Свобода на словото или… “словоблудство”

angeligdb

82 прегледа

Днес проведох ето този разговор с един мой опонент от “Атака”, с който много сме спорили не само в интернет, но и на масата в кварталната кръчма, където сме си пили бирата. С този човек живея в един квартал. Той иначе е човек с литературни претенции, бивш журналист е, сега е учител по литература. Винаги съм имал високо мнение за него, но ето че около тия избори той като че ли обезумя, изведнъж ми изтърси, че Сидеров бил негов… “бог”, че щял да гласува за него и пр. Аз отначало не вярвах на ушите си, почнаха се нашите спорове, понеже аз съм си традиционно десен, бих казал дори консерватор и антикомунист. То не бяха спорове, то не бяха страсти, то не бяха… изпушени цигари, изпити бири, часове пред компютъра (той си сложи наскоро интернет и всеки от нас си седи в къщи, но продължавахме да спорим по тия въпроси дори и нощем). И, разбира се, отношенията ни се изопнаха здраво, макар че се смятаме още за приятели, въпреки че тази психоза на политическа основа май е на път да развали приятелството ни. И ето сега последния ни разговор, който проведохме в айсикюто днес, и който хвърля известна светлина както върху нашите спорове, така и върху психологията на тези хора. Аз продължавам да смятам, че хора като моя приятел са голяма загадка, затова си позволявам да ги провокирам, та да успея да вникна в скритите “пружини” в тяхната душа, които движат тяхната, да я наречем, “идеология”. Но ето самия разговор, той говори много:

Аз: Здрасти, да не онемяхте нещо вий от Атака бе?

Той: Писна ми от твоите еднообразни реплики. А ако толкова те вълнува АТАКА, пуснал съм стихотворение с посвещение към всички възприели каузата, която на тебе ти е непонятна.

Аз: Каузата на Атака е каузата на комунизма, а това е кауза пердута…

Той: Ти си комунист. Ти и момчето от вестник “Дума”, Albert, което пише също във форума. Другите сме си нормални хора.

Аз: Не аз, а ти си комуниста: ти ми се кълнеше, че на млади години си обичал и вярвал в комунизма; аз не съм преживял, слава Богу, такава грозна деформация…

Той: Да, и пак мога да го потвърдя. Говоря истината и затова не ме е страх да призная в какво съм вярвал като манипулиран от ранната си детска възраст. А ти – вече съм уверен в това! – си закоравял комунист в мисленето си: няма значение дали си бил или не член на БКП. Мисленето ти е в комунистически стил. Едно и също не ти ли омръзна да повтаряш, или друго нямаш какво да кажеш, та единствено дразниш хората? Чудя им се защо ти се хващат на въдицата да ти отговарят… Ако събера на едно място всички гадости, които си изприказвал само през последния месец, никак няма да ти стане весел животът.

Аз: Това е целта, да дразня: но само комунистът се дразни от това, че някоя личност си позволява да има различно мнение. Този прост силогизъм показва, че ти си комунистът: аз просто се шегувам с тия, които не мислят като мен, майтапя се с тях, но ги изслушвам най-внимателно, независимо от мисловната и душевната им убогост…

Той: Да сееш омраза и неприязън, това ли ти е задачата, идеята на твоя живот?!

Аз: Защо гадости бе, човече, това си е просто моето разбиране. Нима всички, които не мислят като теб, бълват само гадости?! Не, не ми е това идеята на живота. Аз се опитвам да предразполагам хората да се замислят, това е моята идея на живота; това, впрочем, ми е и професията. А пък някои, като не могат да мислят, започват да злобеят, да се дразнят, започват неистово да крещят, че съм бил говорил… гадости. Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”…

Той: Погледни хората около себе си. Едва ли ще намериш толкова озлобен човек около себе си. Момчето от “Дума” някак мога да го разбера, ама ти не си случаен човек. Учил си детайлно какво представлява марксизмът и производните му политически теории. Тогава как да си обясня злобеенето ти по форумите? Не те разбирам, наистина.

Аз: Кога съм… “злобеел”?! Кажи поне една моя много “злобна”, при това безспорна… “гадост”, която съм казал, та да се засрамя ако намериш такава? Кажи де? Аз съм учил философия, а не марксизъм, нещо бъркаш, драги!

Той: Самият факт, че точно ти защитаваш нещо, вече е знак, че това е пак някаква отврат… Дотам си я докарал с тая амбиция да наложиш своето мнение. А всъщност ти се подиграват в очите, даже пределно ясно ти го казват. Спри с тия провокативни реплики по форумите, ако все още мислиш, че имам нещо против тебе като човек.

Аз: Чакай де, недей така, да не искаш да кажеш, че аз по начало съм си “отвратителен човек”?! Аз значи в твоето възприятие съм си “отвратителен човек”, така ли? Недей така де, една личност имам, и нея да я натикаш така в калта, ми се вижда доста нагло… Това ли ти била болката, да спра да пиша? Нещо май те дразни моето писане явно? Изплюй камъчето де, кажи честно, кое е това, което толкова те дразни у мен, та вече отричаш и правото ми да се наричам… “човек”?!

Аз: Ето че не можеш да дадеш пример за една моя “злобна гадост”…

Той: В момента пиша на още двама души. Затова не съм ти отговорил веднага. Не прибързвай с изводите.

Аз: Добре, аз умея да чакам, но постави крайно интригуващи проблеми, така че държа да получа отговор

Той: Тия проблеми със заядливия си тон ти сам отдавна си ги поставил. Веднъж вече се обадих да се спрат тия момчета, дето и те се повлякоха по твоя гаден стил на говорене. Затраяха се за ден-два, после пак се повлякоха по тебе. За мен ти си основният човек, който нагнетява изкуствено атмосферата. Не са случайни тия твои злостни изказвания не защото казваш нещо ново, а защото изостряш съзнателно атмосферата. Е? Кой използва такъв маниер да се задържи във фокуса на общественото внимание… Или аутсайдер, или провален политик. Смятам, че не си нито едното, нито другото, ами просто особеност на характера и – най-същественото: липсва ти смелост да кажеш “Тук нещо съм сгрешил, но ще видя по-внимателно как стоят нещата!”. Не-е… Ти си пердашиш по стария маниер на говорене, с който ни бяха свикнали фатмаците в казармата и партийните секретари на БКП. Затова ти казах, че Иван Костов е противна личност в политическия живот на България. Нищо ново не научи тоя човек за годините, докато беше на върха.

Аз: Слушай бе, ако аз млъкна, нали ще останете във форума само малоумниците от Атака, и там ще се възцари пълна идилия, пълно единодушие?! Тогава даже няма да има за какво да говорите, понеже вие мислите еднакво… ти това ли искаш? Мама му стара, излагаш се, нали когато има различие в мненията, само тогава има и продуктивна дискусия?!

Той: Не е тъй. Няма лошо да оспорваш. Не съм ти срещу правото да спориш, а срещу начина, по който настройваш хората един срещу друг.

Аз: Явно имаш страхотни качества на цензор, как те изпуснаха едно време комунистите да те направят шеф на цензорите: надушваш “неправилните мисли” от километри… И какъв ми е начинът?

Той: Сложи ръка на сърцето и кажи: не дразниш ли само заради кефа да видиш човека срещу себе си излязъл от кожата си?

Аз: Не, просто си казвам мнението и това, което мисля. Никога не съм обиждал личността на опонента… А ти като си толкова чувствителен, не си ли забелязал как ме наричат твоите другари? Не се ли възмущаваш на обидните думи, които те казват по мой адрес?!

Той: Кажи, ама не прехвърляй вината на младежите, които ти отвръщат, именно понеже не разбират, че ти го правиш професионално. Нещо, което не знаеш. С двама от тях на “Лични бележки” съм говорил точно по тоя въпрос. “Разделяй - владей!” е девиз на комунистите, ученици на Маркс. У Маркс това делене е фикс-идея. Лайтмотив на всичките му лъженаучни теории.

Аз: Нещо бъркаш, и то глобално, или просто се опитваш да увърташ, но няма да ти се удаде… Най-нормалното нещо на този свят и в този живот е хората да имат различни разбирания и да спорят. Най-отвратителното нещо е да се иска хората да бъдат еднакви и да мислят еднакво. И това именно искаха комунистите…

Той: Затова ти казах, че стилът ти е комунистически по безцеремонност и лепене на етикети.

Аз: Кога аз съм се обръщал към теб с такива гаднярски квалификации? Дай ми един пример поне. Не е вярно това, ти, които искаш хората да бъдат еднакви и да мислят като теб, си комунистът, признай си го с ръка на сърцето… или да мислят като “фюрера” ти Сидеров.

Той: Имам малко повече опит от теб, за да знам как са говорели и са се държали комунистите. Ял съм им попарата точно на тоя род хора, дето обвиняват на едро не позицията, а личността на човека, смачкват го само защото има свое мнение. Да демонизираш личността – ами това ти е похват, зает пак от комунистите.

Аз: Коя личност… “демонизирам”, кажи, интересно е?

Той: И точно ти, който си посял толкоз отвратителни определения за хора, които или не познаваш, или са все пак политически личности, точно ти си тънкообидчив, когато ти отвръщат с частица от твоите определения.

Аз: Личността за мен е най-висша ценност наред със свободата на същата тази личност. Аз просто защищавам правото си да съм личност със свои разбирания. А ти се дразниш и искаш да ми се запуши устата, кой тогава е комунистът, кажи де? Кажи поне едно “отвратително определение”, дето аз съм го “посял”, кажи де, моля ти се?

Той: Каквото и да ти кажа, вече ме възприемаш за враг. Оттук-нататък и да искам, не мога да ти помогна. Пък и не би трябвало аз да ти казвам каквото и да било. Това си е твой избор как да се държиш във виртуалното пространство, но мисля, че основно губиш ти, ако не си преосмислиш не политическата позиция, а начина, по който да я защитаваш.

Аз: Какво губя аз? Какъв съм ти, че да ми налагаш да правя това, което на теб ти се иска? Ти чуваш ли се какво говориш?

Той: Смяташ ли, че във високата политика вървят такива гадни определения: пе****ст, чикиджия и т.н.?

Аз: Ти си този дето се дразни от моите мисли, вместо, както е нормално, да опонираш, да спориш с аргументи. Но понеже нямаш аргументи, започваш да злобееш спрямо личността ми, ето това си е чиста проба комунизъм

Той: Прав си да отстояваш своя избор. Но все пак ние се учим от грешките си.

Аз: Аз тези думи не съм ги употребил, аз се изразявам по-културно: аз нарекох Сидеров в една своя статия “мастурбаторът” просто защото той е написал “стихотворение”, в което сам себе си нарича “завършен онанист”, какво лошо има в това?!

Той: Прехвърлям се в другите два разговора. Мисля, че каквото трябваше да чуеш от мен, ти го казах – и не злонамерено. Пък ти си го приемай, както желаеш.

Аз: Впрочем, тази моя статия за Първанов и Сидеров, наречена “Мона Лиза от Сирищник и… мастурбаторът”, беше отпечатана във в-к “Парижки вести”, а редакторите му са писатели, хора с изтънчен литературен вкус, твои колеги… Пак не ми отговори на нито един мой въпрос, а сега бягаш: това е признак на слабост…

Той: Уффф, като кажеш така! Знаеш ли каква отврат са готови да печатат, само за да им се харчи вестникът? Това, че някой си работи в медия, съвсем не означава ниво на интелект. На кой въпрос желаеш да получиш отговор? Целият съм слух и внимание! Казвай, че да ти отговоря!

Аз: Болни хора сте вие, атакистите, болни хора… вие сте май тинята на комунизма, най-зловонната мърсотия от него… ето, че май дойде ред нея да изпием, та да се отървем от тази проказа, каквато по начало си е шибаният комунизъм… и да се изчисти най-после душата на българската нация след като се измие и оттече тази мръсотия…

Той: Казвай си въпросите!

Аз: Погледни нагоре, няколко пъти ти зададох въпроси, на нито един не ми отговори. Първият: Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”…

Той: Е, не мога да те чакам. В момента съм си зарязал два разговора, за да преливаме от пусто в празно с теб. Явно, че така ще си я караш, какво да те правя. Сам си си наказание за себе си. Не съм срещал досега човек толкова здраво работещ против собствената си кауза.

Аз: Вторият въпрос: Какъв ми е начина да настройвам хората един срещу друг?! Това не е преливане от пусто в празно, ти си позволи да обидиш моята личност и си длъжен да отговаряш; за хора от моята порода честта е най-важното!!!

(Дълга пауза, той мълчи)

Аз: … все още чакам, надявам се че ще ми отговориш…

Той: Празни думи.

Аз: Кое е празни думи?

Той: Честта за хора от твоята порода… Не бих употребявал така високопарно думата чест в случай, че целият си се оплескал с лошите думички, които си посял около себе си.

Аз: Недей да казваш рисковани неща: ако за такива като теб с комуноидна психика думи като достойнство и чест нищо не значат, същите думи за хората от моя тип са най-важното в живота.

Той: За да излезе чист твоят образ, светът трябва да потъне в земята от срам. Всички ние – фон за твоя светъл образ на говорещия гадости. Въпросите ти не са никакви въпроси, а опит да излезеш от ситуацията, в която сам си се поставил. Чест… Много странно звучи тая думичка в уста, която е бълвала с месеци лъжи и гадости по кого ли не! Слушай, я вземи пусни тоя диалог в нета, да не го пускам аз! Поне имай доблестта това да сториш като мъж, който има достойнство!

Аз: Кажи една лъжа или гадост де, която аз съм бил казал, дай тогава спокойно да обсъдим проблема, и ако съм казал нещо, което да е лъжа и гадост, аз веднага ще се покая

Той: И нека светът реши, че си прав!

Аз: А ти отправяш само най-голословни общи обвинения, без да ги докажеш. Така не бива, защото твоето се оказва че са лъжи, гадости и клевети… Вие от Атака обаче сте точно такива, плямпала, дрънкате каквото ви дойде на устата, пък после друг ви бил виновен… Кажи един пример за моя “гадост” или “лъжа”, та да обсъдим какво точно е то, може пък само на теб да се струва “гадост” или “лъжа”, а всъщност да не е… зер ти не си “критерий на истината”, нали така?

(Пак една доста дълга пауза, той мълчи…)

Аз: Тук ли си?

Той: Лягам да поспя, че тая сутрин станах пак към три и половина…

Аз: Ами поспи си, твоят разум откакто се появи шибаната Атака, постоянно спи, така че спи си, лошо няма… а че не ми отговори на въпросите си е чисто поражение Как може да кажеш нещо ей така, без да мислиш, да обидиш човека, пък да идеш… да спиш!!! Вие явно нямате съвест, ето и по това се отличаваме…

Той: Колкото повече ровиш, по-чисто няма да излезе. Доста неприятни думи си ги натрупал… Тъй че какво да коментирам. Виж си репликите към Волен Сидеров само. Какъвто и да е, мисля, че заслужава известна култура на речта, най-малкото от самоуважение към себе си, като автор на тия пасквили.

Аз: Това са мои статии, не са пасквили, а пък каквото съм казал за него, съм го доказал. Вярно че той е твоя “икона”, твой “апостол”, ама и той е човек и като дрънка глупости и лъжи, аз имам правото да кажа, че това са глупости и лъжи.

Той: И пред тая лавина от гадости да задаваш въпроса “Какво толкова съм написал?” и още по-наглия въпрос: “Кой си ти, че да ме оценяваш?”?! Е, това изчерпва търпението ми да се занимавам с твоя стил на писане. Лягам да спя.

Аз: Имай предвид че записах целия ни разговор, и те предупреждавам че ще го публикувам, нали после няма да ме съдиш за… авторско право?!

Той: Нали това точно ти препоръчах преди малко! Виж ми репликата по-горе. И съм любопитен да видя какво ще кажат останалите от тия форуми.

Аз: Аз съм написал свои статии, и имам право да пиша и говоря като гражданин, човек и философ. А пък че на теб не ти изнасяли моите статии, и че накърнявали “светлий образ на вожда” си е само твой проблем. Заради него обаче аз няма да жертвам своята свобода на словото…

Той: Точната дума за твоите гадни писания не е “свобода”, а “слободия” на словото, и по-точно казано – СЛОВОБЛУДСТВО.

Аз: Значи е “словоблудство” да кажеш какво мислиш или пък да кажеш, че Сидеров не е… “герой”? Не ставай смешен де!

Той: Речта е средство за комуникация, за да се разбират хората помежду си; ти си го превърнал в оръжие за вражди и злост.

Аз: Което не ти изнася и не се свързва с твоето бедно разбиране на нещата от живота, е “осъдително” и “недопустимо”. Разсъждаваш като дърт комунист-сталинист, май и срам вече нямаш…

Той: Като започнеш да си мериш думите, смятам, че няма да имаме проблем да стигнем до някакъв вид разбирателство: всеки със своята позиция. Но така, с тоя тон, с който ме заливаш, не виждам каква основа имаме да водим какъвто и да е било цивилизован диалог.

Аз: Не разбра ли че всички не можем да мислим като малоумниците от Атака, че някои хора просто имаме по-високи критерии и за мислене, и като разбиране на живота?!

Той: Говориш за правото ти на изразяване… Бива! Но замислил ли си се, че твоето право да сееш омраза, нарушава правото на другите граждани да изразяват своята позиция в доброжелателен диалог, а не в изострена враждебна конфронтация?!!!

Аз: Пак бягаш от същината на спора: аз като теб няма как да мисля, не разбра ли поне това?! Какво има да ми даваш тъпите си съвети и “предписания” какво да мисля и да говоря?! Това е толкова елементарно…

Той: Защо да са тъпи съвети?! Защо да са мои?! Това са основни правила на цивилизован диалог.

Аз: Няма пък да си меря думите, а ще казвам винаги смело точно това, което мисля! Смятам, че това е мой дълг…

Той: Елементарни наричаш основни приоритети на Демокрацията? Странен човек си ти! От “смело” до “нагло” и “злостно” има известна разлика, ако се не лъжа…

Аз: Демокрацията тръгва от един принцип: свобода на личността да мисли, да говори и да пише каквото намира за добре, а също и да живее както намира за добре… Има и морални правила, но моралът идва от съвестта… Има и закони на държавата, правила, които обаче не могат да ограничават свободата на изразяване…

Той: С много важното допълнение, което изпущаш: тая личност да не омърсява с думи отсрещния, да не превръща човека в мишена за омраза, да не демонизира личностите в общественото пространство.

Аз: Абе, човече, това кое е “злостно”, не го решаваш ти?! Ти не си критерия, разбери, на теб едно ти изглежда “злостно”, а на мен съвсем друго. Никой от нас не е “критерий”, поне това опитай да разбереш!!! Ами ако отсрещния сам по себе си е “мръсник”, нима не е мой дълг да му го кажа, щом като е поел риска да е публична личност и се е захванал да иска моето доверие като избирател?!Имам предвид така милия на сърцето ти… Сидеров.

Той: Давай нататък, и аз ще ти отговарям на всички реплики. Явно, не си усвоил основни правила на поведение и говорене в обществените дебати по важни проблеми. Затова сме и гледани с подозрение като хора, които не могат да говорят цивилизовано и добронамерено. За мен си пример на невъздържано говорене.

Аз: Ами аз самият решавам какво да кажа, какво да мисля, какво да пиша. Ти недей да береш грижа за моите мисли и думи, а се грижи само за собствените. Все пак не съм те назначил да бъдеш мой цензор та си се загрижил толкова! Нима това не е нормалното всеки сам да се грижи за своите мисли и думи?!

Той: Всеки човек, дори и най-големият престъпник… има правото да бъде съден уравновесено и по правилата на демократичното общество, а не с характерната за тебе злост и омраза априори.

Аз: Е, ти вече започна да говориш като за пред публика… Пак обаче не схвана за какво става дума, започвам да се безпокоя за теб, нещо е станало с теб, човече, освести се!!!

Той: Цензор не съм имал “честта” да бъда, мен са ме цензурирали. И заради изнасяне на истината съм търпял и оскърбления и съм бедствал, бедствало ми е и семейството. Но ето… ти се появяваш с претенцията, че си истинският, единственият демократ в тая държава… И точно ти, специалистът по идеологическите дисциплини, ме преценяваш какъв съм, гласиш ме за “цензор” и пр. Е, дали не прекаляваш, а?! Хайде помисли малко!

Аз: Искам да ти задам един въпрос, много прост: ти сега като си толкова възмутен от моите статии и начин на мислене, ако имаше възможност, би ли ми забранил да пиша и говоря, би ли ме блокирал да не мога да влизам във форуми и да публикувам статиите си, кажи, отговори ми на този въпрос, моля те?!

Той: Кой да те спира? Иска ти се да се представиш за герой, за засегнат от властимащите, от някакви тъмни, зловещи сили, които очевидно поне спрямо тебе не съм забелязал досега…

Аз: Не аз те попитах друго, ти би ли ми забранил, понеже, както излиза, аз съм доста “вреден” и “лош”, кажи де? Лично теб питам, недей да бягаш от отговор с общи приказки, писани за… “поколенията”, недей да играеш на мислител, нещо не ти се удава…

Той: Тия подвиквания са от архаизмите в журналистиката. Хайде не се опитвай да ми предлагаш ръждясали реплики от времето на Георги Кирков и Димитър Полянов! “Лично теб питам”… “недей да бягаш от отговор”… Вярваш ли си сам, като употребяваш тия типични за комунистическата преса фразички!?

Аз: Знам, че си запознат с тия антики на комунистическата литература и “мисъл”, нали в тях си бил възпитаван някога, но сега ми отговори на въпроса ако обичаш? Аз не съм журналист, аз съм философ, така че не разбирам “журналистическите мурафети”, ти си спец в тази област…

Той: Никой не бяга от въпросите ти. Оказва се, че ти просто нямаш какви въпроси по същество да зададеш. Всичките ти “въпроси” са словесни фигури за укрепване на срутената ти позиция: като фанатик, който се пробва да мине за демократ.

Аз: Абе ти на един най-прост въпрос не можеш да отговориш. Поставям ти го най-човешки, а пък се хващаш за глупости: бил съм те питал по “комунистическо-журналистически начин”?! Ето, питам те най-човешки, отговори ми де? Ето сега пък съм бил… “фанатик”, и в какво се състои моя… “фанатизъм”?!

Той: Затова ти казвам, че стилът ти е марксистки, комунистически. Не ме интересува бил ли си партиен член на Т.Живковото БКП. Съдя за позицията по стила ти. Това ми е специалност от 40 години. Как смяташ, че ще ме заблудиш? Пробвай ги тия хватки на друго място…

Аз: Отговори ми на въпроса, защото вече ми писна от твоите увъртания. Все пак аз съм специалиста и мога по сократов маниер да те доведа по пълен провал на позицията ти. И го направих вече, ама ти още не си се усетил… Абе би ли ми забранил като толкова лошо пиша и мисля, кажи де?! Ако такива като мен вземете да ги сложите в един хубав… концлагер, няма ли тогава Българията да вземе да цъфне и да върже?! Имам предвид като намерите начин да се отървете от “вредни елементи” като мен?!

Той: Край. Край на безсмисления разговор с тебе. Публикувай тоя диалог, както си е, без поправки и съкращения, и аз ще съм доволен да видя резултата. Повече нямам какво да ти кажа. Аз съм дотук, драги.

Аз: Напротив, разговорът ни въпреки всичко имаше голям смисъл, проблемът си е твой, че не можеш да го схванеш… Бъди здрав, и помисли все пак по въпросите, които ти зададох… Може пък поне малко да се разколебае “желязното” ти, сиреч “сталинско” убеждение за пълна правота Кажи поне чао де?

Той: Чао!

Аз: А така, да се разделим поне културно… все пак скоро ще влизаме в Европата Чао и от мен.

Ето това беше разговора ни. Мисля, че той казва някои важни неща. Е, в един момент и той, и аз, започнахме да спорим не съвсем искрено, спонтанно, особено откакто се разбра, че аз ще публикувам този разговор. Искаше ми се той да не разбере това, но той сам го предложи и започна да се изразява “като за пред хора”, което развали работата. Той например много явно започна да играе, да се преструва; аз обаче съм си такъв, притиснах го, за да получа пълна информация за психологията на тези хора. Писал съм и ще продължавам да пиша по тази тема понеже много ме интересува, а ето този разговор е просто един щрих.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход