За Страхомир, кръвта в сополите и агонията

Chains

40 прегледа

Онзи ден видях Страхомир. В обичайното му амплоа. Пикаеше отстрани на блока и като ме видя, просто се обърна към мен да изфъфли „К'о ста'а, Вили” , без да си прибере питона в гащите. Свикнала съм му, не само аз, свикнал му е целия блок, цялата махала. Свикнал му е целият свят. Но не знам колко Страхомир знае за него. Awareness is not required, дет се вика.

Страхомир е онзи тип хора, които биха събудили погнусата на девойките, гнева на възрастните, страха на децата. Страхомир е онзи, който диша лепило под балкона ти и после се катери да пипне звездите…пада….но е доволен, че поне за миг е бил там, далеч от цялата снобарщина и престорено съчувствие, което го заобикаля.

Какво име, нали? Отива на мъж, силен, мъжествен, категоричен. А Страхомир е....Когато четох книгата на племенничката на Ванга, си спомням начина, по който пророчицата описва Орфей. „Окъсан, с черни нокти, много окаяно дете….Но той пее, звуците земята му дава”. Това е Страхомир.

Страхомир рисува. С въглен. С тебеширите, с които съседските деца го замерват, когато минава покрай тях. Дори и с кръвта, която се стича по ръцете и лицето му след поредния побой от местните бабаити. Понякога се вглеждам в картините му. Странни драсканици, изкривени лица, намръщени слънца, ръце, сключени за молитва… Моли ли се Страхомир? Питах го един ден защо точно тази картина. Страхомир въздъхна, бръкна в скъсания си джоб, извади едно шише от Девин, далеч не пълно с минерална вода обаче, отпи и ми каза „Вили, моленето е за тези, които искат нещо. Аз не искам нищо повече. Имам всичко, от което се нуждая”. „Дали? „ питах аз. „Не знам - отговори той. - Никога не съм имал нещо повече”. Замълчах и отново погледнах драсканиците му. Заваля дъжд и лека полека почна да замива Страхомировите емоции. Накрая целият му свят от чувства, мисли и фантазии се превърна в една черна локва, която се стече в близката канавка. „Знаеш ли….- казвам аз - така става е с чувствата ни. Накрая идва един дъжд и всичко отива в канализацията. Отмива без следа. Събирай чернилката, ако искаш. ”. Страхомир въздъхна и каза…. „Може би чертаеш с неправилния въглен”.

Ами ако Страхомир е прав?

Не може. Страхомир е несретник. Никога не е обичал. Той няма чувства. Той живее само за лепилото и долнопробната 100грамка от едно малко схлупено нагъзинче…. Страхомир е една гнойна рана на обществото ни и трябва да бъде елиминиран. Бързо. Акуратно. Окончателно.

Така мислят всички.

Един ден Страхомир се беше прострял на една пейка на детската площадка. Замаян, почти в безсъзнание. С окървавени дрехи. Пак са го пребили като куче. И въпреки всичко с усмивка на лице. Докато чаках линейката да дойде, той с усилие ми каза „ Не е вярно, че емоциите стават на локва. Това в локвата са онези, които ни причиняват болка”.

Никой не обича Страхомир. Самият му вид поражда един безкраен диапазон от чувства и реакции. От страх до погнуса и отвращение.

А какъв е бил Страхомир преди 20 години?

Най- красивият мъж в квартала, а може би в целия град. Висок, строен, мъжествен. С гъста черна къдрава коса, с черни пронизващи очи. Винаги елегантен, винаги обръснат, ухаещ на най-скъпите парфюми. Всяка вечер Страхомир пали Лада-та и отива в едно общество, различно от провинциалния аромат на крайния квартал. В компанията на най-красивите жени в града, на най-изисканите господа. Именно една от тях по-късно става негова съпруга. Валерия.

Валерия е от онзи тип жени, които вече не се срещат. Една съвременна Ирина от Димовия Тютюн. Момиче от добро, богато семейство, дъщеря на високообразовани родители. Владее няколко чужди езика и е пътувала по целия свят, когато за повечето хора въпросните дестинации се изчерпват с неделните предавания на „Атлас”. С разкошна дълга черна коса, изящни глезени и бяла лебедова гушка. Валерия или както Страхомир я нарича mon Valerie, е жена със стил. Жена, чието присъствие предизвиква емоции от завист и възхищение до страхопочитание.

След няколко горещи любовни месеца Страхомир се жени за Валерия. И не след дълго тя забременява и ражда прекрасно момиченце.

Дълги месеци на щастие и хармония започват да се редят. Всички ги обичат.

В една тиха августовска утрин, в разгара на горещото тракийско лято Валерия решава да иде с поотрасналото момиче на семейната вила в красива планинска местност в близост до Пловдив. Страхомир не желае да ги пусне сами, но…. Решава да не застава срещу желанията на жена си – дава всичко на света за нея и иска да изпълни всичките й мечти….. докато не получава обаждане от районното МВР. Валерия е катастрофирала и е загинала на място заедно с дъщеря им…. Жестока катастрофа, обезобразени тела, смазана до неузнаваемост кола…..

Въпреки, че има виновен за катастрофата, Страхомир отказва да води дела. Започва да пие. Лека-полека парите му се стопяват. Започва да продава всичко за което се сети – покъщнина, бижута…. Всичко. Богатството му се топи като пролетен сняг.

Трагедията не щади и психиката му…..

Никога не говори за това. Никога оттогава насам не отронва дори думичка, нито една брънка на сбръчканото му лице не показва да си спомня за тогава. И се чудя…дали нощем се сеща все пак за нея? Дали си спомня лицето й, рождения ден, пази ли дрехите на дъщеричката си или и тях продаде за алкохол, който изпи ?

И все пак… понякога, виждайки го да отива към горичката или стоейки подпрян на някой ъгъл, в замаяното му съзнание, знам, че я вижда. Пушейки на балкона в безсънните ми нощи, чувам как тихичко ридае в алкохолен делириум. И може би някоя заблудена частица от окаяното му съзнание още помни … и трескаво потапя последните дни в агония, която го води към неговата Валерия, там, където вероятно ще имат цялото време на света ...

Но никой не знае за тайния вътрешен свят на Страхомир. Понася равнодушно и ударите - физически и морални.

Страхомир не жадува амнистията си от загубените ни души. Тя не му е нужна.


1 човек харесва това


3 Коментара



Странно, но докато четях тази невероятно тъжна история от окото ми потече сълза, а после и от другото. През целия си съзнателен живот не съм изпитвала презрение към никого, нито към клошарите, които пилеят боклука по улиците, нито към работниците на строежите, които подвикват след всяка една жена, която мине покрай тях, нито към ромите, дори тези които крадат. Аз нямам право да ги осъждам, аз никога не съм била на улицата и никога не съм си броила стотинките за един хляб и две цигари на дребно. И мисля, че никой няма право да ги осъжда само по това, че те са дрипави, бедни, отчаяни и дори прибягват към кражби.

Сигурна съм, че Страхомир е прекрасен човек, нищо, че пие, пуши и диша лепило. Просто не е имал късмет - животът му е нанесъл тежък удар от който той така и не се е възстановил. Мъчно ми е за него, но се надявам все пак, че в неговия малък и заворен свят, той все пак се чувства щастлив от време на време.

Мила, с твоя невероятен начин на писане и тъжни истории често ме караш да се замисля над много неща.

Сподели този коментар


Линк към коментара

Напълно подкрепям AciDBurn!

А и да спомена за коментара- не бях плакал от отдавна...е..днес вече се разплаках...

Сподели този коментар


Линк към коментара

Вили, и на мен докара сълзи.

Знаеш ли, че си много добър човек

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход