• публикации
    7
  • коментари
    15
  • прегледи
    4809

Кой си ти?

stelaaa

518 прегледа

Малко хора си задават за жалост, този въпрос. Живеят ден за ден, правят едни и същи неща, ходят на една и съща работа, срещат се с едни и същи хора, от време на време си правят почивки и след това отново, същото еднообразие.

Не живееш, а съществуваш. Не усещаш кой си, нито накъде отиваш….. Смисълът за повечето хора се състои в това да се изучат, да намерят добре платена работа ( а някои от тях изобщо не намират ), да създадат семейство, да съберат някакви пари за „черни дни” и ами…..май до тук беше с живота.

Не налагам мнението си, само го споделям, но аз не смятам, че това може да бъде смисъла на живота . Никога не съм мислела, че така трябва да живея, по точно да съществувам. Зная, че повечето от вас ще си кажат: „ Тая какво иска? Да отиде на луната ли, за да се почувства смислена?”

Не, аз съм намерила смисъла на моето съществуване и той не е в луната, а в земята и осъзнатия и изпълнен с чувства и вълнение живот, който ми се дава. Да намериш себе си, да отговориш на въпроса: Кой съм? – мисля, че това е най – важното и добро осъзнаване за смисъла на живота.

Жалко е да имаш всичко и да не го усещаш, да не го оценяваш, да не можеш истински да му се зарадваш. Да вършиш, ден след ден, неща, наложени от обществото, защото така трябва и така е прието.

Това не си ти – това си ти, такъв, какъвто се изисква да бъдеш. В това състояние не можеш да отговориш на въпроса: Кой съм?, защото докато не си истински себе си ,няма как да знаеш отговора. Когато, обаче си в състояние да си отговориш, започва приключението, наречено ЖИВОТ.

Цялото еднообразие си го има, но вече е осъзнато, изпълнено е с вълнение и чувство. Няма нищо по-истинско и хубаво просто да бъдеш и да се радваш, без да ти пука за мнението на другите и без да се притесняваш от това, какво ще си кажат за теб, ако не направиш нещо, което се очаква от теб. Кой си ти? Ти си никой, но точно затова си щастлив.

И за да бъда по-ясна в това, което споделих, ще прикрепя към този текст един хубав и поучителен разказ, който ще ви даде най-добре отговора на въпроса: Кой съм?

Този ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се избръсна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си дрехи и слезе до входа да вземе пощата си. Там го посрещна първата изненада за деня – нямаше писма!

През последните години кореспонденцията му прогресивно растеше и това беше важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната закуската от ядки с мляко ( както препоръчваха лекарите ) и излезе от дома си.

Всичко си беше, както винаги: същите коли се движеха по познатите улици на града и вдигаха същия шум, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше площада, едва не се сблъска с професор Ексер – стар познат, с който обикновено разговаряше с часове на отвлечени метафизични теми. Махна му с ръка за поздрав, но професорът сякаш не го позна.

Извика го по име, но той вече се беше отдалечил и Синклер помисли, че не го е чул. Денят беше започнал на зле и май вървеше на по- зле с нарастващата досада в душата му. Той реши да се върне вкъщи, към книгите и изследванията си, и да чака писмата, които сигурно щяха да бъдат още повече, щом сутринта не беше получил никакви.

Тази нощ мъжът не спа добре и се събуди много рано. Слезе и докато закусваше, започна да дебне през прозореца кога ще дойде пощальонът. Най-сетне го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощальонът мина покрай дома му, без да спира. Синклер излезе и го повика, за да провери дали няма писма за него, но човекът го увери, че в чантата му няма нищо за него, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града.

Това съвсем не го успокои, напротив, още повече го притесни. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си палтото и се отправи към дома на своя приятел Марио. Щом пристигна, каза на иконома да съобщи за него и зачака в хола своя приятел, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегна ръце, но той го попита само:

  • Извинете, господине, познаваме ли се?

Мъжът помисли, че си прави с него шега, засмя се насила и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасен: онзи повика иконома и му нареди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и започна да крещи и да ругае, предизвиквайки здравеняка да го изхвърли на улицата…..

По пътя за вкъщи срещна други съседи, които не му обърнаха внимание и се държаха така с него, сякаш беше някой непознат. И мъжът беше обсебен от следната мисъл: срещу него имаше заговор и той бе допуснал някаква грешка спрямо това общество, щом сега то го отхвърляше така, както пред и часове го почиташе. Но колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като обида, а още по-малко за нещо, което би могло да засегне цял един град.

Тази ситуация продължи. Никой не го търсеше, не получаваше писма, жената, която почистваше дома му не се появи, телефонът не звънеше. На петата вечер, пийнал малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където обикновено се срещаше с приятели и си говореха разни глупости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която обикновено седяха.

Приятелите му се смееха, разказваха си някакви вицове и никой не му обърна внимание. Мъжът се приближи до тях, придърпа един стол и седна. В миг настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият.Синклер не издържа повече.

- Мога ли да знам какво ви става на всички? Ако съм направил нещо, с което да съм ви обидил, кажете ми и да се разберем, но не се дръжте така, защото ще полудея.

Всички се спогледаха озадачени, но и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагноза на непознатия. Мъжът започна да ги моли за обяснение, падна на земята и заплака, умолявайки ги да му кажат защо му причиняват това. Само един от тях му отвърна:

- Господине, никой от нас не ви познава, така че нищо не сте ни сторили. Всъщност дори не знаем кой сте.

Сълзи бликнаха от очите му и той излезе от бара и се затътри унизен към дома си. А краката му сякаш тежаха по един тон. Влезе в стаята и се хвърли на леглото. Без да знае как, нито защо, се бе превърнал в някакъв непознат, в никой.

Нямаше го вече в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на познатите, да не говорим за чувствата на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава: „ Кой си ти?”.

Можеше ли всъщност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на личната си карта и някои и други данни за пред хората. Но освен всичко останало, кой беше той дълбоко в себе си? Държанието му, влеченията му, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както много други неща, бяха само стремеж да не разочарова онези, които очакваха от него да бъде човекът, когато познават?

Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е нужно да се държи по определен начин. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за първи път от толкова време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова положение, че можеше да се държи както си иска, без да чака одобрението на околните.

Пое си дълбоко дъх и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за първи път не трепереше. И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчиташе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче…..

Но заради себе си, не зареди другите. Вече знаеше: СОБСТВЕНИЯТ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСЕШЕ ОТ ДРУГИТЕ. Беше разбрал, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си………

Заспа дълбоко и спокойно и сънува прекрасни сънища. Събуди се към десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.

Без да се къпи, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо пред вратата - голяма купчина писма, адресирани до него. Жената, която почистваше беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не бе се случило.

А вечерта в бара всички се държаха така, сякаш онази вечер на лудост никога не се бе състояла. Всичко бе отново както преди…… но не и той, за щастие, той който никога вече нямаше да се моли някой да го забележи, за да се увери, че е жив, той, който никога вече нямаше да търси мнението на другите за себе си, той, който никога вече нямаше да се страхува, че ще бъде отхвърлен. Всичко беше същото, но този човек вече никога нямаше да забрави кой е.

КРАЙ

Когато не осъзнаваш зависимостта си от чуждото мнение, живееш , треперейки да не бъдеш отхвърлен от другите, от които си се научил да се страхуваш. А цената, която трябва да платиш, за да не се страхуваш, е да се подчиниш и да станеш това, което онези, „дето толкова ни обичат”, ни налагат да бъдем , да правим и да мислим.

Ако имаш „късмет” като героя на Папини и изведнъж светът ти обърне гръб, нямаш друг изход, освен да разбереш колко безсмислена е борбата ти.

Но ако това не стане и за „нещастие” си харесван и обсипван с внимание и хвалби, тогава…………остава ти само едно: чувството за лична свобода сам да решаваш: покорство или самота; притиснат от дилемата да си това, което трябва, или да бъдеш никой.

И от този миг……… можеш просто да бъдеш сам, но самият себе си.


1 човек харесва това


2 Коментара


Да, така е. Не е лесно да се разбере, но кагото пък това стане, започваш да живееш истински и пълноценно! Да бъдеш никой, тоест без его е върховна свобода! Хората си мислят, че когато егото си отиде е все едно да се превърнеш в слаб и нищожен човек, но това не е така. Случва се точно обратното - придобиваш сила и живееш в хармония с всичко около себе си! Заслужава си на сто процента!

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход