• публикация
    1
  • коментари
    2
  • прегледи
    1181

Дилън Томас

kallushar

460 прегледа

Само с подпис

Ръката, дето се подписа на листа,

срази цял град.

С петте си суверенни пръста

таксува вместо данък - дъх.

Умножи по две

кълбото от земни мъртъвци

и раздели страна с черта на дроб.

Тез пет крале осъдиха един друг крал на смърт.

Могъщата ръка

довежда до извивката наклонена на рамо сгърбено.

Сухожилията в ставите й

са парализирани от тебешир, отложен в шипове.

Едно перо от гъска

сложи края на убийствата,

които прекратиха всеки преговор, уреждащ спор.

Ръката,

дето договор подписа мирен,

треската роди и глад отгледа...

И ненаситни хищници привлече...

Велика е ръката,

подчинила за владение с юзди човека

само с име драснато, на робство да го обрече.

Петте крале

броят убитите, но не смекчават, зная,

позасъхналата, но незаздравяла рана.

Нито гладят бръчките с милувка по челото...

Ръката

е суров владетел.

Както управляват безпристрастно боговете в рая,

така и тя тук милости раздава,

защото не текат сълзи от нея, както от окото...

-/-

И смъртта ще остане без царство

-1-

Един развой във небесата на сърцето

Един развой във небесата на съцето

превръща влага в суша; златно жито

прораства в злия мраз на гроба

Един нов лъх, над вените развихрил грива,

нощта превръща в ден; кръвта изгрява

за червеевата прокоба.

Един развой в окото предвещава

мрак на костта; плодилата утроба

засмуква в себе си небитието

Едно смрачаване в небето на окото

преполовява зрака му; морето

се срива пред брега без мяра.

И семето, което брули слабините,

събира само част от плодовете,

додето вятърът примира.

И плътта и костите са ветровете

влажни и сухи; живи редом с мъртви-

два призрака - се движат пред окото.

Един развой във небесата на света ни

превръща призрак в призрак; всички тленни

на двойна сянка стават жертви.

Един развой луната в слънцето издухва,

завесата от суха кожа смъква

и ти, сърце предаваш свойте мъртви.

-2-

Онази сила дето през зелен фитил извлича цветето

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето

влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,

и мене също разрушава

И аз не мога да разкажа на приведената роза,

че зимата на мойта младост е превила.

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,

влече и мойта кръв червена; дето пресушава струите,

превръща моите на восък.

И аз не мога да разкажа на туптящите си вени

как същата уста и ручея изсмуква.

Онази длан, дето завъртва в бистри вирове водата,

раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,

и моя бял саван разпъва.

И аз не мога да разкажа на обесения клетник

как във варницата клокочи моя глина.

В самия извор времето е впило жадните си устни;

тече и се съсирва любовта; ала кръвта пролята

ще уталожи раните й.

И аз не мога да разкажа на вилнеещия вятър

как времето с небе звездите е обвило.

И аз не мога да разкажа на заровения влюбен

как по моята постеля е полазил червеят.

-3-

Гърбушкото в парка

Гърбушкото в парка

самотен господин

с дървета и вода обграден

от отварянето на вратата

през която те пристигат всеки ден

до неделната камбанка преди мрака

хапваше си хляб от вестник измърсен

сръбваше вода от вързаната чапка

в която пясък от децата хрупка

под чучура дето мойто корабче се люшка

нощем спеше в кучешка колибка

ала никой не го върза там.

Като птиците рано идваше

като водата сядаше кротко

и Господине му викаха Хей господине

хлапетата дошли от града на разходка

и после хукваха, щом ги видеше

все по- навътре

отвъд езерото и алпинеума

додето той тръскаше вестника си след тях

през шумния зверилник на върбалака

сгърбени като него на смях

но по-далеч от пазача на парка

с острия му прът за суха шума.

И старият кучи жител

сам сред бавачки и лебеди

додето хлапаците сред върбите

изстрелваха ревящи тигри

из своите яростни погледи

в гъстак посинял от моряци

майстореше до вечерния час

снага на жена безукорно права

стройна като млад бряст

от костите си криви и стари

та там през нощта да остава

след всички вериги и катинари

цяла нощ в незастлания парк

след като шубраци и огради

птици и дървета езерото злака

и хлапетата невинни като ягоди

се дотътрят с този гръбльо кривокрак

чак до кучешката му колибка в мрака.

-4-

Щом времето като препускащ гроб

Щом времето като препускащ гроб

те сгащи, сгушеният ти покой

сърп от коси и тази круша - крий

любов се изкатери най-накрая

току до вода сляп

и дойде с ножица кроячът стар,

спасете мене, клетника невзрачен,

от любовта подобно труп съблечен

и от лисичия език отлъчен,

от живия пластир,

спасявайте ме, съвест и сърце,

сърцето на трупа се стапя в кост,

щом и кръвта, и времето без страст

извличат като синини от пръст

от девата деца,

че със неделен лик, с парцал за прах

във ръкавицата, ловец и плячка,

аз, който може ледената дрешка

на гроба да не закопчея с брошка

от непорочно ох,

крача през краищата на Трупа,

а и в мозъка ми чукат силен морз

на стигналия до кръвта ми мраз

и спирам сред евнуси, дето слуз

върху лицата спи.

Глупашко време, време и сплетни.

О, не, любовен череп, чук надвесен

надвисва над честта в часа опасен.

Трупа в хангара казва днес навъсен

на пръчката "Падни!"

Не, радосттта не е чукаща плът,

ракова слятост, лятното перо

в клонака сгушен, кръст, който гори,

градският подлез, та да се провре

човекът през асфалт.

Свещта си в купата ти овлажнил,

знам: радостта е прах, която чука,

кълн на Тупа в Адамовата пъпка,

рода на любовта сред полумрака -

такъв е твоят дял.

Тук всичко свършва, кулат а и той

(о, дом от вятър), сведен хоризонт,

пета на слънцето, размекнат винт

(предай се лято), кожа от цимент,

на действията край.

И всичко вятърът, от задух свит,

коси, та времето да го прегази

в пепел от смърт. Обичай го до сълзи,

о, глад на труп, дорде отнасяш този

наенацелуван свят.

-5-

Побратимих съня

Побратими съня и той в главата ме целуна,

сълза от време се отрони, сънното око,

просветнало, като луна към мене се обърна.

С крилати стъпала до него аз летях така

и паднах върху сънищата и твърдата нагорна.

Побягнал от земята, гол, към някой втори бряг

по въздуха се изкачих - далече от звездите,

и там ридахме ние, аз и призрачният друг,

майчиноокият, над всички клони от възбог;

отлитнах аз от тази твърд - перце от ветровете.

"Кълбото бащино почуква пъпа си еи пее."

"Тук, дето сме сега, бе също бащино поле."

"Но тук са ангелите само в своите покои

и бащини лица проглеждат в техните крила."

"Това са сънища. Дъхни - и всичко ще излезе."

Изтля до рамото ми този дух майчиноок,

додето духах ангелите, аз изгубих даже

и себе си сред сенките по облачния бряг;

издухах сънищата братя в здрачното им ложе,

и те, духа си не познали, още дремят тук.

Сега на целия ефир материята жива

издигна глас и изкачил словата свод след свод,

с ръка и косъм своя блян описах аз тогава,

как леко на звездата тучна се сънят сънува

и как дълбоко се събуждаш в облачния свят.

Там стълбата на часовете се издига чак

до слънцето със стъпала от обич и безверие,

размерена с кръвта на неразумния човек.

Един луд старец в своя дух ще се катери,

духът на моите бащи в дъжда възлиза пак.

-6-

Сънувах своя произход

Сънувах своя произход под сънна пот, пръсвах

черупката въртяща се, здрав

моторен мускул върху компресор, врязан

навътре в блян и арматурен нерв.

От членове, размерени до червея, свличах

се от набърчената плът, вещ

като пила в желязната трева, сплавен

в слънцата на човеколейна нощ.

И син на вени с капката на любовта, скъпа

твар в мозъка на костите, в скок

кълбото на наследството издух, пътник

на първа скорост в нощния човек.

Сънувах своя произход и пак умрях, блъснат

в сърцето ратно от шрапнел, мраз

съсирен в раната закърпена, смъртен

намордник на уста, яла газ.

Прозрял във втората ми смърт, видях бърда, жетва

от бучиниш и от витла, кръв

ръждива връз калени мъртъвци, впрегнат

във втората си стръв през злака жив.

И силата проникна в моето рождество, второ

изправяне на скелета или

обличане на голия ми дух. Зрелост

от пак изстраданата болка плю.

Сънувах своя произход под смъртна пот, впаднал

двукрат в кърмилното море, цял

пропит от солта Адамова, но днес е бляна

на нова мощ към слънцето съм полетял.

-7-

Не ме ли бащиниш ти

Не ме ли бащиниш ти, нито правата ръка

заради моята висока кула, лята в камък?

не ме ли майчиниш, ни аз какъвто съм така,

на влюбените дом, лежа и плащам срамен данък?

Не ме ли сестриниш ти, нито правата простъпка

на бойниците ми високи носиш като грях?

не ме ли братимиш ти, ни катерейки се с тръпка,

откриваш в моите прозорци летния варак?

Не съм ли аз бащата също, както и момичето,

катерещо се момче, надничащо навред,

което вижда в заливчето плът и знойно лято?

Не съм ли и сестрата аз, спасителя ми блед?

Не съм ли всички вий край туй насочвано море,

където в кулата муюи бъбрят охлюви и птици?

Не съм ли ти, решил прибоя с гръд да усмири,

ни покрив пясъчен, ни остри като кил мертеци?

Ти всичко туй си, каза тази, от която суках,

всичко си, каза онзи, който детски град превзе,

изправи се Аврамът, луд заради мен, и сякох,

те секоха, секачи мили в моите нозе.

Аз съм, изрече кулата, отсечена навек,

той, който срина лудостта ми дървена, е смаян,

защото човекосеячи в сухи трици тук,

на морски кръг духът, се вдигат от прахта окаян.

Не ме ли бащиниш ти върху пясъка рушащ?

Ти на сестрите ми отец ли си, водорас продума,

от сол изсмукан бент, любимци на брега среднощ,

увлечени в играта си на кавалер и дама.

Все още ли на любовта аз тук ще бъда къща

напшук на ветровитите зидари в моя град?

Домът на любовта и тази кула смърт, отвръщат,

лежат в незнание за онзи гробен грехояд.

-8-

Нима бе време

Нима бе време в детски циркове с цигулки

танцьори да приспиват тайните ни билки?

Ах, беше време - сълзи лееха над книги,

но времето със своята ларва проследи ги.

И небосводът е несигурна защита.

Най-сигурното е незнайното в живота.

Безръките са с най-неомърсени длани

сред нас и както само призрак безсърдечен

е нераним, така слепецът вижда най-далече.

-9-

Защо смразява източният вятър

Защо смразява източният вятър,

а южният разхлажда, няма да се знае,

додето ветроизворът пресъхне

и ветрите, понесли плодовете

на хиляди грехопадения, престанат

най-сетне да заливат запада.

Защото коприната е ласкава при допир,

а камъкът ранява, ще разпитва

детето до последния си ден,

защо дъждът среднощен и кръвта

засищат жаждата - за всичко туй

то ще получи един черен отговор.

Децата питат: " Дядо Мраз ще дойде ли?"

Ще сграпчат ли в юмрук комета?

Не - чак дордето в детските очи

прахта на дългосетен сън поръси

и здрачът се препълни с детски духове,

чак дотогава няма да отекне

бял отговор от покривното било.

Всичко се знае - някои доволни

по звезден зов потеглят с ветровете,

макар че към какво зоват звездите,

кръжейки покрай кулите небесни,

дорде угаснат, тук едва се чува.

Допволен чувам аз "Бъди доволен!"

като звънец по дълги коридори,

"Живей без отговор!" - и тъй живея

без отговор на онзи детски вик

към ехото, човека-мраз и призрачните

комети над издигнати юмруци

-10-

Уши в кулите чуват

Уши в кулите чуват -

ръце роптаят на портите.

Очи изпод стряхата виждат -

пръсти върху ключалките.

Да отворя ли, или да чакам

сам до последния си ден,

невидим за очи на непознати

в тази бяла къща?

Ръце, какво ми носите -

отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат

от тънкото море на плътта

и от брега на костите,

лежи земя, недостижима за звука,

и хълми, за ума недостижими.

Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават

безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват -

вятърът прелита като огън.

Очи на този остров виждат -

кораби пристигат вън от залива.

да хукна ли към корабите

с вятъра в косите си,

или да чакам до последния си ден

и никакъв моряк да не посрещна?

Кораби, какво ми носите -

отрова или грозде?

Ръце на портите роптаят,

кораби пристават вън от залива,

дъжд плиска върху пясъка и керемидите.

Да пусна ли да влезе непознатият,

моряка да посрещна ли,

или да чакам до последния си ден?

Ръце на непоснати и трюмове на кораби,

какво ми носите - отрова или грозде?

-11-

Ръката дето сложи подпис

Ръката дето сложи подпис, хвърли град в разтуха;

пет царски пръста с дан дъха обложиха без жал

и с удвоена смърт една страна разполовиха;

петимата крале затриха крал.

Могъщата ръка отвежда до превито рамо,

а ставите на пръстите са като тебешир;

перото сложи края на убийството безумно,

което сложи край на думите за мир.

Подписалата договор ръка разпръсна треска

и плъзна глад и напасти като рояк нечист;

велика е ръката, дето тъй човека стиска

чрез името, надраскано на лист.

Петимата крале пресмятат колко е убито,

но кой целуна раната, кой бръчката смекчи?

Ръка цари над жалостта, тъй както над небето;

ръцете нямат плачещи очи

-12-

Фенери светнат ли

Фенери светнат ли, светият лик

във осмоъгълник от непривично зарево

повяхнал би, на любовта момчето

би бдяло над блаженството си кратко.

Чертите в техния потаен амрак

са плът, но дойде ли денят измамен,

пигментът блед от устните й пада,

повивките на мумията мъртва

откриват някогашна древна гръд.

Да мисля със сърцето си съм учен,

ала и то, като ума, е сляпо.

Да мисля с пусла си съм възпитаван -

забърза ли със него да забързвам,

додето се ставнят поле и покрив.

И аз препускам, пренебрегнал времето -

брадатия спокоен господин,

разрошен от египетския вятър.

От толкова години слушам думи -

би трябвало да се променя нещо.

Онази топка, дето хвърлих в парка,

като играех, още не е паднала.

-13-

Аз жадувах да се махна надалеч

Аз жадувах да се махна надалеч

на кухата лъжа от съскащата жлъч

и на ужасите стари от нестихващата глъч,

всеки миг все по-ужасна, докато по здрач

денят зад хълма потопи в морето пламнал меч;

аз жадувах да се махна надалеч

от повтарящите се безкрайни поздравления,

защото призраци гъмжат под небосклона

и по листа призрачни еха се гонят,

и от този тътен на послания и посещаения.

Аз жадувах да се махна надалеч, но ме е страх

да не се взриви животът, недотлял докрай

сред кухата лъжа, която уж лежи и спи,

а пръсне ли се под небето, ще ме ослепи.

Нито пък на нощта от древната уплаха,

шапката, отделяща се от косата,

устните, свити пред телефона,

за перото на смъртта не ще се хвана.

Не, не искам тъй в смъртта да се снижа -

полу-условност и полу-лъжа.

-14-

Открий месо по кости

"Открий месо по кости скоро голи,

и двата млечни хълма источи,

та мозъкът най-млад да изтече

преди гръд старческа да се свлече

и да се скъсат жили.

Савани не разсънвай, ни могили,

но над жените, в камъка заспали,

рогата роза, синко, окачи.

Възставай срещу лунното господство,

съвета на небето всемогъщ

и на морето дворцовата злост,

самоуправството на ден и нощ

и слънчевото робство.

Възставай срещу плът и кост без чувство,

чер на кръвта, на кожата лукавство

и червея с неизтребима мощ."

"Утихва жаждата, гладът ми сит е,

сърцето си пропукано съзрях,

лицето ми - и то е с цвят на прах,

целувалите устни - лишей сух,

и хлътнали - гърдите.

За мъж ме взе едно добро момиче,

аз го приспах с гласа на греховете

и с розата рогата го дарих.

А онзи червей с мощ неизтребима,

мъжът от примката неуловим,

възстават срещу моя бащин блян,

който от кичестия свински трем,

стъписва с писъка си таласъма.

Не мога аз живота да отнема

на слънце и сезон, мома и дума,

да задуша пробудата от сън. "

Нощта все още служи на луната,

небесният закон налага ред,

морето прогласява царски съд,

ведно са мрак и светлина навред.

"Война на паяка и на врабчето!

Война на подлостите на съдбата!

Слънце, бъди проклето! "

Преди да те е взела от живота

смъртта, о, ти вземи това назад.

-15-

Тогаз бе моят новопосветен

Тогаз бе моят новопосветен,

додето в бяла кръв на колене склонено

под звънката камбана на скалите

и под дванайсетте н аморското зелено,

навиващият солния часовник на водите

нощта повика и деня зелен.

Хермафродитът на морето в мен,

охлючовекът в своите кораби пламтящи

с прехапаните палуби под здрача

познаваше добре ужасните си страсти

и виква пак на пола воден катерача

зелената скала на зрак свещен.

Кой в този неизброден лабиринт

на приливи и люспен път през ветровете

в издухана от месеца черупка

избягал в плоските платн ана градовете,

които виснат върху тази рибя дупка,

не впада ли зеления Му мит?

Опнете снимките на сол пред всеки,

скръбта пейзажна, многоцветната любов

огледайте то хората до кита,

та туй дете зелено в дрямка тъй честита

да види пряко перка, огън и покров

на времето платнените пътеки.

Той снима цялата ми суета.

Във вятър хванати с дъгите ко'си

прииждат над водите вездесъщи

от къщи и от паркове децата боси,

които разговарят с палци и на пръсти,

и с тях - момчето с маска без глава.

И макарите му и тайните слова

навиващият тази гледка завъртяна

като кълбо от езера нави

и после хвърли приливите на екрана

лик на любов, та чак сърцето ми кърви

от драматична морска широта.

Историята моя кой разби?

Годишният ми плет е окуцял от кремък,

коса без ръб и водно острие.

"Кой грабва снимката без образ и отенък

от утре крачещото битие

вместо с око - с оракул може би?"

Ах, времето така ме прокоби.

"Не ще те стигне времето - Той в миг натърти, -

нито зеленото ще изтече.

Кой неизсмукано сърце ще отсече,

о, вий, зелени, неродени и немъртви?"

Видях как времето ме доуби.

-16-

Когато всички мои пет и селски чувства видят

Когато всички мои пет и селски чувства видят,

пръстите ще забравят присада, ще зърнат как

през туй растително око на полумесец падат

шлюпки от звездна младост и зашепен зодиак,

подрязват ниско любовта, че студовете идат,

ушите шепнещи ще гледат как ще я прокудят

по ветрове и раковини към размирна пръст

и шибнат с срички, този рис - езикът вика диво,

че свидните й рани са подпавени горчиво.

Дъха й ноздрите ми виждат пламнал като храст.

По всеки край на любовта сърцето ми присъства

и свидетелите си, които опипом се будят

и колчем сън безок затиска всички зрящи чувства,

сърцето има нюх, макар и пет очи да гледат.

-17-

Ний легнали край морски пясък

Ний легнали край морски пясък, вгледани

в жълтото и гробовното море, осмиваме

ония, дето се надсмиват над ония, дето следват

червените реки, празен приют

от думи сред цикадената сянка,

защото в тази жълта гробница от пясък и море

вопъл за цвят във вятъра вопие

гробовно-весел като гроба в морето

задрямали от двете му страни.

Лунните тишини, притихналият прилив

по неподвижните канали, този сух приливник,

запречен между водната стихия и пустинята,

би трябвало да излекуват водните ни болести

посредством едноцветния покой;

небесна музика над ширнатия пясък

се лее с песъчинките, забързани

да скрият планините златни и палатите

по цялото гробовно-весело крайбрежие.

Опасани от неподвластна извица, ние лежим

вгледани в жълтото, мечтаем вятър да отвее

брега отложен и да потопи червената скала;

ала мечтите нямат при'плод, нито пък ще можем

да спрем пришествието на скалата;

лежим вгледани в жълтото, дорде туй златно време

се пръсне, о, сърдечна скръб, като сърце и хълм.

Под време аз разбирам тук на сватбата ни изтърсака,

на занощяване роден в лойта на скотското легло

в покои святи и в потоп свиреп;

и всички грешници на любовта измолват прошка в мрака

за младоженеца и булката, докарали за зло

върху земята пакостника скъб.

-18-

О, дайте маска

О, дайте маска и стена, да защитя от вашите шпиони

и изострените емайлирани очи и очилати нокти

насилието на метежа в забавачниците на лика си,

запънка от замлъкнало дърво да спре пред враговете голи

езика-щит в незащитената молитвеница на гнева си,

сегашната уста и сладката тръба на звучните измами,

от стародавна броня и от дъб изваяни черти глупашки,

да заслонят блещукащия ум от всички зорки изпитвачи,

и насълзена горест на вдовец, провесена от тежки клепки,

да скрие беладоната, та ясно да съзрат очите сухи

как жалостивите лъжи на загубите си издават други

чрез изкривени голи устни или смях зад предпазливи шепи.

-19-

Камбанарията проточва шия

Камбанарията проточва шия. Статуята-ято

от каменното си гнездо не пуска своите пернати

ваяни птици из чакъла гушките си да изстържат,

разплискано небе с крилата си кръжащи да прорежат

до пояс в пяна. Звън лъсти пленените камбани, шиба

като бунтовен дъжд по водната свещеническа роба

в такт с ръце на плуващ, музика за сребърни чатали

и гърло. Ноти и пера се гмурват в екналата кула.

Източните птици са за тебе, песни полетели

обратно към гласа граден или звъна, що пак зове,

но не и с беловесни ветри като блудни синове.

-20-

Стихотворение на рождения ми ден

В сезона на синапеното слънце

край речната стрела и лъкатушното море,

където дяволиците се носят,

в дома си на кокили, извисен сред клюнове

и непрестанно бъбрене на птици,

в гроба на залива подковен в песъчинков ден

той чества и тържествено презира

тридесет и петата си вятърничава година;

чаплите се изшпилват и изстрелват.

Под него и навред около него

камбали, чайки в своте студени смъртни дири

правят каквото им е наредено,

паяците пищят насред вълните от змиорки

и си проправят пътя към смъртта,

а римоплетецът дългоезичната си стая

бие камбаната на рождеството си,

потеглил към засадата на всички свои рани;

чаплите шпилошийно благославят.

На зрелите бодили в пухопада

той пее към страдание; синигери летят

по стъпките на ястребови нокти

в небе свирепо; дребни риби на ята се плъзгат

през вити раковини на потънали

корабни градове към п-асища на видри. Той

в своята ко'са, буреносна къща

на занаята си в разсечените възли вижда

чаплите киак в савана си се перчат.

А несменяемата речна роба

от кротушки с венци увива тяхната молитва;

и надалеч в морето, знае той,

който робува на целта си сгърбена и вечна

по облака на древната змия,

делфините се гмуркат в своя костенурски прах,

надиплени тюлени слизат ниско,

за да убият и кръвта им, слепнала вълните,

се хлъзга леко в гладката уста.

В люшнатата пещерна тишина

на вълните звънът на бели утрини ридае.

Тридесет и пшет камбани са ударени

в череп и белег под потъналите му любови,

поели подир падащи звезди.

И утрешният ден ридае в сляпата си клетка,

която ужасът ще разтроши,

преди веригите да се разпаднат в млатещ пламък

и любовта му да отключи мрака.

И той върви на свобода, изгубен

из неизвестната прочута светлина на славната

и приказната благодат на Бога.

Мракът е път и светлината на света е място,

Небето дето нито е било,нито ще бъде някопга, е истинско навеки,

и в тази гъсторасла пустота,

безброй като къпините в гората, мъртъвците

за Неговата радост вредом зреят.

Той там на воля би се скитал гол

сред привиденията на подковения залив

сред мъртвите за звездното крайбрежие,

сред пръснати орлови кости, корени на кит

със неродения благ Бог и с неговия Дух

и всяка душа да му е свещеник

от чайки, псалт сред паството на младото Небе

сред облачния обладан покой.

Но мракът е безкрайно дълъг път.

Той, на земята на нощта, останал сам самичък

със всичко живо, ето че се моли,

който добре разбира, че вихрушката ще вдигне

укритите във хълмовете кости

и покосени канари кървят, и в сетен гняв

разтърсени води с ритник изпращат

до неподвижните бързи звездни мачти и риби,

предателски неблаговерни Нему.

Който е светлината на Небето

старо и ваяно от въздуха, дето душите

като коне запенени беснеят.

О, нека средживот оплача с тези осветени

друидни клетви на крайбрежни чапли

пътуването към смъртта, което ме очаква,

щом флотата на утрото заседна,

ала макар и тъй да плача с повален език,

блаженствата си аз на глас пресмятам:

Четирите стихии и петте

чувства, и човек, дух един обхванат от любов,

заплетен в тази изтъкана тиня

чак до камбанената нимба, царство му небесно,

и куполите в лунен зрак, изгубени,

и онова море, което крие същността си

дълбоко в черните си долни кости,

люшкането на сферите във морската черупка

и тази сетна благодат най-вече -

Че колкото по-близко до смъртта

стигам, един човек през тюмовете разпилени,

толкоз по-гръмко слънцето цъфти

и слонозъбото порутено море ликува;

и най-невзрачната вълна по пътя,

и вятърът в платната, този свят тогава цял

с по-силна и победоносна вяра

от когато и да е било, откак светът се казва,

завърта утринта си от възхвала.

Аз чувам как подскачащите хълми

зачучулигват и позеленяват по кафявия

къпинопад и чучулиги пеят

по-снажно тази пролет гръмотевична и как

по-накачени с ангели пътуват

човекодушните огнени острови. О,

очите им тогава по' са святи

и вече не сами са моите сияйни хора,

когато аз отплавам да умра.

-21-

Не си отивай кротко в тъмнината

Не си отивай кротко в тъмнината!

Преди здрача да беснее старостта!

Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Мъдрецът, в края си приел съдбата,

не смогнал с реч да освети нощта,

не си отива кротко в тъмнината.

Добрият мъж, изхвърлен от вълната,

оставил крехките си дни в ширта,

вие срещу смъртта на светлината.

Безумецът, възседнал синевата,

разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,

не си отива кротко в планината.

Суровият, прогледнал в слепотата

за метеорите на радостта,

вие срещу смъртта на светлината.

И ти, мой татко, сам на висотата,

ругай, ридай с плача на яростта!

Не си отивай кротко в тъмнината!

Вий, вий срещу смъртта на светлината!

-22-

Жалба

Когато бях вихроного момче и парче

и черната храчка на параклиса бял

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от жените),

на пръсти стъпвах из къпиновия лес,

бухалът писукаше с гласчето на врабче,

смутен подскачах след пъстрия карнавал

към магарешките мери на момите

и в неделните нощи се въртях като пес

край всяка, благосклонно избрана от мене,

любех и губех до края на лунния сърп

всички булчици, току-що раззеленени,

и после ги оставях потънали в скръб.

Когато бях поривисто и яко мъжле,

за божиите кравички черният звяр

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от венчавки),

не момче и парче с фитила си от коноп

в лунна лампа, и пиян като ново теле,

цяла нощ свирках в кюнците като комар,

акушерки никнеха в среднощни канавки,

всички жежки легла охкаха: Хайде хоп! -

и когато се гмурвах в плитчините гъмжащи,

в детелинни юргани потопен до гърди,

и каквото да сторех през нощта като сажди

черна, вредом оставях треперливи следи.

Когато бях мъж, ама мъж - ни дърт, нито млад,

и черният кръст на богоугодния храм

(въздъхна тъпчикочът стар съсипан от покани),

зрял и конячен в най-дълбокия си бас,

не пролетноопаш котак в напечен град,

който препуска подир всяка мишка с плам,

а бик на буци върху знойните поляни

на лятото, стигнал в най-славния си час

до премалелите стада, - О, има време,

рекох, изстине ли кръвта ми и реша,

че човек ляга само ако му се дреме,

за саждно-черната ми свъсена душа!

Когато бях наполовина предишния мъж,

както ми бе предрекъл проповедникът строг

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от провали),

не кюскащо козле или запарен котарак,

или пък бик на бучки, хлътнал в млечната ръж,

а една черна овца с превит и смачкан рог,

от мишата си дупка моята душа ли

се изтътрузи вяло в този полумрак

и сляпо цепнато око тогаз й спретнах,

хрущял и кора и живота на бурна вълна',

и право в небето саждно-черно я метнах,

да си намеря женска душа за жена.

Сега мъж аз вече не съм - дори и насън.

Каква черна отплата за бурен живот!

(Въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от непознати).

В своя гълъбарник спретнат с пеещи греди

проклет лежа и чувам бъбриво-благ звън,

че душата ми срещна в саждно-черния свод

неделна невяста и рой ангели святи,

рой харпии адски тя край мен наплоди.

Днес целомъдрието за мене се моли,

Благочестието цери черната ми гръд,

Скромността скрива с крила кълките ми голи

и всяка смъртна добродетел мъчи мойта смърт!

-23-

Там где водите на лицето ти кръжаха

Там где водите на лицето ти кръжаха,

щом ги навинтвах, сухият ти дух днес дъха,

от дъното мъртвило вдига взор;

там, дето водни духове с коси пробиха

сковалия те лед, днес суховеят духа

през сол, през коренища и хайвер.

Там, где ресите ти зелени сплетки виха

по приливни въжа, днес стъпките се чуха

на онзи скитник – разнищвача стар;

той смазаните ножици зловещо маха,

дошъл, за да пререже всяка вада тиха,

да повали плода ндлъж и шир.

Невидими, прибоите ти цъкат плавно

на прежни водорасли в ложето любовно -

на любовта тревата съхне днес;

край канарите ти в пространството безтревно

призраци на деца с копнение призивно

към живото море издигат глас.

Клепачите ти цветни няма тъй гробовно

да се затръшнат, докато вълшебство древно

витяе над земя и синя вис;

корали ще цъфтят по ложето ти дивно

и в прилива ти змии ще вият стръвно,

додето морски вери дишат в нас.

-24-

Особено когато октомврийски вятър

Особено когато октомврийски вятър

косата ми наказва с мразовити пръсти,

под слънчевия рак ме следва на земята,

покрай морето, дето екне врява птича

и гарван простуден сред зимни съчки хрипне,

улисаното ми сърце шепне и тръпне

и сричковата кръв на думите изтича.

Потулен също в кулата на думите, се вглеждам

по хоризонта как вървят дървета

жени от думи, духовете на децата

във дълга върволица пряко парка звезден.

Да ги направя ли от гласните крайбрежия,

от дъбовите гласове или от корени

на краища трънливи в звуци неизсвирени,

да ги направя ли от водните наречия?

Иззад една саксия с папрат избуяла

часовникът върти опашка, нервен смисъл

лети в стрела през диска, утрото изказал

и ветровито време прогласил в петела.

Да ги направя ли от знаци на поляна?

Тревата, откъдето всичко в мен се взема,

се втурва през окото с червеева зима?

Особено когато октомврийски вятър

(да ги направя ли с ориснически рими

на паешки език, с уелски звънки хълми?)

наказва със юмруци от цвекло земята,

да ги направя ли от безсърдечни звуци?

Пресъхва онова сърце, в кръвта химична

разчело бурята на ярост недалечна.

Чуй край морето тези тъмногласни птици.

-25-

Равиделява там където слънце не изгрява

Равиделява там където слънце не изгрява,

където не струи море, водите на сърцето

напират неизменни

и със светулки във главите призраци сломени,

на светлината ято,

се нижат през плътта, която костите не скрива.

Една пламтяща в скута свещ със топлина погалва

и младостта, и семето, а старостта изгаря;

ако не шава семе,

плодът човешки до звездите чак ще се възземе -

смокиня яснокора;

без восък ако е свещта, тя косъма оголва.

Разсъмва се мрачевината, скрита зад очите,

от полюсите в черепа и стъпалата руква

на бурна кръв морето;

отдън неоградените си кладенци небето

към тази пръчка бликва,

която е предсказала в усмивката сълзите.

Нощта закръгля в орбитите, както й харесва,

като луна катранена на сверите предела;

ден над костта изгрява;

там, дето няма студ, кожуха зимен разкопчава

живодеряща хала;

а лентата на пролетта под клепките провисва.

Развиселява на потайни двори зад стобора,

над връхчета на мисъл, дето под дъжда ухае;

щом логиките гаснат,

на почвата през окото потайностите раснат

и кръв под слънцето играе;

над голите пустеещи земи зората спира.

-26-

Този хляб, който чупя

Този хляб, който чупя, е бил някога жито,

това вино върху чуждоземно дърво

в плод било е налято;

човек денем, а в нощите скрито

са поваляли жетвата, смазвали грозда.

В това вино на лятото буйната кръв

е туптяла тогава в плътта по лозята,

в този хляб сговорчив

е лудувало младото жито под вятъра;

човек слънцето смазал, вързал вятъра с връв.

Тази плът, дето чупиш, тази кръв, дето пускаш

всичко в живата вена докрай да смете,

бяха жито и грозде

от мъзга, дето в сластния корен шурти;

мое вино напиваш, моя хляб чупиш ти.

-27-

Самият дявол въплътен

Самият дявол, въплътен в говореща змия,

в градината му средищните равнини на Азия,

в чертаещия час кръга ужили и събуди,

в греховни очертания плода брадат разчекна,

а Господ си скрибуцаше като сънлив пазач

и спускаше от своя хълм панаирджийска прошка.

Когато не познаваме подвластните морета,

под ръкотворната луна полусвещена в облак

градинските ни богове, ми казват мъдреците,

добро със зло усукали на източно дърво;

и щом надутата луна се вдигна в небосвода,

тя беше черна като звяра, като кръста бледа.

Ний знаехме за стража таен в нашия Едем

в свещените води, които не сковава зима,

а и в онези утрини могъщи на земята;

самият пъкъл в серен рог и сцепеният мит,

самият рай на небесата под среднощно слънце,

една змия скрибуцаше в чертаещия час.

-28-

Сега туй насекомо

Сега туй насекомо и светът, от който вдишвам,

щом вече символите ми изтикаха пространството,

врме за градски зрелища и даже половина

от щурото ми временце за смушкван




2 Коментара


Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход