Кога “Одата на радостта” ще отекне и в нашите души

angeligdb

67 прегледа

Ние, българите, вече повече от 17 години живеем в една необичайна и твърде трудна ситуация. Пропадат едни ценности, с които бяхме привикнали или поне се бяхме примирили. И се раждат нови, или по-скоро… позабравени “норми на живот”, към които народът ни е отвикнал. А повечето от нас изобщо и не знаят.

Възраждането на традиционните и общочовешки ценности, което свързваме с “прехода към демокрация и свобода”, всъщност съвсем не е раждане на нещо изцяло ново и непознато. Било е време, в което България е била неразделна част от европейския свят. Но след това насилствено е била откъсната от него и е дошъл комунизмът. Изстрадахме комунизма, но се държахме доста малодушно тогава. Бездушно мълчахме и не се бунтувахме. Трябва да имаме достойнството да го признаем.

В тази коренна трансформация на съзнанията, която преживяваме толкова години, е обичайно човешките същества неимоверно да страдат. Да са объркани, да не съзнават свои коренни човешки интереси, да не виждат перспектива или направо да са отчаяни. И причина за това съвсем не е… демокрацията, както искат да ни убедят нейните врагове. Имам предвид пишман-патриотите от “Атака”, пък и комунистите. Аз не вярвам в тяхната “европеизация”. Вижда ми се “идейно невъзможна” за тях. Затова и не вярвам в “европоцентризма” и на Първанов. Но това е друга тема.

Много хора в тази ситуация на пълен крах на едни ценности и мъчителното раждане на нови си представят че едва ли не настъпва… “краят на света”. Много често всяко начало изглежда така за ония, които се плашат от всичко ново или са прекалено инертни. Или пък – и това е възможно – са си чисто и просто… мошеници. Затова кресльовците от “Атака”, подклаждащи антиевропейски настроения, не го правят от искрена загриженост. Нима не усещате фалша в техните думи? Лъжат ни най-нагло тъкмо и единствено защото зад тях стоят сили, за които е неизгодно в България животът да тръгне според европейските правила и норми, изискващи ред, спокойствие, уважение на личността и различията, законност.

А всъщност за тези години у нас мъчително се ражда именно естественото, “нормалното”, достойното човешко съществуване, от което бяхме лишени и отвикнали. И затова сега така мнозина направо ги е страх от него. Със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно. Затова не липсват и такива, които изцяло ненавиждат “промяната”. Те са люти нейни врагове, и то по простата причина, че един нормален свят им е просто лично неизгоден. Такива, струва ми се, са водачите на “Атака”. Такива хора са носители на типичната психология на аутсайдера, не постигнал нищо особено в живота. Те затова въстават сега срещу неизбежната си участ в един свят, в който единствено талантът и трудът ще бъдат оценени. А не низостта, мързела, завистта и злобата.

Какво по-точно всъщност става? Защо реагираме така различно и много често съвсем неадекватно на все пак бързо променящата се жизнена ситуация, в която щем не щем пребиваваме?

Съществуват направо злотворни догми и “ценности”, които са се разположили в душите ни, и които продължават да излъчват само отрова. Ето например желанието ни да бъдем… “равни във всички отношения”, което комунизмът ни бил някога… гарантирал. А пък “капитализмът”, към който сега сме се били връщали, ни го бил отнел даже като една “светла надежда”. При комунизма “нямало” (нямаше ли?) бедни и богати, а пък сега отново имало. Това било жестоко и непоносимо даже за “гледане”. “Откъде накъде оня там ще има повече от мене? Защо той да е по-горе, след като и той е човек като мен и също като мен има само… един стомах? Защо моя стомах да е… празен, а неговият… препълнен!” – крещят “атакуващите”, а пък малоумните и наивните кимат с глава. И, упоени като от наркотик от приказките на Сидеров, думат: “Право е, така е, вярно е, какво беше, а какво стана!?”.

Тази “атакистка” идеология, която подстрекава подобна психология и която насърчава низините за “исторически реванш”, трябва да бъде развенчана. Трябва да бъде показана нейната несъстоятелност. Иначе да не чакаме добро ако приливът на “Атака”, подкрепян от тлеещите все още комунистически страсти в БСП, ни залее.

На пръв поглед в тези човешки страсти има “логика”, но въпреки това всичко е именно наопаки. Възниква въпросът: защо?

Това, че някой някъде е богат, не е лошо само по себе си. Та нима има някой, който иска да бъде беден?! Ето, дори и самият Волен, се уреди човекът най-после.

Това, че някой е по-богат “от мен”, също не е, обективно погледнато, крайно лошо, напротив. Защото той е “по-богат”, но и аз, ако не съм се изоставил или не лентяйствам, може да не съм непременно “беден”. Напротив, може да успея, може дори да съм богат. Е, и да не е чак толкова “като него”, но моят успех си е само мой и е в моите собствени ръце. Нормално е да си кажеш: “Е, голяма работа, той бил там… милионер! Нека да си бъде, със здраве да си харчи парите! А пък аз дори и не му завиждам, защото… голямо богатство са и… големи грижи, големи отговорности. А пък аз поне чак не се напрягам толкоз!”. Какво излиза тогава?

Ами нещо съвсем простичко: ние не можем да бъдем равни. Напротив, много е лошо да сме равни. Защото в една такава ситуация… способните ще бъдат подценени, а пък… калпавите – облагодетелствани. Което хич не е справедливо, нали? Е, стига да не си от мързеливите, иначе тогава ти е доста изгодно прословутото “равенство”. Но ако сме равни и “обществото като цяло” ще губи. Ще разхищава толкова много жизнени сили и енергия, за да подхранва паразитите и да крепи хитреците, които искат да бъдат носени.

Оказва се, че нормалното е именно обратното на онова, на което комунизмът така усърдно ни учеше и което сега популистите от “Атака” дословно повтарят. А именно “че когато нямало да има бедни и богати”, то едва тогава щяло да настъпи… “всеобщото щастие”. Глупости, тогава именно настъпва най-непоносимата трагедия на съществуването, която историята познава. Тогава настъпва всеобщата мизерия. Собствената ни история показа и доказа това.

Винаги са неравни хората особено що се отнася до талантите и постиженията. Единственото равенство, което е допустимо, е равенството пред закона, равенството в правата, никое друго. Това особено добре го разбират развитите европейския народи, към които след няколко месеца се приобщаваме. Грозно е да се иска да бъдем равни, защото това означава да погубваме талантите, да облагодетелстваме мързеливите, да погубваме импулсите за развитие, без които животът ще стане именно трагедия. Нали си спомняте тъпата и гадна “апатия”, която ни беше обзела всички към края на комунизма, на чиито “прелести” тогава всички се бяхме преситили и дори изпитвахме погнуса. А пък сега мнозина си спомнят за тях с някаква животинска носталгия?! И неистово крещят: “Атака, победа! Атака, победа!”

И какво се оказа?

Ами нещо също така съвсем просто и разбираемо: като видиш човек, който явно те превъзхожда, понеже именно постиженията му (а не голите му претенции!) говорят това, то това трябва да те изпълва с… възхищение, с радост, а не със злоба и завист. Защо така ли?

Ами защото този човек е показал със своя пример, че и ти самият можеш много да постигнеш, стига да не стоиш бездеен. Можеш да печелиш, стига да не скръстиш ръце, стига да не започнеш само да мърмориш недоволно и завистливо “против богатите”. Примерът на заможния човек ти показва, че и за теб успехът не само е… вероятен, ами и е сигурен, стига да направиш изискващото се от теб. Стига да не изневериш на себе си, стига да покажеш своята енергия и инициатива. Да изявиш истинските достойнства на своята личност – а не само гадните си пороци. Стремежът към “пълно равенство” така деморализира индивидите, че всички скръстват ръце и започват да чакат държавата да ги “оправя”. Да чакаш Сидеров със… “силната си ръка” да те оправи е все едно да чакаш от умрял писмо.

Ето че факта, че “има бедни и богати”, непосредствено се превърна в своята противоположност. Напротив, много е добре, че има “бедни и богати”! Като има, само така “бедните” ще възжелаят да успеят. А пък “богатите”, работейки неуморно за своя успех и за личностната си изява на каквото и да е поприще, по косвен начин облагодетелстват даже ония, които… “нямат нищо”. Все пак по-добре се живее в държави, в които има богати, но пък и има доста заможна “средна класа”. В тях дори и просяците живеят по-добре… “от всички нас” – чакащите държавата да ни “оправи”.

Това е ясно, но ето какво става у нас? Роптаят хората срещу демокрацията, която ги била подминала със своето благоденствие. “Ах колко е непоносимо това че има бедни и богати!”, мърморят “живите дяволи” от Атака, които сами, впрочем, предпочитат нищо да не правят. Те се представят като “общественици”, забелязали ли сте че така се величаят коментаторите от СКАТ? Да, такива са, защото искат “обществото”, т.е. другите, да ги носи на гърба си. А в това време наивниците, които никога не са били малко у нас, съчувствено и одобрително клатят глава. Не съзнавайки, че те именно са ги носили и продължават да ги носят на гърба си! Каква е тази извратеност? И нима страстите, подклаждани от този “атакистки” популизъм, са нещо… “естествено” и “нормално”?!

Да обобщя.

Ясно ли е сега откъде идат бедите ни?

От нашите души. От повредените мозъци на ония, които предпочитат да не си дават труда да мислят. Или пък си дават труда само да ни лъжат и подвеждат. От малодушието на ония, които им вярват. Ето откъде.

И какво исках да внуша с тези свои разсъждения? Все пак, надявам се, никой не си мисли, че с тях “увъртам” и искам “да подведа” читателя, да го превърна в нечия “жертва”, може би на… “класовия ни враг”?! Както първият срещнат “атакуващ” би ми казал ако прочете моите думи.

Ами нещо съвсем просто искам да внуша.

Нека да внесем ред и чистота в душите си.

Нека да прочистим съзнанията си.

Нека да изхвърлим… “отпадъците” и “боклуците” от тях.

Време е за… “пролетно почистване”, то е твърде навременно. Пролетта на възродения български дух ще дойде на 1 януари 2007.

Нека да изхвърлим без съжаления ония отрови, които зимата на… комунизма с целия си ужасен студ и глад успя да насади в душите ни. В душите ни, иначе така жадни за пълноценен човешки живот. За достоен живот, подобаващ за нас – ние не сме друго, а именно човеци и личности!

Не трябва да искаме повече да сме “маса” и “тълпа”, вечно недоволна и жадна за чуждите богатства. Както го правят сега “атакистите”, а преди – комунистите. Те, впрочем, са все едни и същи хора.

Ако не го направим това, то тия отрови вътре в нас ще продължават да тровят съществуването ни. Иначе злото и злобата никога няма да пресекнат.

А именно свободата е ключът към достойнството, успеха и богатството. От нея зависи нашата човечност. Човечността е противоотровата на заразите, които комунизмът заложи в немощните ни, така жадни за великолепието на пролетта души.

А пролетта за нас, човеците, не е нищо друго, освен възраждащ се живот.

Нека тогава да приветстваме идването на нашата българска пролет! Тя тази година идва на първия януари. Тогава влизаме в Европейския съюз. Това наистина ще бъде наш голям празник и постижение на нацията ни. Което обаче особено задължава.

Трябва да достойно да влезем в Европа, а не показвайки малодушие. Не трябва да бъдем слаби. Не трябва да бъдем страхливи. Трябва да вдигнем гордо главата си.

Но за да стане това трябва да освободим духа в себе си. Българският дух, така коварно унизен в годините на комунизма. А не да го потискаме, както правихме това толкова десетки години.

Нека и за нас да зазвучи “Одата на радостта”.

Защото мъчително изстрадахме, но заслужихме този празник: приобщаването ни към семейството на европейските достойни народи.

14 ноември 2006 г.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход