като котките в моя двор,

и да живея в душевна радост

и с многоцветния взор.

Имам какво да правя и няма

да ми омръзне въобще,

не знам колко ще расна голяма,

да пиша стихове - ще!

Колко ли много страдат, горките,

от лоши човешки ръце,

ала живеят девет живота

и имат мило сърце!

Те ни показват как е възможно

да са любовно красиви,

патили, ставали, не им е сложно

просто да са щастливи!

Те са самата поезия, милите.

Те са от Бога дар.

Те са прекрасните, те са игривите,

душички без господар.

Райна Димитрова

но, ща не ща, съм твой герой,

живея в твоята среда,

налага се и да търпя,

налага се да съм да съм без слух

и без уста, а Мечо пух,

че във жестоката гора

от злостни кой ли не умря?!

А аз жадувам за добро.

Защо си, време, толкоз зло?

Защо попаднах аз във теб

и, няма как, вървя напред!

И нямам отговор до днес,

Вселената не праща вест.

Светът се промени натам,

където мъдрият е сам!

Райна Димитрова, София

и за малките неща,

винаги да сме сплотени

като две звезди в нощта.

И да светим пак красиво,

даже в трудни часове,

Нежно, мило и щастливо,

ясно като две и две.

макар да не показвам всеки ден

и името ти всеки ден не сричам,

обаче цялостно живееш в мен.

И всяко мое действие показва,

че съм до теб и няма друг момент.

Отдавна с тебе всичко си разказахме,

но има още много жажда в мен.

останалото просто се развива,

ухае на любов, а ти си Феб,

който поддържа ме да бъда жива.

И все така прекрасен остани,

дано съдбата бъде милостива.

Дойде със пролетта и все бъди

причина светла аз да съм щастлива.

Райна Димитрова

пролет се задава и зарича,

който носи нейната душа,

си остава хубаво момиче.

Няма за душата ни сезон

предпочитан, ако тя е млада.

Птичките запели са във тон

и създават пролетна наслада.

Баба Марта чака на портал

Февруари път да й отвори.

И плете вълшебния си шал,

и на кротка тя ще се престори.

Но я знаем. Вихрено добра

и бурлива по характер после.

Устремно довежда пролетта.

Здраве и надежда да ни носи.

Райна ДИМИТРОВА

и някъде вината те препъва,

и гордостта сама те слага в плен,

и мъката в душата ти потъва?!

Ела. На се страхувай, разкажи,

способна съм на прошка, ала честна.

Лъжата може да изневери

на Истината и е безполезна.

Каквото минало да е било,

с лъжа във бъднина не се превръща.

Не се лети със счупено крило,

и без любов не се създава къща.

Райна Димитрова

много студ раздаде, малко сняг,

кротко си стоя сега във къщи

и не се кахъря толкоз чак.

Пия си кафенце и си пиша,

и ми мила цялата земя,

чакам пролет хубава да вдишам,

аз обичам много пролетта.

Да ми звънне песен от клонака,

птиците да ми запеят в хор.

Дядо Януарко, ще изчакам

да си тръгнеш тъй , без главобол,

пък и Февруарко да си иде,

с баба Марта ще се разберем,

тя за пролет леко ми намига,

мартенички заедно плетем.

светло бъдеще за любовта,

никой без мечта да не остава,

никой без постигната мечта.

Поздрави за всеки отдалече,

мир да има, мир и светлина,

не съм първа, казала го вече:

дом да има, щастие в дома.

И когато трудности споходят,

хората добри да са до вас.

В този свят и Дяволите бродят,

но не давайте да имат власт!

да ви стига добра стига,

във предколедните пости

все късмет да ви настига.

Да сте живи, да сте здрави,

и децата догодина,

Господ да ви благославя

и да бъде до амина.

Дори Луната горе ме разбра
и гледаше ме много обичливо,
какво ли не е виждала и тя,
пред нея се разгръща всичко живо.

Разчитам искрено на паметта
и на водата, а и на Луната,
те носят и целебна чистота,
и най- добре осмислят се с душата.

Най-сбъднатото ще го замълча,
защото то е приказна магия!
Говори ли ти някога звезда?
Във тайнството е цялата стихия.

Дори във стихове за любовта,
аз мисля, че не сме самите ние.
Обаче на мълчаната вода
разказвам и какво душата крие!

остави своята следа, 

един го срина, друг не срина

и само някой устоя,

когото го избра съдбата,

защото има своя цел.

Пътува смело над нещата

и има собствен натюрел.

в зелените като в гора потъваш,
а черните те скриват като нощ,
в сивите направо ще потръпваш,
защото погледът им реже с нож.

Но няма равна в мъдростта дълбока
жена – богиня, приземена тук,
единствено жената пъстроока,
дръж здраво и не давай я на друг.

Такава никога не се забравя,
събрала цвят от много светове,
в сърцето ярка диря тя оставя,
каква ти диря? Срязва го на две!

Ако във миналото го намериш
и разбереш, къде си съгрешил,
в пространството ни земно, триизмерно,
навярно хубав път ще си открил.

И вече, през страдания преминал,
с човеците ще бъдеш по- човек.
Самозабравилите се блокират-
известна максима от памтивек.

Изкуството е затова изкуство-
да ни покаже що е красота
и да възпее всяко топло чувство,
което побеждава във света.

Харесвам отговорните които
на плещи носят време и задачи,
не ръсят обещания през сито,
дето накрая нищо и не значат.

Харесвам благодарните, защото
те от приятели не се отмятат,
дано не се отмятат от доброто,
че цял живот ги търся по Земята.

И честит национален празник днес!

със нежност всичко се решава,

проблемите звучат човешки

и управлява се държава!

Не вярвате? Но да, така е.

От грубост е по- ефективна.

Непреживелият, не знае,

но нежността е струна дивна.

И всичко може да е чудно,

когато с разум се живее

и доза нежност, да сме будни,

и без скандали ще успеем.

Не значи да сме безокати

и злото да не разгадаем.

Но нежно и без остри лакти,

всеки на място да поставим.

и хората добри по път намирам,

прииждат стихове и с тях танцувам,

по листа бял те с мене гравитират.

Пътувам. Има толкова магия

в природата от Бога подарена.

Пътувам. И съвсем не съм от тия,

които в нелюбов са обкръжени.

От сутринта до залеза умея

щастливо да се радвам, светлоока!

И искам и край вас да се развея

с радост моя и нови посоки!

И с тях притичах неуморно
през месеците – Божи дар,
ще му ги върна доброволно,
но искам да му хвърля зар –

с късмета да не си отива,
та във ръцете ги държа,
че в лятото аз най- съм жива
и дълго после ще тъжа.

в душата ми посоката намират,

поезията винаги звъни

като неземна подарена лира.

Великолепие от цветове

избликват в думите като цветята,

поезията ражда светове,

които няма тука на земята.

Дори Луната горе ме разбра
и гледаше ме много обичливо,
какво ли не е виждала и тя,
пред нея се разгръща всичко живо.

Разчитам искрено на паметта
и на водата, а и на Луната,
те носят и целебна чистота,
и най- добре осмислят се с душата.

Най-сбъднатото ще го замълча,
защото то е приказна магия!
Говори ли ти някога звезда?
Във тайнството е цялата стихия.

Дори във стихове за любовта,
аз мисля, че не сме самите ние.
Обаче на мълчаната вода
разказвам и какво душата крие!