Премини към съдържанието

СЯНКАТА

 

Седеше и мислеше-доколкото му се отдаваше. В главата му се въртяха мисли от сорта какво да направи,че да спечели много пари. Да спечели, не да ги изкара,не да ги изработи. Човещина, вярно. Кой не мисли в днешно време за пари, за царицата пара, но...има едно но. Тя не мислеше за парите, дори ги мразеше, а точно тя му харесваше. Изяждаше се отвътре,че е толкова различен от нея пък го влечеше. Нямаха никакви допирни точки, никаква прилика -физическа и духовна. Едното единствено нещо по което си приличаха беше ,че обичаха да спринтират, да бягат на къси и дълги разстояния. Бягаха дори от себе си и то в моменти тъй важни за тяхното аз. Колкото повече бягаха ,толкова повече се приближаваха един към друг. Реши да я убие.Така ще се оттърве дори от мисълта за нея. Но не беше толкова лесно да се оттървеш от сянката си. Тя го преследваше навсякъде.Да харесваш не, а да обичаш неща, някой, а да искаш да се оттървеш от него просто от самото чувство на малоценност пред него е убийствено желание за смърт, за бягане от реалността. Бог наказва убийците, самоубийците, но това не го плашеше. Той не вярваше в отвъдното.Животът му почти премина и на стари години видя доста свои грешки,които не бе забелязал на младини. Но връщане назад нямаше. Живееше си добре.Съществуваше. Купуваше си всичко с пари, дори и жени -стар навик от младини. Все пак трепереше за живота си. Искаше му се да я надживее, поне там на гроба и да може да иде и да се открие, да му олекне. Поне там да бъде по силния,живия, надживял я, доказал се. Тя беше прекалено целомъдрена и умна, макар че не и вървеше, за което и той имаше вина. Но той не можеше да бъде като нея. Не вярваше в отвъдното, вярно, но се надяваше там да се срещнат един ден и да и докаже,че той по нищото от нея е живял там горе на Земята по пълноценно и повече. Че нейният Господ в нищо не и помогна. Стана от пейката и се запъти към центъра на селото вече съвсем опустяло. Младите се изнесоха в големите градове и в чужбина, а старите малко по малко си отиват, измират. Които оставаха бяха болни,отчаяни, самотни, затъпяли.
-Бай Миро, къде си тръгнал? Имаш призовка, ела да ми се подпишеш.
-Я че, от кой и защо?
-Ами знам ли! Ще идеш този ден в съда и ще разбереш.
Миро погледна хартийката, намуси се, опита се да я смачка, но не му се отдаде. Нямаше накъде, подписа се и се зарече да не ходи никъде. Чоплеше го за какво е това, но захвърли всякакви лоши мисли и тръгна към селската кръчма. Поръча си биричка и загледа телефона си.Беше от сина му, но почти никой не му звънеше. Синът му беше казал да му звъни само когато не се почувства добре или му стане скучно и страшно. Та то трябваше всеки ден да му звъни ако беше за това, но защо да го тревожи, той си има свой живот.Чудеше се, но не се реши да му се обади и да го попита за тази призовка.Имаше вътрешно усещане,че нещо е станало, става и ще става ако не отиде на делото. Изпи още една биричка и се запъти към къщи. Трябваше да нахрани кокошките, да погледа телевизия както винаги и да си легне. Сянката на онази жена още го следеше и това се засилваше с всеки изминат ден. Не спа добре, събуди го телефона. Изненадата беше голяма. Синът му го търсеше. Искаше среща, знаеше за призовката, но повече не каза. Не беше нормално той да ходи до града, но синът му настояваше. Бил много зает, а трябвало да поговорят на четири очи.
-Какво ще хапнеш?
-Не съм дошъл от село, за да ме водиш по ресторанти-ядосано каза Миро на сина си. Искри прехвърчаха пред очите му, беше бесен, но се държеше.
-Татко, при мене идва една жена, която е завела дело срещу теб. Не знам откъде ми е намерила адреса и телефона. Знам че ти не си и го дал, но се притеснявам не толкова за материални щети, а за здравето ти. Реших първо аз да поговоря с теб,че да не се шокираш ако наистина идеш на това дело.
-Изплюй камъка, казвай какво е станало.
-Ами.....деликатно е. Жената е инвалид-с такава пенсия, която не я оправдава,че сега се е сетила да си търси правата. Иска да ти напомни,меко казано, че имаш дъщеря от нея. Дъщеря, която досега е била по санаториуми с разни заболявания още от дете. Имали сте връзка някога. Тя се е мъчела да премахне плода, но само го е увредила. След години като че ли всичко и се връща и при катастрофа остава инвалид. Разбираш за какво става на въпрос.За пари.
-О, сине!Тази няма да стане. Може всяка да тръгне да ме съди, че преди много години имала дете от мене.
-Може, татко, но тя не е някоя. И ти я знаеш коя е. Ако искаш ми сподели коя е и какво е била за теб, но трябва да решим какво да правим. Самият ти си много болен, стар и не можеш да се грижиш за двете жени, а аз не мога да остана безучастен. Тя може да е загубила време и.т.н., но може да докаже и с изследвания, че дъщеря и е от теб, ако наистина е така. Че тази нейна дъщеря- болна, дали я е захвърлила по санаториуми тогава и сега се сетила за теб с каква ли цел това също може да се докаже. Но няма начин да стане без съд. Сега оставаш тук, за да се срещнем с нея. Не ми казвай коя е, било е отдавна, бил си млад, а аз съм ти син, не мога да те съдя.
-Аз сам ще се справя много лесно и завинаги с този случай, с тази...
-Няма да ти разреша сам да се виждаш с нея. Няма.
-Тогава за какво ме извика, за какво съм ти?
Миро стана, погледна небето и очите му се наляха със сълзи,които синът му не видя. Беше вече тъмно, много тъмно. Беше тъмно и в душата му. Знаеше, усещаше ,че тази жена ще го убие, а не той нея. Гонитбата свърши, но не очакваше по този начин, не очакваше. Страшна жена, направо демон. След два дни имаха среща със жената поне според думите на сина му. Миро се дърпаше, но синът му направо го насили.
В кафето беше доста тъмно. Само сервитьорката се белееше с оскъдния си тоалет. Добре че бяха далече от тон колоните, защото на Миро хич не му беше до музика. Някаква черна кола спря и един едър мъж изкара инвалидна количка. Жената в нея не приличаше на неговата бивша любима. Тази беше руса -навярно изрусена и с много ярко червило.
-Здравейте! Вие ли сте Миро Илиев?
-Да, аз съм.
-Това е моята приятелка и клиентка. Ще ви оставя да си поговорите и ще помоля сина ви да ме последва навън.
-Ти ли си, какво си направила със себе си, а сега и с мен ли?
-Не, нищо. Това вече не съм аз. Бях онази, вече не съм аз, променена съм на сто процента. Животът е такъв, не можеш да ми се сърдиш, нямаш право. Момичето е твое и ще го докажа.
-Но защо сега, защо?
-Не съм и мислила за това, но трябва да се оцелява някак си.
-Но аз нямам пари, знаеш го. Какво можеш да вземеш от мен?
-Имаш син, много богат син, Миро!
-Не закачай детето ми! Не вдигай майка му от гроба!
-Не, Миро! Нямам избор. Всеки гледа себе си, нали, макар и късно да го разбрах? Аз лошата бях твърде добра цял живот. Бях.
-Колко искаш?
-Не, не искам еднократно. На делото ще се решат нещата.
-Но ти си се свързала не с фондации, а с някакви съмнителни хора, субекти! Защо? До там ли стигна?
-Боря се, Миро, както цял живот съм се борила. Само че сега по животински. И самият Бог ми е свидетел защо.
-Сама си си виновна,беше пощръкляла тогава, гонеше висините, а аз се примирих с един обикновен живот, с една обикновена жена, която ме обичаше за разлика от теб. Но ти май не можеш да обичаш щом досега си останала сама? Твоят Господ те наказва, драга!
-Аз пък тебе ще накажа, Миро! И както казваш моят Господ знае защо. Аз страдам, дъщеря ни също, а синът ти си не знае парите, ти си гледаш спокойствието, старините.
-Жено, ти си луда!
-Предложи го в съда да ме прегледат, хайде де! Ама тогава трябва да се разровят и в твоите епикризи.
-Попитах те колко искаш? Ще продам всичко на село или ще ви го оставя там да живеете с дъщеря си.
-С дъщеря ни, Миро!
-Стига вече! Кога се сети, че е от мен? Но каква е гаранцията че няма да представиш фалшиви изследвания?
-Ами твоят син да се бръкне в джоба и да плати други изследвания, с които да те оневини. Тъкмо ще спести срама от баща си, от младините му.
-Ще те убия да знаеш, рано или късно ще те убия!
-Не можеш,Миро. Голям товар носиш, голям грях. Пък и саката жена убива ли се?
-Татко, ставай, ясно е че ще има дело.
-Никакво дело, сине, няма да има. Тя е луда напълно полудяла и някои хора жадни за парите ти я подучват.
-Ставай ,татко, до тук. Аз се разбрах с човека.
Оставаше един ден до денят на делото. Миро съвсем се беше съсипал, но добре, че синът му щеше да дойде да го вземе с колата.
Зала номер 8. Не му харесваше това число ама хич. То бе рожденната дата на това изчадие, което го бе довело тук на стари години, тук на съдебната скамейка. Краката му се подкосиха, когато видя младо момиче напълно одрало кожата му. Приличаше на него, меко казано. Само дето беше много бледо и слабо с блуждаещ поглед и треперещи ръце. Момичето изглеждаше много зле и го поддържаше същият оня мъж, който беше на срещата му с бившата му изгора.
Разбра, че това е дъщеря му, усети го. Прииска му се да не е жив. Погледна сина си, който му кимна окуражително. Делото се проточи и всичко мина без инциденти, но Миро беше решил вече. Не можеше да спести срама на сина си. Помоли го да го изпрати на автогарата и го целуна, както никога не го бе целувал. Напусна завинаги големия град откраднал сина му -едничката му радост. Нямаше сили да тича по адвокати, нямаше и пари, но и нямаше желание. Искаше да иде при съпругата си-единствената жена, която го е обичала истински. Прибра се, нахрани кокошките, сложи им храна за дълго и провери капаните за плъхове. Бяха хванати точно два. Аз ще бъда третият си помисли Миро и се усмихна сам на себе си. Изгледа новините и се обади на комшията си бай Станой.
-Станойчо, след половин един час ми се обади, ела у дома да не се вмириша. Засмя се за по сигурно.
Станой си помисли,че Миро се шегува, както винаги е правил още повече, че трябваше да е щастлив от гостуването при сина си в столицата.
Миро влезна в мазето и намери бурканчето с отрова за плъхове. Беше останала малко, но вършеше работа.
Ръката му не потрепна. След това прилегна прегърнал портрета на съпругата си. Гледаше в тавана, където виждаше само звезди и чуваше някакво пръщене на клони. Сети се за миг, когато за първи път облада бившата си любима. Беше в гората. Изкрещя с последни сили:
-И сега не ме оставяш, долна жено! Остави ме спокойно да умра с портрета на съпругата си в ръка, да умра последно с мисълта за нея.

13 август 2019.,Плевен

Анита Христова Трифонова

54211643f049.jpg

 



0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...