Мона Лиза от Сирищник и… Мастурбаторът

angeligdb

75 прегледа

Основните претенденти за президентския пост у нас (Първанов и Сидеров) са твърде благодатна тема за психоаналитични тълкувания. Те са публични личности, за които имаме достатъчна информация; в нея обаче трябва да се вникне най-прецизно. Психоаналитичните техники ни позволяват да навлезем в по-дълбоките основания на поведението, говоренето, образа и дори излъчването на съответния политик. Обикновено хората, неизкушени в психоанализата, се задоволяват с повърхностни обяснения за особеностите на отделните политически лица. Това обикновено довежда до всеизвестния факт, че често се чувстват подведени или направо излъгани, а разочарованието е неизбежно. У нас на тези президентски избори около 60% от имащите право на глас не се възползваха от правото си и не отидоха до избирателните урни. Тези хора интуитивно нямат доверие в политиците. Това говори за сериозна криза на нашата демокрация, на нашата политическа система. Същевременно пропагандата в услуга на някои “избрани” кандидати се опитва да внушава клишетата за тяхната “честност”, “добропорядъчност”, за това как “искрено милеят за народното благо” и т.н. Други политици в същото време са ни представяни като “зли гении”, които упорито вредят на “народа” (така демонично у нас най-вече е представян Иван Костов). Ето защо запознаването на все повече хора с някои умения за психоаналитично тълкуване е доста полезно, защото човек на тази основа ще може да вниква сам в основанията на толкова различните изяви на политиците. А пък и самите политици, като разберат, че са разглеждани “под лупа”, ще започнат да се въздържат от бруталните спекулации с нашите чувства.

Ще подложа на психоаналитично тълкуване господата Първанов и Сидеров. Надявам се, че те няма да се сърдят и че ще са ми благодарни, че съм им казал нещо прекалено важно, касаещо тях самите, за което те едва ли си дават сметка.

Първанов от доста години се подвизава в политиката и е твърде известен на хората. Този човек (независимо от всичко) е доста трагичен образ: нему се наложи за тия преломни години да изживее безкрайно много разочарования. Той, предполагам, болезнено се е отказал най-напред от такива съкровени неща като младежките си комунистически убеждения, от безразделната си любов към СССР и Русия (дали?). Той трябваше да преглътне ориентацията на страната към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Той стана лидер на БСП в най-тежкото време за тази партия: когато тя за трети път доведе при Виденов (след Живков и Луканов) до пълна разруха нашата страна. Първанов “сдаде властта” и, предполагам, е преживял страшен потрес от това наложено му от “улицата” предателство. Но съдбата съвсем ненадейно му се усмихна и той, без сам да се е надявал на това, стана президент на България. Това също е кардинален прелом в душевните опори на този човек. И тези неща няма как да не са се отразили на неговото психично състояние.

Сидеров пък излетя в политиката така стремглаво, че все едно се сбъдна най-съкровения му сън. В предишните години този човек (незавършил журналистика журналист) беше образцов аутсайдер, без сериозно образование (завършил е само… техникум по фотография), без особени постижения в живота, но с доста големи амбиции. Бил е години наред безработен, неоценен, без семейство, но явно дълбоко в себе си е вярвал в своята съдба. Писал е книги, за които мнозина твърдят, че са просто компилации на чужди идеи. Писал е и стихове, за които сведущите в поезията твърдят, че са бездарни. Няма да се учудя, ако (подобно на Хитлер) е рисувал и е искал да стане и художник, за да се прехранва поне с картините си. Тези дисонанси са твърде важни за оформянето на душевния му облик.

Първанов е спокоен, излъчва благост, миловидност, говори кротко и спокойно, гледа нежно, излъчването му е на умерен и добър човек.

Сидеров е негова противоположност, той е рязък, нервен, говори силно, на митингите крещи и ръкомаха (най-впечатляващ е неговия поздрав с дясна ръка, свита в юмрук), очите му блестят дяволски и излъчват буйство, държи се позьорски и явно обича публичността и славата. Доста е емоционален и дори страстен.

Човекът, неизкушен в психологията или психоанализата, възприема дотук образите на Първанов и Сидеров; по-нататък не е способен да се вглъби. Но това е само повърхността. Затова за повечето хора обясненията са от този род: “Първанов е спокоен, Сидеров е нервен”. Всеки по-нататък според политическите си предпочитания тълкува и единия, и другия в различна светлина. Например за симпатизантите на Атака Сидеров е нервен и рязък понеже е много… “честен”, и понеже до дъното на душата си е възмутен от безобразията на политическата класа, затова се държи така. Но това е елементарно. За Първанов пък доста хора си мислят, че е изключително коварен човек, и затова “добротата” му е единствено маска. Но и на тях им убягва основата на тази първанова душевност.

Психоаналитичното тълкуване отива по-дълбоко, обръщайки особено внимание на детайлите. Ето един такъв детайл, който носи огромен смисъл: усмивката на Първанов. Всички са забелязали, че когато се опита да се усмихне, това не му се удава, и лицето му започва да се гърчи в странна, болезнена, измъчена гримаса. Очите му са съвсем безизразни, а устата се мъчи да се усмихне. Усмивката на Първанов е не по-малко многозначителна от тази на Мона Лиза. Нещо прекалено болезнено има в тази “полу-усмивка” на Първанов. Ако се разгадае неговата усмивка, то това ще хвърли светлина върху страшната тайна на този човек.

Сидеров пък хептен не се усмихва, което също не е естествено. Той постоянно въси вежди и има изражението на човек, който гледа в… бъдното, едва ли не в… отвъдното. Този човек е толкова нервен, че все едно е обърнал гръб на живота. За живота е присъщо веселието, радостта. А Сидеров миналата година посрещна дори вестта за бленуваното влизане в Парламента без да се усмихне и зарадва; посрещна тази вест със свъсени вежди и гневно изражение на лицето. На какво всъщност толкова се гневи Сидеров?

Единият, Първанов, често се опитва да се усмихне, но това съвсем не му се удава; другият – Сидеров – изобщо не се усмихва и е постоянно гневен. Ето тук е възела, който ако се разплете, ще разберем най-важното за тези двама “изтъкнати люде”.

Ще започна със Сидеров, понеже е по-труден за тълкуване.

За щастие той е писал стихове. В поезията човек излива душата си и тя е особено показателна за психоаналитика. Ето едно стихотворение на Сидеров, което се нарича “Автобиография”. То е безкрайно интересно, но аз ще обърна внимание само на два-три момента.

Стихотворението започва доста рязко: “Срамувам се от майка си и баща си – дребни чиновници в редиците на Партията – голямата ядачка на души”. За да заяви това за родителите си, явно този човек е безкрайно гневен. На какво ли толкова е гневен? На “Партията”? Така се струва на мнозина, които настояват за “антикомунизма” на Сидеров. Едва ли е така обаче.

Но ето един възлов момент по-надолу: “Веднъж във блъсканицата за кифли (от 5 стотинки)/ в училищната лавка/ тълпата ме притисна към свръхзагадката на природата - / едно момиче с меки форми./ Усетих страшна слабост и панталоните ми се намокриха. / Аз станах мъж, а момичето остана девствено - / тълпата, тоест колективът, ме оформяше…”. Сидеров признава, че е изживял оргазъм в блъсканицата пред училищната лавка. Нищо особено, казах той, явно, е страстна натура. Но по-надолу попадам на още по-важно признание на Сидеров: “Няколко години след това бях вече оформен онанист”. И пише: “Обичам няколко жени в района от Арл до Пасадена / И те ме обичат. / Няма никога да захапя зърната на гърдите им. / Защото съм посаден / в пустинята. А те са в друго измерение. / В яловите пясъци на мастурбациите всичко попива, / сякаш никога не е било.”. Това признание вече разкрива загадката за яростта и нервността на Сидеров, също така и за неговата страстна политическа активност. Този човек години наред не е бил с жена и не е имал нормално сексуално преживяване. Той е онанист и мастурбатор както сам твърди. Когато предназначената за сексуално разтоварване енергия устойчиво и продължително не се изразходва по предназначение, тя се натрупва и започва да застрашава душевния живот на индивида. Единственият изход е пренасочването й в друга посока. Това се нарича сублимация. За Сидеров такава сублимация в наши дни се оказва политиката. Той затова е така страстен в политиката, тя за него замества сексуалното удоволствие. Ето защо когато този човек е на трибуната, ръкомаха неистово, крещи и се опива от своята величавост, той всъщност… изпитва сексуално удоволствие. Нищо чудно да изпитва и оргазми. За него ораторстването на митинг просто е заместител на сексуалното удоволствие. Неговия поздрав (свитата в юмрук ръка, вдигната високо) явно е следа от безкрайните му самотни нощни мастурбации: той свива и изпъва дясната си ръка със свити пръсти така че все едно мастурбира. Този човек е до такава степен сексуално незадоволен, че за него политическото е станало заместител на сексуалното. Такива хора в историята са нанесли най-страшните беди на човечеството. Ленин например е бил поразен от сифилиса до такава степен, че никога не е бил мъж, никога не е бил с жена. Хитлер също не е познавал нормалното сексуално удоволствие, той е бил привърженик на перверзията “златен дъжд”, сиреч получавал е сексуално удоволствие само когато есесовци са пикаели върху него. И на митингите Хитлер е получавал удоволствие, подобно на сексуалното – досущ като нашия Сидеров. Затова тези хора са така бесни. Е, вярно е, сега Сидеров има до себе си жена: Капка. За нея той пише така: “Тя ме спаси от бесовете”. Но ранните години до появяването й в живота му са оставили непоправимия дефект върху психиката му, за който тук стана дума.

Да завърша със Сидеров така. В същото стихотворение “Автобиография” той пише ето тези думи (става дума за “другарчетата” му от детството): “Сега за тях съм аутсайдер(ов)”. Представете си какво става с психиката на един човек, имащ съзнанието за непоправим аутсайдер, когато той по един каприз на съдбата излети до върховете на славата. Много българи явно затова са така загрижени за душевното здраве на Сидеров.

А за Първанов нещата са ясни. Неговата странна усмивка издава вътрешната му трагедия на човек и историк, принуден от същите тези капризи на съдбата и историята най-кардинално да се откаже от всички свои предишни (и младежки) убеждения и ценности. Това наистина е страшна трагедия. Антинатовецът Първанов беше принуден да подпише договора за присъединяването на България към НАТО. Приятелят и ембарговият партньор на С.Хюсеин беше принуден да изпрати български войници в Ирак в помощ на коалицията против Саддам. Идейният другар на Милошевич, който му пишеше писма, израз на най-сърдечна подкрепа, доживя да види приятеля си пред трибунала в Хага. Той и на погребението му не можа да отиде, въпреки че толкова го обичаше. Някогашният националист Първанов днес е принуден да слугува на Ахмед Доган и да бъде унизяван непрекъснато от лакомията за власт на този коалиционен партньор. Някогашният “убеден републиканец” днес е пръв съюзник и приятел с бившия монарх. Той беше агент Гоце, кри години наред това, лъга и отрича, но накрая беше принуден да си признае. Това е страхотно унижение. Няма го СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Това е истинска трагедия. Нашият Първанов се чувства така, че все едно е сключил сделка с Дявола. Все едно Дявола му е казал: “Ще ти дам всички земни благини, пари, власт, слава, но в замяна искам да се отказваш постоянно от убежденията си и да правиш обратното на това, което ти се иска!”. Как при това положение нашият любим Първанов да може да се усмихва?! Та това е пълно душевно и личностно раздвоение, това е подобно на шизофренията. Ако има някой у нас който да страда най-жестоко, това е нашия президент. Мъките му са невероятни. Затова той не може да се усмихва, затова той се усмихва така измъчено, затова усмивката му е като на… терминатор. Или поне като на… Мона Лиза (да ме прощава достойната дама!).

Психоаналитичното тълкуване може да ни каже някои истини, които иначе са трудни за признаване. Те хвърлят светлина върху онова, които иначе по никакъв начин не можем да знаем. Но именно затова благодарение на психоанализата можем да схванем най-важното за личността до нас и за самите себе си. А пък за публичните личности и управниците ние в качеството си на избиратели имаме право да знаем всичко, цялата истина. Едва тогава ще можем да направим разумен избор.

октомври 27th, 2006 Публикувано от angeligdb | политически анали




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход