• публикации
    21
  • коментари
    4
  • прегледи
    239

Какво се случи с мен

trancemasha

56 прегледа

Този разказ не е за другите. Както почти всичко, което съм правил, той е за мен. Сега е късно (или рано 5:45), а аз стоя пред компютъра си от 7 часа. Ръцете ми треперят и зрението ми отслабва, както винаги, когато съм будувал прекалено дълго. По този начин те отпразнуват (или ознаменуват, но е все тая, защото разказът си е само за мен, така че няма за пред кого да го кипря) края на един изпълнен с духовни вълнения ден.

Сутринта бе напрегната, станах в необичайно ранния за мен осми час на деня, изпълнен с вътрешно негодувание срещу будилника и повода за събуждането ми. Днес трябваше да изпратя баща си и щяха да минат поне 6 месеца, преди да го видя отново. Днес той щеше да отплава надалеч към чужди, непознати за мен земи, щеше да прекоси граници, за които дори не съм чувал както на географско, така и на чисто човешко равнище.

Суматохата ми попречи да разбера кога точно е дошло време за заминаване. Тръгнахме с автобус - аз и родителите ми, единият от които скоро нямаше да се качи в друго транспортно средство, освен кораб. На автогарата не чакаше никой. Раздялата бе кратка, но мъчителна, господи, колко мъчителна беше тая раздяла, как ми ронеше сама сълзите. Не плачех за баща си, а за себе си, защото оставах сам. От страх пред множеството отговорности, които трябваше да поема оттук насетне. От самосъжаление, породено от мисълта, колко егоистично разсъждавам, за Бога. Маршрутката потегли. След нея потеглих и аз, решен да изместя загубата на скъп човек с това, което винаги ме е разтушавало. Пазарене. Колко глупав бях, наистина, замествайки нещо есенциално с едно голямо нищо, толкова голямо, че можех да се изгубя в него, което и целях. Постигнах си целта - за един час си купих цели 3 боклука, като нито един от тях не се вързваше с кой да е от другите два. Но ми помогна. Помогна ми забравата, безвремието. Забвението, ако искам. Отидох на училище на бегом, такси не можах да намеря. Там беше истинската изненада. Предната вечер се беше състоял коледният бал на гимназията и а бях изпълнил заедно с едно момиче от зайците песен от "Брилянтин". Много ми бяха ръкопляскали. И със стъпването ми в училище, ме посрещнаха отново с овации - "Ей, г-н Траволта", "Леле, страшен беше, браво", "Ей, звезда!". И аз свиквах. Излезе ми прякор - Звезда, и странното беше, че никой през целия ден не го каза подигравателно, всички се обръщаха към мен с нескрито възхищение, с гордост, с обич. Чувството беше страхотно, но и то не ме задържа за 3тия час, когато трябваше да правя контролно по физика. Леле, как я мразя тая физика, и тя мене как ме мрази! Лелеее!

След училище се прибрах вкъщи, дори не вечерях, а излязох с приятели. ПОнеже вкъщи беше свободно, после се пренесохме насам. И нататък не помня. Утре (или днес) и тези минути няма да помня, а ще ми липсват. Защото те са мигове на оставане със себе си, през които мога да мисля и работя спокойно. И да заявя на целия свят, че "повече водка няма да пия".




1 Коментар



Е,и аз всеки път си казвам-"повече няма да пия!".Лесно е-едно такова обещание е същото като обещанието "Повече няма да плувам!"-аз винаги си го обещавам,и го спазвам-никога не плувам,освен ако не се отзова във водата :ph34r:

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход