Най-големият ни проблем е нашето собствено съзнани

angeligdb

98 прегледа

Най-големият ни проблем е нашето собствено съзнание

Дадох това интервю на журналиста от Радио България Красимир Мартинов през миналата седмица; то ще бъде излъчено по Радио България, предаващо главно за българите по света.

На какво се дължи объркаността на българина, отчаянието и усещането за безперспективност в годините на прехода?

Този наш преход продължи твърде дълго време. Първоначалните ни очаквания бяха, че преходът ще бъде кратък, а той се задълбочи, усложни, твърде мъчително ставаха нещата у нас. Затова мисля, че има някакви етапи в развитието на съзнанието ни след началото на промяната. В самото начало всички бяхме настроени за бърз поврат, очакванията бяха крайно оптимистични, но видяхме, че скок в живота ни няма да стане лесно. След това от нас се изискваше известно търпение и по-голяма упоритост, за да изтърпим определени изпитания. Ала ние не се оказахме толкова търпеливи, в смисъл настоявахме да стане всичко бързо. И затова мнозина лесно се отказаха и скоро започнаха да проклинат и свободата, и демокрацията. Това доведе дотам, че постепенно започнаха да се напластяват много разочарования. Мнозинството от хората дори започнаха да не вярват в това, за което преди са мечтали – демокрацията, личния успех. Ние прекалено лесно забравихме онези унижения, които преживявахме по времето на комунизма и тогава ги чувствахме доста остро и болезнено, но този спомен бързо избледня пред новите трудности. Ситуацията така се промени, че хората малко по малко започнаха с носталгия да си спомнят миналото и се размечтаха за онази сигурност, която сме били имали тогава. Постепенно нещата се объркаха твърде много. Хората, които не са способни да схванат в цялост процеса, реагираха твърде емоционално, но се водеха най-вече от лични интереси и очаквания. Те обаче не бяха склонни да проявят разбиране и твърдост. Защото все пак тази промяна носи със себе си едни ценности, които нормално е всеки човек, ако вникне в смисъла, да ги приветства, защото те дават перспективи на отделната личност. Но, разбира се, не всички хора могат достатъчно ясно да си дадат сметка за това. Всеки забелязва у нас как дългото очакване за промяна, обещанията, намеренията да се направи нещо, но и отлагането, новите и нови очаквания доведоха дотам, че мнозинството от хората в днешно време са изключително объркани. И да въведат ред в главите си се оказа че не е толкова проста работа. Впрочем, от объркаността се възползваха спекулантите от Атака, които дадоха най-лесни обяснения, за които мнозина объркани се хванаха като удавникът за подхвърлената сламка.

Казват, че основният залог за щастието и успеха е свободата. А какво означава да бъдем свободни във време, в което имаме куп ограничения, най-голямото от които е безпаричието?

Тази ценност, на която дължим всичко, е свободата. Това е една идея за свободата, самосъзнание за свобода, което разбира се у нас нямаше как да бъде развито, защото в онези години на комунизма хората бяха приучавани да живеят в несвобода. Независимо от прокламираната свобода, фактическото положение тогава беше, че нямахме свобода, нямахме свобода на словото, дори мисълта беше окована в толкова насаждани така брутално догми и т.н. Но ето че изведнъж “получихме” свобода. Огромното мнозинство от хората обаче съвсем закономерно не знаеха какво да правят с нея. Със свободата, с действителната свобода нещата не стоят толкова просто. Тя не се “дава”, свободата трябва сам силно да я пожелаеш и да си я “вземеш”, тя не е “подарък”. Тя е пълна отдаденост на свободния живот и готовност да понесеш ония изпитания, които те правят достоен за нея. Следователно иска се някаква култура, развитие на съзнанието, бих казал дори вживяване в тази велика идея на свободата. Това не може да стане бързо. Знаем как други народи са се движили по тези пътища на свободата с векове – в Западна Европа, в САЩ и т.н. А нашата история е такава, че първо петстотинте години турско робство са дали страхотно негативно отражение върху нашата народопсихология. След това сме имали известен период от около 60 години, в които България е вървяла по пътя на останалите европейски народи и тогава ние сме постигнали много. Но ето пък идва комунизмът, който съвсем ни отклонява от тези пътища на свободата и ни запраща в непроходими тресавища. Тогава тръгваме по странични, обратни пътища на историческата човешка еволюция, тръгваме по пътища, които не водят никъде. Това се оказа пагубно. И ето сега вече имаме свобода, но не знаем какво да правим с нея. Тя ни изглежда “излишен лукс”. Мнозинството от нас не знаят какво да правят със свободата си, тя за такива хора си остава просто една дума, едно пожелание, някакъв смътен копнеж. Наистина във всекидневието хората, бидейки притиснати от обстоятелствата, обикновено не забелязват някакъв процеп, от който може да се появи тяхната свобода – няма пари, началниците, от които си зависим, зависими сме също от държавата. Държавата – и това е смисъла на реформата – започна да отстъпва място на инициативата на индивидите, но това още не е завършено у нас. Виждаме как предприемчивите хора срещат толкова много спънки, когато искат да се захванат за някакъв бизнес, представете си хилядите разрешителни и пр. мъчнотии – и хората се отказват. А пък принципно погледнато въпросът за свободата – по моето виждане като философ – е най-важната тема не просто на философията, но най-вече на отделното човешко съществуване. Тя е всъщност смисълът на всичко, което става през тези 17 години. Ако не успеем да се справим с това индивидите да се проникнат от един истински, автентичен стремеж към свободата, ако мнозинството от хората не осъзнаят огромните предимства, които дава свободата на човека, който иска да живее достойно, който не позволява да бъде унижаван, не иска да бъде подценяван, манипулиран и т.н., то ситуацията няма да се промени особено – ето това е главното. Но е много трудно особено в масови мащаби да разпространи такова едно съзнание. У нас хората с автентично разбиране на свободата са малцинство, това са хората, които традиционно гласуваха за СДС, а сега за ДСБ, за десните партии. И тези хора дори като че ли намаляват, което означава, че неверието в свободата и в собствените сили се засилва. Ето тази ситуация има и своя политически израз. Видяхте как особено при последните избори какъв сериозен отказ от гласуване имаме – 60 % не гласуваха. Това е страшна апатия, това е пълно неверие дори във възможността да промениш ситуацията, бидейки политически ангажиран. А това е единственият начин – с гласа си да повлияеш на процесите, като гласуваш. Но хората се отказват от своя глас. Това вече пак е някакъв неясен страх, дължащ се на загуба на ориентирите, това е несъзнаване на смисъла или пък направо отказ от свободата.

Индивидуалността – порок или пък предимство е тя?

У нас ми се струва, че – подобно на свободата – имаме доста объркани представи също така и за индивидуалността. Ние говорим обикновено без много да си даваме сметка какво казваме, че българите били “индивидуалисти”, че сме носители на някакъв особен тип индивидуализъм. Същевременно знаем, че именно западният човек е с развито съзнание за свобода и е най-вече индивидуалист, но от един друг тип. Същевременно ние не трябва да забравяме, че сме Източна Европа, много сме близо до Русия, а там съзнанието за индивидуалност, там културата на свободата съвсем не са развити. Ние, да оставим това, че сме били под тяхно влияние, но в някакъв смисъл и сме родствени с тях. Лично аз смятам, че ние не сме индивидуалисти, или ако сме, то нашия индивидуализъм е от някакъв първичен, примитивен тип. Нашият “индивидуализъм” не е здрав, той е по-скоро патологичен, той се изразява в едно тъпо желание да наложиш себе си без да се вслушваш в човека срещу теб, който също си има своите основания, но ние сме склонни да ги подценяваме. Нашият роден “индивидуализъм” се изразява просто в някакъв инат, в една аморфна упоритост без особен смисъл винаги да искаш да си прав. Също така за нас е твърде характерно желанието да се утвърдиш над другите независимо с какви средства: по нашите земи стремежът да заемеш една по-особена позиция (“да изпревариш” или “да натриеш носа” на другите!) е изключително характерен. Имам предвид тия наши желания, които са описани и в литературата ни – службогонци, “мечтатели” за прословутата солунска митница и пр. – сиреч хора, които искат да заемат някакво възлово положение, което същевременно съвсем не заслужават, защото нямат нужните качества и т.н.

Именно такива хора заемат високи постове. Има ли изход?

У нас наистина е много трудно да пробие и да се утвърди човек, който в действителност има възможности, независимо в каква сфера. Такива хора не ги ценим, ние изобщо не ценим личността, личностното начало. Личността именно е “нещото”, което най-много се подценява у нас. И това е свързано пак с нашето неразбиране на свободата и на индивидуалността.

Страхуват ли се хората да бъдат различни?

Да. Тъй като личността у нас е нещо неразвито, непознато, което и плаши от друга страна, хората се опитват да потискат вътре в себе си това, което ги прави различни от останалите, а всъщност и не приемат различността у другия. По този начин ние така си водим живота, че взаимно се измъчваме. Човекът, който се отличава с нещо особено, да кажем, умният човек; той като започне да се изказва, започва да дразни “другите”, те започват да му завиждат и да го мразят: “Вижте го сега пък тоя, какво се прави на нещо повече от нас!?”. Това мислене беше втълпявано в онези 50 години комунизъм. За да се промени това, за да започнат да уважават различността, да не я потискат у себе си и да я уважават у другите, се иска доста време. Например, ето, оказва се, че комунизмът ни е нанесъл страхотни поражения в душите и съзнанията. В други бивши соцстрани (Чехия, Унгария, прибалтийските републики) хората бързо се адаптираха към свободата, защото са имали все пак някакви традиции, наистина по-устойчиви, по-здрави. Докато ние ги нямаме, не сме като тях проникнати от едно развито съзнание за свобода, поради което се случват такива парадоксални неща, например възхода на Атака с нейния див национал-социализъм и с цялата й комуноидност…

А равенството?

Вижте, просто няма как да бъдем равни. Ние сме различни още по рождение, генетически: имаме различни дарби, заложби и т.н. Да искаме да бъдем равни, да се опитваме да налагаме равенство, това първо означава именно най-способните да бъдат ощетявани и потискани. Пагубната идея за равенство, закотвена в душите на толкова много хора у нас, ни е донесла най-големите беди, и тя все още трови съзнанията и също така нашия живот. Ясно е, че равенството облагодетелства хората, които нямат особени дарби и те един вид доста са надценени в една такава ситуация. Хората, които днес още мечтаят за равенство, лично аз смятам, че говорят за това не по някакви идеалистични подбуди, от загриженост за хората и т.н. Просто на такива хора лично им е изгодно да има подобно равенство: именно защото те са от онзи по-посредствен слой и затова се надяват при едно равенство да бъдат издигнати на място, което всъщност не заслужават. Равенството е абсолютно неизгодно за хората, които имат някакви способности, идеи, имат желание за работят, да заемат едно по-високо място в обществото, което е съвсем естествено желание. Съвсем нормално е да има конкуренция между личностите и лидерите. У нас когато някой човек се опитва да направи нещо, никой не го насърчава. След това при първите му успехи започват да му завиждат, опитват се да му попречат. Докато нормалната човешка реакция е като видиш такъв човек, просто да се радваш, защото той ти дава пример, че и ти самият, ако се вземеш в ръце, ако се опиташ нещо да промениш, няма как след необходимите усилия и ти да не успееш. Така че, пак се иска вътрешна промяна, промяна в съзнанието, а за това се оказва, че е нужно повече време.

Рецептите за успех?

Рецепти е трудно да се дават. Всичко е индивидуално, но има неща, които са неизбежни, които са безусловно важни и не трябва да се подценяват. Най-важното е човек да се опита да разбере самия себе си – какво представлява, какви способности има. Да опознаеш себе си – това е първата стъпка. Оттук тръгва всичко. Ако човек има невярна представа за себе си, ако е склонен да се надценява, такъв човек вече на тази основа започва да прави неща, които са неадекватни, например изпълва се с безпочвени амбиции. Вие самият си давате сметка колко такива хора има у нас – изпълнени с амбиции, но без особено основание и “покритие”. Искат да изтикат някой друг от мястото, което той заслужава и да заемат неговото място, за което всъщност не са способни и нямат нужните качества. Ето това е първото – опознаването на самия себе си. Това е много трудно – у нас в училищата ситуацията е много тежка, да не говорим нагоре, в по-високите степени на образование. Не се обръща внимание тъкмо на това, че всъщност най-важното в образованието е хората да осъзнаят себе си като личности, да повярват в себе си, да придобият качества, които ще им служат в бъдеще – да мислиш, да вникваш в смисъла, да успяваш да намираш необходимата ти информация, да я използваш по подходящ начин… Какво друго е необходимо, за да успееш? Много е важно човек добре да се ориентира в ситуацията, в която е попаднал, да мисли гъвкаво и многовариантно, да бъде настойчив, да бъде последователен в решенията и действията си. Прагматичният човек трябва също да види как стават нещата при другите хора, да се учи от техния опит, като същевременно търси начин да реагира на онези неща, които са неприемливи според него. Най-лошото – както, уви, много често става у нас – е да се разпилява енергия без особена полза, без смисъл, да се губи ценно време, да се отдаваме на безсмислени страсти като злоба, завист и пр.

Обаче въпреки всичко аз съм оптимист, защото самият живот учи хората. Всекидневието ни поставя задачи, които ако не си адекватен, сам губиш от това. И се иска малко проницателност да схванеш и да осъзнаеш какво си загубил. Така че животът наистина учи. Хората под натиска на действителността и живота неизбежно се променят. Вярно е, че от време на време като епидемия се появяват тези масови психози и илюзии, ето сега свързани с “Атака”, преди с БСП и т.н., че отново можем да се върнем към равенството, че държавата отново може да ни оправи и ще ни оправя, че тя трябвало да ни носи на ръце или пък да ни бъде “грижовна майка” и т.н. Тези неща са много опасни, но на мен ми се струва, че те затихват и ще утихват все повече под напора на самия живот.

Коя е най-важната реформа, която трябва да направи българинът, за да стане нормален европеец?

Това е едно голямо изпитание за нас. Аз все се надявам, че ние ще издържим и няма да се оправдае най-големия ми страх. Защото може би една-две години ще има известни трудности. Те могат да бъдат и по-сериозни. Ние сме такива, че сме свикнали да се паникьосваме, да се вайкаме и да се отказваме бързо. Преди две-три години всички желаехме да бъдем в ЕС. С наближаването на датата 1 януари 2007 г. страховете се увеличават. Влизайки, първите трудности след тази дата ще бъдат приписани на това, че вече сме в ЕС, макар че изобщо може да се дължат точно на това. Например, да речем, ще се увеличи токът, нещо, което много вълнува хората, и веднага ще се появят агитатори, които ще кажат: “Ето, видяхте ли какво направи ЕС, вдигна цената на тока!”. Цената на хляба ще се повиши, тя и сега се повишава, но тогава ще кажат: “ЕС направи това, и хляба ни отнеха гадните европейци!”. Когато се натрупат такива проблеми и когато започне това да се свързва с ЕС, може да възникне не само евроскептицизъм, но и пълно отрицание на ЕС. Което е много опасно. Аз лично се страхувам най-вече от това, че и политическите сили, които в момента имат доминиращо влияние, могат в един момент да се обединят независимо от външните разногласия помежду им да кажат: “Ето, по народна воля, ние за да отговорим на народния глас, правим вече заявки за отказване.”. Атака и БСП като нищо ще се обединят, за да откликнат на “народните чувства” когато и ако се появи сериозно недоволство. Или поне ще направят с обединени усилия за да се стигне дотам самият Европейски съюз да стане пишман че ни е приел. Ние много бързо се отказваме. Много бързо ни минава оптимизмът. Ако сега някой очаква, че щом сме вече в ЕС нещата ще се променят с магическа пръчка и веднага, такъв човек, сблъсквайки се с действителността, с трудностите, много бързо ще се разочарова и откаже. И една такава опасност да се използват временните настроения срещу ЕС за една промяна на цялата ни геополитическа ориентация на мен ми се струва най-лошото, което може да ни се случи. Но дано дотам не се стигне. Тук виждам ролята на десните консервативни партии, които трябва да възвърнат влиянието си, за да противостоят на една такава опасност.

Какво може да научи нашият човек от европееца?

Дълги години бяхме изцяло изолирани от света. Сега вече българите пътуват, имаме контакти. Разбира се, всеки човек по свой начин възприема ситуацията на Запад в позицията на наблюдател. Животът там съвсем не е лесна работа или пък един безкраен празник. Независимо, че тези страни са развити, изисква се от човека да работи, да проявява инициативност, предприемчивост, да не се отпуска и т.н. А ние обикновено си мислим, че нещата могат да паднат от небето. Ето, оттук-нататък българите още повече ще пътуват. Аз смятам, че срещите с други хора, с хора с друго съзнание, с друга култура, с хора, които все пак ни превъзхождат – ние трябва да признаем това, за това говорят техните постижения! – с хора, привикнали към свободата, които упорито работят за да имат един такъв висок стандарт на живот, ще бъдат целебни за да излекуваме болното си (от така прилепчивата проказа на комунизма) съзнание. Същото, което имат европейците, можем да го постигнем и ние, но ако се впрегнем и вземем живота си в свои ръце. И то без да им завиждаме, без да ги подценяваме и да казваме: “Ето ние сме по-добри, може да сме бедни, но умеем да се наслаждаваме на живота, а пък те не умеят да живеят и т.н.”. Все пак хората у нас са заинтригувани, очакват дълбоко в себе си някакви положителни промени, но те ще дойдат ако издържим още две-три години, защото в самото начало няма да бъде лесно.

Вижда ли се началото на края на тези български страдания?

Да, смятам, че нещата се развиха дотам и връщане назад не може да има. Ние вече изпробвахме всички варианти през тези 17 години – отричахме, отхвърляхме, отказвахме се, връщахме се назад, проклинахме и т.н. Преживяхме ги тия неща и оттук нататък, за да не се повтаряме, трябва да изобретим нещо ново и по-различно. В този смисъл Атака, която се държи точно като БСП в периода 1989-2003-2004 г. и е тотално против всички ценности на свободата, на демокрацията и на човешкото достойнство, играе съвсем фарсово една позната ни до болка роля. Животът обаче иска от нас да бъдем на ниво, да не чакаме нищо наготово, да разчитаме на себе си и така да ставаме все по-нормални, все по-естествени хора, които същевременно се възхищават от успеха на другите, които не завиждат и не злобеят. Когато видиш успял човек, да му се радваш – ето, той дава пример и на мен, показва ми, че и аз мога да постигна нещо, дори може би и не толкова, но това, което съм го постигнал, да си бъде лично мое. Животът наистина е най-добрия учител и самата действителност постепенно ще приучи хората да започнат да живеят все по-истински и по-пълноценно.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход