• публикации
    74
  • коментари
    468
  • прегледи
    53149

из епоса за Гилгамеш

valentinus

1390 прегледа

"ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ВОДИТЕ НА СМЪРТТА

Страх от смъртта обзел Гилгамеш. И героите са смъртни, и на тях боговете са преброили дните. Мъката по мъртвия приятел прогонила Гилгамеш в пустинята, страхът от смъртта го тласкал все по-надалеч и по-надалеч. „Ще мина през планината Машу - решил Гилгамеш - и ще навестя своя праотец Ут-напищи. Той беше човек, а боговете го дариха с безсмъртие. Нека Ут-напищи ме посъветва какво да сторя, за да живея вечно." Цял ден вървял Гилгамеш и вечерта не го спряла, едва през нощта легнал за сън в планинска клисура. Тъкмо се изтегнал и измежду скалите изскочили лъвове. Гилгамеш премерил с ръка тежестта на брадвата и измъкнал от пояса си кинжала. Нападнал лъвовете и ги разпръснал. На другия ден стигнал да планината Машу, чийто връх опирал в небесния праг. Чудовищни скорпиони с човешки образ пазели прохода през планината. Те посрещнали с викове Гилгамеш, когато той поискал да мине покрай тях. - Къде отиваш? - попитали го те. - Какво те води насам? - Отивам при своя праотец Ут-напищи - отвърнал им Гилгамеш, -искам да го попитам какво трябва да направя, та никога да не умра. Тогава чудовищните скорпиони отстъпили от пътя му и го пропуснали към планината Машу. Гилгамеш се изкачвал и слизал по планинските пътеки и колкото по-надълбоко навлизал в планината, толкова повече намалявала светлината. Полумракът се превърнал в тъмнина. Гилгамеш напредвал крачка по крачка над урви и долове, за които само се догаждал в тъмнината. Пред него и зад него имало мрак, по-черен от нощта -само от време на време вятър го удрял в лицето. Храбрият Гилгамеш си проправял бавно път през тъмната планина и когато минали единадесет по два часа, първите светли лъчи прорязали мрака. Когато минали дванадесет по два часа, наоколо му се разляло ярко сияние. Пред Гилгамеш греела великолепна градина. Той се приближил и разбрал, че дърветата и лозите в нея били от скъпоценни камъни. И плодовете по искрящите клони били скъпоценни камъни. Гилгамеш преминал през ослепителната градина на път към дома на кръчмарката на боговете Сидури. Кръмчарката зърнала отдалече Гилгамеш и се уплашила. Гилгамеш бил мръсен, изпрашен, лъвската кожа висяла на него, разкъсана на парцали. Сидури се втурнала в дома си и се заключила. Скрила златната бъркалка и каната, в която приготвяла чудотворно питие. - Кръчмарке, отвори! - заудрял Гилгамеш по вратата на дома й. - Аз не съм разбойник, макар и да приличам на разбойник след дългия път, изпълнен с мъки. Аз съм Гилгамеш, който заедно с Ен-киду уби Хувава, погуби небесния бик и прогони лъвовете в планинската клисура. - Щом като наистина си могъщият Гилгамеш - казала кръчмарката на боговете, - защо видът ти е такъв окаян, защо лицето ти е така издрано и защо скиташ по света? - Как да не изглеждам окаян и лицето ми да не е издрано, като скръбта по мъртвия приятел Енкиду ме прогони от дома ми, скитам по света и страхът от смъртта не ме оставя да се върна в Урук - отвърнал Гилгамеш. - Искам да навестя Ут-напищи и да го попитам как да стана безсмъртен. Ако знаеш пътя, кажи ми как да стигна до него. Кръмчарката излязла от дома си и посочила към морето. - Оттук и през морето трябва да минеш, Гилгамеш. Ала през морето няма брод, само богът на слънцето Шамаш крачи през него всеки ден. Между нас и Ут-напищи се простират водите на смъртта през които ти трябва да преплаваш. Никой досега не се е осмелил да направи това, само корабният кормчия Ур-шанаби. Намери го, може би той ще ти помогне. Гилгамеш напуснал дома на кръчмарката Сидури и потърсил кормчията Ур-шанаби. - Помогни ми, Ур-шанаби! - казал Гилгамеш на опитния кормчия. - Искам да отида при своя праотец Ут-напищи и да го попитам какво да направя, та никога да не умра. Пътят към него води през морето и през водите на смъртта. Ти единствен знаеш как да преминем през тях. - Иди в гората, Гилгамеш - посъветвал го Ур-шанаби, - насечи два пъти по шестдесет пръта, дълги пет пъти по шестдесет лакти, и ми ги донеси. Без тях няма да стигнеш при Ут-напищи. Гилгамеш взел брадвата и камата, отишъл в гората и насякъл два пъти по шестдесет дълги пръта. Отнесъл ги при Ур-шанаби. През това време Ур-шанаби приготвил кораба за отплаване. Те натоварили прътовете на кораба и двамата потеглили. Три дни плавали по морето, през което крачи единствено бог Шамаш, и след три дни стигнали до водите на смъртта. В тях корабът спрял, сякаш бил заседнал в плитчини. - Бързо! - викнал Ур-шанаби на Гилгамеш. - Вземи един от дългите пръти, потопи го във водата и се изтласкай с него. Само внимавай да не те опръска водата на смъртта, после хвърли този прът и вземи друг. За всяко изтласкване на кораба използвай нов прът. Гилгамеш направил както го посъветвал Ур-шанаби. Взимал прът след прът, с всеки от тях се изтласквал само веднъж и тутакси го хвърлял, за да не се изпръска с водата на смъртта. Използвал шестдесет, използвал два пъти по шестдесет пръта, а корабът все още плавал във водите на смъртта. Тогава Гилгамеш развързал пояса и се съблякъл. Вдигнал дрехата над главата си като корабно платно и вятърът му помогнал.

ПЪРВИЯТ ЧОВЕК УТ-НАПИЩИ РАЗКАЗВА ЗА ПОТОПА

Преплавали морето и в далечината се появил бряг. На брега стоял Ут-напищи. Чудел се кой ли плава към него. Разпознал кормчията Ур-шанаби, ала не познавал Гилгамеш. - Кой си ти? - попитал го той, когато корабът достигнал брега. -Лицето ти е отслабнало, трябва да си претърпял много мъки. - Идвам от град Урук - отвърнал Гилгамеш, - бродя по света и болката по моя мъртъв приятел не ми дава покой. Не съм имал в живота си по-добър приятел от Енкиду. С него убих великана Хувава, с него победих небесния бик. Аз съм Гилгамеш, който прогони лъвовете в планинската клисура. Много пъти съм гледал смъртта в очите, ала едва смъртта на моя приятел Енкиду ми напомни за собствената ми смърт. Посъветвай ме, велики Ут-напищи, как да намеря безсмъртието? Ти единствен от хората си получил от боговете този дар. Ут-напищи поклатил глава: - Странно е желанието ти, Гилгамеш. Нима човек строи за вечни времена своя дом? Нито печатът, нито наследството - нищо не трае вечно. От незапомнени времена светът се променя и дните на всеки човек са преброени, какъв съвет мога да ти дам? - Стига ми само да ми кажеш как си се сдобил със своето безсмъртие - казал Гилгамеш. - Не зная каква полза ще имаш от това - рекъл Ут-напищи, - ала щом ме молиш - седни и слушай. И Ут-напищи му разказал своята съдба: - Царувах в град Шурупака, когато боговете решиха да пратят на света много вода и с потоп да погубят човечеството. Ея, богът на водите и мъдростта, не ме изостави. Той ме навести, повтори ми няколко пъти суровите думи на боговете и в добавка ми даде съвет: - Ут-напищи, направи голям кораб, колкото дълъг, толкова и висок и широк. Събери на него всичко, което имаш, своето семейство и родствениците си, закарай там и дивите зверове, и животните от своето стадо, отнеси и всякакви семена. Ще дойде ден и на сутринта ще падне дъжд от шушулки, а вечерта - дъжд от пшеница. Тогава се качи на кораба и здраво залости вратата му. Послушах мъдрия бог и се залових с хората си да построя кораба. Седем етажа имаше моят кораб и аз събрах на него всичко, което ме беше посъветвал бог Ея. Нищо не пестях при строежа. Корабът стана здрав и огромен. Подложихме му греди и го спуснахме в морето. Вечерта, когато падна дъждът от пшеница, аз се качих на кораба заедно със семейството си и с майсторите. Щом просветна новият ден, на хоризонта се появиха страшни облаци. Те закриха слънцето и небето и на земята настана мрак като в най-дълбока нощ. По небосвода крачеха боговете на разрушението заедно с бога на бурята и дъжда. После богът на отвъдния свят издърпа преградите и върху земята се изляха огромни води. Цял ден духа силен южен вятър, той пращаше срещу хората вълни, които ги нападаха като вражески войски. Водата погълна и планинските върхове и не се виждаше един-единствен жив човек. Наоколо ни се простираше безкрайно, разбушувано море. И боговете се уплашиха от потопа, и те се свиха настръхнали високо над земята - в края на небето. Шест дни и седем нощи бурята и водата погубваха земята. На седмия ден морето утихна и настана тишина. Аз набрах смелост, повдигнах капака и за пръв път след толкова дни на лицето ми падна лъч светлина. Надлъж и шир около кораба се простираше гладка водна повърхност. Огледах се да зърна брегове, ала нийде никакъв не видях. Отпуснах се на колене и с плач посрещнах новия ден. След дванадесет по два часа моят кораб попадна на плитчина. И със спадането на водата разбрах, че корабът е пристанал при планината Нисир. Планината държеше моя кораб, ала навред наоколо се простираше безкрайно море. Шест дни стоя корабът при планината Нисир без да се поклати дори. На седмия ден пуснах гълъбица. Гълъбицата се върна бързо. Не беше намерила дори късче земя, на която да остане. Пуснах лястовица, тя литна весело над морето, ала също се върна обратно на кораба. Накрая пуснах гарван. По това време водите спаднали толкова, че гарванът открил твърда земя и плячка. И повече не се върна на кораба. Тогава пуснах всичките птици, запалих огън на върха на планината и направих жертвоприношение. Боговете усетиха приятния аромат на кедър и смола и се насъбраха около мен. И богът на земята Енлил се приближи разгневен и извика: - Как така някои хора са преживели потопа? Никой не трябваше да се спаси! Ала бог Ея се погрижи за мен. Той каза на бог Енлил: „Защо се гневиш? Аз навестих Ут-напищи в съня му и му издадох тайната на боговете. Не е разумно да пожелаваш гибелта на всички хора." Енлил укроти своя гняв, хвана мен и жена ми за ръце и ни накара да приклекнем пред него. Благослови ни с думите: „Досега Ут-напи-щи беше само човек. От днес нататък нека той и неговата жена заприличат на нас, боговете. Нека обитават острова при устието на реката и се радват на вечен живот." - Както чу - казал Ут-напищи на Гилгамеш, който го слушал внимателно, - всичко стана след големия потоп, който помете човечеството. - Как и аз да стана безсмъртен - попитал Гилгамеш. - Можеш ли да ми помогнеш със съвет? - Искаш да бъдеш безсмъртен? Тогава шест дни и седем нощи не бива да лягаш за сън. Гилгамеш бил готов да послуша Ут-напищи. Да добие безсмъртие след шест дни и седем нощи, прекарани в бдение, му се струвало лесно. Ала преди да отговори на Ут-напищи, го налегнал сън. Умората от дългия път го надвила. Ут-напищи погледнал спящия Гилгамеш и казал на жена си: - Виждаш ли го този як човек? Заспа! Ако го събудя, няма да повярва, че сънят го е надвил. Иди и всеки ден опичай по един хляб и го поставай до главата му. Така той ще разбере колко дни е спал. Всеки ден жената опичала по един хляб*, а когато наближил седмият ден, първият хляб бил вече изсъхнал, вторият сбръчкан, третият влажен, четвъртият побелял, петият плесенясал. Шестият бил пресен, а седмият още топъл. Ут-напищи докоснал Гилгамеш и го събудил. - Тъкмо когато ме налегна сънят и ти ме събуди! Ут-напищи се засмял и показал на Гилгамеш хлябовете. - Преброй ги - рекъл той, - колкото хляба лежат пред теб, толкова дни ти спал. Гилгамеш се натъжил: - Посъветвай ме, Ут-напищи, какво да правя сега? Непрекъснато мисля за смъртта. Избави ме от мисълта за нея! Ут-напищи не бързал да отговори. Ала жена му се смилила над Гилгамеш. Помолила се на мъжа си: - Знаеш ли колко страдания и мъки е трябвало да изтърпи Гилгамеш, докато стигне при нас? А сега трябва да се върне у дома си и сичките лишения да останат напразни. Тогава Ут-напищи се съжалил и казал: - Не искам да си идеш разочарован от мен, затова още веднъж ще ти дам съвет. На дъното на океана се крие растение, което прилича на меч и е бодливо като роза. Който отхапе от него, младостта му се връща и животът му няма да има край. Щом Гилгамеш чул съвета, пуснал с Ур-шанаби кораба в морето и двамата отплавали. Насред океана Гилгамеш привързал към краката си тежки камъни и скочил сред вълните. Камъните теглели Гилгамеш към морското дъно и там той видял растение, което приличало на меч. Откъснал го и не усетил, че то издраскало ръцете му. После прерязал въжетата, с които бил привързал камъните към краката си, и свободен от тежестта, изплувал на повърхността. Когато отново се качил на кораба, той показал растението на Ур-шанаби. - Най-сетне то е в ръцете ми - казал, - най-сетне имам растението, което дарява безсмъртие. Ще го отнеса в Урук и ще си го поделя с хората. Аз също ще отхапя от него и ще се върна при своята младост. Най-сетне растението е мое - радвал се той. - Най-сетне държа в ръцете си своята младост и безсмъртието си! Корабът доплавал до брега и Гилгамеш и Ур-шанаби продължили пътя си пеша. Надвечер седнали да похапнат. Преди да легнат да спят, Гилгамеш открил кладенец със студена вода. Слязъл долу, за да се умие и освежи. Преди това оставил вълшебното растение на тревата. Една змия усетила миризмата на растението и изпълзяла от водата. Захапала го и продължила пътя си. Щом забила зъби в него, тя захвърлила старата си кожа и на тялото й лъснала нова - сияйна и млада. Гилгамеш се умил, навел се да вземе растението, ала не го видял на мястото, където го бил оставил. Търсил го дълго и отчаяно, прегледал всеки храст, всеки стрък трева, ала не го намерил. Върнал се разридай при Ур-шанаби. - За какво беше всичко, Ур-шанаби? - вайкал се Гилгамеш. - За кого се мъчих толкова много? Нищо не постигнах! Държах в ръцете си безсмъртието, а то се изплъзна между пръстите ми като вода. И тръгнали Гилгамеш и Ур-шанаби към град Урук. След два по два часа се нахранили, след тридесет по два часа легнали да спят. На сутринта потеглили отново и пред тях се появили стените на Урук. Гилгамеш видял отново след толкова дълго време неговите крепостни стени, построени по негова заповед. И скръбта намалявала в него като водата на потопа. - Осъден съм на смърт като всеки човек - рекъл той на Ур-шанаби, - ала моят живот ще остане в това, което съм създал. Делата ми не са подвластни на смъртта."




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход