Моите Стихове...
Публикувано от proletsearch ·
7455 прегледа
Изпита до капка надежда...
Никога не те прегърнах
и никога не ще...
Никога не те и зърнах,
нашата любов умря дете.
Но запазих сладки думи,
в сънищата те съзрях
беше ти неземна,
от красотата твоя
в глупак превърнах се
и ослепях...
Сега не виждам нищо
чернее поглед изтощен
и така ще бъде дълго, дълго,
защото няма те...
няма те до мен.
*
Някъде там...
Денят потънал пуст,
облечен в паяжини,
забравен спомен,
недокоснат като къс,
погубена надежда
в океан от спомени.
Напира нещо в мен,
да извика, да крещи:
Обичам те! Обичам те!
Усещаш ли това? Дали?
*
Не е само сън...
С пламък мъждукащ,
в прохладната нощ
идваш в съня ми
и докосваш ме...
Аз леко настръхнал,
поглеждам към теб
за миг се събуждам
и целувам дъха ти...
Вперил очи,
протегнал своята длан,
разбулил мечти,
без капчица свян..
обгръщам те с обич,
а ти притискаш се в мен.
стонове сладки...
на две горещи тела
отпили вкуса,
на тази сладка роса..
извиват се бавно
изпълват нощта,
целуват се жадно
ръка във ръка...
*
Огънят на Живота
Не ритъмът е грешен,
на туптящото сърце,
изразяващо копнежа
на едно дете,
посегнало към пламък,
то не сеща...
ни срах, ни угроза,
отправило наивен поглед
ще побърза да напише,
на Живота свойта проза...
Да!
Ще опари своята ръка.
ще изпита силна болка,
а, подир...
ще потопи я във вода
и ще познае мъдростта,
на огъня горещ...
но ще танцува със живота,
запалило в ръката свещ,
оставяща следи от восък
в стъпките човешки.
и ще гори свещта,
дорде...
ароматът на копнежа...
изпълва тялото с бодежки.
*
Орис
Прекрасно е твойто сияние,
омайни краски на пурпурна жар,
оставящи мен без дихание,
протегнал ръце към Божия дар.
Прекрасно е, да те познавам,
теб - изкусително-страстна жена.
На теб любов да дарявам,
за това ще живея сега.
Егоистът в мене проклинам,
прекършвам тез алчни ръце.
и усмивките свои разстилам,
по твойто любящо лице.
И вятър да си, ще те стигна,
така повелява душевният глас
във огъня твой да изригна,
в любов да превърна...
греховната страст...
*
Вярата...
----
Не веднъж съм вярвал
на сълзите на жена,
донесени от вятъра
на спомени, понесени
в мъгливи клони на тъга.
Не веднъж попивал съм,
сълзите на жена с уста,
напукана със кръв -
алено-червена болка,
отчаяние без капка стръв
за силната, нестихваща любов
за онзи сладък зов,
при повика на който
човек изправя се готов,
живота със смъртта да замени.
за тази болка аз говоря,
която днес не струва пет пари.
Такава е реалността жестока,
понякога без път се люшкаш,
изцяло в грешната посока,
мечтите свои гаснеш сам,
и палиш нов светлик,
пазиш със ръката плам,
и отново криеш своя лик.
*
Душевен звън
В моменти на слабост,
когато сипе се дъжд,
изчезва благата радост,
просто така изведнъж.
Времето не е виновно,
че навлиза в сърцето
със гръм...
това е някак условно,
от душата зависи,
от нейния звън.
Човек е комплексна натура,
търси "любов", а често намира "тъга".
Това е защото ....
не са две думи, а само една.
*
Страхът...
---
Прошепва тих вятър
на лунния прах,
тайна далечна
за изконния страх,
от звездите донесен
изпълващ тъма,
на свода небесен
целунал ръка,
спуснал се ниско
забулен във сянка
и все по-близко
със страшна осанка,
поглъща копнежи,
пронизва тела
с бодежи свирепи
от връх на игла.
...
Така някак зловещо
изглежда страха
на тялото тленно,
спиращ дъха.
Извиващ и гънещ
черна снага,
но колкото сила
да има сега
Духът на човек
Велик е – могъщ,
изпълнен със вяра,
дори вездесъщ.
В своето тяло
открил е искра,
покой е намерил
и стрък Светлина.
...
Мигла...
Отрони се...
мигла ефирна
от твоите очи,
понесе се нежно
и бавно потъна
там...
между две
плахи гърди...
точно там,
където аз
изпивах...
последните
капки роса
и впивах жадно
свойте устни за още...
Единствено тя
усети трепета,
който изпитах...
6 Коментара
Препоръчани коментари