Дясната политическа философия

angeligdb

665 прегледа

Преди президентските избори у нас и във връзка с трудните преговори за издигане на единна дясна кандидатура пак се заговори за естеството на “дясното” и на “десницата”, за неговата “неидентифицираност”, за това доколко дясното изобщо “има почва у нас”, също на кои социални слоеве то изобщо може да се опира, каква може да бъде неговата съдба и т.н. В този разговор много от “анализаторите” си позволяват да твърдят, че “дясно” и “десница” в автентичния смисъл у нас “нямало”, че тия, които уж били “десни”, си били най-чиста проба “неосъзнати леви”.

Струва ми се, че все по-необходим става непредубедения разговор за “дясното”, който да внесе яснота и категорично да открои същностните измерения на стоящата зад него политическа философия. Неяснотата, неизявеността и аморфността на понятията, употребявани в политическите анализи, все повече засилва нихилистичното убеждение, че между партиите няма “никакви разлики”, т.е. “те все едно и също обещават” и по един и същ начин “забравят и не изпълняват обещаното”. Ето че се появиха и “народни трибуни” със съзнанието на мисионери, които съблазняват разочарования избирател с яростни закани “да изметат” и “изхвърлят на боклука” цялата политическа класа като ненужна, а пък себе си без свян обявяват за “спасители на нацията” и “изстрадалото човечество”. Оказва се, че от позицията на това безпардонно говорене, което не търпи друго мнение, нашенските доморасли “народни трибуни” слагат себе си един вид даже извън “политическото”: те не били политици, а само… “най-искрено” милеели за “народното благо”. Докато “разкапалата се от разврат” политическа класа, състояща се от “предатели, разбойници и народни угнетители” мислела само за себе си и т.н.

Подобни спекулации нямаше да имат почва ако интелектуалците, журналистите, политолозите и т.н. свободни медии изпълняваха най-отговорно своята задача да проясняват действителната същност на политическия живот, да описват ония многолики ценности и цели, които неизбежно лежат в основата на партийните борби и им придават съответните принципни различия. Защото ако наистина нямаше разлика между дясното и лявото, ако всички партии и политици бяха “все едни и същи и еднакви”, то това обезсмисля не само политическия живот, но и самата демокрация, а това вече е опасно. Тогава демокрацията би се превърнала в “ненужен лукс”, който просто трябва да бъде изхвърлен от самообявилите се за “спасители на нацията” персони с пожарникарско-паникьорски и с дучевско-мутренски манталитет – и при това с колосално кухо самочувствие, надуто като балон от продажните медии.

Ето защо налага ни се по-добре да осмислим и да се доберем до същността на дясната политическа философия, което от своя страна може да ни бъде ориентир за конституиране на т.н. “политическо пространство” в неговото многообразие и в принципните му различия.

Общо взето в широкото съзнание и в средите на т.н. “политически елит” (главни играчи сред който са тъкмо добре възпитаните в догмите на марксизма субекти като Първанов и Доган например) са живи дълбоко вкоренени предубеждения от рода на това, че “богатите са десните”, а… “левите са бедните и неоправданите”. По тази причина обремененото от предразсъдъци съзнание не може да проумее факти като този например: защо поддръжници на десните формации у нас (СДС, а сега ДСБ) са не “богатите”, не представителите на нашата мафиотско-комунистическа “буржоазия”, а тъкмо “бедните” и “неоправданите”(а пък тези последните, “добре се знае”, били… “ляв електорат”)? Явно се налага безапелационно вникване в същността на дясното не просто като политическа нагласа, но и като мироглед, като съзнание и като цялост от ценности. Иска се да разберем какви са и как мислят онези хора, които през всичките тези години на мъчителен преход и на жестоко противостоене на дясното и лявото не изневериха на каузата и идеята за свобода и демокрация – и никога няма да се откажат от тях.

Първо, за дясно мислещите индивидът с неговата свобода е истински значимото. Индивидът предхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без ръководство отгоре да \”правят\” живота си. Следователно дясната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в \”различието в собствеността\” (Хайек). Дясната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за \”чужда сметка\”, т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги и др., в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна. Затова ролята на държавата се свежда до установяването на “правила на играта”, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите. Оказва се, че дясната политика се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от \”дирижирания живот\”, при който държавата пряко се меси в техните дела.

Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, духовно) е център на дясната стратегия на живот в общностите: богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, разчитайки на инициативата си. Богато общество и богата държава може да има само ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите са почувствали необятните хоризонти на свободата. Дясната политическа философия разчита и залага на здравия индивидуализъм, на консерватизма и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма. А този последния насърчава хората да се стремят именно към паразитиране в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други – и на които те нямат право.

Накрая, държавата защищава свободата на индивидите (човешките права), а също и тяхното достойнство. Това означава, че на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в \”обществото на благоденствието\” . Това е т.н. разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което дясното управление най-напред обръща внимание (Аденауер). Дясната социална политика притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната ефективност обем. Всички тези няколко \”кита\” на дясното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че дясното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол. Във Великобритания дясната политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност. Да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи по същество десни ценности, а разликите между тях не са особено значими.

Едно мнозинство у нас обаче не е изживяло болезнения синдром на предвзетата социалност, която бе насаждана толкова години в душите: тези хора мърморят, недоволстват от свободата, оплакват се, чакат държавата “да ги оправи”. Те проклинат демокрацията, която в техните очи била рушителка на тяхното мизерно щастие. Тези хора не съзнават унизителната позиция, в която са се поставили сами. От тези хора иде онази подкрепа, която лявото (БСП) традиционно получава на избори.

Оказа се, че десни са не са “богатите” в един примитивен смисъл, а богатите в един по-висш, личностен смисъл, богатите като разбиране на живота, свободата и достойнството. Тук се крие онова личностно богатство, което е коренът на всяко друго. Десните – това са хората, които разчитат на себе си и искат да бъдат оставени свободно да работят за успеха си. Те не чакат и не искат нищо наготово от другите или от държавата. Смятат, че богато и проспериращо ще стане обществото ни едва когато бъде овладяно от този дух и от тази самоотверженост на свободния човек. На достойните хора с дясно мислене и ценности.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход