Европейските ценности и нашето лутане към Европа

angeligdb

103 прегледа

Много хора остроумно забелязват: “Та ние сме в Европа, защото тогава да трябва да се променяме – за да “влезем” в… Европа?!”. Но това, впрочем, е доста кухо остроумие.

“Европата”, към която се стремим, не е “географско понятие”, тя е най-вече културна общност, обединена от общи ценности. От своя страна европейските ценности в най-дълбокото си естество са довели до възникването на съответния тип съзнание (начин на мислене), който се е формирал в продължение на векове, бидейки израз на определен избор на съществуване, на една категорично изразена жизнена философия. Особеностите на нашата национална съдба от поне 600-700 години насам в някакъв смисъл са ни откъснали от “европейския жизнен свят”, което лежи в основата на българската самобитност. Трябва да признаем, че сме съществували “на границата” между Запада и Изтока, там, където Европа свършва и където започва… Ориента (според Чърчил, както е известно, Европа свършва там, откъдето започва да се пие… боза!). В най-дълбоките си корени обаче – като част от европейската християнска цивилизация – ние сме “едно цяло” със Западна Европа, но същото не може да се каже за “разклоненията” и “клоните”, за нашето специфично българско възприятие и “преформиране” на общоевропейската парадигма – и като начин на живот, и като мислене. Приобщаването ни към европейската общност на свободни народи изисква поне да се ориентираме най-точно относно “нашите особености”, което е предпоставка за успешното ни интегриране в нея. И тъй като едва ли ще можем да “приучим” Европа към нашия манталитет, то вероятно ще ни се наложи с ясното съзнание за това какво представляваме да се откажем от някои свои “черти”, от които, впрочем, не сме видели нищо добро както в своята история, така и – особено – в последните 50-60 години.

Ще започна – за икономия на място – с просто изброяване на ония ценности, които Западът не само откри, но и най-ефективно приложи в своя начин на живот. Западът възприе идеята за свобода на гръко-християнската култура, но я приложи по свой оригинален начин (за разлика от това как тя беше осъзната на Изток, особено в Русия). За “народите оттатък Виена” свободата беше оценена като изключително индивидуална “привилегия”, т.е. там свободата се разбира като свобода на индивида, на отделното човешко същество, което самостоятелно “прави” своя живот, поемайки всички рискове и отговорности за бъдещето си. Оттук се роди и набра сила една мощна култура на индивидуалността със съответното самосъзнание за личностност, за личността като “самоцел” (“в никакъв случай като средство за постигане на цели”, Кант), което даде отражение върху всички страни на живота както на индивидите, така и на обществата (народите). Накратко казано, на Запад тъкмо личността е висша ценност (при това безусловно, не само “формално” и “на думи”!), от което следва нейната суверенност с всички ония права на човека, пораждащи човешкото достойнство. Това “съзнание-битие” на западния човек (който не само мисли по указания начин, но и живее според неговите ценности) се е формирало и развивало не по-малко от поне 1000 години (“Средновековие”, “Ренесанс”, “Ново време”, “епоха на буржоазните революции”, ХІХ и ХХ век), докато в тези решаващи периоди ние сме вървели по други пътища, което е довело до по-различно самосъзнание. Струва ми се, че на основата на казаното вече може да се пристъпи към една съпоставка.

За разлика от западноевропееца ние не сме привикнали да ценим както свободата, така и личността; общо взето ние не обичаме да се затрудняваме с търсенето на действителните основания на човешкото достойнство. Оттук следва нещо крайно важно: свикнали сме да търпим униженията от всякакво естество, включително и ония, които си предизвикваме сами, самоунизявайки се, а също взаимноунизявайки се. От привикналия на унижения, от забравилия що е достойнство не може да се очаква така да подреди живота си, че в него на най-високо място да стои ценността на свободната индивидуалност с всичко нова, което е неделимо от нея. Щом (или ако) това е така, то тогава нашето съзнание и самосъзнание е твърде изкривено и дори “превратно”, например вместо да признаем, че различията между индивидите са неизбежни и необходими, на нас ни се струва, че е добре те да бъдат потискани, а не насърчавани. Ние се “дразним” от това, че някой очебийно ни превъзхожда, натрупваме злоба за това, опитваме се да му пречим, докато естественото и човешкото е просто да му се радваме (включително и затова, че ако сме заобиколени от способни хора, то по обиколни пътища и ние самите ще сме облагодетелствани от това!). Например някои хора не могат да спят спокойно през тези години заради това, че някои станали… богати. Не се разбира, че ако в едно общество все повече стават богатите (във всеки един смисъл, най-вече богатите със способности!), ако едно общество скъсва все по-решително с бедността, ако в него отчетливо се съзнава, че да си беден не е кой знае какво достойнство, то и за “нямащите”(макар че всеки все пак нещо има, поне има себе си, което съвсем не е малко!) ще е по-добре: защото какво ще спечелим ако всички сме равни в бедността си, в недостойнството си. Въпреки казаното мнозинството от нас продължава да смята, че естественото неравенство е “аномалия” и дори “бич Божи”, който плющи през последните години връз главите ни, а миналото на този фон ни изглежда така “хармонично”, лишено от подобни противоречия. Не можем да разберем, че животът не търпи скуката на еднаквостта, че той обича многообразието и раз-личността. Мислейки по този начин, ние допускаме коварна подмяна на значими за човешкото съществуване ценности, в главите ни настъпва хаос, объркани сме, не знаем на какво вече да вярваме, отчаянието се засилва, а страданията ни стават неизброими. И всичкото е заради това, че не съзнаваме действителния и коренния си интерес, че се будалкаме (себе си и един друг) с мними и фалшиви интереси, че, накрая, сме се откъснали от “стихията на живота”, поради което той ни плаши, вместо да ни изпълва със съзнанието за безбрежни хоризонти, с усещането за надежда и все по-засилващ се оптимизъм. Оказва се, че светът може да живее според вековните ценности на свободата, индивидуалната отговорност за живота си, достойнството и пр., а че тези ценности “не важат” само за нас и за… кубинците и севернокорейците.

Мисля че се разбра какво имам предвид: у нас никой не уважава личността и раз-личността, индивидуалния избор, оригиналността, новаторството, предприемчивостта и пр., у нас мнозинството обича да се меси, да пречи, “да дава акъл”, да завижда, да страда от мъка, че някой напредва (“Аз не искам на мен да е добре, аз искам на Вуте да е зле!”, така ли беше?!), у нас никой не се радва, че някой е показал превъзходство над другите и пр. Докато в “ония страни” всеки е оставен на себе си, ако не го насърчават, то поне не му пречат, ако някой направи нещо особено, всеки си има “едно наум”, че той може и да е прав, че може и да успее, затова такъв човек може да си намери предани сътрудници. Дори и “конкуренцията” ще се позамисли, когато разбере, че някой прави нещо “необичайно” и ще вземе мерки или да го привлече към себе си, или по друг начин да го използва, или, накрая, да предприеме нещо, с което да го изпревари. Накратко казано, там мислят по коренно различен начин в сравнение с нас, поради което там импулсите за развитие (както индивидуално, така и обществено) винаги са налице. Докато у нас такива (особено след годините на комунизма, в които “понаучихме” още повече “мурафети” да си пречим и взаимно да се унижаваме!), направо казано, липсват, поради което ще продължим да пребиваваме в състоянието, което сме. Ето тук е промяната, която ни е жизнено необходима: да променим мисленето и съзнанието си, да започнем и да живеем по друг начин, да привикнем да уважаваме различията помежду си, да станем по-инициативни и по-решителни във вървенето си към свободата и т.н., и т.н.

Ето че има от какво да сме недоволни, но недоволството си трябва да насочим във вярната посока: причината не е само в “обстоятелствата” за да живеем зле, тя не е и във “ония там”, “надменните европейци”, които на някои вече се виждат като наши “врагове”. Тя е най-вече в нашето мислене, в нашето съзнание, в нас самите. Ако станем малко поне по-недоволни от себе си, то нещата ще потръгнат. Но ако продължаваме да си мислим, че други са ни виновните (а ние самите сме… “цвете за мирисане”!), то поправянето няма да дойде. Иска се да се позамислим, да се вгледаме в живота си, и да открием и своя дял в това, че той е “не какъвто искаме”. Не е трудно, нали? Или е… лесно да се каже, но трудно е да се направи!?

Докато човек не опита, не знае и не бива да си мисли, че знае; щом опита, нещата започват да изглеждат иначе.

Ето и това е една “западна мъдрост”. Време е да се поучим в нещо от тях. Нашият прословут инат до добро не води…

3 април 2000 г.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход