Премини към съдържанието
  • публикации
    58
  • коментари
    175
  • прегледи
    32124

И сега?

Slyncheva

356 прегледа

Както всеки път щом се случи нещо, накарало ме да не зная дори какво чувствам в такива моменти, така и тази сутрин, събуждайки се след подобен „период” почувствах онова ужасно гадене. Мразя го! Опитах се да стана, взех си душ. По-дяволите все още ми се гади...Цялата треперя и се чувствам ужасно неадекватна. Загърнала се с мократа хавлия, легнах и вперих поглед в тавана. Гледам го, само го гледам. Никаква мисловна дейност не може да протече в главата ми, а се опитвам, опитвам се да мисля. Опитвам се да си намирам отговори, само че току що се сетих, какво ми каза един скъп за мен човек: „Няма отговори, има само решения”. И е права!!! Чудея се какво да прибавя, какво да махна, да разделям ли... или ... какво да направя. Обаче математиката никога не е била от силните ми страни. Може би и за това житейската математика не ми се отдава. А ако все пак достигна до някакво решение, как да разбера, че е вярното? На гърба на задачата не стои крайният резултат.

Мислех си, че най-боли, когато научиш нещо директно от този, до когото се отнася. Обаче тези мисли бяха опровергани. Съвсем случайно научих нещо по най-бруталния начин. Ако не се бе случило да го разбера абсолютно случайно, сигурно и до сега нямаше да узная.

Мразя онзи период на агония, на апатия към всичко заобикалящо ме. Мразя и това ужасно гадене всеки път, когато преживените емоции се окажат прекалено силни.

И сега? Да изляза ли навън? Да се усмихна ли на съседите отсреща за „Здравей”? Да се усмихвам ли прекривайки онова объркано усещане в мен... или просто да замълча и днес да си остана вкъщи?



0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Подобни теми

    • от Slyncheva
      Понякога вечер, когато не мога да заспя и се въртя в голямото легло, си мисля за толкова глупости, не спирам да се притеснявам за утре, не спирам да мисля за вчера...Толкова пъти съм си задава едни и същи въпроси. Всеки път! Преди няколко дни гледах филм, който ме накара да се замисля за пореден път. Името му е преведено от английски на немски, в превод от немски означава „Предчувствие”, английското име не ми е известно. Под заглавието на филма се четяха думите: „Може ли човек да промени съдбата си?” Това се чудя и аз. Може ли? Случвали са ми се толкова много неща, за които мога единствено и само да кажа „Съдба”. Дали наистина всичко е предначертано? Дали наистина вървим по пътя и си мислим, че животът е в нашите ръце, а всъщност е в нечии други. Ако е вярно, че играем роли на пионки в една скъпа филмова продукция...ако е вярно... какъв е смисълът на всичко? Раждаме се плачейки на този свят, живеем проливайки сълзи, на мнозина сълзите мокрят лицата им и при наближаващата смърт. И за какво е всичко?!? За какво след като ние не решаваме? След като просто играем! Знам, има съдба! Знам го! Но би ли било толкова съдържателно съществуването ни ако не правихме сами своя избор? Може би някои неща са предначертани, други не... Може би, когато сме изправени на кръстопът, тогава е необходимо сами да изберем. Дали по голямата осветена магистрала или по малката криволичеща прашна пътека? Може би правим своя избор и после отново идва Съдбата. После сме в нейните ръце. Но пък защо тогава след време, поглеждайки назад, виждаме че каквото и да семе били сторили, че каквито и комбинации от събития да бяхме предизвикали... краят би бил същият. Не знам... а може би просто е такова каквото сме си въобразили че е. Тези от нас, които вярват, че могат, че побеждават, разчитат основно на себе си и вярват, че живота го градят те. А други, утешавайки се за несполуките си, казват „Съдба”. Същата дума чуваме и когато късметът на някого се е усмихнал. А дали всъщност този някой сам не е постигнал мечтаното, дали каквото и да било, не е зависило само от него, а не от „други сили”?!? Склонна съм да вярвам и в двете теории, защото преживяното от мен, за тези не много години живот, ме е накарало да се убедя, че колкото и да ми се иска, колкото и да се старая да постигна нещо, то не е зависило или поне не изцяло от мен. Все едно някой или нещо невидимо връхлетява от някъде и променя за секунди ставащото. И пак стигам до думата „Съдба”. Но въпреки това се боря, въпреки това не чакам, въпреки това вървя на пред и вярвам, че ако сама не постигна онова, което искам, няма кой да го стори вместо мен.
      Може ли човек да промени съдбата си?!? От нас ли зависи всичко или нищо?!?
    • от Slyncheva
      Стоя сама... съвсем самичка в жилище, което наричам „вкъщи" а всъщност моето истинско „у дома", е далече, далече от тук. Но мисълта от самотата, която ще бъде мой гост през следващите няколко дни, не ме кара да изпитвам такъв страх, колкото че ще заспя сама в голямото легло...И пак с моите глупави въпроси, чиито отговори не бих получила и въпроси, по които всеки би изказал мнение и всяко едно до болка банално и препокрито с предходното. Аз самата си давам такива понякога. Защо се нараняваме? Защо караме другите да страдат? Защо всичко е наред и в един миг попадаш на нещо от миналото и като с чук те удря по най-бруталния начин по главата. Но и това не е най-лошото, по-брутално става, когато се опитва да строши сърцето. И го троши, но не го строшава. Руши го толкова, че да остане нещо от него, за да може да продължи да боли. Хубаво е поне, че с времето свикваш, чувстваш се по-силен, защото вече можеш да живееш с нея. Да, ама не! Точно, когато с гордост започваш да се биеш в гърдите и да се хвалиш, че си превъзмогнал всичко, че усещаш въздуха, който вдишват всички, че виждаш и изгрева, че не изпращаш само зелези, че се потапяш сред завивките и чувстваш онова бленувано, вълшебно, неописуемо спокойствие на съня.....най-накрая....... – и... звук от счупа чака. Звуци от хиляди счупени чаши звучат в съществото ти и не само ги чуваш, но и усещаш всяка една как се разбива в теб и как парченцата потъват в теб и разкъсват заблудата, че си „свободен". И боли, и боли много. Обаче, щом тази болка живее, значи може и да умре! Все пак е подвластна на смъртта! Но кога настъпва тя? Дали не идва с нашата?
      Проклето минало. Би ми се искало да беше могло да бъде по-различно. Но пък, покрай промяната на едно, може би нямаше да срещна хора, нямаше да изживея събития, направили ме безкрайно щастлива...Не зная...
      Все пак... добре, че човек не може да се връща назад, добре че си имаме само настоящето. Защото не би имало по-голямо наказание от това да преживееш повторно вече изживяната болка! Като се замисля така е по-добре. Само че, понякога миналото само идва при нас – пак с онази Същата, Зловещата, Проклетата, Непозволяващата да дишаш.
    • от Slyncheva
      „... Може би някъде, някога в някого,пак ще се влюбим, нали? Нещо ще искаме, нещо ще чакаме, нещо пак ще ни боли...” Ахх... думи от една невероятна песен, станала ми любима и част от живота, без дори да я бях чувала цялата, а само малък откъс. Но не този написан по-горе. Толкова истинска, толкова чиста! „Някога, някога...” Да... често и аз казвам „някога”, но кога? Съзнавам, това е смисълът на живота и онази прекрасна част на изненада, поднесена в миг на отчаяние, подарена в най-неочаквания етап, който изживяваме. Ех... обичам изненадите, обожавам ги! Разбира се има и нежелани такива, но именно те правят живота ни интересен, вълнуващ, предизвикват ни. Ще се справим ли и този път? Поне на този въпрос не търся нито отговори, нито решения. Онова, което бих отвърнала, а и не само бих, отвръщам – Да! Ммм... приятно е да чувстваш увереността в себе си, приятно е да си върнеш онова, което най-много обичаш – в моят случай – непоклатимата собствена вяра. Да... тази вяра... как само я обичам. И колко много ми липсваше! Тя ме кара да изричам думите, с които започнах, но без „Може би”. Някога... някъде... ще боли...Но... сладка болка! Цял ден ще прекарам в „кухнята” на живота си и ще приготвя сладкиш. Най-вкусния. Най-сладкия! За да не усещам, ако има нещо, което да горчи.
      „... ще се влюбим, нали...” ???
    • от Slyncheva
      Принципно мислех да си лягам. Макар че не ми се спеше, ми се искаше да опитам да заспя по-рано, за да не се налага сутрин, когато отворя очи и да видя – 13часа. Но видях, че започва някакъв филм „Параграф 46”. Анонсът ми се стори доста интересен. Но уви не мога да кажа същото за самият филм. Почти загубила интерес вече, една сцена привлече вниманието ми. Главният герой се прибираше от нещо като командировка и когато се прибра у дома, синът му му се хвърли с огромна радост на врата. Принципно нищо особено. Обаче ми припомни времето, когато и аз бях хлапе. Как всеки път се хвърлях на врата на баща ми, щом се прибираше вкъщи, когато е бил на работа вечерта и не си е спал у дома. Винаги едно и също. Още не беше затворил вратата и аз изтичвах радостна в коридора, не го оставях да остави дори и куфарчето си на земята. А когато не го правех, значи бях за нещо сърдите и така винаги разбираше, че нещо не е наред, щом не го посрещна и идваше при мен и ме питаше какво има.Тази сцена ме върна назад във времето, отново. Супер глупаво е да си спомням подобни неща и да се натъжавам. Но тези дни постоянно спомени от детството ми нахлуват в главата. Такива, за които дори не съм подозирала, че пазя. И то само хубави спомени... Не знам... има ли нещо общо с наближаването на рождения ми ден...?!? Това е просто още една година, с разликата, че вече годините ще се закръглят на 20. Виждат ми се много, макар да знам, че не са и някак си стряскат и онова време започва да ми липсва. Защото то беше най-прекрасният етап от живота ми. Имах възможно най-невероятното детство!!! Но е странно, че постоянно си мисля за тогава и ми става тъжно... Най-вероятно е заради този глупав рожден ден! Как ми се иска да не идва. Или да го прескоча. Не искам да имам рожден ден. Или поне не искам да идва този. Той ще е най-ужасният в живота ми!!! Дори не мога да го отпразнувам. Ще бъде ден като всеки друг, само че ще ставам на 20. И би трябвало да съм щастлива, защото имам празник, но няма да съм. Именно, защото ще е празник и защото едновременно с това, няма да бъде по-различен от „невероятно интересното ” ми ежедневие, ще бъде ужасно. Ще стана сутринта рано, ще отида на лекции, евентуално на работа, ако съм започнала до тогава и после вкъщи...... „Ура”!!! НЕ искам да имам рожден ден!!!
    • от Slyncheva
      Мъчно ми е за вкъщи, за семейството ми... До скоро си мислех, че така и така съм свикнала да не виждам често семейството си, не биха ми били проблем тези 1500 км. по между ни. Понякога се сещах за дома и започваше да ми липсва какво ли не – слънцето, което сутрин нахлуваше в стаята ми и ме будеше, дебелият лед, който се получаваше пред блока, когато е зима, дори уличните кучета, виенето им под прозореца ми всяка вечер, а даже и ужасната миризма на кафе и риба в претъпканата четиринайска, когато бабите и дядовците решават да се качат от пазара в автобуса, точно когато всички се връщат и отиват на училище.... Дори тези неща, които винаги са ме дразнили започнаха да ми липсват. А де не говоря за морето........мястото където обожавам да стоя и просто да го гледам, без да си мисля за нищо. Ей такива неща ми липсваха, но не и семейството ми. С тях се чувах през ден-два-три по скайп, поддържахме и все още поддържаме връзка, виждаме се, чуваме си. И това не ми пречеше. Но от няколко дни искам да съм си у дома, искам да бъда с тях. Не ми пука дали ще съм си в страната, дали ще съм си в града... не ми пука, само ми се иска те да са с мен. Не съм вярвала, че толкова много биха ми липсвали. Дори и сестра ми, която обичам безкрайно много разбира се, но... последните няколко години се случваше така, че в годината се виждахме 2-3 пъти зя няколко дни и се чувахме от време на време, когато бе свободна. Миналата година не я бях виждала в продължение на 7 месеца, а преди тези 7 месеца, я бях видяла два пъти за не повече от общо 2 седмици. Естествено на края ми липсваше страшно много, но не и както сега. Сега не знам кога ще мога да ги видя, да ги прегърна, да остана след вечеря на масата с баща ми и да си говорим в продължение на часове, както правихме преди.
      Не съм на 5 години, би трябвало да го няма това силно желание да си бъда у дома с тях.... Не би трябвало да се оплаквам и като малко хлапе да хленча „Искам вкъщиииии....” , обаче..... те ми липсват!
×
×
  • Добави ново...