е най-хубавото време да се разглежда.

После, когато туристите тръгнат на групи и местните започват да отварят магазините си, настава глъч, врява и пренаселеност. По принцип уличките в медините са тесни и трудно се разминават хора, представете си какво е когато трябва да се разминеш с магаре и теглена от него малка каручка със стока за някой магазин. На много места в медината ползването на магарешки впряг е забранено и функцията им се изпълнява от хора, които теглят денкове със стоки и багажи на чужденци, които преспиват в малките хостели на медината. Японски и китайски туристи явно преситени от лукса на съвремието предпочитат да нощуват в тях, мъкнейки със себе си по калдъръма куфари и чанти.

Какво удоволствие обаче е когато се настаниш да отдъхнеш в някое от многобройните кафенета и да изпиеш чаша ментов чай или кафе с кардамон приготвено на жар. Излишно е да повтарям, че ние не се лишаваме от нищо, когато трябва да усетим с пълна сила традиционализма на страните, които посещаваме.

От пазарите и малките магазинчета може да се закупят традиционни битови изделия и бижута. Задължително е пазаренето. Всяка една страна от акта на покупко продажбата трябва да се пазари. Въпрос на престиж и умения. Бижутата и произведенията на народното творчество са най-колоритни при амазиките. Това в превод означава „свободни„ или „благородни хора„ и така предпочитат да се обръщат към тях и помежду си берберите. Вече писах защо в предишната част на пътеписите. Интересно е да се знае, че амазиките са наследници на една определена част от лингвистична група принадлежаща на хамитски и семитски езици. Според Библията наследниците на Хам и Сим синовете на Ной. Амазиките се делят на три езикови групи – масмуда, зенета и синая.

Голяма част от своето ювелирно изкуство, амазиките са усвоили от изгонените от Испания евреи сфарадим. Затова днес в малките магазинчета и бутици на амазигското изкуство, могат да се видят бижута с еврейски символи и дори еврейски религиозни предмети. Като менората на снимката.

След обявяване на независимостта на Исраел, много евреи предприемат алия към новосъздадената държава и амазиките остават майстори на филиграна без конкуренция днес.

Ръчно тъканите и бродирани изделия са правени от амазиките и аз не пропуснах да се снабдя с някои интересни неща. Огърлицата която си купих предизвиква интересни и любопитни погледи всеки път в който си я сложа като аксесоар към някои дрехи. Моето желано бижу обаче ме чакаше на друго място.

]

Мароко винаги ще остане в емоциите, сетивата ,  спомените ни и най-важната част от него ще бъде неговата синя перла - Шефшауен.

Целувам те, Мароко..... следваща част

Познавам хора, които мога в този смисъл да нарека добри шивачи. Един такъв е моят някогашен преподавател професор по история и история на религиите в университета. И не само защото е представител на предпочитания от Бог народ, но и защото успя да възпита и внуши у нас, неговите студенти, да живеем и се вписваме в света без предразсъдъци от каквото и да е естество, да оставяме на сетивата си да го опознават, да усещаме ценното в различията на страни, народи и религии, да изпипваме максимално своята професионална работа и да се съобразяваме не с времето и нечии капризи, а с това крайния резултат от работата ни да е съвършен. Това възпитано ни от него чувство работи успешно и до ден днешен и, мога да кажа за себе си, че ми е донесло много приятни професионални успехи и лични преживявания. Някои от изминатите от мен дестинации са световно известни чудеса, други са скрити перли. Йордания, Египет, Исраел скалните къщи и църкви на Гьореме в Кападокия,, ислямската архитектура в земите на Африка и Азия, църквите във Вал де Боа, Кордова от времето на маврите и други, могат да ни върнат в зората на човешката история, други са дело излязло из под ръцете на мъже и жени от поколения не много далеч във времето от нас. Малцина са тези, които знаят, че Италия не е само Ватикан и Ренесанс, тя е и Италия на Паладио, чийто наложен „златен стандарт” в проектирането превръща страната в една невероятна и запомняща се архитектурна разкошност. Евтините дестинации из провинцията на тази страна с които парадират повечето туристи действащи на принципа „пътувания на килограм” с които „да се изфукаме” пред себеподобните посредственици не включват примерно вила Емо във Фанцоло за да се добие представа откъде е дошла идеята и вдъхновението за проекта на американския Капитолий. Никой не укоряваме за нивото на неговите възможности, но да се налага като стандарт елементарната посредственост идва в повече на истинските ценители и разбиращи.

В този смисъл Мароко се явява държава и територия в която се вписват успешно древност и настояще. Пиша територия, защото през вековете тя е била дом и път на много и различни народи и племена, преди да бъде днешното Кралство Мароко. Мароко е място на среща на различни религии, духовности, които обхващат свещени места, архитектурни артефакти от отдавна изчезнали култури, съхранявани с много желание и любов останки от древни градове и разбира се революционни експерименти в днешно време, които поставят предизвикателства към стриктното религиозно минало. Мароко е невероятна амалгама от народи, езици, религии, аромати, цветове, един приказен свят в който потъваш и никога не забравяш, когато си тръгнеш от него.

Казабланка.

Ако някъде по света искате да проверите своята толерантност в религиите, едно от местата затова е Казабланка в Мароко. По точно мястото там е джамията на Хасан Втори. Втора по святост и големина в арабския свят след древната Масджид ал-Харам в Мека. Това е приказен строеж, който се намира на границата между водата и сушата. Съгласно писаното в Куран-а, тронът на Аллах е върху водата и така тази джамия наполовина е построена върху водата.

На тази снимка се вижда и водата от океана. Молитвената зала е построена върху платформа над океана. Привилегията да се молят на стъкления под, който виждате на снимката има само кралят и членове на неговото семейство. За останалите вярващи остава аткракцията да гледат звездите при вечерните молитви от отварящия се подвижен покрив на джамията.

Крал Хасан Втори, бащата на сегашния крал на Мароко Мохамемд Шести, решава да построи джамия и да я нарече на свое име. Години усилена строителна работа, и близо милиард долара събрани от дарения и така се появява на света най-голямата джамия на африканския континент. Вън и вътре джамията наистина е невероятен архитектурен шедьовър за който личи, че не са пестени средства и труд. Тази джамия се явява и своеобразен паметник на управляващата от няколко века династия. Повече от 20 000 поклонника вътре и около 90 000 в двора на джамията славят при специални случаи Аллах и династията на мароканските крале.

Интериора и пространствата вътре

Възползвахме се от възможността да платим за професионален гид, който ни разведе из джамията и прилежащите пространства и да ни разкаже историята на създаването и. За пореден път отличният френски език на моята половинка ни беше от голяма полза. По принцип, когато езиците, които ползваме общо двамата са повече от пръстите на едната ръка носи голяма полза, но в този случай, както писах за него беше и удоволствието да го употреби по-дълго време.

Архитектът на храма е французин и едно от най-големите предизвикателства към него е било проектирането на най-високото минаре, което трябва да издържи на земни трусове и силните океански ветрове, които атакуват Казабланка. Джамията държи рекорд с най-високото минаре в света - 210 метра.

Лазарен лъч от най-високата част на минарето сочи посоката на свещената Мека, и указва посоката към която да се молят вярващите. Честно казано от толкова злато, мрамор и пространство на мен би ми секнала молитвата, но пък всеки знае себе си и това, как да получи уверение за грандиозността на Бог.

В подземието на джамията се намира огромно помещение, където вярващите могат да се измият и приготвят за молитвите.

Чешмите:

Както казах, тази джамия и тази на Мохамед Пети са мястото, където да проверите своята религиозна толерантност и търпимост. Едно от добрите намерения на мароканците изповядващи Ислям-а в тази насока е, че джамията е отворена и разрешена за посещение /извън часовете за молитва/ и от хора с други вероизповедания. Никъде не съм имала проблеми да вляза и дори да снимам джамии. По разбираеми причини  никога няма да мога да посетя и снимам Масджид ал-Харам в Мека, но аз съм човек, който си поставя реалистични цели. Хубаво е човек  дори в оптимизма си да бъде премерен. Невъзможното е само в плановете на живелия някога Лорънс Арабски. При него дилемата обаче е била огромното разкъсване между лоялността към родната страна и искрената любов към една чужда култура. Тук отново се сещам за най-добрия „шивач”, когото познавам и който създаде в своята преподавателска и научна кариера истински космополитни хора. Да бъде дълъг живота му!!!

Казабланка е място описано в една песен. Песен за кафенето Рик и една любов, която се заражда на място, което е кръстопът за шпиони, предатели, нацисти и френската съпротива.

Не знам дали от любов или от любопитство но да пиеш кафе в това емблематично заведение е възможно след около 3 години. Показаха ни книгата с резервации. Дрес код задължителен. Който не го знае да гледа филма с Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман. Не пихме кафе в това Рик кафене, но продължаваме да се обичаме все така силно. В края на краищата любов сред хайвер и шампанско е възможна и без френската съпротива.

https://www.youtube.com/watch?v=p6rT7NCqJE0

Снимките и написаното са обект на авторско право. Всяко  тяхно цитиране или използване без разрешението на автора е нарушение на Закона за авторското право и сродните му права.

Влязохме в Мароко през Гибралтарския проток. Ферибота беше голям и удобен, но в този случай пътуването с него беше изпитание. Причината бяха лошото дъждовно време и големите вълни, които подмятаха морския съд. Обслужващия персонал предвидливо минаваше и раздаваше найлонови кесии в случай на нужда. Слава богу на нас ни се размина бунта на стомаха. Интересното в случая беше, че гишета за паспортната проверка при влизане в Мароко се намираха на самия ферибот в единия му край. Докато прекосявахме Гибралтар успяхме да минем проверката, да попълним формулярите, които трябваше да пазим до напускане на страната. Проверката на багажа ни стана на пристанището в едно голямо помещение, което беше разделено със завеси на няколко места. Казват че първото впечатление от една страна е най-важното. В случая нашата първа среща с тази африканска държава беше град Танжер. Там беше и първата ни нощувка. Хотелът беше хубав и стаята ни беше огромна и много стилно обзаведена. Най-хубавото обаче беше вълнуващата гледка към океана, която се откриваше от огромната тераса. Крайбрежната ивица на Танжер беше дълга с километри и вечер алеята беше обект на шумни срещи и веселия. Починахме малко и решихме да направим първата си обиколка на града.

Гледката от хотелската ни стая

Танджа, Тинджис, Тинга, това са имената на бога на амазиките и те кръщават на него този град. Градът на амазиките е град известен още от древността и се свързва с Херкулесовите стълбове. Недалеч от града се намира и пещерата за която има легенда, че е почивал след подвизите си Херкулес и това е една много добре разработена туристическа атракция. Градът е мястото от което маврите са предприемали своите набези в Испания преди да се установят там за по-дълъг период от време. Танжер е град на контрастите и невероятен микс от културите на народите, които са преминали през него. Медината е като арабска приказка. Тесни улички, живописни къщи обагрени в различни цветове, малки работилнички за филиграни изделия, сладкарнички с типичните арабски вкусотии и разбира се магазинчета в които човек може да си закупи сувенири, дрехи, бижута на берберското ювелирно изкуство. Търсеното от мен обаче типично берберско бижу ми беше съдено да купя в последния момент от един бутик на амазиките в Маракеш и то точно, когато се бях отчаяла че изобщо ще го намеря. В Танжер се вижда как Мароко се връща към корените си в условията на глобализация и прилича на човек, който върви към родния си дом в свят, подобен на центрофуга.

Мароко е бивша френска колония и това личи не само от френския език, който се изучава задължително още в началните училищни класове, но и от много сгради, които се отличават от местния архитектурен колорит. Моята половинка получи възможност в продължение на близо 20 дни да упражнява много добрите си знания по френски език и беше щастлив от тази възможност. Танжер е населен с амазики, араби, малко европейци и голяма еврейска общност. По-голямата част от тази общност обаче е емигрирала към Исраел и Франция в годината на обявяването на независимостта на Мароко. По правило евреите са населявали медината и днес останалите от диаспората са в най-голяма степен собственици на имоти, които отдават под наем. Тук нищо не се продава въпреки баснословните цени които се предлагат за имоти. Французите дават мило и драго да притежават къщи или сгради в медината, които превръщат в малки бутикови хотелчета и ресторанти. Както се пошегува Азулей „преди чужденците страняха от местните, които живееха в медината, днес искат да са част от нея. Времената се променят.”

Днес Танжер има в голяма степен европейски облик. Жените се разхождат свободно и лицата им не са забулени. Повечето са облечени като европейки и с тесни по тялото дрехи, които очертават почти всяка извивка на телата им и нищо от тях не оставаше скрито за въображението. Момчета и момичета се разхождаха свободно по плажната ивица, прегръщаха се, докосваха се, смееха се. Навсякъде общувахме с местните хора без натрупване на ритуални особености. Песах ни завари в Мароко и изобщо не ни беше трудно да изпълнявам своите ритуали в степен която беше възможно при тези обстоятелства. Срещахме разбиране и никой не ни погледна накриво и не почувствахме никаква заплаха за живота си. Мароко е държава, която цени, уважава и дава религиозна свобода на своите евреи и аз лично имах възможност да се убедя колко вярно е това. Съвременният свят вече общува по друг начин. Важното е всеки тръгнал да посещава някоя страна да зачита нравите и обичаите на хората там, да показва уважение и добронамереност и може да получи същото и нищо по-малко от това в замяна.

Това, което е важно да се знае е че Мароко в голяма степен е полицейска държава. Преди време е бил направен опит да бъде свален от власт краля и мерките за сигурност са драконовски. С полицаите там и въобще с различните органи отговарящи за реда и сигурността е хубаво да не се спори и май това е така навсякъде по света. Кралят на Мароко Мохаммед Шести заедно с краля на Йордания Абдула е един от двамата преки потомци на пророка Мохамед. Двамата крале и техните наследници се ползват с голяма почит и уважение в арабския свят, като хора в чиито вени тече свещената кръв на Пророка на Исляма.

Кралят е проевропейски настроен, непрекъснато модернизира своята държава и самите порядки в доскоро консервативното мароканско общество. Преди него никой от народа не е виждал нито една от жените или майките на своите владетели. Те са били скрити за обществото. Младия крал е този който пръв показва на народа си своята избраница Лала Салма на която дава титлата принцеса. Народа се възхищава и говори за голямата любов и уважение които кралят изпитва към своята любима и съпруга и майка на двете му деца. Заради красивата принцеса, кралят дава обет за моногамност.

Личността на краля е свещена и неприкосновена. Всяко посегателство срещу него се определя като посегателство срещу държавата Мароко и се наказва строго. Кралят е с европейско образование, придобито в Франция. Интересна подробност е че неговия най-доверен съветник е евреин, който е бивш френски министър. Кралят има дворци и резиденции в почти всички големи градове в Мароко. Това са разкошни сгради с многоброен персонал, който поддържа сградите в готовност всеки момент да бъде посрещнат краля или неговото семейство. Държавата е огромна строителна площадка и мащабите на новите строежи, често надминават и най-смелата човешка фантазия. Световният икономически и банков елит отдавна е открил офиси и клонове в тази държава в която кралят е най-добрият гарант за цивилизован живот, сътрудничество с останалия свят и непрекъснат стремеж към развитие и просперитет.

Вечерта избрахме едно много приятно арабско ресторантче почти до брега. Тук опитахме за първи път „тааджин” и веднага станахме фенове на това традиционно мароканско ястие. После се разходихме покрай океана . Желанието ни беше да пояздим  на коне по брега , една предлагана за туристите атракция.

На алеята ни спря въоръжен патрул и ни обясни да бъдем внимателни защото градът беше част от пътят на нелегален преход на бежанци от Африка за Европа. Носихме скъпа фотографска  техника и можехме да станем обект на нападение и обир. Благодарихме и решихме да се приберем в хотела. Дълго не можахме да заспим и се наслаждавахме на гледката, която се откриваше пред нас. Потънал в светлини и дъх на океан вечерен Танжер.

Сутринта на рецепцията съгласно уговорката ни чакаше нашият водач Азулей. За пътешествието из Мароко бяхме избрали високо бюджетен джип. За разлика от моята половинка, който в известна степен сега откриваше Африка, аз съм имала премеждия из някои пустини и съм наясно какво може да се случи, ако нямаш добър водач, ако колата не е добре оборудвана и мощна за такива преходи. Чакаха ни около 5 хиляди километра из тази страна и не искахме изненади по пътищата. Някои от притесненията ни се оказаха напразни. Северно Мароко като цяло има добре уредена инфраструктура и пътищата бяха много добри. Имаше и малки изключения, но те не бяха в състояния да развалят доброто ни настроение и желанието да опознаем тази колоритна страна.

 Фарът на нос Спартел...мястото където се срещат водите на Атлантика и Средиземно море.

][

Пещерата на Херкулес. Пътят към нея.

Легендата" говори" за сандалите на героя. Това ми приличаше повече на домашни пантофи , ама нейсе. То кое в гръцката митология е вярно, че сега за едни пантофи да придиряме на митичния герой и да разваляме туристическата атракция.

][

Бяха имитирали и  ябълковото дърво на Хесперидите. Възрастта на дървото изглеждаше твърде креха за да е брал ябълки от нея Херкулес, ама нали се разбрахме да не нарушаваме насладата на въображението на домакините.

[

Не ми стана ясно какви са тези каменни кръгове, та взехме да се шегуваме ,че това явно ще да са били гиричките за фитнес на Херкулес. В изобразителното изкуство гръцките  боговете са изобразявани с  малки изключения с перфектни тела,  но няма никакво писмено доказателство,  което да описва  патологична страст  и мания да изглеждат съвършени поправяйки телесните си недостатъци с бягане и вдигане на тежести. Което разбира се не пречи на днешните хора  сред  притежаването на много лудости да се отдадат  на една от тях с цялото си сърце и плам.  В края на краищата живота като цяло не е много здравословен. Който живее , умира рано или късно.

][

Снимките и написаното са обект на авторско право. Всяко  тяхно цитиране или използване без разрешението на автора е нарушение на Закона за авторското право и сродните му права.

][

Пътуването до Мароко все се отлагаше във времето заради други ангажименти. Признавам че мисълта за това пътуване малко ме изморяваше  предвид огромните разстояния в тази страна. Близо половин милион квадратни метра територия никак не е малко, откъдето и да го погледнеш.  Принципно съм човек, който не обича груповите пътувания, движи се по своя програма и посещава това, което му е интересно. Винаги е било така, извън разбира се професионалните ангажименти. Въртенето в кръг из провинцията на една държава не е пътешествие, което може да бъде изкарано за значимо като това на Колумб. Във всяка държава има нещо, което специфично може да улови духа на историята и съвремието и няма нужда от кръгови повторения в една посока. Католическите Испания и Италия са класически пример за това. Готика, катедрали, натъкмени исторически паметници и поклоннически такива.  Истинската история на Италия е няколко километра под земята и малцина са тези, които се интересуват от катакомбите, които си заслужават да бъдат посетени. Винаги ми е било смешно да видя селфита на туристи край фонтана Треви. Сложен на кръстовището на три улици, защото е нямало място за него другаде. Нито богът е Нептун, нито пък женските фигури, символизиращи изобилието и плодородието, имат нещо общо с морето. Никола Салви е бил повече поет, отколкото архитект, нито пък е познавал митологията, за това и фигурите от фонтана изглеждат като насипани от различни митологични сцени. Кой обаче ти гледа тази работа. Туристическия бизнес върви и това е най-важното. Казват, че дневно от фонтана се събират хиляди евра в монети , отделно милионите годишно от посещенията на Рим. Останалото е за тия дето ядат доматите с колци.

Когато избирах маршрута и  за Мароко исках да избегна тези клопки, които щяха да бъдат една дезинформация и целях две неща: места, които ме интересуваха не само като турист и такива, които щяха да ни разкрият Мароко от страна на една интересна култура - берберската. Това определи и избора на водач бербер. Телефоните на добрите водачи са като златен запас. Те се препредават между истинските пътешественици , като ценна информация. В този случай след кратко издирване и запитване между приятели, колеги и съмишленици установих връзка с Азулей. В превод името му означаваше „човек или човекът  с добри очи”. Азулей беше завършил някакъв университет в Русия и знаеше добре освен руски още няколко други езика. Съгласувахме по имейл времето и  програмата си с него и така след изпипване и на други технически детайли около пътуването, то стана факт.

Като реверанс към невероятното приятелско отношение, от огромното количество информация, търпение и отзивчивост, които получихме от него  искам да спомена и някои неща за берберите.

Първо, те не обичат да бъдат наричани така. Бербери или варвари, както е превода на думата е обръщението към тях от страна на португалците в миналото. Точната дума с която се обръщат помежду си и обичат да се обръщат така към тях е амазик. Амазиките  не са араби. Както обичам да се шегувам вече, арабите и амазиките е живеят в една страна, почитат в случая един Бог, арабите разбират какво говорят амазиките ,те от своя страна   разбират какво говорят арабите, но се разбират помежду си на френски език.

Берберският/ амазигски/ език е древен език и е бил основен из земите на Северна Африка. Прави впечатление приликата на  някои букви от азбуката му със  старобългарските  и някои исторически абхазки такива.

][

Днес по настояване на амазиките в Мароко амазигски език се изучава от тази общност, която има огромно желание да съхрани своята идентичност. Азулей ни каза че говори езика на дедите си, но не може да пише на него. Вероято това, че твърде рано е заминал да се учи в Европа и Русия е допринесло затова.

Жените  амазики са интересни, очарователни в своята пъстроцветност, не покриват лицата  си, свободолюбиви, невероятни кулинарки.  Да те покани жена амазика в кухнята си означава изключителен акт на гостоприемство. Да ти позволи да вземеш участие в изпичането на хляба пък направо си е привилегия. До ден днешен хляба се пече в пещи. Глинените пещи са или вкопани в земята или иззидани на малко разстояние по-нагоре. Не знам дали това е тайната на цялата технология, но хляба им е направо като деликатес. Храниш се със всичките си сетива. Когато ти го поднесат с някои разядки, чиято тайна знаят само те, пиршеството на сетивата е пълно и ароматно запомнящо се.  Така известният  в Мароко специалитет „тааджин”  също идва от кухнята на амазиките. Опитахме го в много варианти. Лично на мен най-много ми хареса този вид с агнешко месо. Фурмите, козите продукти са задължителни в менюто им. На един от пазарите в медината на Фес си купихме и опитахме от тяхното козе сирене. Не знам дали имаше някакви подправки, но беше малко по-различно на вкус от това с  което съм свикнала по нашите земи, но пък не можеше да му се отрече, че беше много вкусно.

Зехтина заема важно място в тяхната кулинария. Така нареченото дървено масло отдавна не е екзотика за кухните, особено тези в Средиземноморието. Въпросът е само един единствен, дали може да си позволи човек да си купи по-скъпият вариант на така употребявана в кулинарията мазнинка.  Иначе ментета от палмово масло и пр боклуци дал Господ. Историята на зехтина е древна колкото света и цели народи са оживели след ежедневна консумация на това благо, на обратно на всички, които твърдят, че е карцерогенен при пържене и готвене. Зехтинът е история и е хубаво човек да се поинтересува от начина на употреба на различните видове, а те са повече от сто, поне при последно споменаване от Световния център по зехтина, който се намира в Испания. Аз съм редовен консуматор на зехтин, вменен ми не само от изискванията на кашера, но и от баба ми, която готвеше само със зехтин. В "риска" да живее по този начин се включи и половинката ми, на когото не беше даден никакъв шанс да ме надживее, ако използва слънчогледово  олио. Поздрави за самонадъхалите се виртуални диетолози и разбирачи от  амазиката  Тала. Оживяла, дала живот и изхранила две поколения със зехтин, подобно на хиляди такива семейства от различни етноси и националности. За нейния деликатес ориз пържен в зехтин с чесън и поръсен с канела, поднесен с пилешко, също запържено в зехтин, просто няма какво да говоря. Няма да разправям какви емоции и слюнкоотделяне ми се появяват като се сетя за този ориз.

Чая с мента и канела... нямаше място където да отседнем или пазаруваме и да не ни почерпят с тази характерна за Мароко напитка. Казвам характерна, защото чаят се поднася в голяма чаша в която има цели клонки от прясна мента. По желание за подсилване на ефекта могат да се прибавят и няколко капки масло от билката. Някои прибавят и пръчица канела. Овкусява се в последствие по желание. Захарта е табу. Сладината е мед.

Аргановото масло също е поднесено на цивилизацията от жените амазики. Невероятната мекота, блясък и хидратираност на косите им са прословути. Арганът, златния капитал на Мароко. Днес аргановото масло се получава по същия начин както и преди векове. Ръчната преработка го прави скъпо. Цената държат както аргана в кулинарията, така и в козметичната индустрия. Разлика има само в преработката.  Азулей ни заведе в берберска аптека. Беше много интересно и впечатляващо. Точно това беше мястото в което разбрах, колко струва като труд всяка капка арган с която по света някой маже лицето, косите си, използва го в СПА процедури, поставя в салатата си или в сладкарско изделие. Както казах в Мароко труда е тежък и често непосилен. Понеже парите с които може да се купи света са в еврейска банка,  използвахме само джобните си и похарчихме доста солидна сума в тази аптека, както амазиките я наричат. Най-хубавото обаче е, че благодарение на водача ни, успяхме да уговорим да ни изпращат при заявка от нещата, които най-много ни харесаха. Щом като можеш да си го поръчаш от гарантиран и проверен източник, няма по-хубаво от това.

]

]

][

Снимките и написаното са обект на авторско право. Всяко  тяхно цитиране или използване без разрешението на автора е нарушение на Закона за авторското право и сродните му права.

Една емблематична песен от една невероятна певица, чията баба е амазика  от Алжир - Едит Пиаф

https://www.youtube.com/watch?v=JKPvx38D4GM

Разказаните и преразказаните истории за катедрали и цървули нямат предвид измерението на паричните възможности на даден индивид. Историята е за житейското поведение тип „цървул” . История как от един „вестник”, който съвсем не е вестник, а хартия върху която е възпроизведен вестник, в духа на модата „винтидж” се изля кафява река. Който има очи вижда едностранния печат,  който се движи от други чувства, потъва в лайната на комплексирания цървул  и превръща акото  му в рефрен .

Видял недовидял цървула извика „ тия ядат риба във вестник” . Смяхме се до сълзи и реших, че това е момента да покажа на половинката си, колко е заблуден в ситуации в които не може да разпознае този тип житейско поведение. Отказваше да повярва ,  как хора, чиито семейства и тях е уважавал и винаги се е държал добронамерено и кавалерски ще се вдигнат като един и ще застанат плътно след цървула.  Беше много лесно да потвърдя историята за" вестника". Защото знаех какво ще последва. И отново последва една втръснала досадна словесност

  „Кой, коя си ти, бе, теб те нямаше няколко години”, „Откъде идваш ти?”, „При нас ще си налягаш оперението отзад”, иначе ще те кълвем и ще те осерем. Преравяйки като иманяри  историите на животи, съчинявайки неща, които да оправдаят злобата и безсилието от това,  че те виждат щастлив, успешен и живееш в хармония със себе си и света. Всички тръгваме от тъмното и пак натам сме се запътили , но това  е приоритет като знание на единици хора. Тях никога няма да ги чуеш да зададат този въпрос характерен за тежките комплексари. Защото е казано добре, че в тъмното отиваме  сами, голи и без нищо. Някои построяват живота си върху тази истина и живеят оползотворявайки всеки миг даден им на тази земя. 

„Философската школа на "лебедите" е описана от Андерсен. Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце”.

Господинов довършва от позицията на патето. „От каквото яйце искаш се излюпвай, стига само да се излюпиш сред своите”.

"Злобата и завистта те дебнат на родното място". Не знам какво точно е преживял автора на тези думи, но знам че има един български град Хасково в който има единствения в света паметник на завистта и злобата. Специално го посетиме и снимахме този паметник. Знамето, което се вее на фона на паметника е особено показателен. Тежка чест  е да увековечиш творчеството си в световен мащаб, пресъздавайки в скулптура недостатъка и проклятието на собствения си народ. Сега се сещам как точно е превода на цървули на романа „Под игото” на френски... „mocassins bulgares”.

Купих от една книжарница хартия с копирана върху нея географска карта на света. Реших да уточня, за да спестя на някоя учителка по география ужаса и потреса, че довечера ще ядем пържени в зехтин картофки увити в нея. С виното ще вдигнем наздраве за  нас и всички останали  „грозни патета” Ще го разлеем точно по равно в две чаши, така както се заклехме с любимия ми  мъж  да съпреживяваме всичко... и ще го изпием с любов и щастие.

][

][

втората снимка показва любовен танц между двама  сладури. Попаднахме на размножителния им период и станахме свидетели на един сватбен валсов танц, грациозен и нежен. Ефирните създания обикаляха едно около друго и беше изключително трудно да ги уловиш на фокус, но пък удоволствието да си нещо като поканен на тази водна сватба беше по-голямо от разочарованието от снимката, която не е на фокус.

Срещите с царството на Посейдон продължават. Трудим се за PADI сертификати, които ще ни дадат правото да се гмуркаме из различни краища по света, където това е възможно и до където стигат нашите придобити умения.

Нашият "воден" гуру Ради. Съвсем наскоро се беше завърнал от гмуркане в Египет - Шарм ел Шейх. Позволи ми да го снимам в действие, докато ми помагаше в първите ми стъпки под водата и "езика" на водолазните жестове.

Вечер обичаме да похапваме пържен сафрид на брега на морето в едно много уютно ресторантче стил "винтидж . Първоначално бях учудена от малкото на брой маси в заведението. Мислех, че от вкусната кухня би могло да се печели повече, което е обичай на повечето заведения не само на морето. После обаче разбрах, че това кокетно местенце е просто един каприз на собствениците, които притежават доста престижен морски комплекс. Тук бе мястото, където посрещаха от време на време личните си гости. Пържена риба можеш да ядеш и в пластмасова тарелка на брега на морето.  Нареждаш се на опашка и чакаш да получиш срещу 5 лева вмирисана на ланшно олио риба. Друго е обаче да ти я изпържат в зехтин и да ти я поднесат с уникален сос на майстора. Попитах обслужващия ни от какво е приготвен соса. Каза ми само, че вътре е пълно с билки, включително и мента. Най-скъпата подправка обаче вътре била "щипка любов" с която майстора го приготвял. Понякога кефа го завиват и във вестник. Това обаче е само за катедрали. Те знаят защо. Кошмарът е за цървулите в чиито вени започва да тече смес от слуз и плазма и търчат да сверяват часовници, кое колко струва от яденето и пиенето ти,  както и опити да те надскачат без да си обявявал състезание. Винаги съм казвала, че може и да не си наследник на Меровингите, но трябва да заставаш зад най-доброто, което можеш да си позволиш. В този смисъл всеки принадлежи на себе си и на никой друг.

Иначе днес нашият  ден започва слънчев, с палачинки с боровинково сладко, домашна лимонада от бъз и ароматно кафе . В 10 часа отиваме при Ради. Ще ходим на гости на Посейдон.

Втора част

1 Петко от Копривщица

Още в началото внасям уточнение, че не познавам лично този Петко от Копривщица. Не познавам и родата му. Но лично съм виждала и заснела един своего рода негов автограф... Петко се е увековечил на вратата на християнската светиня и част от Световното културно наследство, църквата на Божи гроб в Йерушалаим. Освен името и града си , е смогнал да възпроизведе  и изгледа на църквата.

още малко авторски снимки от мястото, за да се добие ясна представа, къде се е вихрил Петко.

мястото на предполагаемото разпъване

Фамилиите Нусейбех и Юдех са отговорни за вратите на Божи гроб от 1192 година, когато султана на сарацинците Салах ад Дин назначил едните за "пазители на ключа", а другите за "пазители и вратари" на църквата. До ден днешен по един представител от тези фамилии стои в предверието на храма и така вече цели осем века. До ден днешен нито един владетел на Йерушалаим, нито един от пазителите на светинята, не е дръзвал да кощунства над нея. Тук времето спира, човекът-прашинка преминава и заминава, остава само вечността. Евангелските християнски писания описват Исус като нещо, което винаги връща хората към правия път. Булгар Петко сигурно е искал да бъде по-близо до Бога и взел че издълбал с ножче името и града си. Изпразнил резервоара на патриотичната си и родова гордост. Ей тъй, с един два замаха на джобното ножче, Петко ударил в земята всичките патриоти. Да ти олее солена влага очите, да ти се напълни душата, да ти забие учестено сърцето.

2 За  българския футболист Благой, нарекъл себе си Джизъса, не съм наясно дали е потомък на Петко от Копривщица , но той се разписа на Колизеума. Драскал с монета.

Публикувам по-долу, мои   снимки на едни от най-прочутите и скъпи гробища в света. Западния и южния склон на Елеонския хълм. Цената на един гроб тук достига баснословни цени. Въпросът не е в това че земята на Йерушалаим е на привършване за такива места, а в това, че мястото се намира най-близо до хълма Голгота. Всеки иска когато възкръсне да е най-близо до Машиях. Пропуска до Него започва от около 100 000 долара и ще се покачва още. Независимо от цената за едно от тези гробища има ясно правило... могат да бъдат погребвани само исраелтяни и то вярващи. Всеки да си знае мястото. Има и други начини да вкараш в пътя един цървул. Hallelujah!!!

Истории за цървули.

]

Имам спомен за един журналист, който беше описал "история за цървули и кожата от която са направени." Авторът доста живописно беше описал историята на едно заседание на Третото Обикновено народно събрание и историческото решение, което било взето: забраната за носенето на цървули в столицата." Цял ден се питали депутатите как да се търпи вонята от нещавените кожи. Цървулите произвеждали гнилостни процеси и миризмата била отвратителна. От всичко това произлизало зараза във въздуха и опасност за общественото здраве. Даден бил срок, в който притежателите на нещавени кожи да решат съдбата им." Авторът твърди, че забраната за носенето на цървулите произлязла от банкера Буров.

1. История за акордеон тип хармоника, галено наричан "гармошка" и кларинет.

Преди време четох едно интервю с известния кларнетист Ибряма. Журналистите бяха заснели и едни стари, скъсани цървули, които той окачил на стената в трапезарията на къщата си - да му напомнят откъде е тръгнал."Паметта му е като килер. Сложил там спомени, постъпки и случки от своя богат на преживявания живот и понякога влиза и разтребва. Хигиената на паметта му е естествена. Без превземки, без фалш."Един мъж, който в годините на срамния Възродителен процес е съден и въдворен в лагер заради произхода си. Там, разправят градските потайни клюки, свирил на акордеон "гармошка". Купили му го родителите за да не става кларнетист. Господ обаче си знае работата - днес Ибряма е джаз феномен и българските народни песни са водещи в творчеството му и има договори с най-известни американски и британски лейбъли." Когато Милчо Левиев занесъл негови изпълнения на Дюк Елингтън, онзи останал с отворена уста. Дълго време го убеждавали, че този български музикант не знае какво е синтезатор".Това по сведения на човек  ,  на който Левиев разказал случката. Днес кой си спомня за тези, които разделиха българите на наши и ваши? Май никой. Крайно време е да се напише една Епопея на тия забравени и да се окачат имената им на Стената на позора. Лотофагията не е за препоръчване. В края на краищата тези хора направиха толкова много за да съсипят хиляди съдби, редно е да се предпази бъдещето от такива подобни. За да те запомнят не е нужно да си Менгеле или Херострат, и Живков върши работа. Стига да не се намери някоя папийонка да обясни, че и това е проява на народната любов и памет. Тогава хептен ще я оплескат, няма да разбереш кой е лачен трандафор и кой цървул. Ибряма обаче е наясно. Според интервюиращия го журналист  е  отказал е златен кларинет като подарък от Сокола.

2 Отгоре лъснато, отдолу съдрано. Цървул та дрънка.

Големи полемики в социалните мрежи предизвика тия дни изказването на една, самообявила се за велика стилистка, стайлинг персона и пр. парфюмирани титли от шоу бизнеса, "дама". Това, което ми се върти като спомен е едно нейно предишно интервю в което дамата охотно развеждаше из дома си и показваше на простолюдието двете си бани и двете бидета. През цялото време упорито убеждаваше журналистите, че тези две бидета, бани и колата и са повод за люта омраза тук и отвъд океана.  Както и  отдели време на колекцията си от обувки, в която имаше и по-големи от нейния номер, което тя обясняваше с факта, че обувките са й фетиш и тя не може да им устои, дори и да не може да ги носи. За цървулите на дядо си нищо не сподели. В по-скорошно време "дамата" привика журналистка на една улица и запалено взе да се възмущава от провинциалистите в София. Според една авторка  , Сервантес е дал хубаво определение за свободата като  велико нещо, в това число е сигурно ," че влиза и  свободата на словото". В случая  с тази самообявила се за диктатор на софийския бон тон , "дама" обаче е, когато "свободата на словото освобождава в пълна степен  езика на омразата". Да поискаш черен печат за сънародниците си и да ги дискриминираш по месторождение, това си го може само един цървул. Забравила че съпруга й се води в графа провинция, а самата софийска "аристократка" е била чистачка и слугиня в Италия. Време е някой да да даде обяснение как са се появили такива цървули, кога и изобщо дали са били щавени. За цървули си говорим, не за Маноло Бланик. На лустросаната софийска по нейни думи пет поколения "аристократка", чието софийско столичанство намирисва преди 1879 година, е време някой да каже, че светът е твърде малък за още омраза.

3 Тиквени каляски, принцове и принцеси

Те заспиват и се събуждат  първо в социалните мрежи и след това в леглата си. Повечето са самотници  или отегчени от съпружеството. В обратния случай е нормално да кажеш "добро утро" и да прегърнеш човека до себе си, да споделиш първата целувка, усмивка и първото кафе с него.

В необятното поле на социалната ширпотреба, на възходи и падения, колкото и да е странно, но аз споделям напълно казаното от Кристина Патрашкова за Николета Лозанова." Момичето си знае умствения капацитет и не претендира за повече, не се бута там, където не й е мястото и работата. Тя умее да продава и да кара притежателите на куп елитни дипломи да й завиждат", край на цитата.

Николета е българското тяло и добре използва това. Показва нещата такива, каквито са. Краката й изглеждат крака, независимо дали са с жартиери или без тях. Няма разширени вени и стъпала тип "Йети", чието продължение са сбръчкана шия, лице и начална повсеместна алопеция. Млечните й жлези служат да я издигат по стълбата на живота, а не за глупави разследвания и дълбоки анализи на това кой, как и къде се представя в социала.

Културните интереси на повечето цървули, под прикритието на принцове и принцеси са сведени до ядене, пиене и злословене. Някои хора са способни да надминат само собствените си рекорди. Не мога да разбера балканската злоба да се оспорват изявите на такива персонажи. Едно че те не показват нищо, което да е за завиждане и второ да се отнема смисъла на живота им някъде да се чувстват значими и ухажвани, граничи със садизъм. Интернет дава големи възможности. Никой няма право да ограничава другия да се възползва от тях. Дори другия да си е откровено цървул и да мирише на нещавена кожа, чесън, остатъчна есенция от консумацията на  фасул и свински пръжки. Буров може и да е бил финансов гений, но е подценил силата не просто на цървула, а на простия цървул.

пп снимах тези цървули в един музей в Родопите. Фолклорната сянка , която дълго ще тежи на българина.

 Почти никой не помни името на художника Жак Мажорел. Градините, които той създава на няколко минути път пеша от медината на Маракеш, днес  са по- известни като мястото, където прочутия дизайнер Ив Сен Лоран е изживявал любовта на живота си  с  Пиер Берже, и мястото, където прекарва в самота и депресия, породени от чувствителната му психика, последните години от  своя живот.  Растенията в тази градина са нагледно доказателство за адаптивността на различните видове от различни места на света , събрани на едно място. Около басейна  са разпръснати в очарователен безпорядък кокосови палми, бугенвилии, които  ухаят с различни цветове, бананови дървета, кактуси . За миг наистина забравяш че само на ръка разстояние зад високите огради живее и диша в огнен дъх Маракеш.

]

][

]

Ярки, наситени, тук всички цветове са в прекрасна хармония , която сякаш съпровожда като свита  царят на цветовете тук - кобалтовото синьо.

][

][

След трагични превратности в  живота, които слагат отпечатък върху крехката му и ранима душа, Лоран случайно открива това кътче на спокойствието и тишината  и го закупува. Превръща го в мястото, което предпочита пред лукса на Париж, където е почитан като гений и където среща и облича най-прочутите и богати жени в света. Сред тишината на дърветата и  мириса на цветята, излегнат на пъстри марокански килими, потънал в миризмата и вкуса на мароканския хашиш, Лоран се спасява от демоните, които преследват душата му. Тук намира колорита и мириса,  които напомнят за детството му в Алжир, и  хранят изгладнелите му сетива, твърде преуморени  и преситени от фалша на елитарния свят. Тук създава и най-прочутата марка сред парфюмите си " Опиум".

]

]                                                                      ][

 едно кафе и чаша фреш в кафенето в градината

][

бившето ателие на Мажорел, днес музей на берберското изкуство

][

един прекрасен шал в кобалтово синьо и жълто, моята покупка - спомен от бутика на Ив Сен Лоран

][

книжарницата в която могат  да се закупят репродукции на модни скици  и някои книги на Лоран

][

В последните години от живота си великия дизайнер остава сам  в битката срещу демоните на душата си, болен, отчаян и нежелаещ повече да се бори с коварната болест. Лоран доброволно се оставя да бъде победен от тях и сякаш напуска без съжаление този свят, който му е донесъл само болка и разочарование.   В една от книгите си Лоран пише , че  е загубил надеждата , че някога ще бъде истински щастлив в живота си. Щастие човек може да няма, но без надежда за щастие той е напълно загубен. Тъжен финал на един тъжен живот на  мъж, който макар и напълнил живота на жените с красота , стил и елегантност, умира самотен, ненамерил последна утеха даже в спомените за изминалия си живот. По негово желание след кремацията прахът му е разпръснат над градините в дома , където е бил най-истински  в живота си.

][

][

][