на любовта и жалките му думи:

„Ти мой си.“ „Аз съм твоя.“ „Вечно твой.“

Аз робство не обичам. Гледам смело

в очите на красивата жена

и казвам й: „Сега е нощ. А утре —

е нов, сияещ ден. Ела! Вземи ме

сега, тържествена, прекрасна страст.

А утре ще си тръгна — и ще пея.“

Душата ми е проста. Морски вятър,

солен, и дъх на борова смола

са я откърмили — и тя напомня

на моето обветрено лице.

Аз съм прекрасен с хубостта оскъдна

на дюни и на северни морета.

Така си мислех аз, докато бродех

на границата ни с Финландия,

всред говора неясен на финландците

брадясали, зеленооки.

Бе тихо. И готов да тръгне, влакът

пухтеше и димеше край перона.

А пък до пясъчния склон лениво

отдъхваха си руски митничари.

Нова страна се виждаше оттатък —

и руски безприютен храм напусто

се взираше към чуждата страна.

Така си мислех аз. Но тя дойде,

застана върху склона. Бяха рижи

очите й от слънце и от пясък.

Косите, като борове смолисти,

с отблясък син лежаха на плещите.

Дойде. Кръстоса своя взор на звяр

със зверския ми поглед. И разсмя се

със силен смях. И хвърли върху мене

снопче трева и шепа златен пясък.

А после изведнъж подскочи

и бързо се понесе върху склона…

След нея дълго тичах аз. Издрасках

лицето си в игличките на бора,

и си окървавих ръцете,

раздрах си дрехите. И я преследвах,

като че беше звяр. Крещях, зовях я —

ловджийски рог бе страстният ми глас.

Тя само дири в дюните остави

и скри се между боровете тъмни,

замрежени от синя здрачина.

И аз лежа, от тичане задъхан,

на пясъка. В очите ми пламтящи

тя все тъй бяга, цялата се смее,

и смеят се косите й, нозете й,

и роклята — от тичане издута…

Лежа и мисля си: „Сега е нощ,

и утре пак. Но няма да си тръгна,

докато този звяр не изтормозя,

и не препреча пътя й с гласа си —

ловджийски рог: «Сега си моя! Моя!»

И нека тя ми изкрещи:

«Да! Аз съм твоя! Т