Азбучните истини на антикомунизма

angeligdb

100 прегледа

Двадесетият век показа колосални по размер и по бруталност прояви на безчовечност. Ако не разберем как беше възможно това, то какъв ли ще е двадесет и първия? И най-вече: дали не трябва да се загрижим за това какво зависи от нас – за да не роди и той злото, чиито корени са подхранвани от ненавистта на ХХ-я век?

Ако разберем страшното лице на столетието, определяно от ирационалните маси, ако вникнем в същината на колективизма с неговите чудовищни последствия, то това ще ни приближи до осъзнаването на автентичните основи на съществуването, което е близко до човека. А това е първата стъпка, която е решаваща за приближаването ни до величествения универсум на свободата с всичките му предимства, със заложеното в него, от което е крайно време да се възползваме. Оздравяването на едно общество, пострадало от проказата на комунизма, започва с връщането на отделния индивид към живота и безценната за човека свобода, която единствена ни дава възможността да бъдем себе си по достоен за човека начин. Нима това не е първото, с което трябва да се заемем – като индивиди и като нация?

Казаното е особено важно за обществата като нашето, които са преживели страшния комунистически произвол спрямо човека, неговото достойнство, права и свобода – и в резултат на това все още продължават да страдат. Комунизмът постави всяко нещо не на неговото място, изврати и изкористи всеки човешки интерес и порив, опита се да изтръгне свободата от човешките сърца. Обществата, излизащи от варварското време на комунизма, са болни общества, неговия вирус все още продължава да обезсилва обществения организъм. Оздравяването на всяка една нация, чиито сили бяха доведени до изчерпване, е насъщна задача по пътя към едно по-добро бъдеще. Разсейването на мъглата, скриваща толкова много изопачавания и цялата тази бъркотия, в която благодарение на комунизма все още живеем, неимоверно ще облекчи движението ни към едно здраво и човечно общество. А разпространението на ясно съзнание за ставащото сред човешките същества и овладяването им от ценностите на свободата ще направи невъзможно разпиляването на човешка енергия в ненужни посоки – както това ставаше досега толкова пъти.

Трябва най-безпощадно да открием и изобличим корените на комунизма – ако искаме и обезсилим неговата зараза. Нужна ни е противоотрова за този вирус, който има много разновидности; в противен случай здравото общество за нас ще си остане само фикция. Ето защо антикомунизмът е една стратегия на оцеляването на ония общества, които така жестоко пострадаха от проказата на комунизма. И затова е належаща потребността да си дадем сметка за ония прости истини, от които нямаме право да отстъпваме.

Здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било “неизгодно” прокарването без уговорки на този принцип – но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за раждането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом. Докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила – защото те губят и онова, което иначе са могли да имат. Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че всички са “равни” единствено в нищетата си, в онеправдаността си, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са “по-равни” от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр. Реки и морета от кръв бяха пролети заради чудовищната идея за “равенството” на комунизма – има ли още хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?! Изглежда има такива хора, щом отвсякъде чуваме, че “комунизъм всъщност не е имало”, че той просто бил един “светъл” и дори, представете си, “християнски идеал”, а това, което сме имали, нямало “нищо общо” с него. По-надолу ще бъде показано, че това не е така, че същността (идеята) на комунизма точно съответства на неговите прояви в реалната история.

Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които толкова години бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че “индивидът е нищо, а обществото е всичко”? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на… “резервите” си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им? Така например някои като че ли си “присвояват” свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се “разминават” с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя дава на човека. Трети пък прекалено много се страхуват от трудностите, свързани със свободата – и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и “губители” на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това).

Разпространението на съзнанието, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончателно преодоляване на варварството, свързано с неразбирането на свободата. То поставя началото на една цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек. Престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу личността и посегателство върху нейното битие. Затова комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А комунизмът започна своята вакханалия на произвола тъкмо със заличаване на границата между “свое” и “чуждо”. Той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за “съвършеното щастие” и “всеобщото равенство”. Този ламтеж издаваше неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и “общото”. Именно това абстрактно “общо”, в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр.

Свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото – тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на човешкото битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот. Обществата, които са преживели комунистическата агресия спрямо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума.

Справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки “длъжното”, всекиму неговото, не… “на всички еднакво”, “едно и също”, “поравно”. От това неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна “справедливост”, приложима за всички индивиди, а още повече пък за “всички случаи”, всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да се “възнаградят” със създадени от други хора блага. Справедливостта следователно е нещо “крехко” и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права, а неин корен е автентично разбраната свобода. Именно затова “равенството на неравните” (Хегел) е най-крещяща несправедливост, която взривява всяко общество. Подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите “справедливост” низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр.), увлякла е неориентираните и слабите, станала е тяхно “верую” и ги е повела към “сияйното бъдеще на комунизма”. Искащите “пълно равенство” с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат да бъдат “маса”, “пролетариат”, гладни “санкюлоти”, при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е “тяхно”. В наше време комунистите успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната “приватизация” да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства, продължили половин век.

Там, където конкуренцията се заменя от една абстрактна “солидарност” без ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде подозирана измамата, дори долнопробното мошеничество: някой е заинтересован да бъде “носен” от другите, апелирайки към “солидарността” или пък към “братството между хората”, както правеха тъкмо комунистите. Здравото индивидуално съществуване обаче се основава на коректното съперничество и на конкуренцията. Човешките същества се стремят към надмощие – и това трябва да бъде приветствано: съперничеството поражда импулси за развитие както на индивидите, така и на общността като цяло. В конкуренцията надделяват инициативните, предприемчивите, обичащите риска, откритите към многоликите перспективи на бъдещето, изцяло преданите на свободата. В добре разбраната свобода никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди всичко друго на себе си, на собствените си сили.

Животът не се поддава на разсъдъчно “регулиране” и “насочване”, на един външен “свръхрационален” контрол. Животът е естествена и спонтанна активност и саморегулация, която превъзхожда всяка друга регулация: естественото трябва да бъде оставено да се развива по естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. В този смисъл “давайки” свобода на индивидите в пределите на тяхното жизнено пространство (собствеността), ние ги “правим” адекватни спрямо техния живот, в резултат на което и жизнеността на цялото (”системата”) се запазва и възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се “дава”, а трябва да бъде “присвоена” от индивида!) Затова допускането на елементи, които по естеството си са несъвместими със спонтанността, с автентичността на социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в крайна сметка води до разрушаването й. Такива безжизнени елементи са, например, “планирането” на живота в обществото, съсредоточаването на ресурсите в ръцете на един изцяло “предвидлив център” или “свръхмозък” (централизация и национализация), държавното регулиране на икономиката до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на индивидите, “предпазването” на индивидите от “изкушенията на свободата”, “общото дело”, заместващо индивидуалното, колективното “правене” на някакво абстрактно “всеобщо щастие” и пр. Всички тези “изкуствености” и “фалшивости” на разсъдъчното комунистическо безсмислие убиват безвъзвратно живота в социалния организъм, довеждат го до пълно изтощение. Оставен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството на самия живот и принадлежащата му свобода. Обществото на такива индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продуктивно. В него именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и изпитания, то не познава застоя и инертността, в него всичко е живот. В този смисъл адекватни на социалния живот са само “механизмите” (правилата), сътворени от самия живот, от живата история, от традицията. Такива са механизмите и правилата на различието между индивидите и собствеността, на свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране, институциите на демокрацията, т.е. “балансите” и “противотежестите” както на анархията, така и на тоталния държавен контрол, лишаващ индивидите от инициатива и опропастяващ жизнеността на човешката общност. Обществото не търпи външно наложения му абстрактен “ред” на един “всичко планиращ център”, който не може да предвиди и подреди целите, а също и крайните резултати. Докато свободната инициатива на милиони индивиди чрез колосалното “преплитане” на целите спонтанно ражда превъзходен и разширяващ се ред (Хайек), който нищо друго не може да замени.

Трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни тече твърде болезнено (България), се свежда до това много хора да станат собственици и така да поемат съдбата си в собствените ръце: защото “свободата без собственост” не може да се нарече свобода, тя си остава само жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си свободен, реализираща се само благодарение на собствеността. Ненавиждащите свободата затова толкова силно мразят частната собственост (комунистът обаче обича да граби чуждото!). Това се дължи на усета им, че само собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която така са се пристрастили. Ето защо обществата, в които ненавиждащите свободата са мнозинство, да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. А какво ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят огромна заграбена собственост: тук комунистите станаха… капиталисти?!!

Богати са обществата, които не се страхуват от “коварствата на свободата” – от изпитанията, свързани с нея, от “проблемите”, които тя създава, от безпокойствата, предизвикателствата, рисковете, от видимата “хаотичност”, които я съпровождат. Бедни и безжизнени са обществата, заложили на схематизиращия разсъдък с неговия външен и стерилен ред, който нищо значимо не може да роди. Такива общества страдат именно защото се страхуват от свободата, защото не изпитват доверие към индивида, към раз-личността, която е нашето истинско богатство. Абстрактното “общо”, на което те се основават (”народното единство”, “монолитната общност”, “несъкрушимостта на въвеждащата ред партия” и пр.) ги влече към гибел, към неотвратимо унищожение заради пресекването на извиращата от индивидуалностите жизненост: комунизмът беше сполетян от една такава заслужена все пак участ. Но обществата, заложили на разнообразието, пораждано от свободата и от творящата чудеса раз-личност на дръзновените индивиди, постигат всеобщ успех и просперитет – защото са подхранвани от могъщи корени в дълбините на човешкото.

Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в способността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое не е, не стеснява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от предимствата на свободния живот. В другия случай, а именно “забранено е всичко, което изрично не е разрешено от закона”, от свободата не остава и помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква самостоятелност. “Ще правите само онова, което законът (”уставът”) е благоволил да ви “отпусне”, всичко останало е забранено!” – това е висшият императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това, което комунизмът създаде и разви до абсурд. Подобен подход към “свободата” съдържаше в най-чист вид “законността” по времето на комунизма: законът само на думи провъзгласяваше всички “свободи”, гарантирани обаче само на хартия, а щом фактически “разрешеното” е нищо и нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секретари се даваше правото да определят какво може и какво не може. Така се стигна до абсурда, че в действителност всичко се оказа забранено. Такава система не на правото, а на неправото, служещо не на свободата и нейната реализация, а на произвола по отношение живота на индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята.

Това, че има закони не е достатъчно за разбирането на съществуващото в света на индивидите; важното е какви са тези закони, доколко те са жизнени или създават една атмосфера на здрави отношения между индивидите, доколко разумно е устроено съответното общество. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат “ръководени”, “направлявани”, “командвани” или просто “водени” от силната ръка на държавата. Такова едно законодателство е тъкмо социално, тъй като то изхожда от презумпцията за господството на социума над индивида. Съответно индивидите необходимо биват поставяни в някаква зависимост от “майката-държава”, това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще, от което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна “справедливост”, и тъй като индивидите са лишени (или, при “социалистическата” версия, ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск, то всички по-нататъшни усилия на държавата да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да “коригират” законите в “социалистически дух”, те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за “по-справедливо” разпределяне на доходите (данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично), с което намаляват импулсите за развитие, подготвят стагнация на производството, сиреч сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за слабите хора “социални програми”. Разбира се, социалистическите управления в такива развити страни не успяват да провалят самия пазарен строй, но така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима “загриженост за всички” е гарантиран. Такова общество трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, което става при дясното консервативно управление.

Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на собствения си живот, на себе си. Общността на недостойните (комуната) познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на “самозванковците”, на робските души, която е най-страшната тирания. Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не “всички заедно”, не безличният “демос”, а свободният индивид е неговия единствен властелин.

Онези, които изпитват тих бяс при споменаването на думи като свобода, собственост, доблест, и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща се до това да воюват срещу различията, срещу естественото неравенство, поставящо всеки на мястото му. Зад тях стои разрушителната енергия на непълноценно съществуващите малцинства, на които никога не трябва да се дава простор за разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба срещу свободата и свободния живот. Комунизмът е твърде пресен пример за това докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта не най-добрите – аристократите на свободата и делото – а тъкмо най-лошите, обзетите от дива омраза към свободата, овладените от една сляпа мизантропия. Този пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се повтори вече. Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко достойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото, богоподобното.

Отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по “задънени улици” в развитието или пък да се върви в някакво “сляпо разклонение” на историческата човешка еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен социален експеримент, който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше само най-изродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен “културен и ценностен вакуум” или пък “екзистенциално безвремие”, изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални ексцесии, дива ненавист спрямо живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това “войнстваща” простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено “с краката нагоре”, невъобразимо объркано, извратено, изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло “антитрадиционен свят”, абсурдността на “света-лагер” в неговата пълна “антитрадиционност”, в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и “новият човек” на комунизма се оказа карикатура, жалко подобие на човека, неговият “нов морал” не беше нищо друго освен оскърбление на всяко морално чувство и непоносимо лицемерие, а неговите “нов живот” и “нов свят” се оказаха противоположност на живота и “свят” на непроницаемата тъма (”свят” все пак иде от свет-лина!).

Днес е ясно, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с “абсолютните предимства” на несвободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не са мнозинство, което има силата да се налага и да “подправя” по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите. Мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Струва ми се, че възходът на Атака у нас успя да обедини хората с крайно леви илюзии, обещавайки им реванш срещу толкова неизгодната им свобода и подминалото ги “благоденствие” на демокрацията. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда “самоотвержени привърженици” на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на съблазните на несвободата: без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно.

Крахът на комунизма – който по естеството си е “апогей” на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на… “сладката несвобода”, върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. След краха на комунизма обаче не видяхме несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, консерватизма, традиционните ценности на човечеството и пр. Затова особено у нас всяка стъпка в реформирането на обществото се извърши фактически от едно малцинство при яростната съпротива на упоеното от комунизъм мнозинство. Ето защо антикомунизмът ще си остане главен двигател на развитието ни още много години напред. Традиционните ценности на консерватизма и антикомунизма са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход