• публикации
    26
  • коментари
    23
  • прегледи
    11876

Сабах ел нур

raurava

111 прегледа

- Какво работиш?

- Сервитьорка съм.

- Сервитьорка? Това временно ли е?

- Не.

Странно рядко е да срещнеш някой, който не докосва „памукови облаци” – розови на цвят.

- Никога ли не си искала да бъдеш нещо друго?

- Искала съм разбира се – все пак съм човек. Но съм благодарна, че Господ не ми даде всичко което поисках.

- Защо „даде” – живота ти не е свършил – предполага се, че човек докато е жив има желания – и иска.

- Да, като цяло човешкия вид е рутинен. Почти всички сме богати на сложни замисли и на жалки провали. Много по – малко са различните и много повече еднаквите хора. Но аз нищо не искам. Само чакам, като преминавам през всичко, което ми е нагласила съдбата, и което със сигурност никога не бих могла да променя. Точно за това не се опитвам, просто живея – без да пропилявам енергията си.

- Обвързана ли си?

- Да.

- Той какво работи?

- Писател е.

- Какво е написал?

- „ Сабах ел нур”

- За какво се разказва?

- За мен.

- Не е ли трудно възприемливо някой да ти открадне живота, като го опише в книга? Странно име, какво значи?

- „Утро на светлината”

- Той арабска кръв ли има или просто знае езика?

- Българин е. Не знае езика. Аз използвам арабски, затова.

Интересно момиче. Сервитьорка, която говори арабски. И която няма цели, и мечти, която не е рутинна и завинаги ще си остане сервитьорка.

- Защо да ми е откраднал живота, аз съм му го дала назаем.

- И какво точно разказва в романа, за теб?

- За определена част от мен е.

- Така ли? И какво не е включил?

- Истината.

Розови цветчета, шум на бадеми, вятър, който идваше чрез усърдието на реката, спускаща се надолу по склона, това излъчваше присъствието й. Някаква светлинка имаше в очите й, не по скоро пламъче, мъничка сълза. В която се огледа и се видя в розови облаци.

- Какво те натъжава толкова много?

- Живота.

- Мислиш ли че си заслужава?

- Отчаянието напомня радостта. Времето износва планини мислиш ли че няма да се справи и с мъката ми? Просто ще изчакам да я преживея. „И това ще мине” – казваше баба ми.

- Мъдра жена. Жива ли е?

- Напускал ли си някога, някой когото обичаш все още?

- Не. Винаги съм изцеждал любовта и съм оставял само обвивката й.

- Това е толкова обичайно. Вземал си всичко от живота, и не си оставял дори красив спомен.

- Така се прави, ние сме егоисти.

- Не, не е жива. Погребахме я там от където е дошла.

- Къде?

- В Ливан.

- И каква е истината?

- Няма истина, има само преход.

- Прехода между раждането и смъртта ли?

- Не. Прехода между реалността и мечтата. Понякога не знам коя съм – това което искам да бъда или това което съм.

- Сега коя си?

- Спомен.

- Какъв спомен?

- Твоя спомен. Аз съм спомена който ще остане в теб. Ще съм твоя порив и мечта. Ще съм това което никога няма да имаш. Фантазия. Защото ако съм твоя, все някога ще стана ежедневна и ще дойде досадата и отегчението, а ти никога няма да ме оставиш защото изтискваш любовта. Точно затова ние ще сме живите мъртви. Ще сме само присъствие но не и страст. Сега се събуди и започвай да ме търсиш, само това ще те спаси от мъртвия живот – Желанието.

Вятъра развя косата му и той отвори очите си. Бе заспал тук, до розовия храст, край реката, под стария бадем. Стана и се огледа – беше сам. Къде бе тя? Онази сервитьорка.

Аха ето я. Тръгна подир нея – „Чакай!” Учудена жената се обърна. „Прощавайте. Имам грешка.” Върна се назад и тогава я видя. Ето я! „ Госпожице!” Объркване – не беше тя.

Изплаши се и се почувства като загубено дете – о, не. Ами сега!?

„Ще съм твоя порив и мечта!”

„Ще съм твоята фантазия!”

„Ще съм това, което никога няма да имаш!” .................. Мечта......




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход