• публикации
    80
  • коментари
    137
  • прегледи
    41724

ЖИВИ МОЩИ

mecholari

796 прегледа

автор: Иван Сергеевич Тургенев

...От ранна утрин дъждът не преставаше. Какво, как-

во ли не правехме, за да се спасим от него! И мушамите

намятахме едва ли не на самата глава, и под дървета-

та се спирахме, за да капе по-малко... Непромокаемите

мушами не само че пречеха, но пропускаха водата най-

безсрамно, а под дърветата наистина на първо време

уж не капеше, но после насъбралата се в листата вода

изведнъж се изливаше, всеки клон ни обливаше като

душ, студената струйка се вмъкваше под яката и те-

чеше надолу по гръбнака... А това вече беше най-

гадното, както казваше Ермолай.

- Не, Пьотър Петрович – извика той най-сетне – Та-

ка не може!...

- А какво да правим? – попитах.

- Ами че ето какво. Хайде да идем в Алексеевка. Вие

може да не знаете, че има едно чифличе, което принад-

лежи на майка ви, оттук е на около осем версти. Ще

пренощуваме там, а утре...

- Пак ли тук ще се върнем?

- Не, не тук... Местата зад Алексеевка ми са позна-

ти... много са по-добри от тукашните.!

Нямаше смисъл да разпитвам моя верен спътник за-

що не бе ме завел направо на ония места; но същия ден

стигнахме до майчиното ми чифличе, за съществува-

нето на което, право да си кажа, и не подозирах дотога-

ва. При това чифличе се оказа една пристройка, много

вехта, но празна и затова чиста. Аз прекарах в нея една

доста спокойна нощ. На другия ден се събудих раничко.

Слънцето току-що изгряваше; на небето нямаше нито

едно облаче; всичко наоколо блестеше със силен двоен

блясък; с блясъка на младите утринни лъчи и на вче-

рашния проливен дъжд. Докато ми впрягаха двуколката,

отидох да поскитам из малката, някога овощна, а сега

подивяла градина, която заобикаляше от всички страни

пристройката със своя дъхав, сочен пущинак. Ах, колко

хубаво беше на открито, под ясното небе, дето треп-

тяха чучулиги, откъдето се сипеха сребърните мънис-

та на звънките им гласове! Те навярно бяха отнесли

върху крилете си капки роса и песните им изглеждаха

оросени от роса. Аз дори свалих шапка и дишах радост-

но - с пълни гърди... На склона на малък дол, до самия

плет, се виждаше пчелин; тясна пътечка водеше към

него, като се извиваше като змия между гъсти стени

от бурени и коприва, над които стърчаха, кой знае от-

къде отвеяни островръхи стъбла на тъмнозелени ко-

нопи.

Тръгнах по тази пътека; стигнах до пчелина. До не-

го имаше една плетена колибка, наречена сушина, къде-

то държат кошерите през зимата. Надникнах през по-

луотворената врата: тъмно, сухо; мирише на мента,

на маточина. В ъгъла – миндерче на магаренца и на не-

го, покрита с одеяло, някаква малка фигура... Щях вече

да си тръгна...

- Господарю, ей, господарю! Пьотър Петрович! – чух

глас, слаб, бавен и сипкав като шумолене на блатна ос-

трица.

Спрях се.

- Пьотър Петрович! Елате, моля ви се! – повтори

гласът. Той идеше до мене отвътре, от онова миндер-

че, което бях забелязал.

Приближих се – и се смаях от почуда. Пред мене ле-

жеше живо човешко същество, но на какво приличаше

то!

Кожата съвсем изсушена, едноцветна, бронзова –

същинска старинна икона; носът тънък като острие на

нож; устни почти не се виждат – само зъби и очи беле-

ят и под кърпата се подават на челото редки кичури

жълта коса. До брадичката, по гънката на одеялото, се

движат бавно тънки като клечки пръсти на две мънич-

ки ръце, също с бронзов цвят. Вглеждам се по-внима-

телно: лицето не само не е безобразно, а дори е краси-

во – но страшно, необикновено. И толкова по-страшно

ми изглежда това лице, понеже по него, по металичес-

ките му бузи, виждам – мъчи се... мъчи се и не може да

се разлее усмивка.

- Не ме ли познавате, господарю? – прошепна пак

гласът; той като че се изпаряваше из едва мърдащите

устни.. – Пък и как ще ме познаете! Аз съм Лукерия...

Помните ли, дето водех хорáта у вашата майка в Спас-

ко... помните, бях още и запевачка?

- Лукерия! – извиках. – Ти ли си? Възможно ли е!

- Аз съм, да, господарю, аз съм. Аз съм – Лукерия...

Не знаех какво да кажа и като зашеметен гледах то-

ва тъмно, неподвижно лице с устремени върху мене све-

тли очи. Възможно ли е тази мумия да бъде Лукерия,

първата хубавица сред цялата наша прислуга – висока-

та, пълната, бялата, румената, смехотворката, хоро-

водката, песнопойката! Лукерия, умната Лукерия, коя-

то задиряха всички наши млади момци, по която самият

аз тайно въздишах, аз – шестнадесетгодишното мом-

че!

- Я гледай, Лукерия – заговорих най-сетне, - какво се

е случило с тебе?

- Ами че такава беда ме сполетя! Но вие не се от-

вра-щавайте, господарю, не се гнусете от моето не-

щастие, седнете ето на качето – по-близко, че иначе

няма да ме чувате... вижте само каква гласовита ста-

нах!... Е, колко се радвам, че ви видях! Как попаднахте в

Алексеевка?

Лукерия говореше много тихо и слабо, но без да се

спира.

- Ермолай ловецът ме доведе тук Но я ми разкажи

ти...

- За моята беда ли да разкажа? Добре, господарю.

Случи се това с мене отдавна, преди шест или седем

години. Тогава току-що ме бяха сгодили за Василий По-

ляков – помните ли го, един такъв личен момък, къдро-

кос, бюфетчия беше при вашата майка. Но вие тогава

вече не бяхте в село; в Москва отидохте да учите.

Много се обикнахме ние с Василий; от главата не ми из-

лизаше той; а беше през пролетта. Та една нощ... зора-

та наближава вече.... пък мене не ми се спи: един славей

тъй сладичко пее в градината!... Не се стърпях, станах

и излязох на стълбището да го слушам. Пее той, пее...

и изведнъж ми се стори: вика ми някой с Васиния глас,

тихо вика: „Луша!...” Погледнах настрана, но, види се,

както бях сънена, съм стъпила накриво, та току поле-

тях надолу – и трас на земята! То уж не се ударих сил-

но, щото скоро станах и се прибрах в стаята си. Само

че сякаш се скъса нещо вътре в мене, в утробата... Ча-

кайте да си поема дъх... една минутка... господарю.

Лукерия млъкна, а аз с учудване я гледах. Учудваше

ме всъщност това, че тя разказваше почти весело, без

охкания и въздишки, без никак да се оплаква и без да

търси състрадание.

- От тази случка нататък – продължи Лукерия – то-

ку почнах да съхна, да вехна; зачернях; почнах трудно да

ходя, пък после – съвсем не си владея нозете; не мога

нито да стоя, нито да седя; иде ми все да легна. И ни

ми се иска да пия, ни да ям; все по-зле и по-зле. Майка

ви, нали е добра, и на лекари ме показва, и в болницата

ме праща. Обаче - облекчение никакво. И ни един лекар

не можеше да каже поне каква болест имам. Какво само

не направиха с мене: с нажежено желязо ми гориха гър-

ба, на счукан лед ме слагаха – все това. Най-сетне съв-

сем се вдървих... Та затуй решиха господарите, че няма

защо да ме лекуват вече, а в господарската къща да

държиш сакат човек, никак не иде... и ме пратиха тук –

защото тук имам роднини. И ето нá, живея, както ви-

ждате...

Лукерия млъкна и пак се насили да се усмихне.

- Но твоето положение е ужасно! – извиках... И като

не знаех какво да добавя, попитах: - А какво стана с По-

ляков Василий? – Много глупав беше този въпрос...

Лукерия извърна очи малко настрана.

- Поляков ли? Потъжи, потъжи – па се ожени за дру-

га, за едно момиче от Глиново. Знаете ли го Глиново?

То не е далеч от нас. Аграфена се казваше. Инак много

ме обичаше, ама нали млад човек – няма да остане ерге-

нин я. Пък и не му бях вече прилика! Намери си хубава,

добра жена, и деца си имат. Той живее тук у съседа, пи-

сар е: майка ви го пусна с пашпорт и, слава богу, много

е добре.

- И ти все така лежиш и лежиш? – попитах я пак.

- Тъй си лежа, господарю, седма година вече. През ля-

тото лежа тук, в тази колибка, а щом стане студено –

в съблекалнята на банята ме пренесат. Там лежа.

- Кой ти шета? Кой те наглежда?

- Ами че добри хора има и тук. Не ме оставят. Пък и

шетнята за мене не е голяма. Да ям, кажи-речи, нищо

не ям, а водата – ей къде е в канчето, винаги има в него

чиста, изворна вода. До канчето аз сама мога да стиг-

на: едната ми ръка още може да се движи. Пък и едно

момиченце има тук, сираче; навестява ме от време на

време – сполай му. Ей сега беше тук... Не го ли срещна-

хте? Хубавичко такова, беличко. То ми носи цветя; мно-

го обичам цветята. Градински си нямаме – имахме пре-

ди, ама изсъхнаха. Но и полските цветя са хубави; още

по-хубаво миришат от градинските. Ей момината съл-

за например... какво по-приятно!

- И не ти ли е мъчно, не ти ли е тежко, моя клета

Лукерия?...

- Ех, какво да правиш. Що да лъжа – отначало ми бе-

ше много тежко; а после свикнах, обръгнах – нищо; има,

дето се вика, и по-лошо.

- Как така?

- Ами че някой и подслон няма! А друг е сляп или глух!

Пък аз, слава богу, си виждам от хубаво по-хубаво и вси-

чко чувам, всичко. Кърт под земята като рови – и това

чувам. И всяка миризма мога да чувствам, колкото и да

е слаба! Цъфне ли елдата в полето или липата в гради-

ната – няма нужда да ми казват; аз първа усещам. Само

да подухне ветрец оттам... Не, защо да гневя Бога – на

колко хора им е по-зле от мене! Нá, да речем: някой

здрав човек много лесно може да сгреши; пък от мене

грехът се е махнал. Преди няколко дена отец Алексей,

свещеникът, почна да ме причестява и казва: „Тебе, каз-

ва, няма защо да те изповядвам: нима ти можеш да съг-

решиш в твоето състояние?” Но аз му отговорих: „Ами

мисленият грях, отче?...” – „Е – казва, а пък се смее, -

този грях не е голям...”

- Пък и аз май и с тоз, мисления грях, не съм много

грешна – продължи Лукерия, - щото така съм свикнала:

да не мисля, а още повече – да не си спомням. Времето

по-бързо минава...

Да си призная, смаях се.

- Ти си все самичка, Лукерия; как можеш да попречиш

на мислите да идват в главата ти? Или все спиш?

- О, не, господарю! Аз не винаги мога да спя. Макар и

да нямам големи болки, но ме върти там, вътре, и в

костите също; не ми дава да спя както трябва. Не...

ами си лежа така, лежа си и не мисля; усещам, че съм

жива, дишам – и толкоз. Гледам, слушам. Пчелите на

пчелина жужат и бръмчат; гълъб кацне на покрива и за-

гугука; квачка с пиленца дойде насам и закълве трохи;

кога врабче ще долети, кога пеперуда – туй много ми е

приятно. По-миналата година дори ластовички ей там

в ъгъла гнездо си свиха и мънички излюпиха. Ама каква

забава беше само! Едната ще долети в гнездото, ще

кацне, ще нахрани малките – и фъррр... Гледаш – друга-

та я сменя. Понякога не ще влезе, само ще премине

край отворената врата, а малките веднага ще запис-

кат, ще отворят човчици... Аз ги очаквах и на другата

година, но казват, че един тукашен ловец с пушка ги за-

стрелял. И за какво се е полакомил? Ами че ластовичка-

та е колкото бръмбар... Колко са лоши господа ловци-

те!

- Пък веднъж – продължи Лукерия – какъв смях падна!

Един заек дотича, варно! Кучета ли го гонеха, що ли, но

право през вратата се втурна!... Седна наблизо и дълго

така седя, все мърдаше нос и мустаци свиваше – същи-

нски офицер! И ме гледаше. Разбра, значи, че аз не съм

страшна за него. Най-сетне стана, скок-подскок към

вратата, на прага се огледа – и дим да го няма! Колко

беше смешен!

Лукерия ме погледна... нали, искаше да каже, е заба-

вно? Аз, да й угодя, се засмях. Тя подъвка изсъхнали ус-

тни.

- А зиме, то се знае, ми е зле: щото е тъмно; жал ми

е да запаля свещ, пък и за какво ми е? Аз мога да чета и

винаги на драго сърце бих чела, но какво да чета? Тук

никакви книги няма, пък и да имаше, как ще държа кни-

гата? Отец Алексей, за да ме разсее, ми донесе един

календар; ала видя, че полза няма, и пак си го взе. То ма-

кар да е тъмно, все има какво да се чуе: щурче ще се

обади или мишка ще почне да гризе някъде. Виж, тогаз

ми е добре: не мисля!

- Или пък молитви чета... – продължи Лукерия, като

си почина малко. – Само че малко молитви зная. Пък и

защо да додявам на Господа-Бога? За какво мога да Го

моля? Той по-добре от мене знае какво ми трябва. Прà-

ти ми кръст – значи, обича ме... Така сме научени да

разбираме това. Ще прочета „Отче наш”, „Богородице”,

Актиста „ На вси скърбящи” – и пак си лежа без всякаква

мисъл. И нищо!..

Минаха две минути. Аз не нарушавах мълчанието и

не се помръдвах от тясното каче, което ми служеше за

стол. Жестоката, каменната неподвижност на лежа-

щото пред мене живо нещастно същество се предаде и

на мене: аз също като че се вцепених.

- Слушай, Лукерия – започнах най-сетне. – Слушай

какво предложение ще ти направя. Искаш ли да се раз-

поредя да те пренесат в болница, в добра градска бол-

ница? Не се знае, може и да те излекуват. Във всеки

случай, няма да бъдеш сама...

Лукерия едва-едва мръдна вежди.

- Ох, не, господарю – промълви тя с уплашен шепот,

- не ме занасяйте в болница, не ме закачайте. Там само

ще се измъча повече. Та как ще ме излекуват!... Един

път дойде тук доктор; поиска да ме прегледа. Аз го мо-

ля: „Не ме тревожете, за Бога!” Къде ти! Захвана да ме

обръща, ръцете ми, краката ми сгъва, разгъва; казва:

„Правя го за ученост; затова съм служещ, учен! И ти,

казва, недей ми се противи, понеже за моите трудове

са ми дали орден на шия, и аз за вас, глупци, се старая.”

Поразбута ме, поразбута ме, каза ми болестта – нещо

трудно такова, па си отиде. А после цяла седмица ме

боляха всички кокали. Вие казвате: сама съм, винаги са-

ма. Не, не винаги. Идват при мене. Аз съм кротка – не

преча. Ще дойдат селски момичета на приказка; поклон-

ница ще намине, ще почне за Ерусалим да разказва, за

Киев, за светите градове... Пък и не ми е страшно, ко-

гато съм сама. Дори ми е по-добре, вярно!... Господарю,

не ме закачайте, не ме водете в болница... Благодаря

ви, вие сте добър, само не ме закачайте, гълъбче.

- Е, както искаш, както искаш, Лукерия. Аз за твоя

полза смятах...

- Зная, господарю, че за моя полза. Но, господарю,

мили, кой може да помогне на другия? Кой ще влезе в

душата му? Човек трябва сам на себе си да помага! Вие

не ще повярвате – лежа понякога така сама... и сякаш в

целия свят никого другиго няма освен мене. Само аз

съм жива! И тъй, като че нещо ще ме осени... Обзема

ме едно такова размишление – чак чудно.

- За какво размишляваш тогава, Лукерия?

- Това, господарю, също никак не мога да го кажа: не

се разбира. Пък и после се забравя. Ще дойде, като об-

лак ще се излее, ще стане така свежо, хубаво, а какво е

било – не можеш разбра! Мисля си само: ако имаше око-

ло мене хора – нищо такова нямаше да има и аз нищо не

бих чувствала освен едното си нещастие.

Лукерия въздъхна с усилие. Гърдите й не се под-

чиняваха също така, както и крайниците.

- Като ви гледам така, господарю – започна тя от-

ново. - много ви е жал за мене. Ала вие не ме жалите

много, истина! Аз, например, ето каква ще ви кажа: аз

понякога и сега... Нали помните колко весела бях на вре-

мето? Живо момиче!... И знаете ли какво? Аз и сега си

пея песни.

- Песни?... Ти?

- Да, песни, стари песни, хороводни, трапезни, коле-

дни - всякакви! Много ги знаех и не ги забравих Само

танцови не пея. Те не подхождат на сегашното ми по-

ложение...

- А как ги пееш... на себе си ли?

- И на себе си, и с глас. Високо не мога, но все може

да се разбере. Нали ви казах – едно момиченце úдва при

мене. Сираче, значи, схватливо. Та ето, научих го; че-

тири песни вече научи от мене. Или не вярвате?... По-

чакайте, аз ей сега ще ви...

Лукерия събра сили... Мисълта, че това полумъртво

същество се готви да запее, събуди у мене неволен

трепет. Но преди да мога да кажа дума, в ушите ми за-

трептя провлечен, едва чут, но чист и верен звук...

След него втори, трети... Лукерия пееше „В ливадето”.

Тя пееше, без да измени израза на вкамененото си лице,

дори с втренчени очи. Но толкова трогателно звън-

теше този слаб, настойчив, колебаещ се като струйка

дим гласец, толкова й се искаше да излее душата си... И

аз не чувствах вече изумление: неизказана жалост сти-

сна сърцето ми.

- Ох, не мога! – каза тя изведнъж . – Силиците не ми

стигат... Много ви се зарадвах.

Тя затвори очи.

Аз сложих ръка на нейните мънички, студени пръст-

чета... Тя ме погледна – и тъмните й клепачи със зла-

тисти мигли, като у древните статуи, пак се затво-

риха. След един миг те заблестяха в полутъмнината...

Сълза ги намокри.

Аз не се помръдвах както преди.

- Каква съм! – заговори изведнъж Лукерия с неочаква-

на сила, и като разтвори широко очи, помъчи се да мах-

не от тях сълзата. – Не е ли срамота. Какво правя!

Отдавна не се е случвало това с мене... от оня ден, ко-

гато Поляков Вася беше при мене миналата пролет.

Докато той седеше с мене и разговаряше – е, нищо; а

щом си отиде – поплаках си самичка! Откъде се взе-

маха!... Но нали на жените сълзите са без пари... Госпо-

дарю – добави Лукерия, - вие май имате кърпичка... Не

се гнусете, избършете ми очите.

Аз побързах да изпълня нейното желание... и й ос-

тавих кърпичката. Тя отначало отказваше... защото

ми е, казва, такъв подарък? Кърпичката беше много

проста, но бяла и честа. После тя я хвана със слабите

си пръсти и вече не ги разтвори. Свикнал с тъмнината,

в която се намирахме, аз можех ясно да различавам ней-

ните черти, можех дори да забележа тънката румени-

на, която се появи през бронза на лицето й, можех да

открия в това лице – така поне ми се струваше – сле-

дите на предишната му красота.

- Та вие, господарю, ме питахте – заговори пак Лу-

керия – дали спя? Аз наистина спя рядко, но всеки път

виждам сънища – хубави сънища! Никога не се виждам

болна: винаги съм все здрава и млада насън... Едно е ло-

шото: събудя се, искам хубавичко да се протегна – но

съм цялата като скована. Веднъж ми се присъни чуден

сън! Искате ли да ви го разкажа? Хайде, слушайте. Ви-

ждам, уж стоя на нивата, а наоколо ръж, такава висока,

зряла, като златна!... И уж с мене има някакво рижо ку-

ченце, много зло такова – все иска да ме ухапе... И в ръ-

цете ми уж има сърп, и не прост сърп, ами като самия

месец, когато прилича на сърп. И с този сърп аз трябва

да пожъна всичката таз ръж. Само че много съм отпад-

нала от жегата и месецът ме заслепява, и ме мързи; а

наоколо метличини растат, ама такива големи! И всич-

ки си обърнали главиците към мене. И мисля си: ще на-

бера тези метличини; Вася обеща да дойде – тогаз най-

напред ще си свия венец; а пък за жъненето има време.

Започвам да късам метличини, а те се топят и топят

между пръстите ми! И не мога да си свия венеца. А в

това време чувам – някой иде към мене, близко е вече, и

вика: „Луша! Луша!...” Леле, мисля си – не успях! Ама ни-

що, ще надяна на главата си този месец вместо мет-

личините. Надявам месеца, също като кокошник, и вед-

нага тъй засиях цялата, та полето наоколо осветих.

Гледам – по върховете на класовете иде към мене тъй

лекичко – само че не Вася, а самият Христос! И как раз-

брах, че това е Христос, не мога каза – такъв не го ри-

суват, - а пък е той! Голобрад един, висок, млад, цял в

бяло – само поясът златен – и ръка ми протяга. „Не бой

се, казва, невесто моя накитена, върви подир мене; ти

ще бъдеш хороводка в царството небесно и райски пес-

ни ще пееш.” И аз току се хвърлих към ръката му! Куче-

то веднага ме сграбчи за крака... ама ние пък се издиг-

нахме! Той напред... Крилете му се разпериха по цялото

небе, дълги като на чайка – и аз подир него! Та кучето

трябваше да ме остави. Едва сега разбрах, че кучето е

моята болест и че в царството небесно място за нея

не ще има.

Лукерия млъкна за минута.

- И друг сън видях – започна тя отново, - а може то-

ва и видение да беше – не зная. Стори ми се, уж лежа в

тази колибка и идват при мене покойните ми родители

– тате и мама – и ми се кланят ниско, пък нищо не го-

ворят. И питам ги аз: „Защо, тате и мамо, ми се кланя-

те?” – „Ами че защото, казват, тъй като ти на този

свят много се мъчиш, то не само своята душа облекчи,

но и от нас сне голямо бреме. И на нас на онзи свят не

ни стана много по-добре. Ти вече си изкупи твоите гре-

хове; сега с нашите грехове се бориш.” И като казаха

това, родителите ми пак се поклониха – и престанаха

да се виждат: само стените се виждаха. После много се

чудих какво ми се беше случило. Дори на попа го разпра-

вих на изповедта. Само че него го съмнява да е било ви-

дение, понеже видения имат само духовниците.

- А ето още какъв сън сънувах – продължаваше Луке-

рия. – Виждам, че седя уж на големия път под една раки-

та, държа огладена тояжка, с торба на рамо и главата

ми с кърпа забрадена – същинска странница! И съм тръ-

гнала някъде далеч-далеч на богомолство. И минават

край мене все странници; вървят те тихо, сякаш нео-

хотно, все на една посока; лицата на всички тъжни и

всички много си приличат един на друг. И виждам: мо-

тае се, мярка се между тях една жена, цяла глава по-ви-

сока от другите, и дрехите й едни особени, като да не

са нашенски, не руски. И лицето й едно особено, сухо ли-

це, строго. И като че всички други странят от нея; а

тя изведнъж връц – и право при мене. Спря се и гледа, а

очите й като на сокол, жълти, големи и таквиз светли,

много светли. И питам я аз: „Коя си ти?” А тя ми казва:

„Аз съм твоята смърт.” А аз, вместо да се уплаша, рад-

вам се, радвам се, кръстя се! И казва ми тази жена, мо-

ята смърт: „Жал ми е за тебе, Лукерия, но не мога да

те взема със себе си. Сбогом!” Господи! Колко тъжно ми

стана тогаз!... „Вземи ме, казвам, майчице, гълъбице,

вземи ме!” Пък смъртта ми се обърна към мене, почна

да ми говори... Разбирам, че ми определя часа, но някак

неразбрано, неясно... след Петровден уж... И тогаз се

събудих... Ей такива чудни сънища!

Лукерия дигна очи нагоре... замисли се.

- Само една ми е мъката: случва се цяла седмица ни-

то веднъж да не заспя. Миналата година мина една гос-

пожа, видя ме и ми даде едно шишенце с лекарство

против безсъница; по десет капки каза да вземам. Мно-

го ми помагаше и аз спях; само че отдавна изпих ши-

шенцето... Не знаете ли какво лекарство е било и как

мога да си го набавя?

Госпожата навярно бе дала на Лукерия опиум. Аз обе-

щах да й доставя такова шишенце и пак не се сдържах

да не изразя учудването си от нейното търпение.

- Ех, господарю! – отвърна тя. – Какво говорите. Че

какво търпение е моето! Виж, търпението на Симеон

Стълпник е било наистина търпение велико: трийсет

години на стълба прекарал. А друг угодник казал да го

заровят в земята до гърдите и мравки са яли лицето

му... А ето какво ми разправи един знаещ човек: имало

някаква страна и таз страна я завоювали агаряни, и

мъчели и убивали всички жители; и каквото и да праве-

ли жителите, все не можели да се освободят. И тогаз

се появила между тези жители една свята девствени-

ца; тя зела един голям меч, сложила си тежка ризница,

тръгнала срещу агаряните и всичките прогонила зад

морето. А щом ги прогонила, казва им: „Сега вие ме из-

горете, защото такова беше моето обещание – да ум-

ра от огнена смърт за моя народ.” И агаряните зели и я

изгорили, а народът оттогава завинаги се освободил!

Ей това е подвиг! А аз какво?...

Учудих се: откъде ли и в тоя вид бе дошла леген-

дата за Жана д’Арк до нея? Като помълчах малко, по-

питах Лукерия на колко е години.

- Двайсет и осем... или девет... Трийсет нямам. Па и

защо ми е да ги броя, годините де! Ето какво ще ви ка-

жа още...

Лукерия изведнъж някак глухо се закашля, изохка...

- Ти много говориш – забелязах й, - това може да ти

навреди.

- Истина – прошепна тя едва чуто, - стига толкоз

разговорка; каквото ще да става! Сега, като си отиде-

те, ще се намълча до насита. Но поне ми поолекна на

душата...

Аз почнах да се сбогувам с нея, повторих й моето

обещание да й изпратя лекарството, помолих я още ве-

днъж да си помисли добре и да ми каже дали й е нужно

нещо.

- Нищо не ми е нужно; от всичко съм доволна, слава

богу – с голямо усилие, но умилено промълви тя.. – Бог

да даде здраве на всички! А ето какво, господарю, помо-

лете майка си: тукашните селяни са бедни, поне мъни-

чко да им намали данъка! Земята им не е достатъчна,

имоти нямат... Те ще се молят на Бога за вас... А на

мене нищо не ми е нужно – от всичко съм доволна.

Аз дадох дума на Лукерия да изпълня молбата й и ве-

че бях на вратата... но тя пак ме извика.

- Помните ли, господарю - каза тя и нещо чудно се

мярна в очите и на устните й, - каква плитка имах?

Помните ли – чак до коленете! Колко дълго не се реша-

вах... Такава коса!... Но как да я реша? В моето положе-

ние!... Та я отрязах... Да... Е, простете, господарю! Не

мога повече...

Същия ден, преди да отида на лов, аз говорих с деся-

тския на чифликчето на Лукерия. От него научих, че в

селото я наричали „Живи мощи”, че от нея не са видели

никакво безпокойство и не са я чули нито да роптае, ни-

то да се оплаква. „Нищо не иска, а напротив – за всичко

е благодарна; кротуша си е тя, кротуша, може да се ка-

же. От Бога е наказана – така заключи десятският, -

навярно заради грехове; но ние не се бъркаме в това. А

пък да я осъждаме, например, не - не я осъждаме. Нейна

си работа!...”

След няколко седмици научих, че Лукерия е умряла.

Смъртта все пак дошла за нея... дошла „след Петров-

ден”. Разказваха, че в деня на смъртта тя все чувала

камбанен звън, макар от Алексеевка до църквата да има

повече от пет версти и денят да бил делничен. Впро-

чем, Лукерия казвала, че звънът идел не от църквата, а

„отгоре”. Навярно тя не е посмяла да каже: от небето.

Библиотека „Прекрасни чудаци”

руска серия

Иван Сергеевич Тургенев




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход