Българската идея и нашенската политическа чалга

angeligdb

100 прегледа

Крайно време е най-отчетливо да си дадем сметка за нас самите, за нашите национални ценности, добродетели и идеали в контекста на съвсем непосредственото европейско бъдеще на България. Това е най-значимото, като трябва да се опитаме да вникнем най-непредубедено в самите себе си, без фалшив, гръмогласен патетизъм, също и с нужната критичност: защото, безспорно, не сме “най-добрите на света”, но и ние си имаме своите кусури и “кривици” – които особено ярко изпъкнаха в годините на нашия така мъчителен преход към демокрация.

От друга страна във връзка с възхода на “Атака” и на безчет други “националистически формирования” се налага по-ясно да откроим злоупотребите с нашите национални идеали от тези, бих ги нарекъл, “политически чалгаджии”. Защото как иначе да ги наречеш, след като и мисленето им, и говоренето им са пример именно за една политическа чалга; приличат си по своята безвкусна арогантност с другата, същинската чалга. Разговорът за онова, което става пред очите ни – когато лица с крещяща личностна непълноценност най-безсрамно обявяват себе си за “апостоли” на българската национална идея и когато се правят най-сериозни опити за дискредитирането ни като народ и като държава пред света – е крайно необходим.

Един вопъл раздира вселената из българските простори месеци преди влизането ни в Европа, и той е: “Сакън да не си загубим нашата национална идентичност!” Като че ли тъкмо този възглас стои зад зачестилите напоследък “дебати” за “националната идентичност” на българите по вестници и чалга-политическите телевизионни кабеларки. Тъй като, видя се, присъединяването ни към европейските ценности и структури става вече необратимо, то противниците на този процес се хванаха за последното, което им се струва, че ще го забави, ако не и отклони, в отдавна лелеяната посока (“славянско-православния дух”, “ориенталския манталитет”, накрая, защо не, и Азия и азиатщината, въплъщавана доскоро от болшевишка Русия, а сега от толкова милия на сърцето им Китай). Страхът “да не си загубим идентичността” впрочем е изцяло неразумен и дори патологичен: идентичността на един народ не е дреха, която можеш да губиш или да сменяш всеки ден. Но въпреки това дебатиращите за нашата национална идентичност, общо взето, са загрижени, те се чувстват един вид призвани да спасяват нашата застрашена идентичност – и едва ли не очакват похвали за това. Също така се полагат грандиозни усилия тя да бъде дефинирана, измислена, съчинена, дори украсена с нечии политически предпочитания. Но един разговор наистина е необходим: ако в него не съзрем националната си идентичност – тя е нещо неизразимо с думи, тя се чувства със сърцето – то поне ще проявим своето отношение към себе си, своето самосъзнание в началото на третото хилядолетие.

Трябва да тръгнем от разбирането, че ние, българите, сме колкото особени и изключителни в сравнение с другите народи, толкова – и то дори в по-същественото – си приличаме с тях, съставлявайки единната култура и общност на човешкото. Ако акцентираме само на едното и не видим връзката на двете (специфичното, национално-особеното и общото, човешкото), то това вече е показателно за залитане в някакъв предразсъдък или пристрастност, която изкривява същината на работата. Националното своеобразие или идентичност е историческа даденост, тя е изкристализирала в духа на даден народ и се проявява в особеностите на неговото национално битие или съдба. За своята национална идентичност можем да съдим по проявите й в реалната история; за своята действителна принадлежност към общочовешкото или към европейската християнска култура също можем да съдим по нашите реакции, а не априорно. Тук се иска известна прозорливост в тълкуването и разбирането на смисъла на ставащото пред очите ни, в което единствено можем да открием себе си, да отговорим на въпроса “Кои сме ние?”. Казано е, че “по делата им ще ги познаете”, тук е коренът на реалистичното гледане спрямо такива сложни явления като национален дух, българска съдба и одисея, народностна психология, европейска култура и общност. Ето че по този начин дебатът за националната ни идентичност непременно се пренася в сферата на тълкуването и разбирането както на нашето историческо битие, така и на съвременните прояви на българското съзнание днес.

Разбираме ли обаче както едното, така и другото? Не сме ли склонни да пренебрегваме смисъла, който ни се разкрива в тях – ако бяхме малко по-трезви, по-реалистични и прагматични? Готови ли сме да се откажем от илюзиите относно себе си, които често тровят нашето съществуване? Историята ни е пълна с примери, които се нуждаят от честни отговори. Например: защо за всичките години на комунистическата тирания у нас няма нито един сериозен, масов опит за противодействие (както това беше да речем в Унгария, Полша или Чехия)? Или още по-съвременен пример: защо толкова години след 1989 г. ни бяха нужни, за да проумеем, че пътят и за България не може да е друг, а е пътя на свободата, демокрацията, личната инициатива, пазарното стопанство и т. н.? Други народи не дадоха възможност на посткомунистическата носталгия да ги овладее така масово, както у нас – и те днес са достойни членове на ЕС, а ние сме готови да се препънем дори и сега, на самия праг. Нима не четири пъти (1990, 1994, 2001 и в 2005 г. даже!) мнозинството от българите не подариха съдбата си на доскорошните си мъчители (Симеон управлява с “таланта” на цялата ДС, филиал на БКП/БСП!) и дали чрез толкова продължителните страдания най-накрая ще проумеем, че с леви лъжи и обещания доникъде не се стига? Всичко това са реалности, в които прозира нашата национална идентичност. Само така можем да открием себе си: и ако сме смели, чрез изпиване на горчилката от самоунижението и срама да се опитаме да станем по-добри, по-решителни, по-отдадени на предизвикателствата на свободата. Друг начин няма: ако продължаваме да се самозаблуждаваме, че сме “най-добрите”, доникъде няма да стигнем. Тук се искат честност, готовност за покаяние, на илюзиите трябва да бъде отрязан коренът. Та нима не е ясно, че щом толкова сме страдали и страдаме, то нещо не е наред в нашето отношение към живота, от което пък следва, че крайно наложително е да се поправим? Една такава способност за трезва преценка е признак за национална зрялост, ала криенето на “главата в пясъка” е просто недостойно…

Някои разбират дебата за националната идентичност като надпревара кой повече ще намери у себе си изобретателност в… “хваленето” на българското, българщината, “нашия гений” и т. н. Повечето подобни герои точат перата си и се дебнат да не би някой да “кривне встрани” и мигом всички да се нахвърлят на него – “дръжте родоотстъпника”, “ловете предателя” и “осквернителя” на нашите ценности и идеали! В тази надпревара личи само едно: неизживени комплекси от епохата на “социалистическия интернационализъм”, който мигом беше префасониран като бесен национализъм вероятно заради неистовото желание за компенсация на минали предателства и стара недостойност. Това също е компонент на националната ни идентичност: бързо забравяме, лесно прощаваме, къса ни е паметта, замазваме истината, поради което съвсем закономерно и страдаме.

Идентичността на един народ може да изпъкне единствено при сравнението му с други народи. Ако обаче не познаваме другите народи, ако не сме общували десетки години с тях, ако сме били изолирани от света, как тогава да сме наясно и със себе? Неизбежен резултат на изолираността ни е нашият провинциализъм, именно това, че се мислим за “най-добрите в света”, макар че неизвестно защо считаме себе си и за най-нещастни, несправедливо обидени и така изостанали. Днешните кресльовци-“националисти” са в състояние да ни дискредитират дори и в собствените ни очи, защото едно такова кухо самомнение за самите себе си съвсем логично може да бъде оценено като израз на национална непълноценност. Здравите, горди нации не крещят за превъзходството си, не се надуват като балон, не се перчат и не се удрят в космясалите гърди, гръмогласно обявявайки: “Булгар, булгар!!!”. Развитите западни нации просто пребивават в една самодостатъчност, в едно блажено спокойствие, в което изпъква удовлетвореността им от самите себе си; изумителна е уредеността и чистотата на техния живот и на тяхното съзнание за себе си и те трябва да са ни пример че това е възможно и за нас…

Именно на кресливите (Сидеров) и мърморещите (Божидар Димитров) националисти им се струва, че е дошло времето за решителната схватка с нашите “врагове”, които искали да унищожат “нашата самобитна култура” и идентичност. Също така им се мержелее идеалът за “връщане” към нашето “исконно лоно”, а именно към традицията на “православно-славянското братство”, където, явно, нашата самобитност щяла да разцъфти в пищни цветове. Любопитно е да поразсъждаваме има ли някаква заплаха за нашата “неповторима култура” в условията на глобализиращия се свят и след присъединяването ни към Европа.

Културата на един народ е всичко онова, което той е сътворил в сферата на материалното и духовното, за нас следователно това са всички ценности, които са “продукт на българския гений”. Носители на нашата културна идентичност сме ние самите, т.е. съществува строго съответствие между нашата култура и нас самите, нашето съзнание – кое тогава може да бъде “загубено”, “унищожено”, “потъпкано”, “изтрито”?

Много често говорят, без да си дават сметка какво точно казват. Случаят с “яростните блюстители” на нашата “културна чест” е точно такъв. Ще дам един пример, за да е пределно ясно за какво става дума. Нашите “културни паметници” и “съкровищата” по-специално (тракийските съкровища, например, защото първо за тях се сещат) как могат да бъдат “загубени”, “унищожени” и пр. (Стига, впрочем, техният “върховен пазител” Божидар Димитров да не намери начин да ги продаде на своя голям приятел Черепа, а с получените пари да се скрие доживотно някъде в Доминиканската република, където да се налива с уиски в компанията на красиви мулатки; но и това е малко вероятно.) И тогава кое и какво в тази насока “трябва да бъде спасявано”?! За да “опазим” нашата “културна самобитност” и нашите съкровища, дали пък не трябва да ги заключим в дълбоки и хладни трезори, за да не ги видят “чужди очи”, защото, изглежда, гледайки ги, очите на “подлите” американци и европейци могат да ни ги “развалят”?! Ако американците и европейците посещават нашите музеи и се възхищават на нашите творения, кое е застрашеното и кое трябва да бъде спасявано?!

Но, на второ място, ние самите сме носители на нашата “културна самобитност”, нашето съзнание е живо битие на идентичността ни, как тогава да изтълкуваме това, че ние самите сме били застрашени от “чуждата експанзия”?! Дали ще забравим… езика си, след като всички поголовно учат английски, немски, френски, испански?! Това ли имат предвид блюстителите на нашето “българско самосъзнание”, което се намирало в страшна опасност? Или това, че гледаме “чужди филми” и слушаме “чужда музика” е начина за онази подла “културна диверсия”, с която коварните американци и европейци искат най-после да ни обезличат и да доведат положението дотам да не приличаме на… себе си, а, представете си, на… тях?!

Струва ми се, че това, което става в главите на волен-сидеро-божидар-димитровците е някакъв отглас от онова, което става в главите на ходжите-ислямисти, които също воюват още по-решително за “ислямската автентичност и идентичност”. При това страховете на нашите “културни” (а всъщност политически) фундаменталисти са съвсем неразумни, защото ние принадлежим исконно на онази християнска цивилизация, в която първият принцип е да се цени най-вече свободата, уникалността, самобитността на другия. Ние принадлежим на най-толерантната културна и човешка общност, и с влизането си в Европейския съюз ставаме неразделна част от нея – от какво тогава изобщо се страхуваме, от себе си ли?

Смятам, че “блюстителите на нашата културна идентичност”, нашите фундаменталисти на “българщината” просто са от онзи разред феномени на нашенската чалгаджийска политическа “култура”, които са сравними тъкмо с нашите “поп-фолк-чалга звезди”, които в “творенията” си съхранявали именно… “нашата културно-музикална автентичност и самобитност”. И друго: Атака не е чист психиатричен феномен само защото в основата му стои не нещо друго, а… московското злато, благодарение на което аутсайдери в нашето политическо говорене от рода на Волен Сидеров добиха национална значимост и станаха истинска заплаха за бъдещето ни.

Защото, да допуснем, представете си какво ще стане с нас самите ако у нас властта мине в ръцете на тези “културни” и политически талибани или ако “върховният ходжа” на нашата “родна самобитност и изключителност”, “апостолът на… българщината” Волен Сидеров, да речем, стане президент, стане нашият Хомейни и Махмуд Ахмадинеджад едновременно?! Или стане поне нашият роден Хуго Чавес?!




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход