Премини към съдържанието
15 години Kaldata.com – време е да почерпим! Прочети още... ×

Ѣi

  • публикации
    1073
  • коментари
    22
  • прегледи
    6322

черни/бели души ;; 3м. да не се оцапа аурата

dara 8

58 прегледа

Една жена вървеше към мен облечена в бяло.

Нейната коса беше бяла и нейното

лице блестеше със светлина. Не ме беше страх от нея, любовта, която изпитвах не
позволяваше страх. Тя се приближи и се спря точно пред мен. Тогава се усмихна и
се влюбих в усмивката й. Тя ме изпълни с все по-голяма любов и исках да се
запозная с нея. Тя ми проговори по име.
“Ранеле.”
Но нейните устни не помръднаха. Нейната усмивка не се промени и моята първа
мисъл беше “Уоу, какъв трик! Нейните устни не помръднаха.”
“Ранеле,” каза тя отново, и осъзнах, че нейния глас звучеше в моя ум, а не в моите
уши. Как ставаше това?


“Ранеле,” тя стана по-настоятелна. “Баба е.”
В момента, в който го каза, я разпознах. Тя беше майката на моята майка. Но
изглеждаше различно отколкото си спомням. Тя беше пълна, ярка и жива.
Изглеждаше да е на двадесет и пет години, но нейната коса беше великолепно бяла
и всичко около нея беше сияещо красиво. Нейното тяло беше великолепно и
започнах да разбирам, защо не я бях разпознала. Тя беше крехка и болна в
годините, в които я познавах. Тогава го осъзнах.


Баба беше мъртва, тя умря преди няколко години. И си помислих, ако тя е мъртва,
тогава какво правя тук?
“О, аз съм мъртва.”


Баба се засмя. Нейните устни не помръднаха, но нейния дух се засмя.
 

 тя каза, “всички са доста заети. Ела. Имаш доста неща да видиш,” 

 

Джим беше един приятел, който умря в автомобилна катастрофа преди няколко
месеца. Ако баба беше тук, може би можеше да ми каже какво се е случило с него.
“Какво става с Джим” казах отново, и тогава го видях в далечината да идва към нас.
Веднага исках да изтичам до него и да го прегърна, но баба ми сложи ръка отпред и
каза, “Не, не можеш.”


Бях потресена. Имаше сила в нейните думи и знаех, че не мога да им се възпротивя.
“Защо не?” попитах аз.


“Заради начина, по който той живя живота си.”, каза тя.


Той се приближи и спря на около 3 метра. Беше облечен в джинси и синя тениска,
разкопчана до гърдите. Така носеше обикновено тениски на Земята, но аз си
помислих, Боже, това е рисковано.

 

Така ли се обличат в Рая?


Той се усмихна и можех да почувствам неговото щастие. Въпреки, че не
притежаваше същия вид светлина или сила както баба ми, той изглеждаше доволен.
Предаде ми съобщение за неговата майка, като ме помоли да й кажа да престане да
скърби за неговата смърт, да й кажа, че той е щастлив и върви напред.
Той обясни, че е взел някакви решения в живота си, които са попречели на неговото
развитие на Земята. Бил е взел тези решения знаейки, че са грешни, и сега иска да
приеме техните последствия. Когато е бил изхвърлен от товарния камион, в който
били той, неговата жена и неговия приятел, главата му се е ударила в една скала и
е умрял на мига. Когато е отишъл на другата страна, са му дали шанс да остане в
духа си или да се върне на Земята. Той е видял, че неговия растеж на Земята е бил
спрял и ако се върне би загубил и светлината, която е имал. И затова е избрал да
остане в духа си.


Той ме помоли да обясня това на майка му, и аз казах че ще го направя, без да зная
как, защото не си бях и помислила, че ще се връщам обратно.

Тогава той каза, че
има много работа, която го чака, обърна се и си тръгна.

Мога да кажа, че беше
доста зает, много ангажиран с неща, които бяха жизнено важни за него, които ще му
помогнат, но не знаех точно какви.


Погледнах баба и я попитах, защо ме спря да го прегърна. Тя обясни, че това е част
от неговото “проклятие”.


Обърках се.


“Силите, които са ни дадени”, обясни тя, “са само-дадени. Ние растем със силата
на нашите желания да се учим, обичаме, и да приемаме нещата с вяра, които не
можем да докажем. Нашата способност да приемаме истината, да живеем с нея,

 

 

ръководи нашия духовен прогрес, и определя степента на светлина, с която
разполагаме.

 

Никой не налага светлина и истина върху нас, никой не ги взима,
освен ако ние не поискаме.

 

Ние сами се управляваме и сами се съдим.

 

 

Джим, реши
да ограничи своето развитие на Земята като се отказваше от неща, които бяха
истина.

 

Той нарани себе си и другите като използваше и продаваше дрога. Някой
хора бяха тежко наранени.

 

Той имаше няколко причини за да се обърне към
дрогата, но си остава факта, че той знаеше, че тези неща са грешни.

 

Той избра
тъмнината пред светлината достатъчно често, че да не се обърне към светлината
отново. И сега, до степента, в която той беше станал духовно тъмен, той е оставен с
определена степен на тъмнина - или липса на светлина - тук в духа.

 

Въпреки това
той има воля. Той може да расте.

 

Той все още може да намери всичкото щастие,
което иска да приеме, всичкото което е способен да поеме.

 

Но знае, че той няма
същите сили да прогресира и да постигне радостта, която други с повече светлина
имат.

 

Това е част от неговото проклятие, че неговото развитие е ограничено. Но той
избира да расте. И е щастлив.”


“Господ никога не дава повече предизвикателства в живота ни, отколкото можем да
поемем, ” продължи тя, “вместо да рискува духовното развитие на някой и да
причини повече болка, отколкото може да бъде понесена, той ще прибере този дух у
дома, където той или тя може да продължи да се развива. ”

 


Всичко това ми звучеше напълно вярно. Тя ми го съобщи със скоростта на
светлината, по-бързо от колкото компютрите приказват. Беше мигновено и
абсолютно знаещо.

 

Открих, че баба и аз можехме да мислим на няколко нива и да ги
съобщаваме всички едновременно. Не можеш да знаеш нещо, без да знаеш всичко
около него, какво го причинява, какво го поддържа. Знанието се прилепва в
духовния свят, всяко парче се свързва с другите парчета. Всеки факт, който се
свърже със знанието се вижда мигновено и изцяло. Такова нещо нямаме на Земята.
Дори не можем да се доближим до такова нещо. Нашите знания и възможности за
комуникация са като на дете, което още не е научило език. Опитваме се да
комуникираме, но не разполагаме с инструментите. Като малки деца сме.
Баба ми протегна ръката си и каза, “Ела бързо”.


Посегнах да я хвана и спрях.
“Уоу,” казах. “Виж ръката ми”.
Ръката ми беше ясна, като прозрачен гел, но имаше светлина циркулираща през нея
като чиста кръв. Но светлината не се движеше в неопределени посоки както във
вените, ами светлината се излъчваше през ръцете ми като слънчеви лъчи или сноп
от лъчи. И отново забелязах, че не бяха изгорели. Моите крака и ръце бяха
перфектни и цели. Те излъчваха тази лъщяща лъчезарна светлина и погледнах баба
ми и видях, че нейната светлина беше по-ярка от моята. Всяка част от нея беше по-
ярка. Дори нейната рокля светеше в бяло. А аз разпознах роклята. Беше роклята, с
която я погребаха. Майка ми я беше купила за нейното погребение. Сетих се с какво

 

се беше облякъл Джим и разбрах, че хората там носят каквото искат да носят. 
 

 

“Това аз ли съм?” бях ужасена.
“Да Ранеле, това си ти. Ще имаш тежки белези …”
Обезумях. “Бабо, няма да се връщам”.
“Твоите деца се нуждаят от теб, Ранеле”.
“Не, не се. Те ще са по-добре с някой друг. Не мога да им дам това, от което се
нуждаят”.
“Не са само твоите деца, Ранеле. Имаш неща за вършене, неща, които не си
свършила”.
“Не, по-добре съм тук горе. Не искам да преминавам през всичко това”, посочих
тялото ми. “Отказвам. Искам да остана тук”.


Почувствах осъзнаването на баба ми, че времето ни беше малко.

“Трябва да
отиваш”, каза тя. “Мисията ти не е свършена”.


“Не, няма да се върна в това тяло! Няма да се върна.”


В отговор, баба ми замахна с ръката си и заповяда: “Виж!”
Една пукнатина се отвори в пространството пред нас и видях един млад мъж да
върви към нас.

Първоначално той не разбираше защо е тук. Тогава ме видя и се
вцепени.


“Защо си тук?” каза той почти невярващ.


Като останах мълчалива, неговото невярване се превърна в скърбене и започна да
плаче. Почувствах неговата скръб, неговото нещастие и аз започнах да плача.

 


“Какъв е проблема?” попитах аз. “Защо плачеш?”


Прегърнах го, за да се опитам да го успокоя.


“Защо си тук?” повтори той.


Тогава разбрах, че моето отказване да се върна обратно на Земята му причиняваше
тъга.

 

Трябваше да съм на Земята за него, разбрах това и веднага почувствах вина
поради моя егоизъм.


Неговото име беше Натаниел и той не се беше родил все още.

Той каза, че ако не се
върна, неговата собствена мисия ще бъде възпрепятствана.

Тогава той ми показа
мисията си и видях, че трябва да отворя вратите за него, да му помогна, да го
насърчавам.


“Ще завърша колкото мога от моята мисия”, каза той, “но никога няма да я изпълня
без теб. Имам нужда от теб”.


Помислих си, че сърцето ми ще се пръсне.

 

Бях част от неговия пъзел и го наранявах
и всеки, на който щеше да помогне като отказвах да се върна на Земята.

 

Почувствах
огромна любов към този млад мъж и исках да му помогна по всеки възможен начин,
по който можех.


“О, Натаниел”, казах аз. “Заклевам ти се, че ще ти помогна. Ще се върна и ти
обещавам, че ще направя всичко, което мога, за да свърша моята част. Ще отворя
вратите за теб. Ще те защитавам и насърчавам. Ще ти дам всичко, което имам.
Натаниел, ще завършиш мисията си. Обичам те”.


“Благодаря ти”, каза той. “О, обичам те”.


Баба ми ме взе за ръка и ме отдръпна. Натаниел ме гледаше да напускам, все още
усмихващ се и от далече можех да го чуя да казва, “Обичам те Мамо”.


Духът ми трепереше, но не можех да му отвърна, защото нещата започнаха да се
случват много бързо.


“Ранеле”, каза баба, “има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Кажи на всички,
че ключа е любовта”.


“Ключа е любовта”, повтори тя.
“Ключа е любовта”, каза тя за трети път.


Тогава тя пусна ръката ми и думата любов завибрира в ума ми като я напуснах и
паднах в дълбока тъмнина.

Плачех като напуснах света на светлината и славата и
любовта.


Последното нещо, което видях беше нейната протегната ръка. (край на НДЕ-то)
След това Ранеле е трябвало да носи маска за обезобразеното си лице.

 

Двете й
деца, момче и момиче, първоначално се уплашват, но после свикват и й помагат.
Част от проблемите със съпруга й се оправят с времето.

При един пожар на съседна
къща, тя успява да влезне и да предупреди хората, които са вътре, че има пожар и
успява да ги спаси, въпреки, че за малко тя да умре.

 

Около 7 години след това, тя
ражда син, който много приличал на Натаниел, който тя е видяла в другия свят.
Дава му това име.



0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход
×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.