• публикации
    26
  • коментари
    23
  • прегледи
    11880

Неясно

raurava

97 прегледа

Бе първичен и естествен до болка. Защо не се подвизаваше зад облицовката, като мнозинството? Много по – лесно можеш да напуснеш някой, който се прави на друг. А при него яростта, страстта и радостта не можеха да бъдат прикрити, не умееше да ги контролира. Имаше инстинктите на животно, дори се хранеше така – с настървение. С единствена по себе си отдаденост към живота, която не подозираше и не анализираше, нямаше нужда да коментира самото чувство, достатъчно бе само да го изпита. Имаше жестоки спомени, заради което не правеше компромиси дори със себе си. Мразеше миналото си, никога не си позволи да мине ден след ден назад във времето за да разчисти пътя си към утре. Но...оставиш ли горчилката вътре в теб, след време тя се превръща в отрова. Той бе деспотичен, твърд и толкова горд. Болезнен и труден за преглъщане.

Но ако мъжът е мъж а гордостта - гордост и ако те са оваляни в кал, любовта се превръща в помия. Нейната също.

Вървеше и знаеше, че това е края, вървеше в гадния шибан дъжд, който се стичаше по косите й и се вливаше в гърдите й превръщайки се в кръв...

.......а това в сърцето – ама така й тежеше. Влезе в попътния супер, вървеше между рафтовете и пускаше в кошницата. Бе наизуст, мислите й, времето, пространството между нея и Решението – всичко бе на автопилот.

Прибра се изсипа чантата – цигари, бутилка водка и.......бисквити с бял шоколад, спагети, бяло вино – това което беше негово предпочитание. И толкова месеци беше в дома й.

Дори когато не управляваше мислите си – той го правеше, бе обсебил мнението й – наложил собствено, бе внесъл себе си в характера й. Събра му вещите. Извади сака, напълни го, дръпна ципа – така..., това бе лесно. Остави го в коридора. Ебаси изрода който се прояви – но сигурното бе че нямаше друг начин. Няма начин за зарязване на някой – всеки го прави както умее. Тя го правеше без думи.

А сега – да се убие с водка и трева. За да стане абстрактна и безсмислена. За да стане чужда. Заключи, остави ключа в ключалката, напълни ваната, усили музиката, изключи телефоните. Съблече се и влезе в топло езеро с една бутилка жива вода в едната ръка и лулата на предела в другата. Само че това бе лулата на нищото – ето вече мислеше като попаднала в безупречната безтегловност. Какво толкова го мислеше – как щяла да изчисти душата си от него, колко го обичала. Стана й забавно – ама каква патка е била.

Нищо не чуваше, просто усещаше вибрациите от ударите по вратата.

Смееше се – сега вратата е онази частична преходност между рая и ада. Път. А на пътя – шаман. Който пуши свитък с вечния завет на света – онази арамейска глупост:

„Повдигнете камъка и ще ме откриете, прегърнете дървото и аз ще ви напътствам. Аз съм първия и аз съм последния и без мен няма Бог”. Вече бе насред океан от сълзи и единствената сила бе във водката и в папура – това което държеше. Но сълзите бяха толкова солени, че тя дори не можеше да потъне и нищо не се движеше – нищо и никой. Този океан от толкова солени сълзи беше вечността. И точно в средата М. М. си решеше косата и гласът му бе фалцет:

Sometimes I feel I’ve got to run away

I’ve got to get away from the pain that

You drive into the heart of me

The love we share seems to go nowhere

And I’ve lost my light for

I toss and turn I can’t sleep at the night….

Бе толкова приказно красиво небето над нея – напръскано със звезди, една огромна луна в сиво-сини пламъци.....всъщност това не бе небе – бе вода – океана от солени сълзи, в който никой никога не може да потъне.................




2 Коментара



Харесва ми как от време на време вмъкваш такива по-"обикновени" думички от ежедневието ни.

Иначе е силно разказчето ;)

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход