Състояние и бъдеще на десницата

angeligdb

160 прегледа

Неоспорим факт е, че десните партии у нас са в… “тежка идейна и организационна криза”, както учено се изразяват политолозите. В основата на това състояние на дясното не са “личностните конфликти”, както обикновено го обясняват повърхностно мислещите анализатори от типа на Бареков и други такива: “те помежду си не могат да се разберат, та какво остава народът да им повярва”. Други пък твърдят, че “дясната кауза” се била “изчерпала”, понеже вече е реализирана: всичко онова, за което десницата се бореше през тия години на преход, в наши дни се сбъдна, поради което тя била изпаднала в “идеен колапс”. Разбира се, мнозина (като президента Гоце Първанов) се радват и даже злорадстват – по-ниско от това десницата не можела да падне, това било нейният “4 февруари”, тя била разбита “на пух и прах” и пр. Макар че без да искат всъщност казват нещо съвсем друго и което едва ли им е толкова приятно: след “пълното падение” няма как да не дойде възходът; от дъното се започва да се изплува нагоре. Естествено, отвсякъде гърмят гласове с искане за оставки на лидерите на десните партии, особено пък на “омразния” Костов, комуто се приписва главната вина за днешното състояние на десницата. И това е логично, “злодеят” Костов – този човек в мнението на критиците му е с някакви титанични възможности: той бил съсипал всичко в България! – няма как да не е унищожил “между другото” и десницата.

Ако главен показател за “състоятелността” на една партия или политика е “електоралната тежест”, то наистина десните партии, след като наистина станаха доста “леки” в това отношение, явно са съвсем “несъстоятелни” и едва ли не дискредитирани в очите на избирателя. Това именно искат да ни внушат – уж “най-безкористно”. По принцип всяка партия се бори за колкото се може по-голямо доверие, понеже само чрез спечеленото доверие може да претендира за участие в управлението. По тази логика обаче у нас най-състоятелни са БСП и Атака, които са в позицията на управляващи и “удобна опозиция”. Но това е нелепо, понеже и идейната, и особено пък моралната състоятелност на тази две формации е на доста критично ниско ниво.

Друг един аргумент, смятан за твърде показателен за лошото състояние на десницата, е този: десните са слаби, понеже са разединени. По тази логика пък се иска да се “обединят”, за да станат… “силни”. И дори се дава за пример БСП: тя е силна, понеже не се гнуси в името на властта да се обедини и “коалира” с кой ли не. Принципът, който тук действа, е: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит”. БСП трябвало да бъде пример за десните: ето, тя е доволна, сита, преяла е с власт, а пък те са… гладни и бити. В обединението било спасението, а също и в присламчването към по-силния. В името на заветната цел, влизането в парламента, трябва да се целуват ръцете, пък дори и краката на Бойко Борисов. Това ни се сочи като изход, а също, вероятно, и като “най-добродетелно” поведение. СДС обаче изпита на гърба си този вариант, направи “коалиция от Сульо и Пульо”, коалира се с… Яни Янев и с Дилов-син, и спечели по-малко проценти отколкото щеше да спечели ако не се беше свързвала с такива карикатурни образи. Тогава?

Да тръгнем обаче от нещо твърдо: претендентите да са десни у нас са повече дори и от “загрижените” за състоянието на “дясното пространство”. Хем “десният проект” бил… “бита карта”, хем безчет са кандидатите за славата да са десни – как така? Дясното било “идейно несъстоятелно” (понеже вече нямало “десен идеал”, понеже нямало вече за какво да се бори, понеже дясното било… “изчерпано”!), но в същото време гмежта от желаещи да се вредят и да бъдат признати за десни расте – това не е нормално. Дори Бойко Борисов се натиска най-яко да става десен. Явно на мнозина им се иска просто да ни баламосват. “Има нещо гнило в… Дания”, има нещо гнило тука – нека да префразирам този израз на Шекспир.

Какво означава да си десен и кой у нас е “десен”? – ето въпросът, от който трябва да се тръгне. Така поставен, този въпрос би ни отвел твърде далеч. Писал съм по него и съм си казал разбирането в статията “Дясната политическа философия”. Тук ще трябва да резюмирам основното.

Дясно мислещият гласоподавател и автентично десният политик имат няколко допирни точки. Първият не иска “държавата да го оправя”, а разчита на себе си и държи на своята свобода: моето бъдеще е в моите ръце, и никой не трябва да ми пречи да успея. Напротив, държавата трябва да създава необходимите условия за инициативата и предприемчивостта на гражданите и да ги насърчава към активност. Десният политик приема това и вярва, че друг начин за просперитет на обществото няма: колкото повече са индивидите, които активно работят за своя успех, толкова по-добре се живее в едно такова общество. В обществото, преживяващо растеж, са облагодетелствани дори и ония, които нямат нищо. Защото когато държавата не потиска с излишно данъчно бреме най-активните, растежът в икономиката дава шанс на всички. Само “най-слабите”, т.е. тия, които не могат да се справят сами, ще бъдат подпомагани от държавата. На никого нищо не се дава даром или наготово – особено ако можеш да си го добиеш сам. Това е социалната програма на десните партии, която е реалистична, за разлика от левите и популистки обещания че ще се помага “справедливо” и че на всички ще се даде по нещо. Лявата лъжа деморализира обществото, понеже всички започват да чакат държавата да ги оправя. Сидеров е ляв, защо вегетира от същата тази лява лъжа.

Но запитвали ли сте се колцина от хората у нас истински вярват в тази автентична дясна философия и желаят тази спасителна дясна политика? Не са много, нали? Ами защо в Америка дясното е толкова силно, че по същество и двете основни партии са си традиционно десни? Там избират между дясно и “съвсем дясно”. Явно защото “американската мечта” е тъкмо дясна. Но у нас не е така, сигурно и затова дясното у нас не е толкова силно.

Да спра дотук. СДС в предишните години (докъм 2001 г.) беше реформаторската сила, която успя да наложи в лицето на правителството на Костов тази по същество дясна политика. Всичко това стана при бясната съпротива на лявата сила БСП и популисти от рода на Ж. Ганчев, някогашния Сидеров. Основните компоненти на едно “нормално”, от западен тип общество (частна собственост, правова, а не насилническа държава, уважение към личността и нейното право сама да урежда живота си, свободен пазар, приватизация на държавната собственост, гарантиране на човешките права и пр.) у нас за тия години бяха наложени под натиска на едно дясномислещо малцинство при яростната съпротива на левите, на комунистите и популистите. СДС тогава беше политическия представител на това дясномислещо малцинство, което успя да се наложи единствено благодарение на пълния крах, до който БСП доведе страната в 1996-97 г. Тогава СДС беше подкрепен не само от традиционно дясно мислещите (те у нас наистина са едно малцинство), но и от много широки кръгове, в това число и от избиратели, които, ужасени от тоталния провал на лявото управление на Виденов, все пак по ляв маниер наивно вярваха и чакаха “държавата да ги оправя”. Тези хора днес гласуват вече за Атака.

Реформите, осъществени от 1997 до 2001 г., бяха жизнено важни. Те оздравиха икономиката и финансите и създадоха необходимите предпоставки за този растеж, който вече не можа да бъде спрян от популисткото правителство на Симеон, нито пък дори и от управляващата сега лява БСП. Тогава се сложиха здравите темели на тези исторически достижения на българската демокрация като влизането на България в Европейския съюз и преди това в НАТО. И с които днес съвсем несправедливо се кичи както популистът Симеон, така и лявата БСП.

Но в периода на трудни и мъчителни решения, които трябваше да взема правителството на реформатора Костов, се създадоха и необходимите предпоставки за бъдещия разпад на десницата.

Една част от политическия елит на управляващия СДС тогава, и особено пък активисти на СДС по места се оказаха жертва на един, бих го нарекъл, “остатъчен ляв синдром”, който изигра лоша шега на цялата организация и на дясното като цяло. Тези дейци, които бяха на някакви властови позиции, тогава започнаха да разсъждават така: “Аз съм десен, аз наистина искам сам да оправям себе си, ми ето, сега е дошъл момента да се оправя – за сметка на “дележа на баницата”. Ний да не сме глупаци, и “ножът” сега е в нас, и “баницата”, ами да грабим тогава, да лапаме, какво чакаме?!”. Казах, че това е остатъчен ляв синдром, понеже, както се вижда, искат да се оправят за сметка на държавата, така, както комунистите и социалистите, сиреч левите, са правили винаги през цялата си история: “Граби награбеното!” е тяхното символ-верую. Така се появи онова, което беше наречено “клиентела” и “клиентилизъм” в СДС и ОДС. Политическото ръководство на СДС тогава в лицето на премиера Костов беше изправено пред следния избор. Или пресичане на тези апетити (и това означаваше загуба на мнозинството в Парламента, понеже клиентелата се беше окопала и там), т.е. разцепление, загуба на мандата и спиране на реформите. Или пък в името на реформите, в името на България и нейното бъдеще, изкарване на целия мандат – за сметка обаче на морална дискредитация на СДС. Когато Костов все пак реши да изгони от правителството ония лидери на клиентелата, които се бяха самозабравили, тогава именно Петър Стоянов започна патетично да крещи: “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, сиреч да го разберем ние, избирателите. Но в онази тежка ситуация, когато трябваше да се избира между загуба на мнозинството, загубване на властта, спиране на реформата и тежко бъдеще на страната и, от друга страна, една “морална девственост” на СДС, платена на страшно голяма цена, Костов предпочете да замълчи и да поеме върху себе си всички негативи. Ето това решение издава големия държавник у този човек, независимо какво говорят всичките му опоненти и оплювачи днес.

Историята по-нататък е ясна. СДС загуби властта, макар че можеше и да не я загуби. Но я загуби не защото Костов е виновен, а защото заинтересованите кръгове тогава изиграха единствения си коз: Симеон. Понеже тогава опасността Костов да вземе втори мандат беше съвсем реална, доведоха Симеон: защото само той можеше да осуети тази злокобна евентуалност. Симеон и олигархията спечелиха, а в СДС започна разложението и битката за наследството. Клиентелата след оставката на Костов от лидерския пост завладя организацията, а Костов беше подложен на най-жестокото и най-несправедливото оплюване, на което е бил подложен един държавник от неговия мащаб. Когато клиентелата в СДС стана безконтролна, Костов напусна и създаде една нова партия, ДСБ, която трябваше да се оформи като автентична дясна и консервативна партия от европейски тип. СДС пък в епохата на Н.Михайлова и сега на П.Стоянов си остана място на клиентелата и на “синята олигархия”, поради което закономерно деградира дотам, че днес има шанс да се удържи само като започне да лъска обущата на Б.Борисов.

Но да се върна към актуалното положение днес.

В изборите за президент тази есен десницата трябваше да излезе обединена, и с цената на много компромиси това беше направено (отчасти). Единственият кандидат, който можеше да направи това, беше г-н Н.Беронов. Той единствен беше моралния авторитет, около който всички страсти бяха потиснати (временно). При създалата се ситуация г-н Н.Беронов нямаше как да не загуби: в страната вече повече от година се вихреха популистки и най-пошли национал-социалистически страсти в лицето на Атака. На фона на Атака и на буйстващия Сидеров Първанов се оказа “спасител”, съвсем “нормален”, “проевропейски” и “приемлив”. Така Сидеров сервира “убедителната победа” на Първанов, а десницата беше “катастрофално поразена”. И в дясното пространство по тази причина се бил отворил… “огромен вакуум”, в който се натискат да се наместят всички: като се почне от Яни Янев (Г.Марков и М.Чьорни), та се мине през куриоза Дилов-син, също и през “любимеца на софиянци” Ст.Софиянски, та се стигне до самия Бойко Борисов, най-новата надежда на олигархията след провала на Симеон.

Ето, сега стигнахме до сюблимния момент: Костов трябва да се махне и да бъде забравен. Нека да иде в историята и в “архивите”, само да не стои и да не пречи повече. Ако иска да иде по дяволите, но да се махне. Ако Костов се махне, десницата ще “цъфне” и “върже”, но с Костов десницата ще изчезне и ще се забрави. Ето това вече предлагат дори и господата и госпожиците от “интелектуалния кръг” на Явор Дачков – това било спасението. Оказва се, “вече всички не искат Костов”: натискът е толкова голям, че ако Костов беше слаб политик, щеше вече да се е отказал. И в дясното вече щяха да се прегръщат, танцувайки маанета около благо усмихнатия Б.Борисов. Нещо повече, тогава би настъпил “всеобщ триумф”, понеже в танците като нищо би се включила и левицата, и Симеон, и дори мрачният Сидеров, който не по-малко мрази Костов и вижда в него “цялото зло”. Всички мразят Костов, както всички обичат… “нашия Реймонд”, сиреч Бойко Борисов. Пък и… Гоце Първанов, защо не?!

Костов като всеки жив човек си има своите недостатъци. Например Костов съвсем не е добър в т.н. “кадрови подбор”. Ето, издигна и наложи “хитрото дете” Д.Абаджиев, което също го предаде. Твърдят, че негов избор са били все хора, които злоупотребиха, предадоха го, “забиха му ножа”, и дори дълго плюха по него: Хр.Бисеров, Богомил Бонев, Е.Бакърджиев, дори Данчо Ментата и кой ли не. Явно се предоверява на хора, които не заслужават никакво доверие. Но ми се струва, че в политиката лидерът разполага с такъв “човешки материал”, с какъвто… разполага, понеже явно няма друг. Или има, но по някакви извечни закони на демокрацията най-стойностни и кадърни хора съвсем не могат да се наложат.

Разговорът за бъдещето на десницата трябва да реши много въпроси. Но оставката на Костов съвсем не е “най-важният”, както се опитват да ни внушат.

Аз смятам, че ако в тази ситуация Костов се поддаде и прекърши, това ще бъде най-лошото, което може да се случи. По един каприз на съдбата тази човек – дори и за най-злостните му критици – е нашият български Балцерович, и дори повече от това. В Русия има един десен политик, Егор Гайдар, който спаси Русия в най-тежък момент, и когото пак всички най-единодушно мразят. Лидери от такъв мащаб обаче трябва да бъдат запазени: Чърчил е губил много избори и никога не е страдал от скрупули, че трябва да си подава оставката. Никой не може да отрече качествата на Костов като политик, който е водил СДС до най-големи победи и триумфи. Нещо повече, той създаде СДС като партия, която взе властта и управлява за първи път цял мандат. И Петър Стоянов е “кадрова грешка” на Костов, но именно той го направи президент. И сега Костов отново може да поведе партията ДСБ по верния път, по който тя може да завоюва доверие и да решава един ден съдбините на страната.

Чета написаното дотук и се питам как ли ще се възприеме. Мнозина сигурно ще си помислят: “Вижте го пък тоя, как само се подмазва на Костов!”. Но тези хора пропускат да забележат нещо много важно: никой не се подмазва на тия, които са паднали. Подмазват се на някой когато той е на върха, когато е във възход, не когато е долу. Напротив, всички се считат длъжни да хвърлят камък върху този, който е слаб. Ако пишех това по личен мотив, щях да напиша превъзходна статия за Бойко Борисов или за Сидеров. Дни и нощи наред щях да пиша тази статия, за да стане толкова силна и вълнуваща, че непременно щяха да ме забележат. Вижте как Д.Абаджиев гледа с влажен поглед кумира си Бойко Борисов. До вчера така гледаше Костов, сега така гледа Б.Борисов. Вижте Елеонора Николова как изпитва лек оргазъм като чуе заветното име на “супермена”. Погледнете каква мила усмивка има Петър Стоянов когато отправя нежен поглед към Бойко Борисов. Така някога сигурно е гледал и Костов. Аз обаче не съм от тази порода хора. Аз презирам такова поведение.

Аз пиша тази статия по една причина. Аз съм философ и за мен има един критерий: личността. Костов е силна личност, излъчваща някакво духовно превъзходство сред днешната паплач от дребни души, които се подвизават в българската политика. Сравнете го със Сидеров например. Сравнете го със… Станишев. Сравнете го със… Симеон. Да изброявам ли още?

Аз като философ залагам на това: Костов единствен говори разумни неща. Той разбира от това как се управлява държава или как се насърчава икономиката. Той никога не се е подмазвал на силните на деня. Той е краен и рязък, но това издава една принципност. Такъв човек не може да предаде избирателите си. Той е човечен на фона на моралните чудовища, които днес държат съдбините на България. Костов е човек, който излъчва християнско смирение, нищо че постоянно разлайва кучетата. Затова аз му имам доверие.

Ако ДСБ остане без Костов, то тя ще загуби облика си. Ще стане мижава и безлична партия, каквато им се иска да я виждат. Тя скоро ще остане извън борда на политическия кораб. Явно това на мнозина им се иска. Защо не искат оставката на Симеон – и той е губил избори?! Защо не искат оставката на Сидеров – той току-що загуби едни избори, и то катастрофално? Не, Симеон и Сидеров са им удобни. Тях ги коткат. Само Костов е “лош” и “вреден”.

Аз пък имам това разбиране, в което съм убеден тотално. Когато днешната изцяло деморализирана политическа класа единодушно крещи: “Костов вън! Костов не е като нас!”, то аз заставам зад Костов.

Щом те са “добрите”, аз заставам зад “лошия” Костов.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход