• публикации
    58
  • коментари
    175
  • прегледи
    31416

Смисълът на живота

Slyncheva

178 прегледа

Смисълът на живота

Не бях виждала баба си от дълго време. Тази сутрин й отидох на гости. Много й се зарадвах, както и тя на мен. Тя беше много особен човек. Имаше изключително странни способности. На няколко пъти ги бях забелязвала, но тя вечно отричаше и все ме омотаваше така, че да си мисля, че съм си въобразила нещо и всичко е плод на детската ми фантазия. Но всичко с времето си. Когато пораснах ми сподели, че тя не е като другите хора. Виждаше в миналото, виждаше настоящето във всеки един край на света, можеше да лекува болните… имам чувството, че можеше всичко. Но не и да вижда бъдещето. “Него, детето ми, никой не може да ти каже! Всяко едно събитие е продиктувано от твоите действия и мисли. Сама градиш всичко. Не мога да ти кажа, какво те чака утре.” - така ми казваше баба. Този път исках да поговоря с нея много сериозно. Знаех, че нещо не е наред. Усещах го. Имаше нещо в миналото ми, което не знаех. Наскоро научих, че родителите ми не са истинските ми родители. Съответно и баба не беше истинската ми баба. Но пък аз много си я обичам! Въпреки всичко тя е моята баба.

- Разкажи ми, бабо за майка ми. Знам, че можеш да ми разкажеш за нея. Моля те!

- Ах, детето ми… ще направя нещо за теб, но трябва да обещаеш, никога повече да не ме молиш да го повтарям и да не говориш за това.

- Обещавам, бабо! – бързо отговарям, едва дочакала да каже последната си дума.

- Ела тук! Легни на леглото и затвори очи! Така всичко ще ти се изясни.

Видях много! Имам чувството, че видях всичко. Но нещо ми направи изключително голямо впечатление. Запечата се вътре в мен. Все едно… тя беше тук до мен, все едно я чувах…Тя говореше….:

Нямам много време за губене. С тази работа, почти не ми остава такова. А когато имам, се опитвам да се видя с приятелите си и да изляза малко, да се поразходя, да подишам свеж въздух на спокойствие, без да бързам за никъде, просто да седна на някоя пейка и да гледам безмълвно водата морска. Но рядко ми се отдава тази възможност. Май е от работата, не се чувствам добре. Ходих на лекар онзи ден. Направи ми куп изследвания. Изненада ме. Обикновено гледат да ме “претупат” на бързо и хайде, следващия. Каза ми днес да отида за резултатите. Ето ме сега, стоя пред кабинета му и чакам да чуя своето име, за да вляза. Стоя и се чудя защо си губя времето. Най-вероятно липсата на сън и умората си оказват влияние. Както и миналото лято, ще ми каже “Трябва да си почиваш”. Как да си почивам, като трябва да се работи. То или едното, или другото. Не става номера със “златната среда”. Еххх, само си губя времето. Толкова много неща можех да свърша докато вися тук. И ето, вратата се отваря. Насреща ми лекарят - висок близо 2 метра, много едър, с грубо лице, дълбок белег на бузата завършващ в ъгъла на окото и татуировка от вътрешната страна на китката - някакъв странен знак, не го бях виждала до сега. На пръв поглед човек не може да повярва, че би могъл да е доктор. Бих го свързала с всичко друго, дори и с наемен убиец, но не и с човек грижещ се за живота на хората. Но… пък, какво от това. Всеки си има минало и всеки има право да се променя или да си остане същия. Все пак беше лекар и до колкото бях чувала, много добър в специалността си.

- Добър ден! - поздрави ме той.

- Добър ден! – отвърнах му.

- Заповядайте, седнете!

- Благодаря! – отговорих му и бързо допълних. - Може ли само да ви помоля по-набързо да ми кажете каквото има за казване, че нямам много време.

- Ами…- тук една доста дълга и мъчителна пауза направо се вряза в сърцето ми. Нещо май не е наред. Странно, този “великан” пред мен като че ли се чувстваше притеснен и леки капки пот избиха по челото му. Навън си беше топло, 38 градуса показваха термометрите преди около 2 часа. Но определено не беше от жегата. Или си въобразявам?!? Хей момиче, стига си мислила глупости, чуй човека какво ще ти каже! Престани с глупавите си предположения и страхове! Така си говоря като започна много де се плаша! И ето, той пак си отваря устните. Ще ми каже нещо. – Стефания…- обърна се към мен по малко име, хмм, къде му изчезна “Ви” – формата, все пак сме се виждали едва един път. Както и да е, не ми пречи.Той продължи - …човек, все си мисли, че се свиква с това, но уви, не е така.

- С кое?!?- питам го, съвсем нищо неразбираща вече.

- За жалост положението ти, не е никак леко… - ето пак започна да се поти и да чупи пръсти. Какво толкова пък ми има?!? Все ще се излекувам. Няма да се умира все пак!!! - … имаш рядка форма заболяване, което няма лечение. – ето тук зениците ми се разшириха, сърцето ми затуптя толкова силно, че имах чувството, че ще се изтръгне от тялото ми, крайниците ми се разтрепериха и се чувствах все едно бях в безтегловност. Устните му продължаваха да се движат, но не го чувах. Обясняваше ми какво точно представлява болестта, но нищо не разбирах, опитвах се да го слушам, но не можех, от време на време някоя друго дума достигаше до слуха ми. Не можех да повярвам. А денят ми започна както всеки друг ден, мислех си, че ми няма нищо, че най-вероятно си въобразявам. Все едно се намирам в сън. Само, че всичко си е реално.

Стоях на стола срещу него и започнах да си разсъждавам върху различни аспекти от живота… В подобна ситуация, никой нормален не би направил това, но аз винаги постъпвам по този начин, някак си бягам от случващото се, все едно не е истина и има някакъв шанс да го отмина. Само където няма!

- Стефания?!? – извика ми доста силно името.

- Да! Какво?!?

- Слушаш ли ме?!?

- Почти! … Мисля, че… най-важното го чух.

- Не съвсем!

- Не съвсем?!? Какво искате да ми кажете?!- вече съвсем нищо не разбирам. Този човек ме обърка тотално.

- Има и още нещо, което трябва да ти съобщя! – тук погледна в листите си пред него, разлисти първите три, после погледна съседната папка и се обърна към мен. – Трябва да ти съобщя, че… изследванията, които направихме за бременност…. Оказаха се положителни!!!

- Моля?!?!? – тук вече наистина не знаех какво се случва с мен.

След 10 минути излязох от кабинета му и по-късно се озовах у дома. Никакъв спомен нямам как съм се прибрала. Само думите на лекаря се повтаряха като развалена плоча в главата ми. Онези думи, които бях успяла да чуя. Държах един куп листи в ръцете си, които щяха да ми помогнат да придобия по-ясна представа за състоянието, в което се намирам, но точно в момента не изгарях от желание да ги чета. И сега?!? Ехх, този въпрос. Често си го задавам. Ами… какво пък. Така и така не ми остава много. При други обстоятелства, не бих и помислила за дете, със сигурност щях да направя аборт. Едно дете означаваше, да си съсипя живота. Нямаше да мога да работя, да уча. Сама да го издържам би било невъзможно… Но сега… нещата са по-други. Ще го родя. Но няма да остана тук. Ще замина. Не искам той да ме вижда. Не искам да разбира, че ще има дете. Така и така няма да го иска. Нищо няма да му кажа. Нито за болестта си, нито за детето ни. Още един месец и тръгвам. Няма как да забележи. Ами родителите ми?!? Редно е да знаят. Но пък, защо да ги натъжавам излишно. Само ще ги карам да страдат с мисълта, че всеки следващ ден може да бъде последен. По-добре да замълча. По-добре никой да не научава. А детето ще позволя да го осиновят Петър и Катя. Те от много години се опитват да имат дете. Ако желаят… защо не. Така ще знам, че ще бъде обичано и няма да бъде лишено от нищо. Ще си има всичко – голяма къща, много играчки, няма да му липсва нищо. Неща, които така и така не бих могла да му осигуря. Пффф, как се развива животът… или… как приключва… Странно е усещането да знам, че скоро време няма да присъствам в живота на близките си. Дано успея да родя това малко човече, което живее в мен.

На гарата съм, в автобуса. Стоя и махам на близките си, може би за последно. Дали пък да не им кажа?!? Колко ми е трудно да замина!!! Не искам да тръгвам!!! Но… не… по-добре е така.

……. Странно… въпреки всичко съм щастлива. Това малко същество, което расте с всеки изминал ден в утробата ми, ме прави безумно щастлива. Ще даря живот. Аз ще си замина, но то ще дойде на бял свят. Още малко остана.

И ето ме сега, два дни по-късно. Момиченце! Имам си малко момиченце. Ах какви пръстчета има! Усмихва ми се! Не искам да си тръгвам от този свят!!! Не искам. До онзи ден не ми пукаше. Не намирах смисъл да живея. Знам, че ще ми бъде трудно да работя, да уча и едновременно с това да гледам дъщеричката си. Но ще го измисля някак си. Винаги съм се справяла сама с всичко. И с това ще се справя. Не искам да си тръгвам!!! Искам да остана при нея, да я гледам как расте. Искам да видя първите й зъбки, да чуя първите й думи, да съм с нея, когато проходи, първия учебен ден, първата любов…. Всичко това! Искам да бъда до нея!!!

Сънувам ли?!? Това всичко сън ли е било?!? Какво става?!? Не искам да се будя!!! Искам си детенцето!!! Не ми го взимайте! …….

До нея съм, но тя не ме вижда! Аххх, с всеки изминал ден става все по-хубава и по-хубава! Ех, да можех да бъда истински до нея!!! Сега се замислям, че всичко глупости, които съм правила с цел да успея в живота са били безсмислени. Нито многото пари, нито многото връзки, нито много умения могат да ми дадат онова усещане, когато за първи път поех в прегръдките си малкото си момиченце. Тя определено бе смисълът на живота ми. За нея си струваше да живея! И да умра! Какво ли не иска да постигне човек приживе?! И винаги оставя децата накрая! А всъщност… те осмислят цялото ни същество!

За нищо не съжалявам! Само се чудя, дали не трябваше да кажа на баща й?!?

Някаква странна вълна ме обля и написах това. Май трябва да престана с това 24 часово будуване, че не ми се отразява на мислите добре!

П.П. Всичко е изцяло плод на въображението ми. Няма нищо общо с реалността!!! И Слава Богу! :rolleyes:




2 Коментара



Мда, има такива дни, в които се събуждаме и си мислим, че пак ще е един обикновен ден, а той вземе, че се окаже един от най-важните в живота ни..Хареса ми този смиъл на живота, а то и по принцип това си е така. Да създадеш ти живот...Някой ден и на нас ще се случи, нали? ;)адявам се поне

P.S. И се радвам, че това е само плод на въображението ти :)

Сподели този коментар


Линк към коментара

Нещо се бях замислила и... зачудих се просто. Колко често ни се случва да кажем, че не искаме да живеем, че животът ни няма смисъл и как не се решаваме на много неща, заради глупавите си наслоени разбирания, които дори не са наши. А обществото ни ги е наложило с времето. И... замислих се... колко много може да изживее човек и как е способен на всичко в една подобна ситуация, но уви твърде късно е. Както се казва "Осъзнаваме какво имаме, едва, когато го загубим" или видим опасност за загуба.

Мисля си, хубаво е човек да рискува и да не ги мисли толкова много нещата. И аз трябва да си взема поука от тези свои думи! :wub:

П.П. И аз се надявам! :lol:

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход