• публикации
    26
  • коментари
    23
  • прегледи
    11877

The time to come

raurava

122 прегледа

„Това може би не съм аз и не е моя живот. Сигурна съм че ще се събудя и нещата ще са различни. Няма да съм вчерашната бременна котка с патриархални корени, които се борят и свистят – Ще се омъжиш,...ще се омъжиш. Ще съм онази същата дивачка, която не страда от излишни скрупули, и безсмислени компромиси. Само да заспя... .”

Събуди се в ноемврийски дъжд. Ранно утро. Сватбен ден. Нейните неанализирани окови. Последица от еднократна нощ. Нищо не е случайно. Неслучайност, която я напи почти до смърт в една красива септемврийска вечер и на сутринта с ужас се събуди до някакъв тип, който въпреки, че бе нещо много култивирано дори за нейните представи, я принуди да се изниже мълчаливо и да го забрави.

Но не. Грешеше. След седмица стоеше пред витрината на бара в който работеше, поглъщаше я с очи, без никакви движения. Не влезе, не й помаха, просто си стоеше там. Както се бе появил, така и изчезна. Следващия ден отново, тихо с вперен поглед стоеше там и лазеше по тялото й. Мина седмица, месец – почти свикна с него, едно малко или много гъделичкащо присъствие. Редовно. Ежедневно, ежеседмично, насади се в мислите й, влезе и в мечтите й.

Започна да го търси зад витрината. Чакаше го. Мълчаливо, като неговото поведение. Съдба.

Разбра, веднага след като повърна сутрешното си кафе. В началото на мисълта й сняг, денят бе зима – и слънчевата утрин бе студена, като стъкленото й сърце. Но след шока пак бе октомври и стана толкова спокойна – като окъпана с дъжда от момини сълзи.

Чакаше го на прозореца, закъсняваше, чувстваше го някак близък, не дойде. Витрината останала сираче лишена от силуета му, ден, два, седмица. Сряда. Направо влезе, седна до нея, взираше я с тъмен поглед, пълен с мълчание. Минута, две и .....

- Знаеш ли, че има една тихоокеанска мида, която е най – невероятното нещо виждано някога в света. Защото кара човека, който я притежава да осъзнае важността и красотата, да види ясно целта на живота си. За мен ти си тази мида.

Изненада. Незнаеше какво да прави, да се смее или да плаче, какво си мислеше това недорасло момче. Ужас, очите му говореха – ти носиш моето дете.

- Страхуваш се нали, страхуваш се от миналото си – за бъдещето също. Кажи ми само – да. И ти обещавам, че никога неще си позволя отново да вляза в мислите ти.

....................

Така, днес беше неин сватбен ден, да избяга, да се скрие, да се слее ли с росата, да изплаче неразумието и неяснотата.

Нещо се променяше в живота й а тя стоеше настрани като очевидец, наблюдавайки събитията, без да участва в тях. Направи крачка, две и стана лесно – това бе нещо единично и никога не би се повторило отново.

Половин бутилка водка ще измие неочакваното от което се боеше. Какъв е начина, чрез който можеш да приемеш, неприемливото – когато гледаш на нещата през стъкленото шише на празната бутилка, някак доста лесно се оказва всичко – вече беше себе си.

Той дойде с няколко приятеля – изглеждаше красив – но адско раздразнение се надигна в гърлото й, ще го повърне – както всяко сутрешно кафе.

Май реши да спре до тук. Ще му каже: отказвам се. Не помниш ли – забърсах те в случаен бар. Ще го разочарова, но поне ще взема само тя решения или......спомни си за мидата и прозря единствения изход от това - и той бе... ще разочарова себе си.

Усмихна се и тръгна към бъдещето си...неясно, но решено вече от съдбата.




2 Коментара



Харесвам всичките ти неща...

Пишеш толкова хубаво...

Сподели този коментар


Линк към коментара

Благодаря,

....винаги съм нейде другаде в мислите си, и....почти ме няма, като дух - само съм материя.

Поздрав!!!

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход